Мост

Погледнах го.
С едно око, като папагал.
Щото иначе не ми стиска – имам страх от високо май.
Мост като мост. Нито е особено красив, нито е особено голям, нито реката под него е река като река. Просто едно инженерно съоръжение, струпано надве-натри от строителни войски навремето, за да могат хора, пътища и автомобили да преминават по някакъв начин от единия бряг на реката до другия и обратно.
Мост.
Нямам какво повече да кажа за грозотията, скалъпена от каменни блокове, стомана и бетон над реката, освен простия, но емблематичен /за кого ли?/ факт, че точно този мост ще постави край на земните ми дни, тъй както утробата на мама е дала началото преди трудно установим период от време, долу горе 43 години оттогава, мисля, поне тате така разправяше,  докато беше още жив, пък и мама го повтаря и до сега.
Главата ми е празна, точно като джоба ми, тъй че вътре се въргалят само едни ръждясали шизоидни полумисли като тази например, че – олеле, слава Богу, че това не е Моста на Дружбата край Русе, пардон, Дунав мост, щото ако скоча, най-много да се удавя – шансовете да уцеля някой шлеп са нула с този мъртъв бизнес и потунало на дъното корабоплаване, ама карай, кво да се прави….
Седя си така на неудобния метален парапет на моста, краката ми се полюшват над бездната отдолу, а там изобщо не се плацика Реката на Живота, а някакво вмирисано токсично блато,  вятърът свири в обеците на ушите ми, предизвиква тръпки по бедрата и гърба ми, завира кичури коса в сините ми очи и ги кара да сълзят. Задникът ми вече е изтръпнал, а вися на моста едва от около два-три часа, кой ли ти ги брои, пък и има ли изобщо значение, мисля си.
Мисля аз, но май нищо не измислям.
Скапана работа!
Днес е поредният ми рожден ден. Поредната самотна церемония, която отдавна нищо за никого не значи, на никого не му пука, на мен самият ми е скучно и празно. Поредната дата от календара, цифра в статистиката, духната свещичка, махмурлук утре, малоумни подаръци, тъпи гости, хвърлени на вятъра пари и нерви, просто остаряваш, това е положението брат. Катафалката чака някъде.
Решил съм обаче, че всичко това е дотук.
Зрял човек съм, днес ставам на 43, хайде да не презряваме, а… Щото нали, току що сме се вмирисали приживе – в прекия и преносен смисъл…
Хвърлям едно око надолу към пропастта, която зее далеч-далеч между краката ми, леко разкрачени и доста треперещи, обаче не виждам някак си бъдещето. Тоест – бъдещия скок, бъдещия си писък, бъдещата смърт. За бъдещият живот след смъртта да не говорим.
Решил съм да скоча, но някак си не съвсем или поне не изцяло.
Бившият ми вече психоаналитик в крайна сметка вдигна ръце от мен /след като систематично и с демонска наслада смучеше от изтънялата ми банкова сметка по 45 кинта на час на сеанс в течение на три дълги, протяжни, безсмислени от гледна точка на успешната психиатрична практика години/, по простата причина, че съм един завършен шизофреник.
Раздвоение на личността като по учебник.
Вярно, викам си сега, прав е бил човекът.
Днес една част от мен отчаяно иска да скочи и да сложи край на всички лъжи, на целия този блъф, наречен живот, на безсмисленото броене на годините, на всеки пореден рожден ден, на поредицата разочарования, фалстартове и житейски катастрофи, на всичко…
Другата обаче се стиска здраво за парапета на моста, вкопчила се е в това копеле живота и във всичките останали лайна, и не ще да скача, мамка и, не и се умира, живее и се, ще и се още да цампурка в помията и да я газят с подковани обуща, кой знае защо...
„Хей, пич, скачай, скапаняко, какво чакаш още, кризата да се задълбочи, да се парализираш или да откачиш, инсулт да отнесе майка ти или цунами – апартамента, в който се ръсиш здраво всеки божи месец с наем. Скачай, мамка ти, копелдако! Заеби всичко! Забрави всичко! Преоткрий СМИСЪЛА!!!”
Така крещи в и без това пищящите ми от хипертонията уши моето суисидно, но в същото време и безсмъртно „АЗ” навръх рождения ми ден, а най-гадното е, че прекрасно знам как в този момент моята любима приготвя у дома празничната вечеря с любов, докато /както винаги/ страхотния и подарък ме очаква грижливо скрит до завръщането ми.
„Не мога, не искам, не смея! Живее ми се! Имам страх от високо. Акрофобия му викат, копеле неграмотно самоубийствено такова. Искам у дома, искам при мама, искам при моето любимо момиче, искам да си хапна празничната вечеря и да изпия празнична чаша червено вино. Искам си подаръка! Искам си ЖИВОТА!!!”
Това е отговорът на  другото ми „АЗ” – онова, дето го е бъз от високо и винаги търси апартаменти под наем на нисък етаж. Онази моя половина, която е готова да съпреживее още 100 мои рождени дни, нищо, че тогава ще съм сляп, глух, сакат, парализиран, импотентен, имбецилен – едно дебилно куко, от което света и близките му копнеят безболезнено да се освободят, лека му пръст, лека му пръст…
Водя си ги тези разговори на върха на моста и няма торта, нито подаръци, нито свещичка, пък и какви ли свещички изобщо да има с този вятър на тази височина – ще я отвее заедно с мечтите, спомените и с празничните ми пожелания, нищо че отдавна вече нямам май такива.
Какво ли да си пожелая, викам си. Вечен мир, равенство и безплатни карти за транспорт за пенсионерите ли? Аз да не съм Мис България, мамка му?!
За какво да мечтая, след като днес всяка мечта е просто мъртвородена, смачкали са я с валяка на Битийността, Кризата и Простащината.
Какво да помня, щом повечето спомени са скръбни и навяват мирис на трупове, на мъртви мечти и желания, на пропиляна на вятъра семенна течност, сълзи, пот и кръв, които никой не е искал, за които никой не е мечтал, и които никой не помни.
Мостът, реката, пропастта.
Там ми е мястото, мисля си.
Насилвам се – волята си, мускулите си, крехките си от ужас, страх и отчаяние кости, но нищо не става.
Не скачам.
Не падам.
Дори не се опитвам да реализирам един отдавна платен бънджи скок, нищо че няма ластично въже и публика наоколо, нито инструктор или лекар.
Онова мое атавистично „АЗ”, дето се е закачило за живота като репей за козината на златистия ми ритривър Флет, не дава, копелето.
Дори усещам как е запушило устата на едноячния си близнак – другото ми, суисидно „АЗ”, песимистичното, критично настроено, заядливо копеле, което копнее да види размазаното ми на брега на реката тяло с потръпващи крака и разпръснати по глухарчетата вътрешности.
Иска да избяга и да отиде на купона за тъпия ми рожден ден който са спретнали приятелите ми /макар и да не са дори четирима, както пееше навремето един набеден поп певец/, за да могат да носят ковчега ми в ОНЯ момент, към ОНОВА място, от което – казват – връщане нямало, амин.
Часовникът на дясната ми китка цъка, отброява секундите, минутите и часовете на изтичащия ми бавно пореден рожден ден и ми припомня за баща ми, покойния, той ме научи да го нося там, а не като нормалните мъже, по простата причина, че приживе беше професионален шофьор /”Така го пазиш да не се удря постоянно в страничното стъкло и да се счупи, докато шофираш, синко”, обясняваше ми той/.
Това обаче е само дълбоко вътре закодирано, в развинтеното ми болно въображение, заради огромната дупка, която оставиха в сърцето ми баща ми и рака, заплетени в една странна, зловеща, вечна комбина. Татко никога не ми казваше „синко”. Плюс това отдавна вече не беше професионален шофьор, а часовникът е погребан заедно с тялото му в гроба и вече не тиктака. Нито се отдава от поколение на поколение. Това май става само в холивудските филми.
Аз обаче имам син.
Моето момиче, моята любима, чака дете.
Ще ми се те двамата да ме виждат още известно време поне, да се навъртам край тях, да ги обичам, напътствам, да им досаждам с бащината си любов и ревност, да ги пазя. Да съм донякъде здрав, колкото може красив, приемливо успял, прилично умен – не просто стара снимка, избледняващ спомен, изкривена представа, скрита под надгробната плоча.
Ставам с натежали крака от парапета на моста, а той – имайте предвид – далеч не е мостът на въздишките или моста на влюбените.
С разлюляна походка се отдалечавам от реката, от инженерното съоръжение, от пропастта.
Връщам се – искам или не – към живота.
Решил съм все пак да присъствам и на този купон за собствения ми рожден ден, режисиран от някой друг.
Ще прекося за пореден път Моста между Двата Свята.
Ще приема Даровете, каквито и да са те.
Ще изпия Чашата, дори да е горчива.
Ще се усмихвам, ще съм наоколо, ще живея.
Пък и 44 според някои източни философии не било чак толкова лошо число.
Ще видим…

Багер в пясъка

 Седми ден лежа пред багера.

