Ловец на хакерски глави

Да, това съм аз. Един ловец на хакерски глави. Едноличен ударен отряд за бързо реагиране, специализиран в разбиването на престъпни групи, източващи чужди кредитни карти.

Не мислете, че съм учил за това. Че съм специализирал в тайните служби. Или че съм бил вербуван. Няма нищо такова. Всичко се случи някак от само себе си, по пътя на еволюцията, ако мога изобщо така да се изразя.

Доскоро бях един средностатистически човек. Притиснат до стената от кредитори, хазяи, колекторски фирми, монополистите, които ни продават при безбожни условия ток, вода, телевизия, телефонни услуги и парно, алчни банки и неадекватно правителство.

Живеех сив, безинтересен живот – от заплата до заплата и от плащане до плащане. За хакери и скиминг устройства бях чувал само по новините. То българите и без това от Папата насам не се бяхме прочували по света, ето че дойде нова ера – ловят ни бандитите, които точат чужди банкови карти, и в САЩ, и в Европа, и в Тайланд, а за за главите на хакерите ни едва ли не обявяват награда от Интерпол и ФБР.

После един ден компютърът у дома започна да се държи странно. То не че беше нещо особено, просто таратайка почти без памет, но все пак… Започна да се пуска и да се изключва сам, да разпраща от мое име имейли на познати, непознати и дори на пощите на  чужди министерства, да изписва непонятни броячи на монитора и да ми препоръчва порно сайтове.

Хакер, рекох си, просветлен от новинарските емисии и заглавия, и разбира се, оказа се, че не греша.

Там му беше грешката обаче на този хакер, Анонимен или не – че посегна точно на моя компютър, не на някой друг.

Стоях си така нощ след нощ пред компютъра, пиех си рома или биричката и му гледах сеира на този хакер и безплодните му напъни да ме хакне.

Опита завалията и с имейла ми, и със скайпа и с фейсбука.

Да, ама ядец!

Имейлът ми празен, братче – само заплахи от Енергото, ВиК, Топлофикация, мобилния оператор и бившата ми тъща. Няма поверителна информация, няма лични данни, няма бизнес тайни, няма нищо.

В скайпа ми пък и без това бъка единствено от вируси, така че направо му разбих системите на хакерчетето.

Във фейсбука ми, естествено, нито един приятел. Публикувам си сам голи снимки на стената и сам си ги коментирам. От време на време гледам някой клип на Дийп пърпъл, пуснат от друг анонимник и самотник като мен, лайквам го и това е. Такъв е животът напоследък, братче – алиенация, деградация, понякога ампутация, често пробация…

Като видяха, че в компютъра ми няма нищо, освен няколко голи снимки на бившата ми жена, двайсетина парчета от самотните ми напъни да пиша стихотворения и два-три паяка, които бяха си изплели паяжината между видеокартата, юесбито и отдавна неработещия вентилатор, хванаха се за кредитните ми и дебитни карти.

Там обаче нещата се оказаха дори още по-зле.

Това скиминг-миминг при мен не върви.

Не че нещо съм особено технически или в банково отношение грамотен, даже напротив, както не пропускаше да ми го припомня през ден през два вече бившата ми тъща. Нито знам как да банкирам, нито да си крия пин кода на банкомата, нито коя банка какви такси и лихви ми начислява, нищо. Чисто и просто картите ми празни до една, братче, а две от тях са и на минус с по няколко стотака заради закъснели вноски по няколкото ми банкови кредита. Та ония типове скимираха ли, сканираха ли, идея си нямам, накрая се видяха в чудо. На по-късен етап от развитието ми стана ясно, че няколко хакера и мошеници, специализирани в източването на кредитни и дебитни карти са откачили леко от моите три отдавна фалирали банкови карти, така че сега са в усмирителни ризи в карцера на психиатрията в местния затвор. Но, това е една друга тема.

Факт е, че като стана известна тази история на широката общественост /благодарение на масмедиите, мамка им!/, веднага ме потърсиха от ГДБОП, КГБ, ФБР, ЦРУ, Мосад и Интерпол. Аман-заман, викат на няколко езика и секретни кода, помагай в борбата с източването на кредитни карти, с хакерите, организираната и неорганизирана престъпност, ти имаш богат опит…

ГДБОП е това, ще помагам, къде ще ходя.

Пък и ми предложиха добри пари за цялата работа.

Сега си имам прилично платена чиновническа служба в строго засекретена канцелария в подземието на едно анонимно учреждение извън града.

По цял ден се наливам с кафе, слушам радио и щъкам по компютъра и по един терминал /или може би беше киоск/ наподобяващ тези на обикновените банкомати по улицата.

Ловя хакери и мошеници, а се оказа, че типовете се лепят като мухи на мед по такива като мен, да им се чудиш на акъла направо, така че реколтата, братче, обикновено беше направо богата.

Вися си значи по осем часа на ден в засекретеното подземие, пия си кафето и ловя хакерски глави. Като трябва да пресметна нещо, вместо компютър ползвам обикновено сметало или една „Елка”, която изкопах от скрина на покойната си баба. Така, знаете, е някак по-безопасно. Да ми ги хакнат ако могат, хахаха. Иначе смятане пада, защото почти няма за какво да харча, така че заплатата се трупа ли трупа в банковата сметка. Само че – да не съм прост – не в моята – защото в нея са се вкопчили с невидими пръсти хакери от цял свят, а в една подсметка на банковата сметка на държавния резерв. Там и да изчезнат паричките ми, все тая – той държавния резерв, знаете, и без това отдавна е на червено…

Камен Петров

P.S. Ако в момента четете това и сте стигнали до подписа на "автора"у значи в момента компютърът ви е хакнат и в рамките на 10 секунди хард дискът ви ще бъде изтрит. Това е вирусът от ново поколение V12&88$`*#&3 и бронебойни патрони за него няма открити, няма открити...

Мозъчна операция по Facebook

DOCTOR сподели:
Здравейте и днес от скапаната болница! Чака ни сложна мозъчна операция и мисля, че ще е интересно за всички фенове на Facebook страницата ни тук. Така...Дай ми скалпела, говедо!
ASISTENT коментира:
Разбира се, заповядайте, докторе...
SESTRA 1 лайкна това.
Други 36 юзъри го лайкнаха също.
SESTRA 2 сподели снимка от джиесема си на първия разрез със скалпела.
Мъжът и, любовникът и, майка и, и други 22 лайкнаха това.
DOCTOR сподели:
Бах мама му! Потя се като прасе! Сестра, попий ми челото, вместо да щракаш тука с мобилния, ако обичаш, мърло такава!
SESTRA 2  коментира:
Разбира се, извинявам се - ето, докторе...
SESTRA 1 лайкна това.
SESTRA 2, SHEF_NA_BOLNICA, MUCI69 и MINISTAR_DESI_ATANASOVA го лайкнаха също.
ANESTEZIOLOG  сподели:
Доки, страшен си! Как само му отвя горната част на черепната кутия с електрическия трион - асистентчето голям зор ще види после да я пришие на мястото и, хехехе. И глей му мозъка на тоя - като грахово зърно - 100 пъти е по-малък от туморчето...
PATOLOG коментира:
Колеги, не губете кинтите на данъкоплатците! Дайте ми го насам!
GROBAR коментира:
Аз съм първи, да ме извинявате, вивисекционисти скапани, държавно платени!
NEKROFIL коментира:
В голяма грешка сте и двамата - парчето е мое!
666 анонимни лайкнаха това.
SESTRA 1 сподели снимка от джиесема си от шашардисаната физиономия на хирурга.
MINISTAR_DESI_ATANASOVA сподели:
И 20, и 200 милиона даваме за заплати на такива, а здравна реформа нанай.
SESTRA 1 лайкна това.
BOIKO_BORISOV коментира:
Внимавай в картинката, Десиславо, да не ти изстине и на теб министерското кресло...
SESTRA 1, SESTRA 2, ANESTEZIOLOG и други 456 лайкнаха това.

