вторник, 15 май 2012 г.

Около света


На мама от тате…

Where you want to go
Who you want to be
What you want to do
Just come with me
I know you're bold enough
I've been around the world
And I have seen your love
I know I know it's you
You say hello then I say I do
                        Red Hot Chili Peppers "Around the world"

Светът е едно наистина безлично, грозно, тясно, претъпкано местенце. Скучно място е светът. Ежедневието е еднообразно. Часовете едва се нижат. Вия се от безсилие около самия себе си, ще ми се да гриза стените наоколо – ако имах зъби, разбира се, и ако имаше стени. Светът е една топла субтропическа бърлога, в която никога нищо не се случва, долавям само отгласи от далечни събития, не участвам в нищо.
Прекалено дълго си се заврял в този твой малък, ограничен, безличен свят, мойто момче, рекох си един ден /или може би нощ/. Разкарай се! Обиколи около света. Виж и други места. Научи нещо ново. Почувствай се различно. Излез от еснафската си среда, от комформизма, удобството и сигурността, които до никъде не водят, най-много до деменция и оскотяване.
Алиениран съм, алиенирааааан съм, до дупка съм изтъкан от алиенация, просто усещах че от еднообразие и самота вече затъпявам.
Така че в крайна сметка се реших и някак си тръгнах.
Усетих, че наистина му беше дошло времето.
Инстинктивно налучках посоката, нямаше кой да ме упъти.
Можех да започна пътешествието си, по-готов нямаше да стана.
Завъртях се в кръг около себе си на 360 градуса и запълзях по дълъг, тъмен, горещ като ада тунел.
Тунелът е дълъг, да, уф, дълъг е, мамка му!
Цяла вечност вече пълзя.
Краят му не се вижда.
Тясно е, да му се невиди, уф, много е тясно!
Ужасна клаустрофобия ме гони.
Направо не се диша.
Задушавам се.
Пълзя ли, пълзя по тунела, а отвън чувам само ритмични приглушени писъци.
Стените на тунела пулсират.
Ту-туп, ту-туп, ту-туп.
Може би е блъскащата в главата ми кръв, може би от клаустрофобията или просто така ми се чува, но това пулсиране сякаш прониква дълбоко вътре в мен и в унисон с него пулсира целия околен свят.
Пълзя по проклетия тунел на неравномерни спазми, толкова ми стигат силите.
Като сляпа къртица във вулкан съм.
Пълзя.
Пълзя.
Пълзя.
Имам чувството, че се придвижвам едва по сантиметър в минута, но не се отказвам, инат копеленце съм си аз, отсега си го знам.
Ще обиколя света.
Ще видя нови места.
Ще науча НЕЩО!
Ще проумея СМИСЪЛА!
Вдишай-издишай, вдишай-издишай…
Тунелът се е проснал в горещия мрак пред мен и се придвижвам опипом, сляп съм като къртица наистина, мамка му, но за сметка на това пък усещам, че пулсирането и писъците като че се приближават.
В един момент, точно в мига преди да се откажа и да спра завинаги, в далечината в края на тунела видях мъжделива розовееща светлина
„Имаме разкритие!”, стори ми се да бръщолеви несвързано някой, но може би просто така ми се е сторило.
Събрах останките от силите си и пропълзях последните сантиметри.
Светлината се засили.
Краят на тунела се виждаше и стана по-широк.
Само насреща да не идва някой влак или объркана къртица като мен, но в насрещното движение, хехе, викам си с последни сили и пълзя ли пълзя, ей така, вече на инат, по инерция.
Внезапно почувствах нечии хладни пръсти на лицето си.
„Сестра, форцепс!”, изрева нейде отблизо дразнещия непознат глас, а аз понечих инстинктивно да се дръпна назад в мрака на така добре познатото ми убежище, но някой ме хвана и ме задърпа с все сила нанякъде, навън.
Щеше да ми откъсне направо главата, копелето!
После все пак подадох насила глава навън, в света широк и чужд, огледах го за част от секундата с широко отворените си, невярващи очи, това което видях, изобщо не ми хареса, страшно беше, тревожно и убийствено, плашеше ме и ми навяваше неясна тъга и апокалиптични спомени за бъдещето, така че отворих в ступор беззъбата си уста и изпищях, а след това изпищях отново и отново.
Все още пищях като побъркан от страх и ужас, когато ме издърпаха навън, шляпнаха ме по дупето, повиха ме и ме поставиха в скута на мама.
Бях примирен, но не и победен.
Налапах палеца си и като го засмуках, реших да подремна за малко
Имах нужда да събера нови сили, защото ми предстоеше борба.
И този път тя щеше да продължи дълго, да не кажа до края.
С моите хора.
Навън.
Около света…
Колкото и страшен да е той.

Камен Петров
Публикуване на коментар