Пясъкът е влажен и студен, началото на юни е, а вчера пак преваля.

Лежа по гръб и наблюдавам летящите високо горе в небето облаци, гонени от източния бриз откъм морето. Малко по-ниско гларусите вият гладното си хоро и надават дразнещи крясъци. Когато се слеят обаче с песента на прибоя, писъците им вече не дразнят слуха, а се превръщат в любовна песен между мен и морето.

От време навреме от близката горичка притичва някой от нашите и ми подава вода и плодове:

- Вземи Гери, хапни. Пий нещо. От една седмица не си мръднала оттук.

Послушно отхапвам парченце ябълка, прокарвам я с глътка вода.

Багерът грухти на сантиметри от главата ми и разпилява мислите ми по плажа. На седалката вибрира нервно в такт с мотора някакъв чичка с жълта сигнална жилетка и синя каска, пуши цигара от цигара. Объркан е и не знае какво да прави, но аз знам…

В началото, на пясъка пред багера бяхме мнозина, но останалите окапаха един по един през тези няколко дни, по една или друга причина.

Някъде наблизо се чуват удари на чук, работниците издигат скеле и сигурно вече копаят. Не мога обаче да надигна глава и да видя докъде са стигнали, трябва да лежа пред скапания яркочервен багер и нервния чичка на седалката му.

Иначе багерът ще тръгне…

Но - нека започна отначало.

Казвам се Гергана, студентка съм, биотехнологии, трета година. Това обаче няма голямо значение. Значение в случая има единствено факта, че в един прекрасен момент в началото на лятото и в края на поредната сесия, реших да обиколя страната на автостоп. Тоест - до обиколя черноморското крайбрежие. Така че - хванах автобуса от София до ГКПП - Дуранкулак, а оттам насетне, чак до Резово, разчитах единствено на палеца си, на късмета си и на доста спорния си сексапил.

Дуранкулак ме омагьоса. Още с пристигането си разбрах, че тук слънцето изгрява и залязва 18 минути по-рано, отколкото в София и то над ПРИРОДА, не насред смог. Орловото блато, бъбрековидното езеро с двата острова с храма на Кибела и тресавището, се намират точно на пътя на Виа Понтика и веднага го разбирам. Колкото по множеството пъстроцветни курешки по косата и дрехите ми, толкова и по многогласния птичи хор, в който се смесват гласовете на корморани, водни бикове, гъски, потапници, чучулиги, лебеди, блатари и индийски шаварчета. Редувам се да лежа и да цамбуркам в морето и на двата плажа - този на север, проснал 3-те си километра оттук чак до Румъния, и южния - 6 километра райска хубост. Автостопът обаче ме зове. Вдигам палец в посока юг, застанала в канавката край разбития междуселски път, край който избуяват глухарчета, а телефонът ми звъни:

- Гери, къде си?- опитва се да надвие прибоя и птичия хор гласът на майка ми.

- В Рая, мамо!- крещя чистосърдечно и най-важното, вярвам си.

Пристигам в съседния Крапец за минути /две Лади, БМВ и трактор, преди да ме качи приказлив рибар със старо Ауди/ и веднага побивам кол на неолитното селище. После обикалям с часове множеството тракийски могили, търся Езерния град, наричан "Европейската Троя" заради първи каменни строежи в Европа (51 век преди Христа и още 21 века преди бетона, автомобилния трафик и чалгата, представяте ли си?!), запознавам се с всички тези наследници на руски емигранти, гагаузи, български преселници - всички чисто и просто широко скроени морски хора. Опитвам крапешка баница, добруджанска кавърма и добруджанско печено пиле с чесън, точно като в разказите на Йовков, а за прословутата Карапчанска рибена чорба, приготвяна от минимум 3-4 вида риба,  подправена със "саламурика" от лют чукан червен пипер, чесън, морска сол и различни подправки, ммм… просто думи не ми остават.

Огромният плаж е неурбанизиран, почти девствен, чета в пътеводителя, че е дълъг 7,5 километра, не мога да повярвам. Има и дюни, а няма багери! Многообразието от над 70 вида гнездящи наоколо птици е изумително, виждам дори бели и розови пеликани, пойни и неми лебеди, ИСТИНСКИ, а не ПРЕПАРИРАН пчелояд, ибиси, корморани, патици, рибарки, чапли, присмехулници, соколи, морски орли и дропли. Мнозина от тях ме облитат и по време на стопа ми на юг - през Тюленово, Камен бряг, Шабла и Калиакра, а на мен очите ми все в морето - току виж съм щастливка и ще видя стадо игриви делфини или самотен, препичащ се на скалите тюлен-монах, ала, уви, така и не виждам…

После прескачам на един тур и с омерзение кича на Балчик /прости им, Реджина Мария!/, и лудницата на Варна. Подминавам с надменно вдигнат за стоп палец презастроените Русалка, Албена, Свети Константин, Златни пясъци, Слънчев ден, Ривиера, подобните на лъскави мравуняци Бяла и Обзор, и… стигам Кара дере и Иракли…

Кара дере и Иракли са като остров на безвремието сред околния забързан свят на луксозни джипове, небостъргачи по плажа и строежи по дюните и сред горичките. Морето е любовно-топло и ласкаво, плажът - пустинен, облян от слънчевите лъчи, проснат на север и на юг в извечната си прегръдка с морето. Чайките търсят храна, отвъд пясъчната ивица, в предпланините на Стара планина, шумят папури и тръстики, храсти и дървета. На Кара дере на метри от нас притичва дива свиня с малките си, виждам заешки следи, а в далечината на Иракли - дори рогата на сръндак.

Пак ще се върна, заричам се мислено, без дори да знам колко скоро и при какви обстоятелства ще изпълня клетвата си, и се устремявам на юг през предпланините, проточили се до самите плажове, покрай водата, сред дърветата.

По пътя си пресичам, возена с най-причудливи превозни средства от летовници, сезонни работници, чужденци или местни, над лонгозите на Камчия, Ропотамо, Велека, но нямам време за червеноглавите костенурки, за жабките, подскачащите рибки и водните линии точно сега, водена от повика да обиколя на един дъх цялото крайбрежие, да се потопя в пътя, в гората, в плажа, в морето…

Вярна на принципа на този стоп, прелитам и през урбанизираните Бургас, Свети Влас и Слънчев ден, презастроените Царево, Лозенец, Китен, Поморие, Приморско, Синеморец, Варвара и Ахтопол, и навсякъде е едно и също - бетон, коли, асфалт, хотели, прилични на крайни столични панелни квартали, чадър до чадъра, не се виждат пясък, дюни, защитени растителни видове край плажа, рибки и рачета в морето, природа… Любимите ми като дете Несебър и Созопол днес са дори още по-претъпкани и кичозни от Балчик. Отбивам се, водена от носталгията, в Аркутино и парк Росенец, но и там хората и сградите са станали повече от песъчинките на плажа, Мечешкото блато пустее, пясъчните линии са стъпкани, кактусите на остров Свети Тома линеят, митничари са си вдигнали летните палати насред парка в Отманли, затова продължавам все по на юг и по на юг, навлизам в гъстата прохладна гора на Странджа и следвам криволичещия третокласен път сред лесовете на планината чак до Силистар и Резово.

Стигнала целта си, отпивам с наслада леден чай с лимон, заровила пръстите на краката си в пясъка на резовския плаж, слушам като упоена чайките, мечтая, а бризът плющи напевно в българския и в турския флаг, веещи се от двете страни на граничната бразда, докато видрите се прескачат в бистрите води на Резовска река…

Тук обаче, насред персоналния ми Рай, ме застига и мълвата, носена на ухо на ухо, за багерите в Иракли… Стопът на север е трескав и на моменти нишката ми се губи. Мятам така яростно палец, че спирам буквално всичко - от правителствени кортежи, през трактори до магарешки каруци.

