Соната за момиче, лодка и двама рибари

Тя нагази пустия плаж в ранното есенно утро.

Отсреща слънцето едва се подаваше над едва разлюляното море, а сребристата му пътека се беше разляла нашироко по сиво-зеленикавата вода, бележеща края на сезона и приближаването на депресията на зимните крайморски дни.
Крис събу кларковете и чорапите, и закрачи боса, провлачвайки с наслада крака в хладния пясък. Подмина табелите на будката на спасителите, които си бяха отишли заедно с туристите, слънцето и сезона /"Внимание! Мъртво вълнение! Дънни ями! Неохраняем извън сезона плаж!"/, после се отпусна на пясъка на ръба на прибоя, там, където оттеглилото се море беше оставило широка ивица от мъртви водорасли, миди, рачета и всевъзможен боклук, която обаче въпреки това ухаеше упоително.
Наоколо по пустия плаж се търкаляха все още неприбрани купчини тръстикови чадъри, избелели от солта и слънцето, камари закопчани с вериги шезлонги, препълнени кошчета за боклук, пластмасови чашки и чинийки, опаковки от сандвичи, огризки от ябълки и царевични кочани, празни бутилки. Сред тях, грачейки и борейки се за всяка находка, подскачаха вечно гладните сивкави гларуси, а по деликатните чайки се белееха по-встрани и чакаха щастливия си миг в пост сезонното ежегодно пиршество с остатъците на туристите.
От някаква все още оцеляла в есенната пустош плажна кръчма, прикрита сред дюните, се носеше приглушено музика. Като че ли бяха Portishead. Пееха „Give e a reason to love you, give me a reason to live...", но може и да се лъжеше. Можеше да е просто съсъка на вятъра в разлюляните тръстики по края на плажа или пиян клошар, проклинащ Бог, Вселена и всичко останало по реда му.
В ленивия прибой, който едва се забелязваше, за разлика от почти ураганните вълни в края на август, в които подскачаха и се кикотеха всеки път, щом гребените им смъкваха надолу банските им, съзря как проблясват рояк слънчеви зайчета. Зачуди се на чудото на природата, което позволяваше подобен феномен, при положение, че слънчевите лъчи все още не бяха легнали над морето.

Стана, съблече късите дънкови панталонки и суичъра си, и нагази по бански в морето, което я прие както винаги като стар приятел, без значение в сезона или не. Щом прецапа плитката вода и нагази сред слънчевите зайчета, видя че това всъщност е пасаж новородени сафридчета, които се стрелкаха в блестяща сребриста завеса над пясъчната пустиня на дъното, обитавана единствено от някой и друг заблуден рак-пустинник, понесъл откраднатата от незнаен охлюв черупка на гърба си, полюшващо се от невидимото вълнение под повърхността морско конче, прилично на вкаменен миниатюрен жребец, така както се беше захванало с изящната си опашка за кафяво водорасло, няколко стрелкащи се морски игли, самотна скарида, само че не розова като в коктейла с майонеза, поднасян по бийч баровете през лятото, а зеленикаво-прозрачна, така че дори оттук с просто око можеше да види в тялото и просто устроените и вътрешни органи. Пасажът новородени сафридчета, не по-големи от нокътя на кутрето и, се стрелкаше насам натам край босите и крака. Любопитните рибки я гъделичкаха, всеки път, щом се опитваха да клъвнат някаква илюзьорна храна от златистата кожа на прасците и.
Крис звънко се засмя, а смехът и се понесе надалеч над спокойната повърхност на морето, което вече проблясваше под лъчите на издигащото се от изток септемврийско слънце. После, все още смеейки се, Крис се гмурна сред рибките и заплува в плавен бруст навътре в морето, а пасажът развя паниката си в непостоянен сребрист воал около гъвкавото и тяло и се пръсна за миг, после се събра отново зад нея...

