вторник, 27 март 2012 г.

Писта за никъде


One minute here and one minute there
Don't know if I'll laugh or cry
One minute here and one minute there
And then you wave good-bye...
Sifting to the bottom, every day for two
All energy funnels, all becomes you
You come from out of nowhere
                                Faith no more “From out of nowhere



Отдавна съм се настанил тук. Вярно, не са хилядолетия, не са дори столетия, но ако се поразровя из прашните страници на календара в главата ми, минали са вече неусетно има-няма двадесетина, че и повече години. За същество като мен това наистина е една нищожна прашинка време, но не и ТУК, не и СЕГА…
На шега, с присъщия на себеподобните ми създания черен хумор, наричам обителта си „моята лятна резиденция”. По скромните ми наблюдения вече две десетилетия аз съм  основния и най-постоянен, макар и не единствен обитател тук, така че с известно право се чувствам донякъде като собственик.
Седя на празния и ужасно занемарен бар и наблюдавам без носталгия пистата отвъд прашното напукано панорамното стъкло на предната фасада, която зловещо се лющи. Пистата се е проточила към хоризонта като протегната към нищото ръка. От прелистваните в безкрайните часове на самота и скука стари, прашасали, пожълтели броеве на списание „Криле” от 70-те и 80-те години на миналия век, знам, че пистата е с дължина от точно 2500 метра. Никому ненужна днес информация, когато същата тази писта отдавна е празна, напукана, изровена, обрасла с тръни и буренак, из които от време навреме подскачат на зиг-заг дивите зайци. Няма самолети на тази писта. Тя е просто една писта за никъде…
Посягам към несъществуващата чаша на покрития с дебел слой прах бар плот, отпивам от несъществуващото уиски в нея, поглеждам се в напуканото мътно огледало зад бара измежду стотиците проблясващи в цветовете на дъгата несъществуващи бутилки и се усмихвам криво на бармана, който – разбира се – също е само във въображението ми.
- Още едно от същото, приятел.- казвам му дружелюбно със скърцащия си заради десетилетията неизползвани гласни струни глас и кимам нехайно към несъществуващата секси стюардеса, която седи, кръстосала крака на високото столче вдясно от мен на бара и очевидно скучае – Налей едно питие и на дамата.
Несъществуващият барман с готовност изпълнява поръчката ми, защото в това безвремие, което цари ТУК и СЕГА, в „моята лятна резиденция”, и на него му е скучно до смърт, че дори и отвъд смъртта, хахаха.
Скучно е, защото в това призрачно летище, единствения постоянен обитател, който издържа на пълната занемара, разруха и униние, съм изглежда наистина само аз – един безплътен дух, който все още се учи да живее в друго измерение. Другите идват и си отиват, но никой не се задържа дълго в изоставеното летище, с пустата писта и пустия паркинг. Духовете, забелязал съм, по принцип недолюбват пристанища, гари и летища. Затова и барът обикновено е празен. Само аз, несъществуващият барман и поредната скучаеща несъществуваща стюардеса. Наоколо, разбира се витаят стотици духове – на загинали при строителството край града летище, на жертвите от самолетни катастрофи – уплашени пътници, празноглави секси стюардеси и нагли напети пилоти, от време на време се навърта неспокойната душа на случайно преминаващ клошар или бездомно куче и това е. А пистата - в едно друго измерение разбира се - всъщност беше задръстена с призраците на отдавна бракувани и нарязани за скрап самолети, пожарни коли, кранове и линейки, които всъщност не съществуваха вече.
Това е. Скука. Пустош. Безвремие. Писта за никъде…
Преди петнадесетина години в „моята лятна резиденция”, която нито е лятна, нито е резиденция, нито де факто и де юре е моя, настъпи известно оживление.
В един момент витаех в компанията на безплътните си събратя и унило виех през процепите в стените и напуканите стъкла на залата за посрещачи, а в другия от небето се изсипа тумба дребни зелени човечета, натъпкани в осем космически кораба, но не бяха виетнамци. Казаха, че всъщност това не били кораби, а планериси. Човечетата се наричали мани и идвали от Република Вестуми на планетата Криси от съзвездието Цефей и смятали да използват това пусто летище за полигон и плацдарм за завоюването на съседните планети. 