Пристигнах в Иракли късно привечер, а грохотът на багерите, камионите и тракторите ме посрещна отдалеч, още докато се люшках в поредния "Москвич", хванат на стоп, по черния път към плажа.

Избрах си най-големия, най-шумен и най-яркочервен багер и се строполих на пясъка през него, а смешният чичко с жълтата сигнална жилетка и синята каска, запали цигара и безучастно се загледа в морето, без изобщо да го вижда.

Знаех какво виждаше всъщност строителят - бъдещи изкопи, скелета, кофражи и издигнати сгради. Виждаше преизпълнени планове и премии, виждаше милиони, вливащи се от експлоатацията на последните девствени кътчета по морето в нечии алчни джобове, германски туристки по монокини и ледени бири под нагъсто набучените в пясъка чадъри.

Аз обаче лежа вече от седмица на пясъка пред пуфтящия багер и пред очите ми постоянно се ниже това приказно крайбрежие от Дуранкулак до Резово, което обиколих  на автостоп в последните няколко дни. Виждам тичащите по пясъка гларуси, скока на сребрист сафрид насред устременото ято блестящи риби в плитчините, виждам полета на корморана, лазещите по дъното раци-пустинници, понесли на гръб миниатюрните си къщурки, виждам замислените костенурки сред камъша и водните лилии, разлюлените корони на дърветата над главата си, а после в един миг виденията на строителя се разтварят в нещото, бученето на багера заглъхва и остават само писъкът на гларусите, пулсът на морето, дъхът на природата и една мечта за вечно лято, която никой не може да прегази с веригите на трактор, нито за засипе с бетона на отчаянието, бездушието и отричането на живота, такъв какъвто го обичаме.

И то - тук и сега…

Камен Петров

Риба за тате

Декемврийски ден.
Морето – оловно-сиво, духа от югоизток, слънцето едва се процежда, но все пак го има. Ентусиастите като нас се броят на пръстите на едната ръка. Всички те са се пръснали по протежение на моста, а въдиците им гледат като една към остров Света Анастасия.
Духа, студено е, вълнението е може би към четири бала, защото морските пръски се сипят в лицата на хората, а гларусите вият хорото на гладната смърт над въдичарите.
Ловим илария. Пасажи с илария този ден дал Господ, въпросът е кой хвърля въдицата за нея.
В случая това съм аз. Голям чревоугодник и гастроном, но с въдицата хич ме няма.
В този ден обаче иларията е решила „да избие рибата”. Приижда на талази и талази – сребриста, оцветена в златисто там, където лъчите на залязващото слънце докоснат гърба и. Моят проблем е един. Нарича се „стръв”. В случая стръвта са едни странни и много древни на вид червеи, които моят колега, приятел и кръстник Миро нарича „езерни червеи”. Не знам езерни ли са или не, дали са червеи или някаква друга гад, но са членестоноги и имат щипци, с които хапят, така че упорито отказвам да ги нанизвам на кукичката. Затова Миро и приятелката му Меги стоят зад мен, слагат стръвта на кукичката, откачат уловената риба от нея, после слагат следващата стръв и откачат следващата илария и така два часа и четири кила прясна, току що уловена риба. Късметът на начинаещия, както не пропуснаха да ми натякват всички.
После Миро изчисти рибата /мен, разбира се, ме е гнус от кръв, хриле, черва и прочее/, изпържихме я у дома и си я изядохме, обилно поляна със сухо бяло винце. Докато си пийвах и хапвах, гледайки всички тези хора, дето ги бях нагостил с цялата си некадърност като риболовец, внезапно се сетих за тате.
Татко, Бог да го прости, ракът го отнесе преди шест години, но винаги е бил голям рибар, макар и не морски, израсна край Дунав и язовирите наоколо и вадеше речна риба, нищо че все мечтаеше за надуваема лодка и богат улов в морето. Та при един такъв чисто негов си риболовен излет, тате улови най-големия шаран в живота си в един язовир в Лудогорието. Чудовище. Каза ми: „Вземи кепа и влез във водата, да го извадиш, докато аз го придърпам с въдицата”. Ами, влязох. Не го извадих обаче. Подхлъзнах се и паднах, изтървах го, а чудовищният шаран си отплува обратно в язовира и дим да го няма, не го видяхме повече, а голям беше, ей. Тогава тате не ми говори три дни.
По него време не го разбрах. Сега го разбирам. Затова и сега, в този декемврийски ден, седя с въдица на моста в Бургас, замятам за илария и му нарочвам всяка една хваната рибка.
Пък и стръвта днес сам си я слагам.

Бургас, лятото, морето...

Рибарят и морето

„Колко години стои планината,
неподвластна на океана?“
                             Боб Дилън, „Отговорът с вятъра се носи“

Когато в зори в морето солено
Изляза със своята лодка
Презирам русалки, мъгли и безветрие
И сам съм, но не и самотен

Преборвам се с вятъра и поря вълните
Изплитам извечната мрежа
В която втъкавам потта и мечтите си
Греблата си и копнежа

Знам, ще изтегля голямата риба
И нека я ръфат акулите
Парче от хрилете на мене ми стига
И туй, че за нея сте чули

Реве буревестник, вещае с крилата си
Потопи, пришествия, хали
Но знам, че морето добро е в недрата си
С коприна рибарите гали

Желаеш ли страстно, копнееш ли истински
Ще хванеш и златната рибка
Напъваш ли здраво, изпъвайки жили
То тя и сама ще те викне

А вятърът мята пръски солени
Които запраща в очите ти
Сълзи ли са, пот ли е, дявол го вземе
Или е скръбта на вълните...


....

Полетът на буревестника

Когато изгризват багери дюните
Светът изсивява и плаче морето
Ветрецът гальовно дюните брули
И шепне мечти за безветрие

Нашепва за стари, безименни спомени
В които брега и морето
В прегръдка се срещат и бягат подгонени
От вятъра високо в небето

В бетонна прегръдка извива се плажът
Асфалт пясъчинките слива
В петно некрасиво, сиво и влажно
И плажа безлично убива

Оттатък морето плаче стогласно
С гласа на безименни риби
Със писък на чайка, с вълмо водорасли
Което брега не достига

Лети буревестникът, носен от вятъра
Крилете му светят в лазура
Морето се плиска така необятно
Че чак безпредел ти се струва

Лети буревестникът, помни когато
Морето и плаж се целуват
Когато царува вечното лято
И бризът морето сънува

Лети буревестникът, тихо облита
Простора и малките тайни
С които морето шепне и пита
Русалки и миди незнайни...

Топ новини

Тази сутрин намерили 24-годишна жена и 7-годишната и дъщеричка мъртви в апартамента им в Джебел. Работено е с брадва, хем здраво. За двойното убийство задържали 18-годишен ученик.

Добре.

„Лошата новина е добра новина”, казват журналистите.

Вчера в Поморие правиха панихида за 7-годишната Александра – момиченцето, което беше задушено с найлонова торбичка и тиксо от съседката си навръх Цветница.

Продължават да издирват онази 25-годишна секси медицинска сестра – Валя от Бургас, която изчезна преди 2 седмици. Предполагат, че или се е самоубила, или е отвлечена да проституира.

Този уикенд в Бургас гасили цели три пожара. Има четири жертви и не всички са били клошари, хм…

Последните дни изобщо са богати на топ новини.

Богат урожай.

Изглежда с напредването на кризата, народът подивява все повече и повече, а журналистите доволно потриват ръце. Вестникарските заглавия тежат от кръв, мъка, сълзи, сперма, отчаяние и кръв. Мирише на пожари. Труповете валят. Новините са направо убийствени, хаха.

По време на новинарските емисии, жена ми не може да ме мръдне от телевизора.

- Голям новинар се извъди и ти, бре…- често ме иронизира тя.

Отвръщам и, че гледам резултатите от мачовете и прогнозата за времето заради лозето.

Това, разбира се, беше лъжа.

Новините, които ме интересуваха, винаги бяха най-отпред в емисиите. Топ новини. Те явно бяха най-важните. На кой му пука за култура, спорт или метеорология?!