ANESTEZIOLOG  сподели:
Опа, ало, хей, колеги! Иска ли някой да опита от тази упойка, страшна е, казвам ви! На тоя пич вече като го гледам, май няма да му трябва, хихихи...
DOCTOR сподели:
Анестезиологчето, вместо да дрънкаш, му шибни на това диване още една двойна доза, че много шава и не мога да направя правилен отвор с бормашината в черепа, все се отмества към подезичната кост. Че съм и махмурлия, мамка му!
ANESTEZIOLOG коментира:
Да, докторе, веднага!
PALAVA_SESTRA лайкна това.
SESTRA 1 и SESTRA 2 коментираха:
Коя пък е тази кучка, мамка и?!
721 анонимни лайкнаха това.
DOCTOR сподели:
Тишина в скапаната операционна, че ще ви разгоня фамилията! Ще ви дам на Десислава Атанасова!
MINISTAR_DESI_ATANASOVA коментира:
Опа, айде сега, ако обичате...
3 432 лайкнаха това.
SESTRA 2 тайно сподели видеоклип от джиесема си как анестезиологът играе бавния танц на радостта с другата сестра, докато хигургът-махмурлия повръща в металическата кутия за стерилни инструменти, а пациентът с отворен череп се гърчи на хирургическата маса и повръща кръв.
21 454 лайкнаха това.
Във Facebook спонтанно възникна група „Не мъчете лекарите, вземете им дипломите и ги оставете да си ходят - то и без това здравното министерство не си върши работата!”, която за кратко време привлече 112 089 членове.
В отговор бе сформирана групата „Здравното министерство срещу групата „Не мъчете лекарите...”, чиито членове достигнаха до 42 /включително MINISTAR_DESI_ATANASOVA/ и числеността и не мръдна повече нагоре.
В същото време в социалната мрежа вече се организираше спонтанен Национален протест „И ние искаме от упойката на Анестезиолога!”, а 1 323 889 души заявиха, че ще присъстват на шествията в София, Бургас, Варна, Пловдив, Русе и Каспичан идната събота под мотото „Горе на черешата!”.
DOCTOR сподели:
Айде... Споко... Повърнах... Пациентът още мърда... Говеда, дайте да довършваме скапаната операция, че в шест часа съм на голф с приятели.
SESTRA 1 лайкна това.
Други 2 236 юзъри го лайкнаха също.
SAPRUGATA_NA_DOCTORA коментира:
Къде каза, че отиваш в шест, копеле мръсно?! Мислех, че имате заседание на борда на директорите на болницата, мамка ти!
SESTRA 1 лайкна това.
Други 43 134  юзъри го лайкнаха също.
ANESTEZIOLOG коментира:
Баси, копелета... ъъъ... колеги... раста, ман, йо, Джамейка!... Тоя пич на хирургическата маса има адски як лилав оттенък на лицето, хохохо...

DOCTOR сподели:
Абе, говеда некадърни такива, аз що не ви...
В този момент обаче на страницата се появи надпис ERROR 404/NOT FOUND и вместо прякото излъчване на онлайн операцията в интернет изтече логото на АНОНИМНИТЕ, а след него и Новогодишното слово на Премиера за новата 2013 година, до която обаче оставаха цели два месеца, така че доста юзъри се зачудиха на далновидността на този мъдър, предвидлив и далновиден човек, който навсякъде и всякого огрява, дори и Мишо Шамара в Страсбург.
Докато юзърите се чудеха дали да лайкнат предстоящо-настоящата-минала премиерска реч за ЧНГ или да я игнорнат като едни разумни данъкоплатци, по сигнал на Асен Блатечки от сектор „Компютърни престъпления и интелектуална собственост” при ГДБОП решиха проблема из корен като направо взеха и закриха целия Facebook, така че акциите на социалната мрежа на борсата се сринаха до дъното, а Марк Зукърбърг се цани на работа срещу 320 лева на месец в кол центъра на един от българските интернет оператори.
Че и трудно го взеха...
Нямаше добри препоръки, копелето...

д-р Камен Петров

Личен лекар по Фейсбук

Не съм от онези, които много плямпат или клюкарят, не съм бе, како Сийке, не съм от тях, но тези дни ме засърбя езика и аз да си изкажа здравно осигурителните проблеми.
Не съм от хората, които четат днешните централни вестници, да не си помислиш нещо, не съм, не ги поглеждам даже тези подлоги и газети иносказателни или пряко агитиращи, но оня ден случайно се зачетох в едно заглавие, проснато на вестникарската будка на ъгъла и се шашардисах, затова си отварям сега устата.
Джипитата, видиш ли, били преглеждали масово по телефона, пишат вестникарите. Брях, викам си! Евалла! Тия откриха топлата вода.
Моят личен лекар отдавна ги прави тези работи и такса не ми взема даже човека. Хипократова клетва един вид, висок професионализъм и ценене на хорското време, както и на персоналното ми отврашщение от миризмата на хлор, дезинфектанти и болнична храна.
Често ми звъни докито, спор няма.
„Ало? Как си, Петров, как си? Нещо проблеми тези дни с простатата, артрита, радикулита, стеатозата или менингита примерно? Не? Браво! Пий си витамините и си шест!”
Пия си ги, кво да правя. Не съм точно на шест, но да речем, към четири плюс някъде клони.
Мине не мине време, джипито пак звъни.
„Ало? Петров, изтича срокът, за да си направите профилактичен преглед. Може ли да ми кажете колко тежите, виждате ли добре и как сте с кръвното, щото нали - май имахте хипертония или...?”
Добре ми е кръвното, освен когато ми го вдигат жената, шефа или правителството, иначе оплаквания особени нямам.
Звъни ми и след официални и църковни празници, да не съм препил и натровил с евтин алкохол, при грипна епидемия зиме и температурни рекорди лете.
Малко обаче позагрубяха нещата, когато личният ми лекар откри това чудо на съвременната комуникация - скайпа.

