петък, 9 март 2012 г.

Дъжд

                               из ЦИКЪЛА "Необяснимите стихии в сърцето"


Don't ya think that you need somebody
Don't ya think that you need someone
Everybody needs somebody
You're not the only one
You're not the only one
                               Guns N' Roses, November rain
Мразя си махмурлука, защото ме прави още по-неадекватен, саркастичен, асоциален и ПРОНИКНОВЕН, отколкото съм обикновено, а повярвайте ми – дори в нормално състояние съм достатъчно неадекватен, саркастичен, асоциален и ПРОНИКНОВЕН, за да накарам котка да изкатери с нокти 10-метрова стена, щом ме види, а мама да ме нарича „дървен философ” още от 5-ти клас насам.
Както и да е, заради обичайния понеделнишки махмурлук /или както пеят Boomtown Rats: - I Don't Like Mondays, /излязох на моравата пред дома и пуснах с омерзение пръскачката, защото не беше валяло от седмици, така че дори магданозът и босилекът, които гледах с много любов в ъгъла под прозореца на дневната, бяха взели да посърват.
Причудливата механична измишльотина, от която Курт Вонегът вероятно би получил едновременно уртикарии, газове и лек кръвоизлив в мозъка, се завъртя бездушно на стойката и започна да разпръсква над отдавна неокосената трева в предния двор чудото, наречено дисперсия на водните капки.
Не съм искал да предизвикам природен катаклизъм с това свое неволно махмурлийско действие, но така се получи.
Капките от гадната пръскачка ме посипаха от глава до пети, като оставиха малки, тъмни, влажни петънца по лицето, косата и дрехите ми. Обърнах се кръгом и залитайки, се запътих към уютната и сумрачна в лятната жега пещера на дома си, където беше СУХО, а в това време пръскачката обсипваше задника ми с водни пръски като перверзен содомит със забавени реакции.
Прибрах се, хлопнах ядно вратата, притискайки опашката на загубения си котарак, който изпищя, изгледа ме злобно и се скри някъде, после си налях едно голямо и седнах до прозореца, без де факто да виждам какво има отвън.
Пръскачката се въртеше, капките вода пръскаха по моравата, давейки поповите прасета под чимовете, а аз пиех и чаках да изтрезнея, за да се напия отново и да ми мине.
Видях първия повей на вятъра, но не му обърнах внимание.
Североизточният бриз откъм морето, който кой знае как се беше промъкнал през лабиринта от малоумни архитектурни решения в центъра на града, наречени сгради, развя листата на липите пред къщата, завихри боклука в канавката в някакъв налудничав танц и блъсна в прозорците пръски мътна вода.
Помислих, че капките са от пръскачката, но както винаги бърках.
В същия момент видях облаците, които пълзяха по оловносивия небосклон откъм морето, в далечината на североизток проблеснаха светкавици, скоро се чу и първият гръм.
Изгърмя зловещо, но аз само се изсмях срещу светкавицата, затананиках си Ride the lighting на Metallica и почти успах да си повярвам, че ми е много свежо, много яко, много смешно.
Не се е родила гръмотевица, която да ме стресне, брат, рекох си над чашата, докато отпивах, а сълзите ми само дето не закапаха в ирландското уиски, а щеше да е жалко да го разреждам, щото беше хубаво, че и скъпо.
Изпреварих ги, като реших, че заради адската юлска жега, мириша ужасно и се заврях в банята за един бърз хладен душ преди следващата чашка.
Стоях, подпрял гърба си в прохладните плочки на банята, струите на душа плющяха върху главата ми, стичаха се по тялото ми, усукваха се в миниатюрен въртоп в канализационната тръба в краката ми и отмиваха сълзите ми достатъчно успешно, за да ожаднея пак.
Изчаках с неприсъщо за холеричния ми нрав търпение всичко да се отече в канала – и сълзите от очите ми, и кръвта от сърцето ми, и мръсната сапунена вода от тялото ми, после се измъкнах навън, където поне можеше да се диша малко по-свободно, отколкото в клаустрофобичната баня с неизползваемото джакузи за двама.
Изшляпах с мокри крака в дневната, където беше бутилката ми, без да си дам труда да се забърша с нещо или поне да увия около кръста си хавлия, която да прикрие срама на голото ми, мършаво, мокро и татуирано в пристъпи на самобичуваща ексцесия тяло. Какъв е смисълът, размишлявах трезво, след като съм сам, съвсем сам. Просто ще загубя ценно време, а трябва бързо да стигна до гадната бутилка. Жаден съм! Е, стигнах, налях си, отпих, после се приближих до прозореца с любопитството на котка, надничаща в работеща микровълнова фурна, в която се пече пиле, но не за нейната вечеря, разбира се.
Отвън пръскачката се въртеше безсилно сред моравата, но не видях особен смисъл в това. Пръските дисперсирана вода от отвърстията и не се виждаха по простата причина, че от небето вече падаха едри дъждовни капки. С едно такова приглушено „туп-туп-туп” те капеха нарядко върху спечената, прашясала пътека, която се виеше из моравата от шосето до входната врата на къщата, и вдигаха миниатюрни облачета прах, оставяйки след себе си в прахта също така миниатюрни вулканични кратерчета, които, струва ми се, щяха скоро да създадат големи главоболия на колонията мравки от корубата на плачещата върба пред кухненския прозорец.