22-годишен бургаски наркоман заклал най-добрия си приятел от детските години, съсед и ученик заради 4 бона.

Бургазлия тръгнал на гости на съсед по Великден, но вместо агне изял такъв бой, включително с гаечен ключ, че го приели в шоковата зала на Бургаската болница.

Из бургаските села около Гергьовден масово се крадат овце, кози, коне, кокошки, дори екзотични перуански козички, а стопаните пропищяха от крадливите цигани в областта.

Педофил заведе у дома си в Камено малко момиченце и го изнасили.

Момиче скочи от Аспарухов мост, мъж скочи от 6-тия етаж, млада жена скочи от терасата у дома си, младеж скочи от…

Мъжът, застрелял бургаската банкерка, пише мемоари в затвора.

Хлапе от Английската гимназия решило да се скатае от училище и – разбира се – вдигнало телефона и съобщило, че в сградата има бомба.

Духалка задуши 62-годишен бургазлия с съня му в собствения му апартамент.

25-годишен загина на място, блъскайки се с колата си челно в камион.

Четиричленно семейство се удави в колата си в язовир край Винево.

Шофьор прегази майка с дете на пешеходна пътека в центъра на Бургас.

Вкараха нелегално дрога и мобилни телефони в бургаския затвор. Пак.

Жандармерията тръгва на спецакция срещу престъпността по малките населени места, озаптява циганските кланове.

Маскиран и въоръжен преби и ограби четвърта продавачка на квартален хранителен магазин в рамките само на един месец.

Поредната баба – пенсионерка изгоря с няколко бона в ало измама по схемата „пари за пострадал близък човек”.

Двама апаши душиха посред бял ден на улицата 15-годишно рускинче, ограбват го.

Заловиха банда от две майки – циганки барабар с децата, докато се опитват да откраднат метали от Корабостроителницата.

Бургаски тийнейджъри ритаха беззащитен дядо на земята, обраха го.

Баща и син пребиха и отвлякоха съселянин заради спор за нива.

Наркоман извади нож на бившата си в заведение ,месец преди това я пребил и я заплашил с пистолет.

61-годишен наръга съселянин в корема в кръчма при пиянски скандал.

Още разследват инцидента, при който психично болен се барикадира у дома си и откри стрелба по спецченгетата, при която имаше убити…

И така нататък, и така нататък…

Както казах – топ новини.

В сравнение с челата на вестниците и водещите новини на телевизионните и радио емисии, книжлета като „Портокал с механизъм” на Бърджис или книжките на Стивън Кинг приличат по-скоро на книжки с детски приказки.

И така си карам аз ден след ден. Чета, гледам и слушам топ новините. Поглъщам това, което става със света около нас.

Не знаех какво чакам, просто го карах ей така – ден за ден.

А може би просто чаках онзи момент, в който и аз щях най-сетне да не издържа на напрежението, нямането, простотията, корупцията, политиците, ченгетата и бандитите, които ни газят всеки божи ден, деня в който щях да изгоря като бушон, да наточа литър гроздова от избата, да си го изпия, а после да грабна брадвата и да тръгна из града…

Един път пък може и аз да вляза в пустите му топ новини, кой знае…

Камен Петров

A.L.F. – Мисията невъзможна

Ден първи на мисията

До кораба-майка! Навлизаме в орбита около набелязаната планета, разположена на 4 парсека от нашата звездна система... бррр... фиууу... Всичко е под контрол. Наоколо изглежда спокойно. Планетата е синя, вероятно от многобройни морета и океани, изпъстрена с кафеникави петна от евентуални сухоземни континенти. Около нея обикалят едно слънце, една луна и още 7 малки планети... бррр.... фиууу... Радиовръзката се влошава с приближаването на разузнавателните совалки към повърхността, не знам защо...

Вече от 11 часа 07 минути и 33 секунди сме в орбита около планетата, снижавайки се. И трите совалки от разузнавателния патрул са в ред, без отклонения, летим в синхрон. Наоколо все още е спокойно. Чак... бррр... фиууу... не мога да повярвам, че тези долу под нас са толкова задръстени, да не засекат с локаторите си корабите, макар около нас от време на време да прелитат сателити. Лесна задача, лесна плячка, лесна за овладяване планета – така изглеждат до момента нещата...

До кораба-майка. Огледахме и сканирахме щателно повърхността на планетата педя по педя по време на разузнавателните обиколки в орбита. Има седем континента, разположени насред няколко големи океана... бррр... фиууу... След кратко съвещание на комодорите на борда на флагманския кораб, решихме... бррр... фиууу... да кацнем на най-големия от тях, който обаче май изглежда и най-урбанизиран, което вероятно ще затрудни задачата ни...

Наистина е свръхурбанизиран... Не очаквахме такова нещо от туземците – по-скоро нещо по-пасторално... Хм... Проведохме ново спешно съвещание – този път в конферентна видеовръзка, защото времето ни притиска, почти сме навлезли в стратосферата... бррр... фиууу...  Последно – кацаме насред някакъв полуостров в югоизточната част на континента, която изглежда по-слабо развита, не така пренаселена и свръхурбанизирана, за разлика от териториите на запад и в централната му и северна част... Няма и смог...

До кораба-майка. В движение синхронизирахме разчетите си и се насочваме към малка и очевидно западнала държавица, разположена край някакво море в края на полуострова... бррр... фиууу... Локаторите на флагманския кораб отчитат, че площта на държавата е едва 110 994 квадратни километра, колкото една човешка длан, както се казва. Обилно е залесена, има няколко планински масива. Оттук изглежда доста запустяла, особено северозападните и части. Уредите отчитат едва 4-5 по-големи града, от които два до морето, един на брега на голяма гранична река, а най-големият – разположен в западната част на страната – вероятно е столицата... бррр... фиууу... Страната е населена според компютъра с A.L.F. /Alien Life Form или Чужда Форма на Живот/... Както и да е - кацаме...

Ден втори от мисията

До кораба-майка. Приземихме се на склона на някаква планина, на чийто връх... бррр... фиууу... е издигнат странен постамент. Компютърът твърди, че на него на туземния език е изписана думата „Шипка”. В далечината – на един друг връх, мощните телескопи в първия момент отчетоха приземяването на неиндентифицирана летяща чиния, очевидно не от нашия състав. По-подробния анализ... бррр... фиууу... отчете обаче, че обектът не е космически кораб, а сграда със странна конструкция и с надпис „Бузлуджа”, също така изписан на първобитния местен диаклект...

Нещата изглежда тръгнаха още от самото начало на зле. Първо – совалките затънаха почти до люковете в запустялата, неподдържана и кална почва. Изпратените на разузнаване роботи... бррр... фиууу... също затъват в калта на изровените междуселски пътища или пропадат в дълбоките ями по тях. До този момент сме загубили 11 от общо 20 робота, а като знам колко струва всеки от тях... както и да е... В първите часове от кацането ни, при совалките се изсипаха тълпи от местни, натъпкани в колесни превозни средства, които наричат „джип”. Заловен за проба екземпляр, при тестовете заяви на гъгнивия си диалект, че – цитирам – „мислехме, че това е някаква нова гъзарска чалгатека”... каквото и да значи това... Изпарихме ги с дезинтеграторите...

Днес най-сетне проумях, защо... бррр... фиууу... няма нормална радио и видео връзка с кораба майка. Причината е, че в тази държавица ефирът е изпълнен с пиратски радио и телевизионни честоти, които предават денонощно онова същото нещо, което туземците наричат „чалга”, както и странни от морална, етична и чисто конструктивно-анатомична гледна точка видеофилми... бррр... фиууу... в които две или повече от тукашните същества очевидно се съвъкупляват по всевъзможни начини, издавайки квичащи звуци и сипейки семенна течност навсякъде. Бордовият компютър твърди, че името на филмите на местен диалект било „порно”...

Ден трети от мисията

До кораба-майка. SOS! Повтарям – SOS! Загубихме един от трите разузнавателни кораби. Станало е през нощта, въпреки че все по-намаляващите на брой роботи... бррр... фиууу... не преставаха да сканират с ултравиолетови лъчи околността и дежурят на 24-часови смени, колкото е и тук цикълът на денонощието. Разчитането на видеозаписите от бордовите охранителни камери показват, че група дребни мургави туземци буквално са разфасовали совалката с режещи инструменти и са я изнесли... бррр... фиууу... натоварена на парчета на четириколесни дървени превозни средства, теглени от нечифтокопитни впрегатни животни от местна порода. Патрул, изпратен по следите им, установи, че останките от совалката са продадени от мургавите в пункт, за – казва компютърът – „спрап”... Изпращам наказателен отряд от командоси...