Дълбоко навътре в залива, на около четири морски мили от брега, двама стари рибари обикаляха даляните и търпеливо изтегляха нощния улов от сребролюспести риби в лодката. Смехът долетя до тях далечен, приглушен и призрачен, като кикота на морска сирена, мамеща моряците в открито море.
Единият от рибарите изправи схванатия си гръб над борда и като засенчи очи с длан от набиращите сила лъчи на утринното слънце, се взря към брега.
- Не е хубава тази работа.- отбеляза рибарят - Морето влачи навътре днес, нищо че е измамно спокойно. Къде е тръгнала по това време да плува тази жена?
- Туристи...- процеди пестеливо другият рибар и плю във водата.
Това и беше единственият им коментар, поне до момента, в който смехът премина в писъци и вопли за помощ.
Двамата рибари зарязаха мрежите и се спогледаха. Знаеха се от години. От десетилетия излизаха в морето рамо до рамо в тясната лодка, въртяха греблата, изпъваха платното, кърпеха мрежите, прибираха улова, пазаряха се с прекупвачите, бореха се за насъщния, а от ден на ден ставаше все по-трудно и по-трудно. Дето има една дума, знаеха и кътните си зъби. Бяха винаги заедно - и в добро, и в зло, и при имане, и при нямане. Дотам бяха неразделни, че когато в един ден жените им, които не издържаха на тежкия рибарски живот, ги напуснаха /първо едната, после - другата/, по мълчаливо съгласие събраха такъмите, лодките и скромната си покъщнина и заживяха в едната от двете хижи, сякаш се разбираше от само себе си, сякаш цял живот така бяха живели - те двамата, морето и рибата в него. Един затворен кръг, който и осмисляше животът им.
Сега двамата рибари се гледаха очи в очи, а писъците на момичето ехтяха отвъд прибоя.

- Пускай мотора. Отиваме да видим какво става.- нареди късо първият.
Другият рибар отново плю през борда в морето.
- Зарежи. Туристи. Рибата няма нас да чака да си правим разходка с лодка до брега за тоя, дето духа.
- Чува се, че е уплашена. Сигурно се дави. Морето дърпа навътре днес, нищо че изглежда спокойно.- упорито повтори първият.
- Не се занимавай с глупости, човече. Стар си вече за такива неща. Щом е влязла, ще се оправи. А и спасители има за тая работа, не изкуфели дъртаци като нас.
Приятелят му го изгледа косо още за миг, после с рязко движение се надигна от тясната седалка на носа, изпъна се като струна и се гмурна в морето, без да плисне и капка при скока си, хлъзгав като змиорка.
Заплува с мощен кроул, оттрениран до съвършенство през годините /нищо, че онзи глупак там го мислеше вече за отписан/, по посока на гласа и на брега, а зад себе си чуваше виковете и молбите на приятеля си. Затвори ши за гласа му и се настрои само напред и натам, където потъваше момичето, усещайки с всяка фибра на 62-годишното си тяло как мъртвото вълнение бавно и неумолимо забавя хода му, изцежда с всяко загребване силите му, всмуква го като хидра, иска го. За себе си.
Изнемощял, почти без дъх, с уста, нос и уши, пълни с морска вода и натежали като олово мокри дрехи и ботуши, рибарят достигна мястото, където за последен път видя да се подава за миг една тъмна глава и ръка, отчаяно протегнала пръсти към морето.
Пое за последно издълбоко соленият морски въздух и се гмурна право надолу, с ясното съзнание, че тук дъното е поне на седем-осем метра надолу и като нищо можеше да я изтърве. После, след още няколко отчаяни замаха и когато дробовете му като че ли вече щяха да се пръснат, пищейки за глътка кислород, видя безжизнените рамене, безволево отпуснатите крайници, разлюлените като туфа водорасли коси около бледното лице. Старият рибар напрегна последните си сили и се спусна още по-надолу, протягайки се към момичето...

