вторник, 24 юли 2012 г.

Суша


из ЦИКЪЛА "Необяснимите стихии в сърцето”
Устните ми са изпръхнали и напукани като земята, осеяна с посърналите трупове на повехнал царевичак и слънчогледи, отвърнали лица от слънцето.
Суша е.
И жега.
От месеци не е капнала капка дъжд да отмие срама ни, прахта и стъпките на случайни минувачи от улиците, а слънцето немилостиво пече. Пресъхнали са морето, реки, езера, ручеи и потоци, чешмички, фонтани и шадравани. Дори сухия фонтан в 10-милионния стар-нов център на града вече е наистина сух и туристите прибират фотоапаратите.
Устните ми са нацепени, нецелунати и сухи. От тях по лицето ми се стичат струйки димяща кръв, която цвърчи и се изпарява, надявайки ми сюрреалистична карнавална маска, в която самият аз не мога да се позная.
Прибирам се с пресъхнала уста и изсушен мозък след поредния безплоден работен ден у дома и се спъвам в малко трупче. Някой от ония авто педали е сгазил домашната ми котка пред входната врата. Станало е отдавна, защото вече се е изсушила като чироз, мумифирицала се е така, че не и трябва препаратор, за да си я оказа в хола над камината. Прекрачвам мумифирицарана си котка /в древния Египет тя щеше да е обект на преклонение/ и влизам у дома.
Ежедневието е празно – едно такова сиво, прашно и потънало в маранята на скуката. Блъскаш си ежедневно главата със сухари в полицейски, военни и митнически униформи или със сухари, удобно вдървени зад чиновническите си бюра.
Сухата статистика сочи, че заради кризата и жегата и провинциалния дух, който някак ни крепи живи, отдавна в този град са пресъхнали паричните потоци. По непометените му улици се валят сухи есенни листа, останали още от миналия октомври. Пресушените дамаджани с вино са една от отличителните черти на жителите му – хора, за които от години казват, че дори да нямат работа, по цял ден пълнят кръчмите в центъра – и май е вярно. Емоциите наоколо са сухи цветя в празна ваза. Хората си разменят сухи думи, оформени в протяжни съподчинени изречения. От време на време избухва кратък сух смях, най-често сардоничен и обиден за околните.
Пресъхнали кладенци се мержелеят в маранята – и петролни, и газови, и питейни такива, последните подвластни на Басейнова дирекция, разбира се.
Вървиш по пустите провинциални улици, край които мълчаливо се ронят фасадите на старите аристократични сгради, припукващи в сухата жега и ронят отдавна изсъхнала настилка по напечения асфалт, така че като ходиш, под стъпките ти сякаш хрущят пясъците на пустинята Сахара – пусто е и горещо и няма оазиси. Унесен в мислите си, в рехавата сянка на стар орех в центъра на града се сблъскваш с известен от години клошар, известен най-вече с това, че е клошар от години.
-         Голяма суша, а, приятел?- вика клошарят с надеждата, че ще му пусна в ръката някой лев, и потрива палец и показалец в древния жест – Имаш ли нещо сухо за Бог да прости?
-         Направо като Сухиндол или Суходол, хахаха.- допълва с изкривено чувство за хумор, забелязал безмълвния отказ в сухите ми очи, колкото да ми позволи да си припомня, че настоящият клошар е бивш филолог с магистратура и 30 години стаж като преподавател в едно от бившите улитни училища в града.
Отминавам го без думи в жегата, потънал в собствените ми мисли, които се блъскат из гънките на мозъка ми като пощурели пчели в изоставен пчелен кошер. Сухиндол и Суходол, Сухиндол и Суходол, повтарям си без глас. Виното и клиниката за алкохолици, причината и следствието, началото и края, кръговратът на вселената за всички ни в крайна сметка. Поне просякът-филолог не си даваше труда да го прикрие като повечето от нас и дори в момента, когато ми демонстрираше малката си игра на думи, подаващата се от джоба на палтото му бутилка го издаваше, смигайки право в очите ми с полупразното си /или може би полупълно/ гърло.
Клошарят, жегата и безпътицата ме подтикват неволно да си мисля за сухо бяло вино с лед и лимон, ледено сухо мартини, сух лед и сух таратор. Суходол и АА не са далеч, човече, опомням се обаче навреме и се отправям към Голямата река.
Голямата река обаче в момента е Пресъхналата река. Реката е жадна, а устните и са напукани и болят като моите. Прегазвам реката, която вече не е река, а самотен нажежен каньон, осеян с наноси и попукана спечена тиня, с  мумифицираните трупове на птици, риби и раци, а водата и е само една мътна топла вада, в която няма да се зароди живот, поне не в близките 1 милиард години. Прецапвам прочее вадата, животинските останки и спечената тиня до отсрещна Румъния, зорко озъртайки се със сухите си очи за случайно преминаващи митничари, граничари или Бог знае какво, колкото само да открия, че и там жегата, сушата, блокадата на Шенген и евроизолацията са оставили своя безнадежден траен отпечатък.
Така че връщам се обратно в буренясалия от ненужни спомени и закърнели надежди град отсам Пресъхнала река /реката е жадна!/, чудя се какво да правя със живота си в тази жега, която е изсушила мозъците, емоциите, амбициите, плановете, мечтите, бъдещето на хората – мумифицирани понятия в пирамидата на Времето.
Решавам, че след като няма никакъв смисъл в нищо, най-логично е да се самоубия. Качвам се на моста, който не излъчва никаква дружба, а само къртеща плочките за 10 милиона жега, перилата му парят, скелетът му трепти в унисон със стъпките ми и с вибрациите на прелитащите климатизирани автомобили. Установявам обаче /логично!/, че всъщност не мога да се удавя, просто няма как – жега е и суша, в реката няма вода, само затънали в изпечената тиня шлепове и влекачи, а и никак не ми се иска да се размажа далеч нейде долу в пресъхналото корито на Голямата река, Пресъхналата река.
Тръгвам все пак по протежение на така недружелюбния Мост на Дружбата към Румъния. Не може да е чак толкова зле като тук, решавам. На края на моста обаче ме пресреща разпасан румънски митничар. И той потрива похотливо палец и показалец подобно на градския клошар-филолог, и от неговия джоб се подава същата бутилка, макар надписът и да е на латиница, не на кирилица.
-         Две евро, домнуле!- вика мамалигаринът и се уригва на ракия и чесън в лицето ми – Такса! Такса!
За да съм в унисон с експеранто-пантомимата му, правя от своя страна един също така характерен и разпознаваем навсякъде по земното кълбо международен знак с пръстите си, но – може би защото съм ужасно уморен – използвам вместо два само един – а именно средния.
И знам, че не го показвам само на това копеле – митничаря, а на целия проклет Свят, на Живота, на миналото и Бъдещето, на Всичко.
Обръщам се бавно /все пак 46,6 градуса по Целзий на сянка е/ и бавно поемам обратно по дългия недружелюбен мост, в чийто отсрещен край все така ме чакат дълбокия провинциализъм, сковаващата скука, сахарската жега, ронещите се аристократични сгради, убийствената рутина на ежедневието, сушата, залезът на парещото слънце.
Мостът глухо кънти и се съпротивлява на стъпките ми. Страхувам се, че всеки момент от лицето ми ще се отронят горещите капки кръв от напуканите ми устни и солените сълзи от сухите ми очи, и ще затрополят по асфалта.
Сълзите ми обаче отдавна вече също са пресъхнали.
Кръвта ми спи.
Таке че – сухо е…

Камен Петров
Публикуване на коментар