неделя, 2 юни 2013 г.

Кръводарителски център или Комарът - начин на употреба

Живея в най-големия кръводарителски център в обединена Европа.
Нарича се Русе.
Но…
Нека започнем отначало.
Нека ви се представя.
Къде ми остана доброто възпитание?!
Казвам се Питър Стоун.
Роден съм през 1969 година в Мейн, САЩ, в семейството на потомствени хотелиери и ресторантьори от Нова Англия. Охолният живот обаче не беше за бунтар по душа като мен, така че започнах отрано да скитам по света, воден от любопитството си, хобитата си, намирането на препитание и сюжети, както и търсенето на любовта. Любовта  открих случайно в интернет и тя ме отведе не къде да е, а в България, в Русе.
Иначе казано - както ще разберете - в най-големия кръводарителски център в обединена Европа…
Пристигнах тук с ведра душа, носен на крилете на любовта.
Местните ми се видяха благоразположени, ракията - пивка.
Купих рухнала къща на брега на река Дунав, видяла по-добри времена през далечната 1902 година, когато е била построена, както гласеше надписът над входната врата, потегнах я и вече си представях безоблачното бъдеще с любимата, седнали на верандата с изглед към реката с по чаша студено питие в ръка.
Да, ама не. За бъдещето не знам, но настоящето се оказа облачно. В смисъл, още първата вечер, когато приседнахме с любимата на верандата, за да се порадваме на майския залез над реката на по чаша ледена биричка, ни връхлетяха облаци… от комари.
И така продължи цялото лято. Както и следващото, и по-следващото.
Комарите връхлитаха отвсякъде, а спасение не дебнеше отникъде.
Общинарите дори се похвалиха, че това лято били 100 пъти повече от миналото.
В началото ми беше даже смешно. Пляскахме се по вратовете, голите ръце и крака, подскачахме на един крак, ръкомахахме като луди, за да прогоним гадините и се смеехме.
После постепенно спрях да се смея.
Жилеха гадовете!
Вярно, от време на време по крайдунавската ни улица минаваха някакви пикапи и разпръскваха бяла мъгла, от която ме избиваше на кихане. Комарите обаче не се даваха, дори не кихнаха след поредното обгазяване.
Опитах всичко - електрически приспособления, които се включват в контакта, прословутите спирали, факли и горящи пръчици, аерозоли и кремове, дори насадих леха босилек по цялата ограда. След това насадих още канела, рицин, розмарин, лимонова трева, кедър, мента, лавандула, мащерка, бахар, соя и чесън, така че градината ни заприлича на джунглата от "Рамбо 5". Дори се опитах да развъдя популация от водни кончета, които - казват - били единственият естествен враг на комара, но уви - комарите изпапаха и тях. Копелетата бяха прекалено жилави и хитри, не случайно могат да се похвалят с 95 милиона години еволюция за разлика от нас.
И… Нищо!
Освен, че цяло лято набивахме салата от домати с моцарела и босилек, и всичките ни манджи ухаеха на индийска, средиземноморска и гръцка кухня в едно, а бюджетът ми за антикомарни средства или т.нар. репеленти, застрашително набъбна, нищо друго не се случи. Комарите си бяха все така тук, бръмчаха по цяла нощ дразнещо из спалнята, хапеха ни в банята, докато се къпем, покриваха ни от глава до пети всеки път, щом слезехме до реката на пикник, за риба или просто на плаж, изскачаха из храсти, треви, дървета, мочурища, иззад пердетата и тоалетното казанче.
И жужаха, жужаха, жужаха.
И жилеха, жилеха, жилеха.
А и един Господ знае какви ли зарази разнасяха… За всеки случай, ежедневно се оглеждахме за признаци на малария, западнонилска треска, денге, калифорнийски енцефалит, тахиня, лимфоцитарен хореоменингит, чигунгуня, западен енцефаломиелит, треска "Синдбис" и жълта треска, но слава Богу, размина ни се явно. 
Казват, че само женските комари хапят, а мъжките се хранят с цветен прашец. Друг път! Тези да ми ги разправят на шапката, както казват тук, в България.
Казват и че край Камчия и Нил имало по-големи и кръвожадни комари. Не им вярвам.
Единствената ми утеха беше само тази, че тук се въдеше май само един от всичките 3500 вида комари по света, но и това не беше кой знае колко голяма далавера за хронично нахапаното ми дупе.
Писна ми! Писах на общината, писах до Народното събрание и до Брюксел, мислех да пиша и на Папата, но се отказах. Не знаех вече какво да правя, а кръвта изтичаше от вените ми, изсмуквана със садистично постоянство от пълчищата, които явно нямаха край, нито им пукаше за някакво си третиране и обгазяване.
Дори спрях да се смея на вицове като този, каквито новите ми русенски приятели ми разказваха с десетки при пристигането ми. Преценете сами защо: "Един комар отишъл на разходка. Върнал се. Приятелите му го попитали: Как беше? Ами, интересно - отвърнал комарът - Всички ми ръкопляскаха...". Виждате, не е смешно. Просто и ние денонощно ръкопляскаме на комарите, през цялото време, през цялото лято, всяко лято. Един съсед ме светна на номер, с който да се спасим от комарите. "Комшу Питър, рече съседът, вечер преди лягане светни всички крушки вкъщи, отвори вратите и прозорците, и като влязат всички комари, затвори ги вътре, а вие с жената легнете да спите на терасата". Да бе, викам си, само това оставаше, да се дам сам на тепсия на отсрещните, румънските комари, които - казват - били по-големи, кръвожадни и по-коварни дори от нашите.
Като вчера помня онази топла неделна привечер, когато два комара, големи като врабчета, отнесоха филията ми с хляб от масата, тъкмо когато се канех да я намажа с майонеза, и отлетяха бръмчейки нанякъде. Един от новите ми приятели ми беше разказвал как комар отмъкнал новородено котенце от моравата му и тогава не повярвах, сега обаче загрях каква е истината.
Любимата ми започна да ми се вижда некрасива, цялата покрита с розови плюски от нажиленото, с разранени лице, ръце и крака там, където се е чесала ожесточено след поредното ухапване, нервозна и с тикове.
Усещах, че от постоянното кръвопускане от страна на проклетите малки хвъркати вампири започнах да заслабвам, ставах анемичен, апатичен и градът, реката и хората не ми се виждаха вече така дружелюбни, красиви и обещаващи като в началото, а ракията вече не я пиех, а мажех с нея нажиленото.
Едва сега започнах да проумявам напълно иначе идиотския местен идиом "Жив ме изядоха!".
Накрая, заради всичко това, романтичната ми връзка се разпадна, едва напъпилият ми местен шовинизъм съвсем угасна, продадох къщата, купих си билет за дома и си взех завинаги сбогом с този град, тази река, тази сбъркана държава, иначе казано - най-големия кръводарителски център в обединена Европа.
Преди да се кача на самолета обаче щателно се изкъпах от глава до пети и дезинфекцирах дрехите и багажа си, да не би случайно да пренеса яйца, ларви или пупи на русенски комари в родните САЩ и да предизвикам екологична катастрофа в Северна Америка…


Записа Камен Петров
Публикуване на коментар