Останките от наказателния отряд се върнаха 6 часа по-късно. Казвам „останки”, защото от 20 командоси, на флагманския кораб се върнаха ... бррр... фиууу... само 7. Останалите са паднали жертва на: 1. Блъскане от местно четириколесно моторно превозно средство, 2. Пропадане в необезопасена яма, 3. Отвличане с цел откуп от отряд маскирани туземци, натоварени в „джип”, 4. Други причини... Дори тези които се върнаха... бррр... фиуу... не са във форма. Повечето кихат, кашлят, от дихателните им органи текат секрети, същото е положението и с отделителната им система, както и с органа за зрителен контакт... Въвеждам карантина...

До кораба-майка. Карантината както изглежда закъсня. Заразата се прехвърли на екипажите и на двете останали совалки и положението става повече от тревожно... бррр... фиууу... Вируси нападат екипажа и медицинските роботи не могат да се справят с тях. Бордовият компютър след кратък анализ оповести, че това били характерни за местните туземци болести като „свински грип”, „алергии”, „варицела”, „луда крава”, „птичи грип”... Хората ми започнаха да измират един по един и да свършват междузведния си път в бордовия изпарител, вечна им памет...

Ден четвърти от мисията

До кораба-майка. Загубихме и втората совалка. Отново през нощта. Останали са ни само два робота. Две трети от екипажите са мъртви. Затова... бррр... фиууу... бдителността и нивото на сигурност са под всякаква критика и похитителите безпрепятствено са използвали нощта, за да разглобят и отнесат разузнавателния кораб. Този път дори не изпратих наказателен отряд след тях, защото просто няма кого да включа в него. Отчаяно се нуждаем от помощ! Повтарям – изпратете спешно помощ! Тази планета и тази държава са смърт за всеки, който се докосне до тях...

Появиха се трупа надути пуяци с костюми, мегафони и лимузини, обградени от боригардове и възторжена тълпа, подтигвана от клакьори. Правилно предположих, че са някакви местни политици, които се опитват да извлекат политически ... бррр... фиууу... от присъствието ни. Когато данданията отвън стана невъзможна, решихме проблема с няколко откоса на протонните оръдия на борда на флагманския кораб...

Днес – след като им изпарихме политиците - местни въоръжени сили с тежка военна техника обстрелваха единствения оцелял кораб - флагманския. Разбира се безуспешно. Не е измислено оръжие във вселената, което да пробие защитата му... макар онези дребни мургави туземни копелета... бррр... фиууу... да успяха да видят сметката на другите две совалки и то с подръчни средства... Както и да е. Хората от екипажа продължават да измират един след друг. Положението е критично. Очаквам всеки момент помощ от космическата армада! Повтарям – очаквам спешна помощ от армадата в орбита!...

Останах сам... бррр... фиууу... Днес пуснах в изпарителя тленните останки и на последния командос... бррр... фиууу... Навън отчаяни, тежко въоръжените армейски части най-сетне се отказаха да ме обстрелват и... бррр... фиууу... се изтеглиха... Появиха се обаче отново дребните мургави туземци... Стоя сгушен ... бррр... фиууу... на командния мостик и гледам чрез камерите на бордовия компютър... Като космически скакалци са! Лазят по цялата външна облицовка на совалката... бррр... фиууу... и... бррр... фиууу... режат ли режат с инструментите си... Чувствам се като парче протоплазма в консервна кутия в кухнята на ресторанта на киборга Лари от планетата Неотика 33-ФБ до космодрума... бррр... фиууу... миг преди главния готвач да извади отварачката за консерви... бррр... фиууу... Имам нужда от спешна... бррр... фиууу... помощ, много спешна! Майчице!... бррр... фиууу... Режат антената! Виждам и прорези в обшивката, през които надничат хилещи се туземци, които... бррр-фиууу... бррр-фиууу... бррр-фиууу... ззззззззззззззззззззззз...

Грип

Винаги съм бил голям сваляч, батка, всичко под ножа, разбираш, ама тоя грип и тоя февруари ми прецакаха свалките отвсякъде.

То топло-топло, колко да е топло, все пак февруари е, не е август, да рутя мадамите по плажа. Иначе 20 градуса, слънце, все едно не е зима, а време за „Spirit of Burgas”. Разхвърчаха се едни вируси, едни епидемии, мамата си трака направо.

И бизнеса с мадамите замря.

То кво няма да замре, като всеки намъкнал маска на физиономията, не можеш да разбереш гадже ли е насреща ти, баба ли или примерно Азис. Всичките щъкат насам-натам като униформени с тези маски, все едно излезли от някой епизод на „Спешно отделение” или „Доктор Хауз”, може и от МБАЛ – Бургас да са, аз откъде да знам.

Върви целувай, съблазнявай и чукай при това положение!

Отврат!

Плюс  това – с маска или без, откъде да знае човек мадамата има ли свински грип или няма? А си я целунал по джуките, а си се гътнал и ти и  айде после в белодробното отделение на болницата, нали така. Стигнах до там, батка, че още щом погледна някоя мадама по вирусните бургаски улици през февруари и веднага ми се появяват всички симптоми. Имам си и висока температура, и гадна дразнеща суха кашлица, и гърлобол и главобол и хрема и всичко. Дори не съм го докарал до секс със съответната болнава мадама, обаче вече съм паднал под коня, ако ме разбираш какво искам да кажа.

Вчера видях едно парче, страшна работа ти казвам. Това тяло един път, очи зелени, уста като смукателна помпа, коси като на оня от „Айрън Мейдън”. Побърках се направо, батка, но какво стана?! Още щом я видях, констатирах остра загуба на апетит; болки в мускулите, очните ябълки и по цялото тяло, диария, болки в белите дробове.

Ужас!

Пуснах едно търсене в чичко Гугъл и прочетох симптомите на проклетия грип.

Имах ги всичките, мамка му! До един!

Бях отпуснат, често в полубезсъзнание, не можех да ходя и ми беше трудно да стана от леглото. Задъхвах се така, че да не мога да говоря, какво остана пък да свалям гаджета. Трябваше да седна, за да мога да си поема дъх, не можех да преглъщам, бях студен при допир /твърдят познати/, цветът на кожата ми се беше променил към сив или син, най-вече около устните, устата, пръстите, дланите. Усещах, че съм на път да получа припадъци и обриви, които напомнят вътрешен кръвоизлив.

Умирах, батка, а не бях пипнал жена от началото на тази скапана грипна епидемия, дето започна след Нова година, затвори училища и университети, наслага хирургически маски по похотливите устни на женорята и прецака всякакъв секс поне в близкото едно такова бъдеще. Силните болки в корема, съпроводени с гадене и повръщане, хич не подобряваха картинката и далеч не ме правеха по-сексапилен, уверих се при няколко отчаяни опита да забия някое парче из барчетата в центъра.

В автобуса народът масово кашляше хрипливо и разпръскваше в озона капки болестотворна слюнка, на която дори ми се привидя, че пише на три езика /руски, немски и английски, все пак трябва да си уважаваме туристите/ „Внимание! Грип!”. Кашляха и контрольорките в автобуса, както и катаджиите, които редовно ме спираха за проверка с колата, мадамите в стриптийз бара на ъгъла, шефът на Морска гара и кметът. Слязох на плажа да подишам чист въздух и йодни пари, но и там на пясъка се бяха натръшкали кашлящи зловещо делфини от застрашен вид, рибари, бракониери, инспектори от ИАРА и моряци.

В миг на отчаяние, се обърнах дори към личния си лекар, но вместо да ми помогне, копелето горещо ми препоръча /плюейки слюнка и бацили във всички посоки като разгонен френски булдог/ антибиотици, антивирусни и хомеопатични средства, както и всякакъв опит за физически контакт със същества от противоположния пол, поне докато в училищата не отменели грипната ваканция.

Педераст!

Понеже обаче сушата откъм жени така и така продължаваше, накрая се реших, нахлупих и аз една хирургическа маска на зурлата си и нахълтах в кварталния денонощен магазин, въоръжен с пластмасовия пищов на сина си.