Файндна ме, адна ме и ми прати рикуест за оторизация, копелето медицинско, здравеопазващо:
Hi, Petrov :-) Kak si? Az sum doki!
Кво да правя, дадох му оторизация. Личен лекар ми е все пак.
Ти знаеш, како Сийке, не съм от онези, дето по цял ден висят в нета, докато са на работа, и си уплътняват времето с чатове, фейсбуци, порно клипчета и запознанства с непознати страстни мадами, които в крайна сметка се оказват космати дебели мъже над 50-те... както и да е, не съм от тях, но дадох оторизация на доктора.
Почнаха се едни месиджи, едно чудо:
Dnes ima bezplatno izsledvane na kostnata plutnost...
Vseki vornik praviat Otvoreni vrati v Rodilnoto...
Utre e sroka za vaksinacia...
Imam nov lek za hemeroidi...
Не съм от онези хора, знаеш, дето з едното нищо игнорват юзъри от скайпа си, тъй че си го търпях, джипи ми е все пак, викам си, и той душа носи. Нека анализира, диагностицира, лекува, оперира, лоботомира, есхумира и аутопсира по интернет. 2012 година сме все пак, не Средновековието...
Един ден обаче на жена ми се появи едно неприятно възпаление... хм... знаете къде. Ща не ща, отворих скайпа и - какво мислите - джипито свети в зелено, онлайн значи. Обясних на докито с две думи проблема, той вика - изи, мен, няма проблем. Само смъкни гащине на жена си, щракни там с мобилния, после ми изпрати снимката по скайпа, формат джипек, знаеш, максимум 4 мегабайта.
Баси, викам си и технологиите, баси и чудото, ама смъкнах, снимах пратих - джипек, 4 мегабайта, въпаление като чудо...
И тъкмо му бях свикнал и на скайпа, и на докторските мераци и на всичкото и хоп - един ден докито ми цъфна в профила във Фейсбук и пак оторизация ми иска. Гледам - неговия профил като слънце - всичко си попълнил, само дето в годинките малко грешка беше направил и пишеше 33 вместо 55, но пък за профилна снимка си беше ковнал копнато и пейснато портретче на един манекен от Варна, само за Закона за авторското право и за тв клипчетата на оня типец Асен Блатечки.
С две думи, не съм от тях, не отказвам на близки хора, най-малкото пък медицински лица - оторизирах го.
Продължихме така известно време.
Джипито продължи вещо да ни лекува - и по телефона, и по скайп, и по Фейсбук. Хонорарите му ги внасях всяко пето число от месеца в банковата светка. Пито-платено. Няма губене на време, вдишване на микроби по болниците, лоши миризми.

Само че един ден джипито ми се включи и пише:
Zdraveite, Petrov! Kak ste?! :-) Nared li e nadbubrechnata jleza? Imate li bolki pri urinirane? Ne? Bravo! Vijte obache kakvo... Zagrijen sum sled poslednite izsledvania za sexualnia vi jivot i reproduktivna sposobnost... Sublechete, znachi, onova sexi parche... aaa... toest - jena vi, i zapochvaite da pravite sex, ama zdrav... Napravete tova, tova i tova, izpolzvaite tazi i tazi poza, posle svurshete edi kude si i mi pratete klipcheto po YouTube, mpeg ili avi format, maksimum 20 megabaita golemina. Okey?!...
Тогава вече, знаеш, леко се притесних. И за дереджето на здравно осигурителната ни система, и за психическата лабилност на личния си лекар, и за съмнителното предимство човек да контактува по телефона и по интернет, вместо като дядо ми и баба ми - очи в очи. Защото тогава и здравеопазването е било здравеопазване, и комуникацията - комуникация, и сексът - секс...
Не като сега, брат.

Камен Петров

Бел.авт. Всички случки и герои в горния разказ са полуизмислени. Авторът се дистанцира рязко от лирическия герой и жена му. Джипито на автора не използва горепосочените методи и е истински професионалист. не като някои други...

K&K feat. SVE: Аз-Бургас реге

Хей, полека събуди ме,
И вълни, вълни, вълни…
Ще прошепна твойто име,
Само пак ме събуди.
Морско-сладко целуни ме,
Покрай мене остани.
Целуни ме и вземи ме,
После пак ме целуни.
Плувай сред водите сини,
Пожелай ме и люби.
Лято е, любов, прости ми,
Плувай с мен и ми прости.
Ще преминем двеста зими,
Ще се топлим със мечти,
Пак по пясъка ще минем,
И до изгрева ще бдим.
Влюбен, сляп или безимен,
Тук съм аз и там си ти.
Ако искаш ти – приспи ме,
После пак ме… събуди…

Соната за момиче, лодка и двама рибари

Тя нагази пустия плаж в ранното есенно утро.

Отсреща слънцето едва се подаваше над едва разлюляното море, а сребристата му пътека се беше разляла нашироко по сиво-зеленикавата вода, бележеща края на сезона и приближаването на депресията на зимните крайморски дни.
Крис събу кларковете и чорапите, и закрачи боса, провлачвайки с наслада крака в хладния пясък. Подмина табелите на будката на спасителите, които си бяха отишли заедно с туристите, слънцето и сезона /"Внимание! Мъртво вълнение! Дънни ями! Неохраняем извън сезона плаж!"/, после се отпусна на пясъка на ръба на прибоя, там, където оттеглилото се море беше оставило широка ивица от мъртви водорасли, миди, рачета и всевъзможен боклук, която обаче въпреки това ухаеше упоително.
Наоколо по пустия плаж се търкаляха все още неприбрани купчини тръстикови чадъри, избелели от солта и слънцето, камари закопчани с вериги шезлонги, препълнени кошчета за боклук, пластмасови чашки и чинийки, опаковки от сандвичи, огризки от ябълки и царевични кочани, празни бутилки. Сред тях, грачейки и борейки се за всяка находка, подскачаха вечно гладните сивкави гларуси, а по деликатните чайки се белееха по-встрани и чакаха щастливия си миг в пост сезонното ежегодно пиршество с остатъците на туристите.
От някаква все още оцеляла в есенната пустош плажна кръчма, прикрита сред дюните, се носеше приглушено музика. Като че ли бяха Portishead. Пееха „Give e a reason to love you, give me a reason to live...", но може и да се лъжеше. Можеше да е просто съсъка на вятъра в разлюляните тръстики по края на плажа или пиян клошар, проклинащ Бог, Вселена и всичко останало по реда му.
В ленивия прибой, който едва се забелязваше, за разлика от почти ураганните вълни в края на август, в които подскачаха и се кикотеха всеки път, щом гребените им смъкваха надолу банските им, съзря как проблясват рояк слънчеви зайчета. Зачуди се на чудото на природата, което позволяваше подобен феномен, при положение, че слънчевите лъчи все още не бяха легнали над морето.

Стана, съблече късите дънкови панталонки и суичъра си, и нагази по бански в морето, което я прие както винаги като стар приятел, без значение в сезона или не. Щом прецапа плитката вода и нагази сред слънчевите зайчета, видя че това всъщност е пасаж новородени сафридчета, които се стрелкаха в блестяща сребриста завеса над пясъчната пустиня на дъното, обитавана единствено от някой и друг заблуден рак-пустинник, понесъл откраднатата от незнаен охлюв черупка на гърба си, полюшващо се от невидимото вълнение под повърхността морско конче, прилично на вкаменен миниатюрен жребец, така както се беше захванало с изящната си опашка за кафяво водорасло, няколко стрелкащи се морски игли, самотна скарида, само че не розова като в коктейла с майонеза, поднасян по бийч баровете през лятото, а зеленикаво-прозрачна, така че дори оттук с просто око можеше да види в тялото и просто устроените и вътрешни органи. Пасажът новородени сафридчета, не по-големи от нокътя на кутрето и, се стрелкаше насам натам край босите и крака. Любопитните рибки я гъделичкаха, всеки път, щом се опитваха да клъвнат някаква илюзьорна храна от златистата кожа на прасците и.
Крис звънко се засмя, а смехът и се понесе надалеч над спокойната повърхност на морето, което вече проблясваше под лъчите на издигащото се от изток септемврийско слънце. После, все още смеейки се, Крис се гмурна сред рибките и заплува в плавен бруст навътре в морето, а пасажът развя паниката си в непостоянен сребрист воал около гъвкавото и тяло и се пръсна за миг, после се събра отново зад нея...

