понеделник, 11 ноември 2013 г.

Sweet sixteen

 На 46 съм. По-млад скоро няма да стана. По-скоро обратното. Не знам къде отлетя времето, какво стана с всички ни. Вече почти не помня какъв съм бил на 36, на 26, на 16... Вероятно съм бил по-свеж, красив, наивен и оптимист. Днес вече не съм. Днес съм една своя нелепа автопародия на средна възраст, загубила всичките си илюзии, живееща ден за ден, настъпена от живота, пришпорваща кариерата си, загърбила малките важни неща от живота – като че ли завинаги.
В един такъв дъждовен и сив ноемврийски ден като днешния реших, че нещо трябва да направя. Не можех да живея все така. Не исках да загубя и последната частица от доброто, което винаги съм носил у себе си. Трябваше да го преоткрия.
Реших го и като първа крачка седнах да напиша писмо до самия себе си, такъв, какъвто вероятно съм бил на 16 години.
Оказа се трудна работа. Леко конфузна, твърде неприятна. Намирисваше ми на шизофрения от най-тежкия тип. Имаше нещо лицемерно в това мое решение, нещо крайно и подозрително, като 90-годишен мъж, който си прави примерно васектомия.
„Здравей, скъпи приятелю...”, започнах, после решително скъсах листа.
„Здравей, малкия”, „Как е хавата, пич?”, „Мараба, готин” и „Здрасти, брато” също много бързо отпаднаха от евентуалните варианти в листата /По разбираеми причини бях решил това писмо до самия мене си отпреди цели 30 години да бъде традиционно, на лист хартия, със син химикал, а не поредният имейл, есемес или друг вид чат по интернет/.
Понеже обръщението към по-младото ми „аз” все така ми се губеше, в крайна сметка взех глобалното решение да започна писмото си без обръщение, после щях да му мисля.
„Как си? Дълго се колебах, преди да се реша да ти пиша, но ето ме – пиша. Пиша и се чувствам странно, така че надявам се да ме разбереш поне донякъде в този мой несмел опит за автоанализ... или както там решиш да го наречеш.
Минаха доста години, приятелю и изглежда съм забравил как живееш ти там, какво мислиш, за какво мечтаеш, които са желанията, нуждите и стремежите ти. Забравил съм ВСИЧКО, а винаги съм си мислел, че ще е вечно, но не би.
Разкажи ми, моля те, за себе си и за тогава. Разкажи ми какъв съм бил, защото днес вече знам какъв станах и далеч не се гордея със себе си. Разкажи ми историята на живота си такъв, какъвто го виждаш на 16, защото знам в какво се превръща приказката на 46. Всяка подробност има значение. Всеки трепет е съдбовен. Всеки поглед е откровение... Когато си на 16... Днес не е така, мой млади приятелю. Днес всичко е сиво, скучно, очебийно...”
Тук някъде вдъхновението – доколкото изобщо го имаше, ме напусна, така че станах, налях си едно питие и се загледах замислено  през прозореца в нощта отвън.
Час по-късно и още две питиета след това проблемът с вдъхновението все така липсваше. Допих поредната чаша, взех душ и си легнах.
Имах чувството, че надали съм спал и 5 минути, когато нечие осезателно присъствие в стаята внезапно ме събуди.
Подскочих в леглото и посегнах към нощната лампа.
-         Май си доста отчаян, брато.- рече русолявото момче, което се беше разположило в креслото ми в ъгъла и очевидно се черпеше от собствените ми алкохолни запаси.
Въздържах се да не подскоча отново и запитах – с възможно най-разумен предвид обстоятелствата глас, поне според мен:
-         Кой си ти? Какво правиш тук?
-         Аз съм ти. И ти самият ме повика.- насмешливо поясни русолявото хлапе.
Загледах го втренчено, при все че усещах как левият ми клепач конвулсивно играе. Русоляв, синеок, две обеци, сини дънки. Беше се разположил в креслото ми все едно се намираше у дома си. Окото му не трепваше на хлапето, просто си пиеше от моето пиене и ме гледаше с лека ирония.
-         Аз ли съм те повикал?- запитах най-сетне – И какво означава това „аз съм ти”?
-         Точно това, което казах. Не ме ли позна?
Този път наистина се вторачих в натрапника. И да – познах го. Това НАИСТИНА бях самият аз, само че отпреди цели 30 години мамка му!