-         Дай тук оборота, кучко или ще те гръмна!- изревах приглушено иззад маската, после прибрах в джоба си мизерните 45 лева и 24 стотинки, които ми подаде послушно разтрепераната продавачка и отскочих до съседната аптека за „Тайлол Хот” и „Парацетамол” в очакване на по-добри времена без вируси, по-подходящи за да се развихри сред мадамите стар гларус като батко ви...

Дано отмине и тази епидемия, тпу-тпу-тпу!

Безродник блус

Безродник съм аз
По вятъра храст
И вятъра вее отдавна
Роден съм ей тук
Отраснал съм там
Пътеката моя е бавна
Безродник без път
Без пъпната връв
Която навеки ни свързва
Коя е за Бога първата кръв
Без която сърцата ни смързват
Живял съм във свят
Унил и богат
И срещал съм повече хора
Отколкото мога да взема в ръка
И с колкото бих поговорил
Безродник съм , знам
Не се унижавам, не крия
Ръка ще подам
На всеки от вас
Орисани в зла орисия...

Камен Петров
Бургас, 29 януари 2014 година

Старец на прозореца

Прозорецът на стареца не беше нищо особено, но поне според клишето беше неговия собствен прозорец към света. Именно заради това през наплютите от мухите и набраздени от следите от отдавна отминали валежи стъкла, старецът виждаше само това, което бе останало за виждане за такива като него. А именно – малкото опушено ъглово площадче с неработещия часовник, две-три гладни улични котки, изронените фасади на запуснатите сгради наоколо, пиацата, на която никога не чакаха таксита. И още – вдовицата от къщата отсреща, която не беше достатъчно млада, за да прилапа някой нов хубавец, нито достатъчно стара, за да се примири с това. Пицарията без клиентела отдолу, западналият магазин за плодове и зеленчуци, просякът с чуканчета вместо крака. Толкова.

Това беше светът на стареца.

Той беше стар и немощен, откакто се помнеше живееше сам. Един път седмично идваше една жена да му почисти и сготви, самата тя стара и недъгава почти колкото него, но старецът не усети да изпитва някакъв мерак към нея, ама никога.

Дали защото беше трудноподвижен, дали от отдавна стаена алиенация, старецът не беше излизал от дома си от години. Патериците му стояха в ъгъла на стаята и събираха прах и паяжините на дълголетни паяци-домошари по волята на съдбата като него. Страх го беше да използва патериците, страх го беше от света навън, у дома се чувстваше защитен.

Старецът, освен че не можеше да ходи, беше и ням, по-отдавна, отколкото можеше да помни. Това като никога не бе някаква негова поредна прищавка, а последица от едва излекуван рак на гърлото, от който почти не беше починал. Виж, слухът му още го държеше, за жалост понякога, даваше си сметка и той самият.

Днес старецът живееше самичък само в просторната кухня на апартамента, превърната в спалня и дневна едновременно. Беше подредил малкото си мебели така, че да се придвижва от едно място до друго, опирайки се в тях, без да има нужда от чужда помощ или от патериците – точно като рак в мрачното си и самотно убежище.

Иначе апартаментът беше голям за него, дори направо огромен, макар внуците му да не мислеха така и дори да не му бяха хвърлили мерак, не го беше описал дори в и без това твърде постното си завещание. По цели дни прекарваше в креслото пред телевизора в дневната-спалня-кухня-трапезария, макар повече да слушаше, отколкото да гледаше, защото тъй или инак недовиждаше, чак докато не му се схванеха всичките кокали и не го хванеше съклета.

Беше пролетен ден, топъл и благоуханен, когато старецът чу скандалът пред прозореца си. Той се затътри дотам и присви късогледи очи към тротоара отсреща, където се караха и очевидно се биеха мъж и жена. „Курва!“ - крещеше мъжът и налагаше жената по тялото и незащитената глава - „Мръсница! Проститутка“. „Моля те! Моля те! Моля те!“, беше единственият отговор, после жената падна на окървавения тротоар и застина безжизнена на студените плочки, а мъжът гузно побягна.

Старецът напрегна мъртвите си гласни струни, за да извика за помощ. Замахна неволно в безсмислен опит да спре насилника. Почти се засили през претъпканата от мебели стая, за да излезе на улицата и да помогне на пострадалата.

Не можа. Разбира се.

Остана ням и безпомощен в рамката на зеещия към нищото прозорец.

Когато най-сетне осъзна, че се е превърнал просто в една непотребна вещ втора ръка, от която никой няма нужда и с която никой не се съобразява отдавна вече, старецът изведнъж се прекърши.

Разбра колко е безсилен да помогне или да извика помощ.

Разбра, че отдавна вече го няма за света.

Сълзи потекоха от очите му.

Той се дотътри безволево до клеслото и се отпусна в него.

Отсреща телевизорът отново нещо бръмчеше и светеше, и старецът остана с вперени в екрана невиждащи по старчески сълзливи, воднистносиви очи, а ръката му, подпряна на страничната облекалка на креслото, потрепваше ли потрепваше, чак докато най-сетне ударът не му донесе така отдавна чаканото и бленувано избавление от неволите хорски и всички човешки злини на света.

Камен Петров

Бащата. Убиецът. Мъжът.

Главата, която беше набита на кол на оградата на местния полицейски участък, вече започваше да се вмирисва. От разкъсания врат – само разпарцаливени остатъци от кожа и мускули, стичащата се кръв се беше спекла по железните пречки на оградата и блестеше в матово на лъчите на залязващото слънце, привличайки рояци мухи.

Бащата седеше на тревата току под набитата на кола отрязана глава и пушеше цигара от цигара, подпрял удобно гърба си на напечената от късното следобедно слънце стена. От време на време любопитни съседи се навъртаха наоколо, а нечия чорлава глава се показваше за миг от някой близък прозорец и после изчезваше на фона на едно сякаш непрестанно, тревожно шушукане. Беше наминал и селският фелдшер, но като разбра, че вече няма с какво да помогне, се беше прибрал с облекчение у дома си, където го чакаше вярната бутилка гроздова, двойно преварена. Колкото и алогично да изглеждаше, макар и главата, и мъжът да бяха досами участъка, досега полицаи не се бяха мярнали наоколо, макар от убийството да бяха минали часове.

Мъжът пушеше под успокоителните лъчи на следобедното слънце и главата му беше празна. Все още мислеше за себе си като за баща, не като за убиец, макар да беше отнел човешки живот преди часове. Мислеше за себе си като за човек, потърсил правото си, не се смяташе за престъпник. Беше просто мъж, а ролята на мъжът от древни времена насам беше да защитава семейството си и честта му. При все това търпеливо очакваше появата на дългата ръка на закона в лицето на някой униформен полицай, защото осъзнаваше, че вече е от другата страна, беше убил, трябваше да си плати – така, както си беше платил и другия.

Опита се със замаяната си от шока, ужаса, мъката и адреналина глава да си представи какво е преживяло детето му, неговото малко момиченце, принцесата му. Видя като наяве слънчевия есенен следобед отпреди два дни. Видя двете си момиченца – едното на 5, другото на 7 годинки, играещи на детската площадка. Почти можа да чуе звънкия им смях, та можеше ли иначе, носеше го в сърцето си. Видя златистите коси на по-голямата и тъмните плитки на сестричката и. После във видението му се появи тъмна сянка. Сянката се клатушкаше някъде в периферията на въображаемото му зрително поле, наближаваше детската площадка, газейки с тежките си обувки през тревата. „Искате ли сладко шоколадче, мънички котенца?”, профъфли сянката и протегна сладкото лакомство към блесналите очички и протегнатите пръстчета на момиченцата. После сянката поведе за ръка каката /Боже, как звучеше само, та тя беше едва на 7, току що беше престъпила прага на 1-ви клас!/, и я подлъга да го последва в мрачната порутена бърлога, която наричаше свой дом. „Сега ще ти покажа едно ГОЛЯМО хубаво нещо, мъничко котенце. МНОГО ще ти хареса. Ама няма да казваме на мама и татко нали, хехехе?”, ломотеше сянката, докато водеше за ръчичката неговото русокосо съкровище по ронещите се стъпала на запуснатата къща към втория етаж... После изведнъж в главата на бащата блеснаха светкавици, писък заглуши мислите му и той изтърва цигарата и притисна конвулсивно юмруци към слепоочията си. Пищеше неговото момиче, принцесата му. В писъка и беше насъбран целия страх, целият ужас на света, тя пищеше невярващо, неразбиращо и умоляващо помощ и пощада, а отвъд писъците се чуваха само запъхтяното дишане на сянката и пиянският му, похотлив кикот...