Взе да ми става едно такова есенно-ноемврийско и суисидно, а беше още ранно лято, бях най-сетне у дома на морето, след три дълги, уморителни години на майната си, а бърбънът като в приказна поема бе намерил път до сърцето ми е някак от само себе си се самопреливаше по корелативната тройка /не двойка/, наречена „бутилка-чаша-гърлото ми”, така че си пуснах някакъв албум на Мала Родригез в търсене на малко лятна топлина.
Мала Родригез обаче не помогна, бърбънът пък – още по-малко.
Singing in the rain, друг път, мамка му!
Пуснах дори чешмата, за да наплискам пламналото си лице, но и оттам потече вода, първо – кафеникава от ръждата, като кървави сълзи, после – чиста като изворна струя, която нищо не отмива, най-малкото пък болката, така че като опарен врътнах обратно кранчето и отново се върнах в голямата стая, при голямата Мала Родригез и голямата бутилка с огнена вода, произведена с благословена от Бог дестилационна техника от иначе проста на вид царевица.
Седях сам в тихата, празна къща и чувствах как АЗ СЪМ стихията и АЗ СЪМ дъждът и АЗ СЪМ всичко… по простата причина, че наоколо бях само аз, аз и никой друг.
Самотен.
Отвъд панорамния прозорец с изглед към залива, дъждът продължаваше да се сипе косо, гонен от повеите на вятъра, които сигурно вече бяха затворили летището и пристанището в града. Вътре в мен бурята също се развихряше, дори без да го искам. Като се замисли човек, тръгна по същия начин – от едни малки, нищо незначещи капки в пръскачката, но никой не знае докъде може да стигне – най-малкото пък самият аз.
Дъждовните капки ме накараха само да се сетя със замъглен от самосъжаление и поркане мозък за първата ни среща – там, на фонтана, в центъра на онзи провинциален град, където се срещнахме и се целунахме за пръв път, после капките от фонтана и дъждовните капки пак станаха едно цяло и напоиха с вода пейзажа.
Погледнах замаян към външния свят, който се канеше да се потопи в мъглата на водата, на всемирния потоп.
Пръските вече се бяха превърнали в монотонно като живота ромолене върху листата на дърветата, навеса над предната веранда и покрива на паркираната ми отпред кола. Ромолеше и ромолеше скучно и еднотипно като реч на български политик в парламента, която не вещае нищо добро. После изведнъж небето сякаш се продра и рукна истинският дъжд, а той скоро обърна в порой.
Тъпите англичани, известни с липсата си на чувство за хумор, както и с пиетета си към слънчеви дни, в такива случаи използват лафа, че валят кучета и котки. Тъпо! Ние просто казваме, че вали като из ведро и то с е точно така.
В такова време от земята изпълзяват дъждовните червеи, а червеите като мен пълзят към потни чаши, пълни с безизходица.
Вали, вали, вали – няма спиране. Сякаш идва свършекът на света, небето се е продънило, на Господ му се ходи до тоалетната.
Вали.
И то адски много.
Размазва света, размазва възприятията, размазва същността ти.
Вали.
Дори можеш да си представиш милионите новопоникнали от плесента на сълзите гъби на разтворените чадъри в стихията, но не ги виждаш, само си ги представяш, може дори да ги няма, но и за това не ти пука, нали?
Дъждът се изроди в грозен порой, който подрони брега, активира за пореден път мини свлачището под предната ми веранда и подкара колата ми към морето. Градушката, която последва, изобщо не ме учуди, по простата причина, че беше като огледално копие на града от грозни мисли в главата ми. Тя просто допрекърши лалетата в предния двор, затрака по френските прозорци и накара морето да танцува поредния си дъждовен танц, който го е имало далеч преди и ще го има много след нас.
Седях сам в къщата на брега на морето, стихията разтърсваше покрива, а тя, тя, тя – както и всичко останало, което имаше смисъл, бе отново така далеч оттук, така далеч, толкова безсмислено, безброй пропилени мечти…
Пороят дълбаеше брега, дълбаеше душата и сърцето ми, изравяше спомените ми на повърхността, изкара на светло от плиткия и гроб любовта ми, която бях оставил да умре, и тя изплува отново, и се понесе със вятъра и с дъжда и със спомените, люшка се напред-назад, напред-назад-, напред-назад пред насълзените ми, кръвясали, гуреливи очи, не ми дава да мигна, не ме оставя да забравя, вали-вали-вали, боли-боли –боли, а аз съм сам в тази прекалено голяма къща на морския бряг, оставил съм любовта да остане нейде встрани, тръгнал съм сам в грешната посока, и не е чудно, че светът плаче, животът плаче, природата плаче, дъждът вали.да плачеш под дъжда може и да е клише, но определено помага, поне донякъде.
А той вали ли вали – вече не знам за кой пореден ден.
Вали и прелива през сълзните ми канали, през очите ми, а нищо не напоява, на нищо не дава живот.
Вали си и това е.
Не му пука за метеоролозите, дори за Минчо Празников.
Вали, вали, вали.
Вали, а вече нямам над кого да разтворя чадър.
Вали, а няма кого да прегърна в дъжда.
Вали, но отвътре ми е сухо, пресъхнало завинаги.
Вали, но след дъжда не очаквам дъга.
Надявам се само дъжда да отмие кръвта от сърцето ми и срама от лицето ми заедно със сълзите.
А после просто да спре.

Камен Петров
Публикуване на коментар