Дълбоко навътре в залива, на около четири морски мили от брега, двама стари рибари обикаляха даляните и търпеливо изтегляха нощния улов от сребролюспести риби в лодката. Смехът долетя до тях далечен, приглушен и призрачен, като кикота на морска сирена, мамеща моряците в открито море.
Единият от рибарите изправи схванатия си гръб над борда и като засенчи очи с длан от набиращите сила лъчи на утринното слънце, се взря към брега.
- Не е хубава тази работа.- отбеляза рибарят - Морето влачи навътре днес, нищо че е измамно спокойно. Къде е тръгнала по това време да плува тази жена?
- Туристи...- процеди пестеливо другият рибар и плю във водата.
Това и беше единственият им коментар, поне до момента, в който смехът премина в писъци и вопли за помощ.
Двамата рибари зарязаха мрежите и се спогледаха. Знаеха се от години. От десетилетия излизаха в морето рамо до рамо в тясната лодка, въртяха греблата, изпъваха платното, кърпеха мрежите, прибираха улова, пазаряха се с прекупвачите, бореха се за насъщния, а от ден на ден ставаше все по-трудно и по-трудно. Дето има една дума, знаеха и кътните си зъби. Бяха винаги заедно - и в добро, и в зло, и при имане, и при нямане. Дотам бяха неразделни, че когато в един ден жените им, които не издържаха на тежкия рибарски живот, ги напуснаха /първо едната, после - другата/, по мълчаливо съгласие събраха такъмите, лодките и скромната си покъщнина и заживяха в едната от двете хижи, сякаш се разбираше от само себе си, сякаш цял живот така бяха живели - те двамата, морето и рибата в него. Един затворен кръг, който и осмисляше животът им.
Сега двамата рибари се гледаха очи в очи, а писъците на момичето ехтяха отвъд прибоя.

- Пускай мотора. Отиваме да видим какво става.- нареди късо първият.
Другият рибар отново плю през борда в морето.
- Зарежи. Туристи. Рибата няма нас да чака да си правим разходка с лодка до брега за тоя, дето духа.
- Чува се, че е уплашена. Сигурно се дави. Морето дърпа навътре днес, нищо че изглежда спокойно.- упорито повтори първият.
- Не се занимавай с глупости, човече. Стар си вече за такива неща. Щом е влязла, ще се оправи. А и спасители има за тая работа, не изкуфели дъртаци като нас.
Приятелят му го изгледа косо още за миг, после с рязко движение се надигна от тясната седалка на носа, изпъна се като струна и се гмурна в морето, без да плисне и капка при скока си, хлъзгав като змиорка.
Заплува с мощен кроул, оттрениран до съвършенство през годините /нищо, че онзи глупак там го мислеше вече за отписан/, по посока на гласа и на брега, а зад себе си чуваше виковете и молбите на приятеля си. Затвори ши за гласа му и се настрои само напред и натам, където потъваше момичето, усещайки с всяка фибра на 62-годишното си тяло как мъртвото вълнение бавно и неумолимо забавя хода му, изцежда с всяко загребване силите му, всмуква го като хидра, иска го. За себе си.
Изнемощял, почти без дъх, с уста, нос и уши, пълни с морска вода и натежали като олово мокри дрехи и ботуши, рибарят достигна мястото, където за последен път видя да се подава за миг една тъмна глава и ръка, отчаяно протегнала пръсти към морето.
Пое за последно издълбоко соленият морски въздух и се гмурна право надолу, с ясното съзнание, че тук дъното е поне на седем-осем метра надолу и като нищо можеше да я изтърве. После, след още няколко отчаяни замаха и когато дробовете му като че ли вече щяха да се пръснат, пищейки за глътка кислород, видя безжизнените рамене, безволево отпуснатите крайници, разлюлените като туфа водорасли коси около бледното лице. Старият рибар напрегна последните си сили и се спусна още по-надолу, протягайки се към момичето...

Крис изпълзя омаломощена из прибоя, който вече не беше така измамно тих, а плющеше върху нея като мокро одеяло, което сякаш искаше да я върне обратно в дълбините. Слънцето беше изгряло и светеше остро в изнурените и очи, без да топли. Просна се на твърдия като цимент мокър пясък на ръба на водата, после с мъка се изви, седна и присви колената плътно до себе си, обгърнала ги с ръце. Трепереше, колкото от студ, толкова от умора и от преживения ужас. Издуха полепналите по лицето и кичури мокра коса и и сякаш затърси с очи нещо в блесналата под слънчевите лъчи морска повърхност, където вълните вече образуваха гърбици под напора на северняка и гонеха пенестите си гребени към нея и към брега...
Рибарят дълго стоя във все по-яростно клатещата се на ръба на прибоя лодка, взирайки се напразно в размътената от надигналото се от северняка вълнение. Отсреща момичето се беше свило като куче на мокрия пясък и трепереше. Видя я как изпълзя от морето на брега. Приятелят му обаче така и не излезе. Знаеше, че няма смисъл да опитва да го търси долу, под водата. Отдавна беше подминал точното място в стремежа си да го догони с лодката, а и мъртвото вълнение сигурно го беше отнесло вече един Бог знае накъде по дъното, сред скалите, водораслите и раците. Каза му! каза му, мама му мръсна, че е стар вече за тези неща! Защо не остави загубената туристка сама да се оправя, защо?! И той самият се почувства ужасно стар, страшно празен, почувства се като изпечената от слънцето опразнена рачешка черупка, плацикана равнодушно от вълните на вечното море по брега, безнадеждна. Нямаше вече никаква надежда. Нищо нямаше. Все пак почака още малко.
После рибарят, някак странно сгърбен над руля, обърна бавно лодката в широк полукръг и пое право срещу ослепителния диск на слънцето, навътре в залива, към открито море, после зад носа с фара на вълнолома, към порутения дъсчен пристан на малкото рибарско селище, което беше светът му, откакто се помнеше, и към пустата, празна, тиха рибарска хижа, която вече никога нямаше да може да почувства като дом.

Въпреки, че дъното беше пълно с прясно наловена риба, припляскваща в плитката вода, преляла с вълните през борда, цяла планина от риба, която преливаше над глезените му, той почувства лодката празна, ужасно празна.
Знаеше, че никога вече няма да се напълни достатъчно...

Камен Петров

Биберон, патлак и два вонящи памперса

Среднощ е.
Всички в тази половина на Земното кълбо отдавна спят със здравия сън на праведните или под упойката на твърд алкохол и мека дрога. Будни са единствено совите, магистралните проститутки, дежурните ченгета и... аз...
Поглеждам с отвращение стрелките на стенния часовник срещу мен, който призрачно се мержелее в приглушената светлина на нощната лампа, която гори денонощно в спалнята от около месец насам.
3,20 часът сутринта.
Време за петото двойно уиски в бара на ъгъла. За самоубийство в някоя задна уличка. За край на поредното техно парти в бийч бар край морето. Или за... сменяне на памперси...
Тъкмо си го помислям и наследникът ми зейва, тъй както само допреди миг кротко е прохърквал, сгушен в леглото между мен и майка си, и изкарва един солов рев ала Монсерат Кабайе плюс Леми Килмистър от Моторхед, от който ми настръхват косите. Край, викам си. Още няколко такива подобни среднощни концерта, и домоуправителят ще ни изхвърли като мръсни котета на мразовитата есенна улица.