Бащата отвори очи, болезнено присвити срещу падналото до хоризонта слънце и запали нова цигара с разтреперани ръце, по която още стоеше кръвта на убития. На забавен каданс в главата му се завъртя убийствената рулетка на последвалите изнасилването събития. Уплашените съседи, които първи донесоха новината. Неистовият плач на домашните му в къщи. Твърдата му решителност, която зачерви от кръв очите му и го доведе до шкафа, откъдето измъкна широкия кухненски нож. После – клаустрофобичните улици на селото, пусти, но и зорки от скритите зад пердетата на околните прозорци очи. Кръвта, туптяща като камбанен зов в слепоочията му. Треперещите ръце, които сами се успокоиха, щом решението беше взето. Домът на сянката. Сянката. Съседът му. Щом извергът отвори входната врата, бащата мълчаливо замахна с големия нож и прекъсна нишката на живота му отведнъж. Това обаче беше твърде малко за неговото момиченце, за неговата принцеса. Затова бащата седна на гърдите на изнасилвача и методично започна да забива блестящото острие в тялото, шията и лицето му, чак докато изтласкваната от раните кръв съвсем не намаля и почти престана да тече. Тогава бащата някак механично и делово, сякаш не беше той тук и сега, отряза главата на педофила с равномерните движения на майстор-колач, после я отнесе до участъка и я наби на един от острите метални шипове на оградата.

После седна на все още топлата от късното ноемврийско слънце трева долу, запали цигара и зачака носещия катарзис вой на полицейските коли.

Чака дълго.

Когато най-сетне полицаите пристигнаха и настръхнали от оръжие, стаени нерви, ужас и страх, го наобиколиха, бащата стана, протегна ръце към белезниците и каза с твърд, спокоен глас:

- Водете ми. Но не казвайте нищо на детето. Моля...

Sweet sixteen

 На 46 съм. По-млад скоро няма да стана. По-скоро обратното. Не знам къде отлетя времето, какво стана с всички ни. Вече почти не помня какъв съм бил на 36, на 26, на 16... Вероятно съм бил по-свеж, красив, наивен и оптимист. Днес вече не съм. Днес съм една своя нелепа автопародия на средна възраст, загубила всичките си илюзии, живееща ден за ден, настъпена от живота, пришпорваща кариерата си, загърбила малките важни неща от живота – като че ли завинаги.

В един такъв дъждовен и сив ноемврийски ден като днешния реших, че нещо трябва да направя. Не можех да живея все така. Не исках да загубя и последната частица от доброто, което винаги съм носил у себе си. Трябваше да го преоткрия.

Реших го и като първа крачка седнах да напиша писмо до самия себе си, такъв, какъвто вероятно съм бил на 16 години.

Оказа се трудна работа. Леко конфузна, твърде неприятна. Намирисваше ми на шизофрения от най-тежкия тип. Имаше нещо лицемерно в това мое решение, нещо крайно и подозрително, като 90-годишен мъж, който си прави примерно васектомия.

„Здравей, скъпи приятелю...”, започнах, после решително скъсах листа.

„Здравей, малкия”, „Как е хавата, пич?”, „Мараба, готин” и „Здрасти, брато” също много бързо отпаднаха от евентуалните варианти в листата /По разбираеми причини бях решил това писмо до самия мене си отпреди цели 30 години да бъде традиционно, на лист хартия, със син химикал, а не поредният имейл, есемес или друг вид чат по интернет/.

Понеже обръщението към по-младото ми „аз” все така ми се губеше, в крайна сметка взех глобалното решение да започна писмото си без обръщение, после щях да му мисля.

„Как си? Дълго се колебах, преди да се реша да ти пиша, но ето ме – пиша. Пиша и се чувствам странно, така че надявам се да ме разбереш поне донякъде в този мой несмел опит за автоанализ... или както там решиш да го наречеш.

Минаха доста години, приятелю и изглежда съм забравил как живееш ти там, какво мислиш, за какво мечтаеш, които са желанията, нуждите и стремежите ти. Забравил съм ВСИЧКО, а винаги съм си мислел, че ще е вечно, но не би.

Разкажи ми, моля те, за себе си и за тогава. Разкажи ми какъв съм бил, защото днес вече знам какъв станах и далеч не се гордея със себе си. Разкажи ми историята на живота си такъв, какъвто го виждаш на 16, защото знам в какво се превръща приказката на 46. Всяка подробност има значение. Всеки трепет е съдбовен. Всеки поглед е откровение... Когато си на 16... Днес не е така, мой млади приятелю. Днес всичко е сиво, скучно, очебийно...”

Тук някъде вдъхновението – доколкото изобщо го имаше, ме напусна, така че станах, налях си едно питие и се загледах замислено  през прозореца в нощта отвън.

Час по-късно и още две питиета след това проблемът с вдъхновението все така липсваше. Допих поредната чаша, взех душ и си легнах.

Имах чувството, че надали съм спал и 5 минути, когато нечие осезателно присъствие в стаята внезапно ме събуди.

Подскочих в леглото и посегнах към нощната лампа.

-         Май си доста отчаян, брато.- рече русолявото момче, което се беше разположило в креслото ми в ъгъла и очевидно се черпеше от собствените ми алкохолни запаси.

Въздържах се да не подскоча отново и запитах – с възможно най-разумен предвид обстоятелствата глас, поне според мен:

-         Кой си ти? Какво правиш тук?

-         Аз съм ти. И ти самият ме повика.- насмешливо поясни русолявото хлапе.

Загледах го втренчено, при все че усещах как левият ми клепач конвулсивно играе. Русоляв, синеок, две обеци, сини дънки. Беше се разположил в креслото ми все едно се намираше у дома си. Окото му не трепваше на хлапето, просто си пиеше от моето пиене и ме гледаше с лека ирония.

-         Аз ли съм те повикал?- запитах най-сетне – И какво означава това „аз съм ти”?

-         Точно това, което казах. Не ме ли позна?

Този път наистина се вторачих в натрапника. И да – познах го. Това НАИСТИНА бях самият аз, само че отпреди цели 30 години мамка му!

-         Ти? Тук?!

-         Ами да. Нали ти ме повика. Здрасти.

-         Здрасти...- отроних пряко волята си.

После обаче се поокопитих. Живеех шантав живот в шантаво време, така че една среща с моето собствено 16-годишно „аз” не можеше да ме събори току-така.

-         Пич.- рекох – Доколкото помня, наскоро за пръв път си спал с момиче.

-         Мда...- горделиво отвърна 16-годишното ми алтер его.

-         Само да вметна обаче.- допълних ехидно – Че може и да не знаеш, но следващия път ще е чак след 2 години. Вярно, след това ще имаш безброй еднократни връзки с тази и онази, ама сега-засега се очертава в идните 2 години да си на сухо.

-         Само това ли имаш да ми кажеш?- запита малкият, след като се поокопити – Мислех, че ще дискутираме по-глобални неща.

-         Брей!- подиграх го аз, без дори да знам защо – Отсега си понаучил по-завъртени думички, а? Затова ли мама те наричаше „дървен философ”?

-         Ти недей да знаеш много.- обиди се малкият – Виж се на какво приличаш. Чак ме е срам... И страх... Сбабичкосал си се, подпухнал си, не си поддържаш зъбите, имаш шкембе... И с какво се занимаваш на стари години? Писател, когото никой не чете и журналист, от който нищо не зависи, хахаха.

-         Много смешно...- настръхнах и аз на свой ред – А ти какъв искаш да станеш... Като пораснеш... Хм?

-         Мечтая да стана зоолог за твое сведение, макар и сам да би трябвало да го знаеш. Да обикалям света, да ходя по савани, джунгли, прерии и тундри, да спасявам животни, да откривам нови видове, да стана известен и да се измъкна оттук...

Засмях се кисело. После истерично се разкикотих. И го започнах. Това същото мое, наивно, 16-годишно „аз”.