Крис изпълзя омаломощена из прибоя, който вече не беше така измамно тих, а плющеше върху нея като мокро одеяло, което сякаш искаше да я върне обратно в дълбините. Слънцето беше изгряло и светеше остро в изнурените и очи, без да топли. Просна се на твърдия като цимент мокър пясък на ръба на водата, после с мъка се изви, седна и присви колената плътно до себе си, обгърнала ги с ръце. Трепереше, колкото от студ, толкова от умора и от преживения ужас. Издуха полепналите по лицето и кичури мокра коса и и сякаш затърси с очи нещо в блесналата под слънчевите лъчи морска повърхност, където вълните вече образуваха гърбици под напора на северняка и гонеха пенестите си гребени към нея и към брега...
Рибарят дълго стоя във все по-яростно клатещата се на ръба на прибоя лодка, взирайки се напразно в размътената от надигналото се от северняка вълнение. Отсреща момичето се беше свило като куче на мокрия пясък и трепереше. Видя я как изпълзя от морето на брега. Приятелят му обаче така и не излезе. Знаеше, че няма смисъл да опитва да го търси долу, под водата. Отдавна беше подминал точното място в стремежа си да го догони с лодката, а и мъртвото вълнение сигурно го беше отнесло вече един Бог знае накъде по дъното, сред скалите, водораслите и раците. Каза му! каза му, мама му мръсна, че е стар вече за тези неща! Защо не остави загубената туристка сама да се оправя, защо?! И той самият се почувства ужасно стар, страшно празен, почувства се като изпечената от слънцето опразнена рачешка черупка, плацикана равнодушно от вълните на вечното море по брега, безнадеждна. Нямаше вече никаква надежда. Нищо нямаше. Все пак почака още малко.
После рибарят, някак странно сгърбен над руля, обърна бавно лодката в широк полукръг и пое право срещу ослепителния диск на слънцето, навътре в залива, към открито море, после зад носа с фара на вълнолома, към порутения дъсчен пристан на малкото рибарско селище, което беше светът му, откакто се помнеше, и към пустата, празна, тиха рибарска хижа, която вече никога нямаше да може да почувства като дом.

Въпреки, че дъното беше пълно с прясно наловена риба, припляскваща в плитката вода, преляла с вълните през борда, цяла планина от риба, която преливаше над глезените му, той почувства лодката празна, ужасно празна.
Знаеше, че никога вече няма да се напълни достатъчно...

Камен Петров

Блус за Калната река

Да се живее край Калната река далеч не е лесно.
Виждам го всеки Божи ден от живота си наоколо. Угнетени хора, липса на работа, замрял бизнес, мъртви мечти, никаква перспектива, провинциализъм, който плаши.
И – забележете – животът край реката е труден дори за кореняците, за хората с дом, семейство, работа, доходи. Такива като мен. Какво ли остава за моя приятел клошарят?
Наблюдавам този бездомник от години, може би от две-три, но спокойно може да са тридесет или триста. Тук времето тече бавно и лениво като реката. Наносите на навиците задръстват плиткото дъно на провинциалното ежедневие и се утаяват по ъглите на отдавна непочистените улици. Дори пословичните – иначе едри – крайречни мухи и комари, някак апатично жужат и не отлитат с охота, замахнеш ли с ръка по тях. Може би затова и бездомникът се вписа с лекота в пейзажа, все едно винаги е бил тук, а не се е материализирал в един прекрасен ден по някакви си причина, отнякъде си.
Не знам кой дявол, кой попътен вятър или кой пътнически влак с три прекачвания на второкласни гари, го довя точно тук – в този град, край тази река, сред тези хора. Не знам, не помня, не ме интересува. Животът ми винаги е бил животът на кораб без платна. Носен от теченията. Лашкан от бурите и вълните. Винаги заплашен от абордаж, от повреда, от подводни скали, от потъване. Самият аз винаги съм бил бездомник по душа, космополит по сърце, безсребърник отвсякъде, безродственик по рождение. Винаги съм търсил новото, впечатленията, местата, емоциите, хората. Ако се разровя малко по-дълбоко в затлъстялото си от апатия, ледни победи и безсмислени дни сърце, ще открия, че всъщност винаги съм мечтал да пътувам, откакто се помня, от град на град, от любов към изневяра, от стоп на стоп, от коптор на коптор, от приятелство до предателство, от кашон до кашон и от контейнер до контейнер – точно като клошаря. Днес обаче съм тук и сега, това съм, което представлявам, каквото и по дяволите да е то. Често слушам един тъжен блус на една местна блусарска банда - "Коко Блус Бенд". Казва се "Блус за Калната река". Ето го:

Аз родих се край реката,

Край голямата вода.

Ала сбърках щат и дата,

Мисисипи не е това.

Моят град се мие в Дунав,

Насред калните води,

Посред него плава шхуна

И на нея май си ти.

Времена, води и нрави

Все се точат покрай мен.

Вечно нямам кво да правя,

Вечно съм обезверен.

Бачкам, любя и мечтая

край голямата река,

За началото, за края

И за всичко сред това.

Тук родих се, тук си пея

Нито риба, нито рак,

От мелодии живея

И се преповтарям пак.

Знам, не съм на Мисисипи,

Ала влизам в всеки бар,

Казвам „Барманче, я сипи!”

И съм на реката цар…

Брегът на Калната река бележи северния край на моя дом, в който в последните години се е превърнал присвития, уплашен, живуркащ в спомените си град на задника на географията, геополитиката и политиката.
Хората в нашия бездеен град нито го харесаха, нито не. Просто поредния човек от улицата, без подслон, приятели, перспективи, може би без душа... като повечето от самите тях. Клошар беше наистина, няма какво да се лъжем. Бездомник, пройдоха, скитник. Долу-горе това бяха думите, с които съгражданите ми посрещнаха появата му, после забравиха.
Аз обаче не го забравих.
Наблюдавах го ден след ден, година след  година, сезон след сезон, удобно облегнат на прозореца на мансардата си в старата кооперация отвъд крайречната улица. Обикаляше своя скромен периметър от града, съвсем до кея край Калната река, в компанията на 5-6 помияра, които се бяха събрали около дрипавата му фигура още с появяването му и сега оформяха сплотена, вярна до гроб групичка. Човек без да иска се сеща за Стайнбек и романа му „Тортила Флет“, но тук – уви, не е Калифорния и годината не е 1930-та...

Съпровождан от глутницата си безименни песове, непоискани дори в общинския приют за безстопанствени животни, клошарят преживява като влачи с канджата си боклук от Калната река. А във водите и, Бога ми, боклук колшото искаш. Влачени от мудното течение по пътя му на изток към морето, край града в денонощието вероятно минават тонове и тонове отпадъци, събирани в бавния му ход от целия континент. С безпристрастната точност на статистик, клошапят ежедневно пресяваше купища боклук, за да отсее полезното от ненужното, здравото – от потрошеното, запазеното – от разваленото. Стари автомобилни гуми, празни кофички от кисело мляко и бутилки от напитки, дървесни стволове и откъртени дъски, кутии от храна, от цигари и от какво ли още не, прогизнали ташони, прокъсани платнища, използвани полиетиленови пликове и торбички във всички възможни  размери и цветове на дъгата, скъсани презервативи, цигарени фасове, трупове на животни, риби и птици, захвърлени рибарски мрежи и изгубени гребла, нечия стара шапка, парче от вестник, подгизнала книга, фекалии, кредитни карти, хвърлило... Калната река не беше придирчива. Със старанието на престарял гробокопач прибираше от бреговете си всичко захвърлено там и го влачеше надолу към морето.