Тъй като не сме обаче изритани все още, с майка му се измъкваме изпод завивките като сънени еноти с тъмните си кръгове под очите и се надвесваме над свидната, високодецибелна рожба. Леле, викам си в полусън, още е на месец, пък как врещи. Чудно какво ли ни чака да речем след година... Ами след 14... 18...
Както и да е. С вече вещи и отиграни, механични сънени движения измъкваме от многослойната какавида от пелени, памперси, ританки, камизолки, потничета, чорапчета и прочее розовия, тресящ се от спазмите на коликите, глада и рева пашкул /32 дни, 58 сантиметра, 4 кила и 800 грама/. После мама го намества с идващо дълбоко от зората на човечеството атавистично познание, което не се учи, А СЕ ПРИТЕЖАВА, до набъбналата си гръд. Наследникът доволно захапва цицката с мляскащи звуци като на хималайски тигър, кормещ младо муфлонче. А аз, олюлявайки се в притихналата нощ, се отправям като сомнамбул към торбата за боклук на терасата. Да изпуша една цигара. И да изхвърля поредния вонящ памперс.

Пуша без наслада срещу нощта, облегнат на хладните перила. 6 памперса в денонощие... Умножено по 32... Около 200 парчета за месец... По 30 кинта пакета... За три години това прави... Махвам с ръка и се отказвам да се боря с тройната заплаха на аритметиката, семейния бюджет и безсънието. Във всеки случай множко ми се вижда.
Хвърлям фаса далеч долу на тъмната земя, минавам да пусна една вода в тоалетната и тихомълком се сгушвам в топлото разхвърляно легло, където мама и бебокът вече се приспиват, всъщност почти са заспали.
Лежа до тях и ги обичам, и кроя нелепи планове да обера банка. Или съседния тотопункт /ама там ме познават, че съм от „редовните”/. Или може би бронирана кола, пенсията на някой дядка - още в мига, в който си я изтегли с треперещи ръце от банкомата, отсрещното казино, което е единственият търговски обект на печалба в квартала, касата на фирмата, поне бакалията на ъгъла...
Мятам се в просъница и бълнувам сложни системи да изкарам някой лев в тази гадна криза, при това вариететно правителство, при всичката му безработица, рецесия, евро и шенген зони, дълговете, наемите, сметките за плащане, пороци като ядене, пиене, пушене и почивка един път в годината за 7 дни на морето...

Да, ама аз съм много интелигентен /понеже мама все така повтаря/, тъй че си давам сметка, че това май е само за кино или за полицейските хроники. Вярно, че Гай Ричи пробута подобна фантасмагористична утопия на Холивуд и целия свят и я нарече „Две димящи дула". Вярно и че българските му епигончета го преповториха и я пробутаха и те тук-там из селските провинциални кина на републиката и я нарекоха „Пистолет, куфар и три смърдящи варела". Понеже съм по-умен, закъсал и амбициозен от тях, викам си почти насън, що и аз да не се пробвам? Що не напраскам един сценарий и по него - вместо да снимам поредния калпав български филм без награди, да обера някого или поне да преметна социалните и данъчните, все тая...
После обаче надвива желязната ми воля за живот и се унасям в крехък сън без сънища - защото ЗНАМ! - скоро ще изминат заветните 3 часа тишина, и звярът в сина ми ще се обади с безпогрешната точност на инстинкта и жаждата за живот.
А ние с мама отново ще бъдем до него, за да му помогнем да се превърне постепенно от безпомощна плюшена играчка в истински човек като нас. Може би грешен. Може би смъртен. Може би слаб. Може би гений...
Нашето си бебче.

Със или без пищов.
На него засега му стигат биберона и пълните памперси...

Тате, Русе, 26 септември 2012

Tabula Rasa

На мама Све, с любов

Една мъничка Табула Раса стана онзи ден, на 23 септември, на 30 дни. Цял месец живот. В НАШАТА къща. 

Всичко ни е първо тези дни. 

Първо дете. Първо безсъние. Първи плач. Първи спор за име. Първа разходка. Първо возене в кола. Първа инжекция. Първо папане, първо акане и първо пишкане.

Силен е като първак с една дума.

Първа кръв!

Табула Раса, в университета ме учеха, означавало в дословен превод "чиста дъска". Сиреч, преди да познава нещата, човек трябва да знае познавателните си способности. Бебокът ни, значи, още няма вродени идеи, цялото познание се ражда в опита. При раждането си на 23 август тази година, разумът на Камо Младши е бил “чиста дъска” (tabula rasa). Нямало нищо в интелекта, което преди това да не е било в сетивното. Обективната природа, гъгнеха на главата ми професорите, е истинският предмет на всяка наука, тя и той може да бъде познат само чрез опита. Според някои философи логическите принципи за противоречието и тъждеството са неизвестни за децата, болните и изоставащите.

А сега де!

Дано синът ми, или неговата Табула Раса, не се формира само и изцяло под мое влияние, викам си днес - 20 години след вземането на ненужната си диплома. От цялото следване ми е останала единствена тази теория от далечната епоха на Просвещението, дело на Джон Лок /философът, а не Тон Лок рапърът/, както и единствената ми шестица в Софийския университет, а именно тази по философия, заради което може би и майка ми и любимата ми често ме наричат дървен философ.

Та думата ми беше за нашата си мъничка, все още нерендосана, неизписана с мръсотии и графити, ненакована с пирони и ненадялана с тресла.

Нанесе се някак откъм Нищото в живота ни, в любовта ни и в дома ни и вече ги е завзела всичките.... оформяйки се.

Е, вижте как...

Право в зъбите на това копеле - Животът, това е положението!!!

Тате, Русе, 23 септември 2012

Принцът на Деня и Нощта

На Камо Младши

Принцът денем

е царствен и нощем,

а Вселената

в пъпа му спи,

вдъхва в мен

едно безспокойствие,

но и много красиви мечти.

Щом протегне

розови пръстчета

към небето -

и стапя нощта.

Покрай него

сънят му пристъпва,

а пък той се потапя в съня.

Щом отвори очички

сред мрака,

светват

хиляди нощни слънца.

Зад вратата,

скрити го чакат,

любовта

и съня

и света.

Той не знае,

че нечие бъдеще,

е понесъл във свойте очи.

Просто чувства -

щастлив или тъжен,

че нощта покрай него искри.

С малки пръстчета,

с мънички крачки,

се изкачва напред и натам,

накъдето

сме всички запътени,

но ще стигнем ли с него...

не знам...

Тате 

Русе, 18 септември 2012 година

..................

Третият необходим

И не винаги излишен е третия

защото страхотно допълва

със своя си низ междуметия

едно угнетено безмълвие

И не винаги излишен е третия

и когато го вземеш в ръце

си вече безсмъртен и грееш

а той ще изгрее след теб

И не винаги излишен е третия

пак събуждаш се нощем и – виж!

във леглото до теб и до нея

днес любов посред розите спи

И не винаги излишен е третия

тези търсещи мъдри очи

надживели са всичкото време

затова го обичай, мълчи...

Тате

Русе, 18 септември 2012 година

Клетката

Къщата беше наистина хубава.

Суха, празна, тиха, уединена, уютна, запазена.

Може би това са прекалено много прилагателни за една къща, но фактът е, че сградата май всъщност беше паметник на културата и архитектурата и като се замисли човек, определено имаше защо.

Настани се в нея през един студен, ветровит ден на дъждовния март, а сега вече беше зима и севернякът виеше по кръстовищата на пустите улици от съседна Румъния. Беше започнал да я чувства почти като истински дом, а това за него си беше направо постижение, няма какво да се лъжем.

Клошарят заживя в бившата къща на един от най-големите банкери в миналото, сякаш цял живот беше обитавал порутената и красота. Спеше в бившите слугински помещения в таванската мансарда, ходеше по нужда в официалния салон на партера, печеше вечерята си в някоя от многобройните камини в спалните и стаите за гости, палеше си огъня с изтръгнати парчета паркет и редеше постелята си с откъснати тапети и завеси от големите френски прозорци.