Безсмисленият ни разговор продължи така през цялата нощ. Течеше и течеше и не стигаше доникъде. Просто бяхме на различните брегове на реката, това е. Неговата вяра и моят цинизъм, породен от жизнения ми опит, лошо се сблъскаха.

Виждах романтичните напъни на момчето, мечтите му, които никога нямаше да се сбъднат, поредицата от несполучливи любови и неудачни професии, през които щеше да мине през идните години. Виждах как лека-полека от него щеше да се оформи един егоцентричен циник и песимист, който щеше да гази с лека ръка през разбити сърца и унищожени кариери в търсене на това, което никога нямаше да има. Виждах как искрящо сините очи ще помътнеят и в тях ще се промъкнат жълтеникавите и кървави жилки на алкохола, умората, болестите и съмненията.

Когато навън просветля и предутринната роса покри цветята в двора пред прозореца, го убих. Убих го хладнокръвно, с ясното съзнание, че правя това като един вид евтаназия на душата му. Исках да му спестя всички бъдещи разочарования, сълзи, скандали, сплетни, животоспасяващи операции, погребения на близки хора, крахове и унижения. Помъчих се да му помогна да остане завинаги на 16, аз тези сладки 16, все така чист, целеустремен, желан и обичан, търсен и обгрижван, мечтаещ и мечтан... не като мен, сега, като по-старото си „аз” – обезверено, нелюбено и нелюбящо, обезкръвено и обезоръжено, лишено от емоции и илюзии, роб на битийността и приумиците на съдбата. Едно 46-годишно „аз”, тънещо в преизподнята на днешния ден, без никаква надежда за утрешния, без спомени за миналото, без радост от настоящето. Просто исках да му спестя следващите 30 години на унижения, разочарования и униние, това е.

Държах главата му под водата на тоалетната чиния чак докато краката му не престанаха конвулсивно да бият по пода. След това коленичих до безжизненото му тяло и завързах нежно и внимателно - с обич, връзките на едната му маратонка, които се бяха развързали по време на неравната борба.

После седнах на бидето срещу трупа и запуших без грам мисъл в главата в очакване на полицейските сирени.

Сирени обаче не чух. Полиция не дойде. Все пак всичко това ставаше в главата ми, а не наяве.

Нали?

     Камен Петров

Вой

Кученцето скимтя, лая и ви като че ли през цялата тъмна, безлунна, безкрайна нощ.

В гласа му имаше нотки, които накараха космите по главата на вдовицата да се изправят, дори още преди да е изплавала съвсем от съня си. Тя лежеше в студеното си вдовишко легло в крайния квартал на града и се вслушваше със свито сърце във воя на малкото псе.

Виеше, виеше, виеше.

Тя познаваше този глас. Знаеше чие е малкото куче. Убеди се окончателно когато чу и писъците на Морския вълк.

Морския вълк беше едър, навъсен, саможив човек около 60-те. Говореше рядко, още по-рядко повишаваше глас, но и така всяваше респект в квартала. Сега обаче пищеше като момиче.

-         Моля те! Моля те! МОЛЯ ТЕ!- пишеше Морския вълк.

Вдовицата подскочи в леглото си и конвулсивно притисна към устата си свития на топка чаршаф, вслушвайки се във воя на кученцето и в писъците на господаря му.

Нощта се точеше, черна като мастило, безкрайна като скучен рефрен.

Вдовицата не издържа и посегна към телефона на нощното шкафче. Трябваше да извика помощ, трябваше да звънне в полицията...

Ръката и обаче замръзна за миг във въздуха, после се върна колебливо при другата в скута. Вдовицата конвулсивно сплете пръсти, а навън воят и писъците продължаваха ли, продължаваха...

...

Убиецът седеше разкрачен на пейката в малката беседка пред блока и систематично налагаше с юмруци в лицето и главата мъжа, който лежеше под него на земята. Ръцете му бяха окървавени до лактите, пръски кръв имаше и по светлата му риза, и по лицето му, изкривено от пиянска ярост. Малкото кученце на пребития все още се дърпаше неистово, закачено на нашийника, който жертвата стискаше неистово в ръка. Виеше като на умряло.

-         Млъкни, животно!- изрева убиецът на кученцето и отново удари с юмрук кървавата каша, която представляваше лицето на жертвата му.

...

Вдовицата не знаеше минути ли бяха минали или часове, когато най-сетне се престраши да напусне несигурната защита на леглото и да излезе на пръсти, боса до терасата. Надникна навън в раздираната от писъци и вой нощ. В първия момент не можа да различи нищо в дълбоките сенки долу, после видя силуетите в беседката, които се люшкаха в мрака като зловеща имитация на японски театър на сенките.

Бялото кученце подскачаше наоколо. Надвесена в тъмното фигура нанасяше удари в главата на друга, която лежеше на земята и риташе конвулсивно. Обувките на човека бяха излетели встрани и лежаха на земята, изпопадали в нелепи пози.

-         Моля те! Моля те! Пусни ме да стана и ще ти донеса пари! Моля те! – продължаваше да пищи Морския вълк, но другият продължаваше тежко да го пъхти, дишайки учестено при всеки нанесен юмрук като тенисист в тежък мач на корта при силен удар по топката.

„Туп-туп-туп”, чуваха се в мрака тежките удари на юмруците на убиеца.

„Аааау-аааау-аааау”, пригласяше воят на кученцето.

„Моля те-моля те-моля те”, пищеше Морския вълк.

Вдовицата надзърна несмело над перилата и в този миг и се стори, че от небето падат светулки като звезди. Покрай главата и от време на време прелетяваше искрящо в огнено червено пламъче и се разбиваше долу на земята. После вдовицата изведнъж прозря, че далеч не е единственият безмълвен свидетел на побоя. По горните тераси мъжете от блока очевидно също наблюдаваха сцената в беседката и пушеха, облегнати боси по бельо, на перилата, после хвърляха фасовете си на цимента.

...

Пред блока се оживи едва когато в далечината се зачуха полицейски сирени и две патрулни коли влетяха на паркинга, осветявайки с призрачните светлини на въртящите се буркани беседката и грозната сцена, която се разиграваше в нея. Сега силуетите на убиец и жертва се откроиха ярко, като изрязани. За учудване на вдовицата кръвта не беше яркочервена, а черна. Дори кученцето беше опръскано цялото с мастилено черните петна от кръвта на стопанина си.

Когато униформените наскачаха с извадени пистолети от патрулните коли и се завтекоха към него, убиецът най-сетне престана да удря Морския вълк и тежко се изправи, така както си беше разкрачен над тялото му.

-         Какво правиш, бе изрод? Убил си човека!- изкрещя едно от ченгетата.

-         А, нищо му няма, господин полицай. Пийнахме тук и се поумори, та легна да си почине. Нищо му няма. Ей сега ще стане.- отвърна невъзмутимо убиеца и посочи с кървава ръка тялото на Морския вълк, лежащо в постепенно разширяваща се локва от собствената му кръв.

После нещата се развиха бързо, като но филм. Дойдоха още коли и още полицаи. След тях пристигна и линейката /”Нищо не може да се направи. Късно е за спешна първа помощ. Човекът е мъртъв. Карайте го в патологията”/. Ченгетата закопчаха убиеца и го откараха нанякъде с патрулната кола. Линейката пък откара в друга посока трупа на морския вълк.

На сутринта дойдоха журналистите. Газеха в кръвта, прескачаха полицейските заграждения, снимаха навсякъде, задаваха въпроси.

За вдовицата нощта и денят след нея минаха като насън, а в ушите и все така продължаваха да звучат воят на кученцето и писъците на господаря му, давещ се в собствената си кръв.

Знаеше, че още дълго време няма да се отърси от екота им.

Знаеше, че още дълго време няма да може да спи спокойно нощем.

Знаеше, че докрай в сърцето и ще остане загнезден страхът и ще умира от страх по малко всеки път щом излезеше на улицата, всеки път щом някой позвънеше на входната и врата, всеки път щом чуе странен шум в нощта, всеки път щом някъде някога нечие куче залае.

Знаеше също така и че днес Морския вълк може би щеше да бъде жив ако в онази нощ поне един от тях беше вдигнал телефона и беше промълвил в слушалката просто едно „Помощ!”.

Знаеше го.

И и идваше да завие и самата тя.

Знаеше обаче и че това ще е напразно...

Камен Петров