понеделник, 10 декември 2012 г.

С поглед в земята


Вторачили сме се в краката си, ходейки по улиците и отдавна вече не вдигаме очи да огледаме красивите жени, фасади, коли, панорами. Погледът ни е забит в земята днес и е сляп за света, който прелита край нас. Гледаме в земята, а не гордо напред и нагоре. А питаме ли се защо? Въпросът е само един и е прост, отговорите обаче са много и не водят доникъде, защото - тръгнем ли към тях, те образуват един безкраен лабиринт на днешния Минотавър, от който никой от нас не вижда изход.
И тъй, шляпаме по калните улици на днешния български град в навечерието на 2013 година, а погледът ни е забит в земята. Защо, драги приятели и съседи, защо?!
Ами защото първо пазим си старите евтини обувки да не се доразпаднат в дупките и начупените плочки по улиците, площадите и тротоарите, а пари за нови /макар и все така евтини/ просто няма.
Гледаме си в краката, защото ни е страх да не ни падне на лицето и в очите мазилка от рушащите се сгради - паметници на архитектурата или - недей си Боже - тухла или керемида от пропадащите покриви на неподдържаните къщи и учреждения в града ни.
Не зяпаме наоколо, за да не срещнем гладните погледи на поредната озверяла глутница бездомни кучета или пък  кръвясалите очи на доберман или питбул, поведени на разходка без каишка и намордник, опасни.
Не вдигаме очи, защото се притесняваме да погледнем в лицето армията от безработни, от бездомници и от просещи инвалиди, защото мнозина от тях ужасяващо много ни напомнят за собствените ни баба или дядо приживе, оставени на самотек и доизживяване благодарение на "социалната" политика на правителството, както и за евентуалната участ, очакваща децата ни в това несигурно време разделно, пак благодарение на същата тази "социална" политика.
Забили сме поглед надолу, защото просто днес няма какво да се гледа, без да ти се насълзят очите от срам, яд и безсилие - архитектурните паметници се рушат и стават все по-опасни и грозни, хубавите коли ги карат само престъпници, корумпирани политици и съмнителни "бизнесмени", жените или са огрухани от работа, нямане и гледане на деца, или са силиконови кандидат-плеймейтки без грам мозък в главата, рентгенови очи за сканиране на мъжки портфейли и кубици силикон в деколтето.
Гледаме в земята, защото до болка ни е срам, че пак нямаме пукнат лев в джоба, когато се приберем у дома при семейството си след поредния изморителен работен ден, който не носи удоволетворение, нито доходи.
В крайна сметка - признаваме ли си го или не - ходим със забит в земята поглед, защото тайно дори от себе си търсим с плаха надежда някоя паднала на земята стотинка или - дай Боже! - левче, но… вече на никой не му падат пари от джобовете, никой не ръси стотинки, камо ли пък левчета, по простата причина, че никой отдавна ги няма…

Камен Петров

Публикуване на коментар