Това, което ставаше за нещо, клошарят придърпваше с канджата на калния бряг долу под хотела и го товареше на раздрънката си количка, за която човек трудно би могъл да каже от какво е сглобена или на какво е остатък. В нея – освен откраднатия от Калната река товар, клошарят държеше още прокъсаното си одеало, което го пазеше от зимните студове, нощния хлад или пролетния дъжд, няколко използвани бутилки, в които носеше вода за себе си и кучетата, парче стар хляб, стара книга за четене със силно късогрледите си очи. Животът си. После клошарят пласираше неугледната си стока по антиквари, букинисти, понктове за вторични суровини, колекционери, където може. С това преживяваше, той самият и песовете му.
Случваше се за канджата да се закачи трупчето на мъртво куче, гларус или коте. Тогава клошарят безмълвно плачеше, докато го издърпваше на брега, изкопаваше плитък гроб в тинята под върбите и го погребваше.
Когато пък попаднеше на някое „съкровище“ /интересна стара книга, дреха, която става за зимата, нашийчик за някое от кучетата/, клошарят се радваше като дете и самотният му смях като че стряскаше дребните еснафи, плажуващи край пълната с фекалии, пиявици, тиня и яйца на комари Кална река, която безжизнено влачеше водите си край тях.
Веднъж, беше началото на август, помня горещото лято, вероятно малко след Илинден, настъпи денят, в който завинаги загубих моя приятел клошаря. Беше обикновен изпепеляващ ден, когато севернякът отвъд Калната река като че ли е забравил да подухне /тъй както иначе го правеше с неистова стръв през цялата сковаваща зима/, а клошарят и кучетата му търпеливо вадеха от водата бедния си улов и критично оглеждаха всяка нова вещ, извлечени с канджата на брега.
Внезапно клошарят подскочи, а песовете се засуетиха лаейки покрай него. Бавно, с приведени сякаш от тежестта на цялата мирова скръб рамене, той издърпа канджата си до брега, коленичи и изтегли на брега безформен вързоп с прилични размери.
Гледай ти, моят приятел днес май улучи джакпота, помислих си развеселен, наблюдавайки малката групичка далеч долу на брега на Калната река от прозореца на мансардната си стая отвъд крайречната улица. Както винаги обаче през дългия си, безинтересен живот, грешах. Разбрах го още в мига, в който клошарят обърна разплаканато си лице към мен. В ръцете си нежно беше прегърнал вързопа, но не защото в него имаше съкровище. Клошарят държеше в прегръдките си трупчето на малко момиченце. Надали имаше повече от 4-5 годинки, русата и косица беше полепнала в калта по лицето и в милостива маска, ръчичките и краченцата и висяха безжизнени в загрубелите ръце на мъжа, розовата и рокличка беше прогизнала и разпокъсана от капризите на теченията на Калната река. /“Дете на 4 години с инициалите К.П.К. е изчезнало в реката на 300 километра нагоре по течението! Момиченцето играело с братчето си без надзор на брега! Водолази трети ден издирват тялото на детето!“/. Внезапно си припомних с болка натруфените вестникарски заглавия от дните след Илинден.
Плачейки, клошарят направи инстинктивно няколко несигурни крачки към малкото си импровизирано гробище под върбите, понесъл зловещия си товар, после спря. Олюля се за миг, след това се обърна и понесъл на ръце трупа на малкото момиче, се приближи като осъден на смърт до количката си на бездомник.
После клошарят зави с прокъсаното си одеало малкото телце, грижливо го постави в раздрънканата количка и като се впрегна в бремето си, бавно закрачи по стръмния хълм под хотела, който водеше нагоре към града, към градската морга и орисията си.
Гледах го и дълбоко в сърцето си знаех, че вече никога няма да го видя, защото коварното течение на Калната река, което беше повлякло отдавна душите на всички ни тук, в този град, най-сетне го беше грабнало и него и го носеше надолу и все надолу с водите си...
  

Камен Петров