"Думите са едни и същи, мълчанието - различно."
Метерлинк
Някакъв град, в някоя стая…
- Мълчиш. Толкова ли нямаме какво да ек кажем? Все още?
- Или- вече...
- Вече?!
- Страх ме е.
- Страх те е? Страх те е?... Господи! От други неща би трябвало да се страхуваш. Не от мен.
- Знам.
- Не, не знаеш!
- Прав си... Вече нищо не знам.
- И докога ще я караме все така? А? Наполовина. Дотук, Не с този, с когото трябва... Даваш ли си сметка как време¬то ни си отива? Времето ни свършва... Знаеш ли въобще какво губим? Чувстваш ли понякога, по дяволите?.
- Да. Да, чувствам.
- Ха! И какво?
- Ами, неща...
- Неща?!
- Да, именно- разни неща...
- Така ли ги наричаш? Неща?
- Не знам как иначе.
- Тогава си помисли добре върху въпроса. Помисли си.
- Мисля.
- Виж, това вече не го вярвам, съжалявам.
- През ЦЯЛОТО време мисля,
- Дори и ТОГАВА?
- Най-вече ТОГАВА.
- Е, и какво измисли?
- Страх ме е.
- Божичко!
- Да - Божичко, Или - мамка му. Или - по дяволите... Не ми помага особено. Никак даже.
- Нито пък на мен. Боли ме. О, как ме боли! Кога най-сетне ще свърши всичко това?
- Кога ЩЕ ЗАПОЧНЕ всичко това?!
- Права си...
- Не, не съм. Объркана съм.
- Защо не му го кажеш?
- На него?!
- Не, на мен! На него, разбира се. Нали винаги за него става дума. Нали проблемът е в него?
- И в нея...
- Е, да- и в нея. И какво?
- Не знам.
- Ами помисли си. Добре си помисли.
- Мисля. През цялото време го правя. Не ми помага особено. Никак даже.
- И на мен, любов моя, й на мен...
Друг град, в друга стая…
- Здравей, скъпа. Изглеждаш страхотно.
- И ти. Наистина.
- Как ли не! Чувствам се като труп. Пък и прекалено много пия. Сигурно приличам на масов убиец.
- Глупости!
- Ами ти? Не съм те виждал от три... не - от четири седмици. Липсваше ми.
-- Зле се стекоха нещата.
- Да. Зле.
- Как си?
- Ами, добре, А ти?
- О, и аз, благодаря.
- Колко глупаво звучи.
- Да, знам.
- Глупави ли сме?
- Надали повече от всички останали.
- А всеки си мисли, че е единствен.
- Като в тъп любовен филм, нали?
- А може би просто сме влюбени...
- Може би. Кой знае...
- Отново звучиш загадъчно. Определено шибано загадъчно звудиш, по дяволите!
Кога най-сетне ще можеш да говориш от¬крито с мен?
- Когато спра да бъда загадка за теб, ще ти омръзна. Няма да съм вече аз.
Знаеш го.
- Не го знам, по дяволите! Престани с тези извъртания! Кога ще бъдеш поне
един-единствен път откровена с мен? Кога?
- Не мога. Не знам как. Другояче са ме свикнали.
- Но аз съм друг, скъпа. Аз съм друг- не съм като него. Защо не ми помогнеш и
ти?
- Не знам. Просто не знам какво да правя вече...
- По дяволите! Каквото и да е, прави го с мен!
- Обичам чувството ти за хумор. Полкова е черно.
- А аз обичам теб!
- Не ти вярвам, любими.
- Обичам те!
- Не, не мога да ти вярвам. Разбираш ли - ти никога няма да се промениш. Никога.
- Обичам те! Сега всичко е различно.
- Не, не е... Ще мине време и ще ми се наситиш. Ще се будим сутрин с лош дъх в устата в едно легло. Ще започнем да се караме за дреболии. Ще се ревнуваме. Ще спреш да ми подаряваш дори цветя... После ще започнеш да търсиш нова, по-интересна връзка - както винаги. Ще откриеш нещо ново в някоя друга, а с мен ще ти бъде скучно. Ще ме намразиш... Не, не ти вярвам.
- Всичко винаги се повтаря, а?
- Именно.
- Но аз те обичам!
- Ти обичаш единствено себе си...
Същият град, в друга стая...
- Не вярвах че ще те видя отново... След всичко станало.
- Обаче ето ме - все пак съм тук, нали!
- Надявам се.
- Какво искаш да кажеш?
- Казах ли нещо?
- Моля те, не бъди саркастичен. Не и с мен.
- Не съм саркастичен. Уморен съм.
- Аз ли те уморявам?
- Всичко ме уморява. Искам вече да си почина...
- Сега пък говориш глупости.
- Не са глупости. Просто си говоря.
- Не те познавам такъв.
- Напоследък дегенерирам, ха-ха-ха...
- Доколкото чувам, нещата при теб се развиват добре. Във вестника и с радиото. С книгата... Не си ли доволен? Нали точно за това мечтаеше?
- О, да. Да, Страхотно е.
- Не звучиш много убедително. Стегни се. Светът не свършва до тук.
- Не свършва ли?
- Не.
- Чудно. На мен ми изглеждаше другояче.
- Глупак!
- Както винаги си прозорлива. А вие как я карате?
- Нормално.
- Звучи ми прекалено нормално. Какво става с трите деца, канцеларската работа и ролките за коса? Все още ли са на дневен ред, ха-ха-ха...
- Престани, моля те!
- А още дори не съм започнал...
- Моля те, нека говорим за нещо друго.
- О, да. Нека говорим. Какво друго ни остана.
- Наистина - какво друго?
Друг град, в същата стая...
- Мълчиш. Изглеждаш тъжен.
- Аз винаги изглеждам някак.
- Тъжен си!
- Тъжен съм.
- Защо винаги те натъжавам?
- Красива си.
- Умираш да говориш глупости.
- Утре заминавам. Не мълчи!
- Връщаш се...
- Да, връщам се. Този път - навярно окончателно.
- Звучи зле.
- Звучи като наистина. '
- Е, да.
- Само това ли ще ми кажеш?
- Трудно е...
- А на мен самата какво ми е, питаш, ли ме? Кажи!
- Виж... знам, че звучи като в шибан филм с робинята Изаура, но ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало тук някога... Какво ще ми се случва от сега нататък, кажи ми?
- Моля те, недей! Нека не си говорим така... за последно. Защо отново да сме тъжни?
- О, да - защо наистина?!
- Говори ми! Обичам, когато ми говориш. А днес си тъй мълчалив. Няма ли да ми кажеш нещо? Утре си заминавам, за Бога! Утре заминавам и кой знае кога ще се видим... Кажи ми нещо! Престани да мълчиш! Моля те!
- О, да! Да!... Ти си все така сляпа. Не разбираш нищо. Нищичко. Не разбираш ли - мълча, защото те обичам...
Пуст град, в празна стая...
Самотна струя цигарен дим, виещ се в мъждивата светлина, струяща през прозореца.
Тиха музика, навярно Doors.
Пълна чаша, празна чаша, няма червило по тях.
Оттенъци...