-         Ти? Тук?!
-         Ами да. Нали ти ме повика. Здрасти.
-         Здрасти...- отроних пряко волята си.
После обаче се поокопитих. Живеех шантав живот в шантаво време, така че една среща с моето собствено 16-годишно „аз” не можеше да ме събори току-така.
-         Пич.- рекох – Доколкото помня, наскоро за пръв път си спал с момиче.
-         Мда...- горделиво отвърна 16-годишното ми алтер его.
-         Само да вметна обаче.- допълних ехидно – Че може и да не знаеш, но следващия път ще е чак след 2 години. Вярно, след това ще имаш безброй еднократни връзки с тази и онази, ама сега-засега се очертава в идните 2 години да си на сухо.
-         Само това ли имаш да ми кажеш?- запита малкият, след като се поокопити – Мислех, че ще дискутираме по-глобални неща.
-         Брей!- подиграх го аз, без дори да знам защо – Отсега си понаучил по-завъртени думички, а? Затова ли мама те наричаше „дървен философ”?
-         Ти недей да знаеш много.- обиди се малкият – Виж се на какво приличаш. Чак ме е срам... И страх... Сбабичкосал си се, подпухнал си, не си поддържаш зъбите, имаш шкембе... И с какво се занимаваш на стари години? Писател, когото никой не чете и журналист, от който нищо не зависи, хахаха.
-         Много смешно...- настръхнах и аз на свой ред – А ти какъв искаш да станеш... Като пораснеш... Хм?
-         Мечтая да стана зоолог за твое сведение, макар и сам да би трябвало да го знаеш. Да обикалям света, да ходя по савани, джунгли, прерии и тундри, да спасявам животни, да откривам нови видове, да стана известен и да се измъкна оттук...
Засмях се кисело. После истерично се разкикотих. И го започнах. Това същото мое, наивно, 16-годишно „аз”.
Безсмисленият ни разговор продължи така през цялата нощ. Течеше и течеше и не стигаше доникъде. Просто бяхме на различните брегове на реката, това е. Неговата вяра и моят цинизъм, породен от жизнения ми опит, лошо се сблъскаха.
Виждах романтичните напъни на момчето, мечтите му, които никога нямаше да се сбъднат, поредицата от несполучливи любови и неудачни професии, през които щеше да мине през идните години. Виждах как лека-полека от него щеше да се оформи един егоцентричен циник и песимист, който щеше да гази с лека ръка през разбити сърца и унищожени кариери в търсене на това, което никога нямаше да има. Виждах как искрящо сините очи ще помътнеят и в тях ще се промъкнат жълтеникавите и кървави жилки на алкохола, умората, болестите и съмненията.
Когато навън просветля и предутринната роса покри цветята в двора пред прозореца, го убих. Убих го хладнокръвно, с ясното съзнание, че правя това като един вид евтаназия на душата му. Исках да му спестя всички бъдещи разочарования, сълзи, скандали, сплетни, животоспасяващи операции, погребения на близки хора, крахове и унижения. Помъчих се да му помогна да остане завинаги на 16, аз тези сладки 16, все така чист, целеустремен, желан и обичан, търсен и обгрижван, мечтаещ и мечтан... не като мен, сега, като по-старото си „аз” – обезверено, нелюбено и нелюбящо, обезкръвено и обезоръжено, лишено от емоции и илюзии, роб на битийността и приумиците на съдбата. Едно 46-годишно „аз”, тънещо в преизподнята на днешния ден, без никаква надежда за утрешния, без спомени за миналото, без радост от настоящето. Просто исках да му спестя следващите 30 години на унижения, разочарования и униние, това е.
Държах главата му под водата на тоалетната чиния чак докато краката му не престанаха конвулсивно да бият по пода. След това коленичих до безжизненото му тяло и завързах нежно и внимателно - с обич, връзките на едната му маратонка, които се бяха развързали по време на неравната борба.
После седнах на бидето срещу трупа и запуших без грам мисъл в главата в очакване на полицейските сирени.
Сирени обаче не чух. Полиция не дойде. Все пак всичко това ставаше в главата ми, а не наяве.
Нали?


     Камен Петров
Публикуване на коментар