Така минаваха месеците. Клошарят, за който никой в този чужд град не подозираше, че има две висши образования и е бил два мандата дипломат в чужбина, живееше ден за ден, без да се интересува за утрешния и без да си позволи да си спомня за вчерашния. Компания в самотната му борба за оцеляване му правеше единствено глутница безпризорни като него кучета, начело с големия рижав Шаро, с който делеше и залъка и постелята си. С тяхна помощ отстояваше и правото си да живее в руините на бившия банкерски палат на пъпа на града.

Един ден обаче властите, сръчквани в ребрата от будната гражданска съвест и от местните медии най-сетне явно се размърдаха и взеха мерки да обезопасят паметника на културата и архитектурата, който бълваше зловония, бълхи и лоши слухове в централната част на града – много посещавана от чуждестранните туристи и разбира се обитавана от местния провинциален елит.

В една ранна мразовита сутрин в средата на януари, когато термометърът вероятно би показвал поне минус 25 градуса по Целзий /ако разбира се клошарят имаше термометър/, неспокойния му сън на вечно гладен, гонен и унижен човек беше нарушен от силни и резки удари. Клошарят подскочи в кирливата си постеля на последния етаж, а кучетата се разбягаха като пилци в краката му и изхвърчаха навън. Той предпазливо слезе по скърцащите стълби, заобикаляйки изпочупени бутилки, използвани спринцовки и презервативи, стари дюшеци, купища събиран през годините боклук. Когато обаче най-сетне се добра до вестибюла и стигна до входната врата, ударите бяха затихнали. А вратата беше закована.

Клошарят глуповато се загледа в закованите накръст на входната врата греди, укрепени със стоманени лостове. С подобни дъски бяха заковани и прозорците. Той се приближи до един от тях и за всеки случай поразклати новопоставените решетки на новата си клетка. Не помръднаха, разбира се. Опита на още две-три места, после се отказа. Клошарят сви рамене и се оттегли в покоите си на последния етаж в бившите слугински помещения на банкерската къща, за да си отспи.

Утре щеше да му мисли какво да прави.

Утрото обаче дойде и отмина, а след него настъпиха гладни дни. Клошарят изгриза всички останки, които бе събирал заедно с кучетата по контейнери и задни входове. Изгори остатъците от пищния навремето паркет, както и всяка дъска, греда и парцал, които намери в триетажната къща. Беше му студено. Гонеше го нечовешки глад. Постепенно и паниката се загнезди в него, а клошарят не беше глупав човек, за негово огромно съжаление, притежаваше въображение в излишък.

Крещя и вика до пресипване през тесните процепи в закованите врати и прозорци на клетката си. Удря по дъските с юмрук, с крака, с главата си. Напразно. Бяха го оковали завинаги в тази къща, в този паметник на архитектурата, в персоналната му клетка, в собствения му гроб.

Клошарят реши, че ако не иска да умре от гладна смърт или от студ, трябва да вземе съдбата си в собствените си ръце.

Беше забелязъл, че от време на време кучетата, които се навъртаха около него, най-вече големия рижав Шаро, понякога копаят и подкопават задния зид на старата къща. Отиде там и критично се вгледа в плитката дупка, после решително се просна на голата земя и започна неистово да рови в нея. Започна да копае настървено, задъхвайки се от нетърпение, скимтейки като бясно куче, гонен плътно по петите от страха, глада и студа. В началото дълбаеше с парче тухла, с някаква захвърлена дъска, с ръждива лъжица, оглозгана кост, остатък от натрошено стъкло от близкия прозорец. После продължи да дълбае вкочанената от студа земя направо с голи ръце, които скоро се разкървавиха, а оглозганите му нокти се изпочупиха в неравната борба със замръзналата почва...

... Най-сетне клошарят успя да подаде глава извън клетката си, извън клаустрофобията на старата къща, задухата и вонята на лайна и мумифицирана мърша. Пое дълбоко чистия мразовит въздух с пълни гърди, извърнал лице към далечните звезди в неудобната си, дори направо унизителна поза.

Спасение!

Опита се да промуши ръце през тесния тунел към свободата, но раменете му неочаквано се заклещиха в изкопа, и единствено дланите му останаха да стърчат отвън, обгърнали комично лицето му в някаква пародия на молитвена поза...

... Кучето се приближи предпазливо, някак си странично, с причудлива скоклива походка. Помахваше леко с опашка и се хилеше с изплезен език, но нещо в него някак си изобщо не му харесваше.

- Ей, Шаро! Ей! Кучи-кучи-кучи, приятелю!- подвикна му с внезапно разтреперан глас клошарят, приклещен и безпомощен в тясната дупка.

Тогава видя как зад големия рижав пес се мярнаха неясни сенки, които бързо се материализираха в избледняващата предутрин нощ в цялата така добре позната му глутница, с която доскоро делеше оскъдната си храна и несигурния си подслон.

- Ей, Шаро, помниш ли как се топлихме в тази бърлога нощем, а? Сещаш ли се как си деляхме останките от храна, които изравях от контейнерите?- подхвана клошарят.

В този момент обаче големият рижав пес завря муцуната си в него и без колебание загриза стръвно лицето му с големите си, бели и остри зъби, скимтейки и треперейки с цялото си тяло от глад и нетърпение. Скоро към него се присъедини цялата глутница и започна спокойно да се храни, без да се смущава от писъците, хриповете и стоновете на клошаря, които и без това скоро заглъхнаха съвсем в ранната мразовита утрин, докато песовете го издърпваха бавно със зъби и нокти от дупката му, тъй както готвача издърпва с щипците си варения охлюв от собствената му черупка.

Камен Петров

Блокът на бебетата

Нощ е.
Или пък ден.
Не, все пак май е нощ, решавам.
Сетивата, възприятията и понятията ми още не са добре развити, тъй че пак ще се наложи да се предоверя на интуицията си. Виж, братче, тя работи на шест!
Тъмно. Тихо. Някак празно.
Празно?!
Къде са всички, мамооооооооо...
Размърдвам се, но съм пристегнат като в усмирителна риза, едва дишам. Потя се. Внезапно ме хваща клаустрофобията. Мятам се като луд, а под носа си съзирам с късогледи очи някаква решетка. Без да искам, удрям носа си в нея.

