понеделник, 14 януари 2013 г.

Малкият живот и малките мечти на Малкия

На Цеци и Пешо - с любов
Минаха Коледа и Нова година.
По телефона и в интернет традиционно ми се обадиха да ми честитят много хора.
Предварително си знаеш кой ще ти честити празника и кой не.
Понякога им се радваш, друг път ти е тъпо и се чувстваш неловко, ама няма как - празници са, трябва да се честити, ще изтраеш и досадниците.
В общи линии от години изненади в честитките почти никога няма.
Тази година обаче мен ме изненадаха…
Да ми честити празниците ненадейно ми се обади човек, който почти бях забравил, че съществува, а както се и оказа - самият той също е забравил за съществуването си.
Човек е, да, дори си има име, но за да запазим поне частица от малкото му останало достойнство, ще го наречем просто Малкия.
"Малкия" го наричаха още навремето и нашите, които държаха ресторант от веригата на "Наркооп", през 80-те години на миналия век, в един малък град наблизо. По традиция така се кръщаваше всеки нов сервитьор, а старите кучета го юркаха с най-тежките поръчки, най-стиснатите или избухливи клиенти, най-крайните маси - тези до входната врата, до кухнята и тоалетната. Та Малкия си остана Малкия докрай.
Мина време, мина и наркоопската епоха, дойде непреходния /както стана видно/ преход, хората се разпиляха из цялата страна и света.
Моето семейство се разпиля към Варна, морето, сините вълни… Един ден там от нищото се материализира и Малкия. Самотен, гладен, дезориентиран. Татко, Бог да го прости, му помогна да започне работа като нощен пазач на паркинга, където държеше семейната кола. Там работеше, живееше, пиеше и мечтаеше Малкия - в малката будка с бариерата на входа на паркинга. Нямаше къде другаде да иде.
После вятърът на промяната отново ме грабна и ненадейно ме изтърси в родния ми град Русе, отново, 43 години след като съм се пръкнал на бял свят във вече несъществуващото родилно на "Николаевска".
Животът ми пое новия си коловоз, дните се сляха в седмици, месеци и години, руслото беше ясно, нещата изглеждаха прости.
И ето ти един ден, Малкия пак се появи отникъде. Преследваше ме като сянка този човек - от град на град, викам си.
Намирам го една ранна сутрин, докато си разхождам кучето, седи на пейка на кея до Дунава и пие кафе от пластмасова чашка. Изглеждаше още поопърпан, омърлян, безнадежден откогато и да било. Очевидно живееше на улицата, но не си го признаваше. От 100 километра ухаеше на клошар, но отричаше. Веднага ставаше ясно, че е умрял от глад, но отказа храна. Иначе ми се зарадва. Разговорихме се за доброто старо време /"Как е майка ти? Хубава жена беше!... Добре? Браво!... Татко ти? Големи приятели бяхме, нищо че ми се явяваше шеф... какво?! Починал?! КОГА?!... Бог да го прости!"/, после се поразговорихме в първо лице единствено число за настоящето.
Малкия, вика, бил добре, даже много. Не ми стана съвсем ясно какво точно прави в Русе, но тук живеел сега.
"С една кака, браточка, малко ми е дърта, ама много хубав човек. Държи на пъпа на Русе, ей там над общината, една страхотна таванска стаичка, само 80 кинта на месец наем, нищо, че тоалетната и банята са общи за етажа…".
Разказва още, че всяка сутрин връщал в кварталния магазин празни бутилки /"Че много се събират и пречат у дома, браточка"/, за да вземе цигари и кафе, после си пушел кротко тук на пейката на кея и зяпал Дунава. Мечтаел.
Хубаво си мечтаеш ти, а работа имаш ли, питам го направо.
Е, че как! Има, как да няма! Държал една сергийка на битака на Кооперативния пазар. "Ей тъй, на" държал клошарите на Русе в шепата си. Всеки ден му се отчитали след обиколките си по контейнерите, оставяли разни намерени по-ценни неща, за които им давал жълти стотинки, а после от мераклии изкарвал хубави пари. Куфари, полилеи, цели врати и дограми, дрехи и обувки, чанти, счупени електроуреди, часовници, грамофони, какво ли не, разказва ми Малкия, а стомахът му къркори в ясния и мразовит въздух на ранната януарска сутрин.
Добре живеел, казва, но признава, че мечтае да се върне в родния си, забутан, замиращ, забравен от Бога градец, известен само с това, че в него е родена навремето Лили Иванова, където да отвори една малка кръчма. Да я развърти с "русенската кака", че все пак цял живот е бил сервитьор, нали, и пак всички да го познават като преди и да му викат… Малкия…

Камен Петров

1 коментар:

Анонимен каза...

Дааааа ! Белчо ! мЦ