-          ААААААААААААА!
Съжалявам, братче, но това ми е първосигналната атавистична реакция.
В далечината обаче – о, чудо! – се чува тропот, и в периферията съзирам силуета на огромната розова жена с ония чудно вкусни цоцки, която така държи да я наричам МАМА.
Та, значи, МАМА ме вдига на ръце, гука нещо неразбираемо, мушва ми в устата цоцка /но не нейната за жалост, а някакво пластмасово подобие/, така че утихвам. Унасям се и се връщам в полусън назад в утробата.
Назад, назад, назад...
Плувам, плувам, плувам...
Толкова е хубаво там вътре, така спокойно, толкова тихо, топло, приятно, удобно...
МАМА ме оставя тихо зад решетките и отново излиза, този път на пръсти.
-          ААААААААААААААА!
Упси, пак съм аз...
А голямата розова жена... пардон – МАМА, отново дотичва, люшка ме на ръце, глуповато гука и тика в беззъбата ми уста оная същата цоцка – не нейната, разбира се.
Брей, викам си, явно номерът с реването като магаре действа.
Тази нощ изпробвам номера на няколко пъти.
Работи, братче!
Единадесет пъти извилих, единадесет пъти все някой дотърчаваше с изменено лице отнякъде и поемаше шефството над мен.
Супер!
Обикновено на сирената се отзовава МАМА, по-рядко БАБА, чат-пак и ТАТЕ... каквото и да значи днес това.
Доволен се унасям и проспивам целия следващ ден, за да изпробвам новата си система отново на идната нощ.
Така минава напоследък времето. Май само ям, спя, акам, ям, спя, акам.
Не е зле.
Понякога чувам Михаела от четвъртия етаж – всъщност май на всеки три часа, когато очевидно я будят – досущ като мен, за поредното папане, чипкане, гушкане, капане на капчици, ала-бала, тпу!... Човек не може да си отспи, казвам ти... Както и да е... Искам да кажа, че мадамата поне оттук изглежда тиха и деликатна. Представям си я на около два месеца, с още недоизбистрени сини очи, нацупена розова муцка, пухкава, русокоса и – да – ревлива. Разбира се, не може да се сравнява с онова гадже Ива от Родилното, но пък нали ми е съседка...
Инокентий от своя страна, който явно обитава жилище някъде на шестия етаж, се явява голяма конкуренция в реването. Не може да докара моето „АААААААААААААА!“ дори наполовина така сполучливо, но се старае дребосъкът. А и не млъква денонощно, така че адски ми затруднява дрямката – и следобедната, и среднощната. Явно проблемът там не е в коликите, а в името, викам си, как може да го кръстят така, обаче не ми пука особено.
В общи линии се чувствам понякога като в миниатюрен детски концлагер, честно – с всичките тези решетки, усмирителни ризи, затворнически режим /яж-спи-акай, през три часа, ходом-марш, хахаха/. Утехата ми е, че май всички в панделата сме на едно дередже – и аз – Камо Младши, и Михаела от четвъртия етаж, и Инокентий от шестия, и съседът ми Ники, и Пепи, и Коко, и Онуфрий /Онуфрий?!/, чиито гласове чувам чат-пат, ако не спя или не рева, за да привикам някого в галоп, разбира се.

Вярно, понякога ме изкарват на въздух на плаца... пардон – на терасата, но това не е истинска свобода, казвам ти... не още...
Иначе, доколкото разбирам, в нашия блок сме общо седем бебета. Големите тромави хора не случайно го наричат „Блокът на бебетата“, а край входа му виреят като гъби след дъжд два магазина за бебешки дрешки и играчки, един – за детски, плод-зеленчук, хранителен магазин, три барчета и седем агушеро-гинекологични кабинета. Блокът ни очевидно е рай за педиатрите и за бебешко-детската индустрия, но на кой му пука. Раста и възмъжавам с всеки Божи ден, усещам го просто на мига – с всяко бозаене, с всеки сън, с всяко ако, ако щете, да ме прощават дамите-бебета.
Според мен обаче, нищо че сме седем парчета, родени в рамките само на една-две години, звездата на Блока на бебетата съм именно аз. Останалите бебоци си ги слагам в малкия джоб на памперса, нищо че той по принцип джобове, разбира се, няма. Може би защото съм най-красив и умен, може би защото съм най-росен-пресен-от-АГ-донесен, може би е ген /нищо, че ТАТЕ ми вика обикновено Самоходния Памперс/. „Нашето гардже си е най-красиво“, казва понякога МАМА, а ТАТЕ само сумти и трака по едно черно нещо с черни копчета, поставено пред някаква машинария, много приличаща на телевизор, щото – нали – сметки имало за плащане, все повтаря. „Заплюй ДЕТЕТО, че да не го урочасаш“, вика пък в такъв случай БАБА и бързо ми връзва на китката червено конче, а на мен ми се иска гривна, от тия дето дрънкат, ама карай, братче, има време...
Та викам ти, дребен, колкото да убием времето, докато си висим тука във возилата пред кабинета на ПЕДИАТЪРА, на малкия си пръст ги въртя всичките, обаче понякога ми е много скучно. Монотонно ежедневие, няма купон, затова си го правя сам с ония големите тромавите наоколо. Пробвам ги със звуци, пробвам с внезапни движения, пробвам това-онова и от ден на ден ставам все по-добър и по-добър... А, ти, между нас казано, на колко си? На месец, викаш? Хм. Бе, лошо няма. Иначе младееш. Аз месец нямам още, но съм преждевременно съзрял, ако мога така да се изразя. Минавам насам край кабинетчето на ПЕДИАТЪРА, само колкото да убия времето, пък и да не счупя хатъра на МАМА, разбираш. Преглед, че преглед, вика жената, какво да я правя, майка ми е все пак. Иначе, Слава Богу, ТАТЕ вече е на работа и напоследък е уморен и нощем не хърка толкова, както преди. БАБИТЕ си гледат ДЯДОВЦИТЕ, МАМА гледа мен... Лайф ис лайф или иначе казано за едномесечен недораслек като теб – животът си тече, нали така?... А иначе, братче, каква марка ти е возилото? „Чиполино“ а? Е, айде, биват-биват долу-горе. Ще изкара някой и друг месец по дупките на този град. Аз си се возя на тоя сиво-синия „Стоук“ засега, не се оплаквам, висока класа е, някакъв тип на име ВУЙЧО  ми го прати откъм столицата, но вече си правя сметките един ден като подкарам една триколка на „Крос“, тогава ела ме виж! Блокът на бебетата тесен ще им се види... Ти „Бебето беглец“ гледал ли си? Не ?! А „Виж кой говори“? Не?! Бе много си ми задръстен, брат. Сори, ама чакай само да проходя тези дни, тогава всички ще ми дишат праха и ще ме дават по новините... Упси, леко сега, че МАМА иде насам заедно с ДОКТОРКАТА. Прави се, че те няма, братче, аз също ще се скатая.
Засега...

После ще се видим в Блока на бебетата. Там е купонът, братче, там е!

Камен Петров - Младши
Русе, 6 септември 2012 година

Блус за Калната река

Да се живее край Калната река далеч не е лесно.
Виждам го всеки Божи ден от живота си наоколо. Угнетени хора, липса на работа, замрял бизнес, мъртви мечти, никаква перспектива, провинциализъм, който плаши.
И – забележете – животът край реката е труден дори за кореняците, за хората с дом, семейство, работа, доходи. Такива като мен. Какво ли остава за моя приятел клошарят?
Наблюдавам този бездомник от години, може би от две-три, но спокойно може да са тридесет или триста. Тук времето тече бавно и лениво като реката. Наносите на навиците задръстват плиткото дъно на провинциалното ежедневие и се утаяват по ъглите на отдавна непочистените улици. Дори пословичните – иначе едри – крайречни мухи и комари, някак апатично жужат и не отлитат с охота, замахнеш ли с ръка по тях. Може би затова и бездомникът се вписа с лекота в пейзажа, все едно винаги е бил тук, а не се е материализирал в един прекрасен ден по някакви си причина, отнякъде си.
Не знам кой дявол, кой попътен вятър или кой пътнически влак с три прекачвания на второкласни гари, го довя точно тук – в този град, край тази река, сред тези хора. Не знам, не помня, не ме интересува. Животът ми винаги е бил животът на кораб без платна. Носен от теченията. Лашкан от бурите и вълните. Винаги заплашен от абордаж, от повреда, от подводни скали, от потъване. Самият аз винаги съм бил бездомник по душа, космополит по сърце, безсребърник отвсякъде, безродственик по рождение. Винаги съм търсил новото, впечатленията, местата, емоциите, хората. Ако се разровя малко по-дълбоко в затлъстялото си от апатия, ледни победи и безсмислени дни сърце, ще открия, че всъщност винаги съм мечтал да пътувам, откакто се помня, от град на град, от любов към изневяра, от стоп на стоп, от коптор на коптор, от приятелство до предателство, от кашон до кашон и от контейнер до контейнер – точно като клошаря. Днес обаче съм тук и сега, това съм, което представлявам, каквото и по дяволите да е то. Често слушам един тъжен блус на една местна блусарска банда - "Коко Блус Бенд". Казва се "Блус за Калната река". Ето го:

Аз родих се край реката,

Край голямата вода.

Ала сбърках щат и дата,

Мисисипи не е това.

Моят град се мие в Дунав,

Насред калните води,

Посред него плава шхуна

И на нея май си ти.

Времена, води и нрави

Все се точат покрай мен.

Вечно нямам кво да правя,

Вечно съм обезверен.

Бачкам, любя и мечтая

край голямата река,

За началото, за края

И за всичко сред това.

Тук родих се, тук си пея

Нито риба, нито рак,

От мелодии живея

И се преповтарям пак.

Знам, не съм на Мисисипи,

Ала влизам в всеки бар,

Казвам „Барманче, я сипи!”

И съм на реката цар…

Брегът на Калната река бележи северния край на моя дом, в който в последните години се е превърнал присвития, уплашен, живуркащ в спомените си град на задника на географията, геополитиката и политиката.
Хората в нашия бездеен град нито го харесаха, нито не. Просто поредния човек от улицата, без подслон, приятели, перспективи, може би без душа... като повечето от самите тях. Клошар беше наистина, няма какво да се лъжем. Бездомник, пройдоха, скитник. Долу-горе това бяха думите, с които съгражданите ми посрещнаха появата му, после забравиха.
Аз обаче не го забравих.
Наблюдавах го ден след ден, година след  година, сезон след сезон, удобно облегнат на прозореца на мансардата си в старата кооперация отвъд крайречната улица. Обикаляше своя скромен периметър от града, съвсем до кея край Калната река, в компанията на 5-6 помияра, които се бяха събрали около дрипавата му фигура още с появяването му и сега оформяха сплотена, вярна до гроб групичка. Човек без да иска се сеща за Стайнбек и романа му „Тортила Флет“, но тук – уви, не е Калифорния и годината не е 1930-та...

Съпровождан от глутницата си безименни песове, непоискани дори в общинския приют за безстопанствени животни, клошарят преживява като влачи с канджата си боклук от Калната река. А във водите и, Бога ми, боклук колшото искаш. Влачени от мудното течение по пътя му на изток към морето, край града в денонощието вероятно минават тонове и тонове отпадъци, събирани в бавния му ход от целия континент. С безпристрастната точност на статистик, клошапят ежедневно пресяваше купища боклук, за да отсее полезното от ненужното, здравото – от потрошеното, запазеното – от разваленото. Стари автомобилни гуми, празни кофички от кисело мляко и бутилки от напитки, дървесни стволове и откъртени дъски, кутии от храна, от цигари и от какво ли още не, прогизнали ташони, прокъсани платнища, използвани полиетиленови пликове и торбички във всички възможни  размери и цветове на дъгата, скъсани презервативи, цигарени фасове, трупове на животни, риби и птици, захвърлени рибарски мрежи и изгубени гребла, нечия стара шапка, парче от вестник, подгизнала книга, фекалии, кредитни карти, хвърлило... Калната река не беше придирчива. Със старанието на престарял гробокопач прибираше от бреговете си всичко захвърлено там и го влачеше надолу към морето.

Това, което ставаше за нещо, клошарят придърпваше с канджата на калния бряг долу под хотела и го товареше на раздрънката си количка, за която човек трудно би могъл да каже от какво е сглобена или на какво е остатък. В нея – освен откраднатия от Калната река товар, клошарят държеше още прокъсаното си одеало, което го пазеше от зимните студове, нощния хлад или пролетния дъжд, няколко използвани бутилки, в които носеше вода за себе си и кучетата, парче стар хляб, стара книга за четене със силно късогрледите си очи. Животът си. После клошарят пласираше неугледната си стока по антиквари, букинисти, понктове за вторични суровини, колекционери, където може. С това преживяваше, той самият и песовете му.
Случваше се за канджата да се закачи трупчето на мъртво куче, гларус или коте. Тогава клошарят безмълвно плачеше, докато го издърпваше на брега, изкопаваше плитък гроб в тинята под върбите и го погребваше.
Когато пък попаднеше на някое „съкровище“ /интересна стара книга, дреха, която става за зимата, нашийчик за някое от кучетата/, клошарят се радваше като дете и самотният му смях като че стряскаше дребните еснафи, плажуващи край пълната с фекалии, пиявици, тиня и яйца на комари Кална река, която безжизнено влачеше водите си край тях.
Веднъж, беше началото на август, помня горещото лято, вероятно малко след Илинден, настъпи денят, в който завинаги загубих моя приятел клошаря. Беше обикновен изпепеляващ ден, когато севернякът отвъд Калната река като че ли е забравил да подухне /тъй както иначе го правеше с неистова стръв през цялата сковаваща зима/, а клошарят и кучетата му търпеливо вадеха от водата бедния си улов и критично оглеждаха всяка нова вещ, извлечени с канджата на брега.
Внезапно клошарят подскочи, а песовете се засуетиха лаейки покрай него. Бавно, с приведени сякаш от тежестта на цялата мирова скръб рамене, той издърпа канджата си до брега, коленичи и изтегли на брега безформен вързоп с прилични размери.
Гледай ти, моят приятел днес май улучи джакпота, помислих си развеселен, наблюдавайки малката групичка далеч долу на брега на Калната река от прозореца на мансардната си стая отвъд крайречната улица. Както винаги обаче през дългия си, безинтересен живот, грешах. Разбрах го още в мига, в който клошарят обърна разплаканато си лице към мен. В ръцете си нежно беше прегърнал вързопа, но не защото в него имаше съкровище. Клошарят държеше в прегръдките си трупчето на малко момиченце. Надали имаше повече от 4-5 годинки, русата и косица беше полепнала в калта по лицето и в милостива маска, ръчичките и краченцата и висяха безжизнени в загрубелите ръце на мъжа, розовата и рокличка беше прогизнала и разпокъсана от капризите на теченията на Калната река. /“Дете на 4 години с инициалите К.П.К. е изчезнало в реката на 300 километра нагоре по течението! Момиченцето играело с братчето си без надзор на брега! Водолази трети ден издирват тялото на детето!“/. Внезапно си припомних с болка натруфените вестникарски заглавия от дните след Илинден.
Плачейки, клошарят направи инстинктивно няколко несигурни крачки към малкото си импровизирано гробище под върбите, понесъл зловещия си товар, после спря. Олюля се за миг, след това се обърна и понесъл на ръце трупа на малкото момиче, се приближи като осъден на смърт до количката си на бездомник.
После клошарят зави с прокъсаното си одеало малкото телце, грижливо го постави в раздрънканата количка и като се впрегна в бремето си, бавно закрачи по стръмния хълм под хотела, който водеше нагоре към града, към градската морга и орисията си.
Гледах го и дълбоко в сърцето си знаех, че вече никога няма да го видя, защото коварното течение на Калната река, което беше повлякло отдавна душите на всички ни тук, в този град, най-сетне го беше грабнало и него и го носеше надолу и все надолу с водите си...
  

Камен Петров