Стори ми се странно, но кой съм аз да ги съдя? Все пак барът се понапълни, невидимият барман живна, несъществуващата стюардеса се ухили похотливо, мъртвото летище като че живна.
Живна обаче и наоколо, тоест светът отвън. За нас като неживи, живите са истинска напаст, досада. А тя се изсипа тук умножена по 5 000. Да, точно толкова народ се струпа на 11 септември Лето Господне 1995-то, за да посреща човечетата, нашите нови приятели.
За ужас на неживите, тълпите на живите разпънаха на буренясалия паркинг сергии с кебапчета бира и семки, полазиха по нацепените, тревясали писти, защракаха с видеокамери и фотоапарати, размахваха цветя и плакати, надуха музиката, а имайте предвид, че по онова време се раждаше турбо фолкът…
Пълна лудница, дори са създания на отвъдното като нас.
Слава Богу, понеже ние духовете сме си невидими по природа, а зелените човечета владеят до съвършенство изкуството на мимикрията, на човешката паплач наоколо в един момент и писна, доскуча и, така че хората един по един се разотидоха натам, откъдето бяха дошли, за да смутят мъртвешкия покой на загиващото летище.
Така минаваха дните, седмиците, месеците, годините, десетилетия… Наблюдавах как сградата на летището се руши и разпада като болен от рак човек. Стъклата се напукваха и трошаха, покривът хлътна и накрая протече, няколко сантиметров слой прах покри всичко в чакалнята, митническия пункт, бара, ресторант, навсякъде. Пистата заприлича на ботаническа градина, а в пукнатините на напукания бетон местните селяци направо садяха картофи, царевица и марихуана. Кулата на ръководителя на въздушното движение се изкоруби, наклони и сякаш клюмна.
Летището умираше и дори духовете на пилоти, стюардеси и пътници не се задържаха дълго тук, обзети от униние, на което англоговорящите духове му викат просто „сплин”…
 Оттогава насам разни правителства на тази замираща като самото летище държавица на три пъти се опитаха да го върнат към живот. Различни правителства бяха, Бог да ги прости и тях, но еднакво не успяха. Не се вясна нито един стратегически инвеститор тук за всичките години, честна дума, дори духът на някой покоен инвеститор не се свъртя, хахаха…
Не, не ме разбирайте погрешно. Не ги плашеше кандидат-концесионерите на мъртвото летище край реката моят бродещ дух. Нито пък духовете на стотиците загинали при строежа му работници, катастрофирали летци, стюардеси и пътници. Мисля си, като един по-глупав човек… пардон – безсмъртен дух, че ги плаши по-скоро Призракът на Кризата… а може би и по-малките, но и по-хищни вампири и върколаци, наречени тукашни политици, бюрократи и корупционни схеми…
Понякога през уикендите, но ВИНАГИ ПРЕЗ ДЕНЯ, тук идват някакви запалени откачени младежи и пускат самолетите си по разбитите писти. Само че това далеч не са истински самолети. Не са  „Боинг” или „Конкорд”, дори не и ТУ, АН или ИЛ, а просто миниатюрни модели на самолетчета, които пърпорят дразнещо и безцелно в небето за кратко, после тупват безславно на земята и това е.
Отново настава тишина, мъртвило и скука, а аз кимам на бармана, нищо, че и него го няма, тъй както я няма и обичайната чаша уиски пред мен.
Понякога се разхождам безцелно в безлунните нощи по разпадащия се Дунав мост, скърцащ под тежестта на годините и липсата на поддръжка в тишината над бавната кална река, по която само нарядко минава по някой муден шлеп с мътни светлини.
Друг път се качвам на върха на запустялата Телевизионна кула на хълма и гледам с часове мъждукащите светлини на града в краката си, които стават все по-малко от година на година – жителите му или бягат далеч оттук в търсене на препитание или се преселват Отвън, тоест при нас, и увеличават и без това безбройната невидима армия от безплътни витаещи духове.
Разхождам се между изтърбушените, разграбени, обезобразени останки на бившите огромни промишлени соцчудовища, които са по-мъртви и от мен самия, хахаха, простете за безвкусната шега, и напразно се опитвам да си представя какво е било преди, как са работели, потраквали и съскали машините, а край мен се полюшват в нищото единствено унилите призраци на поколения работници, оставили безсмислено живота и здравето си тук.
Изучавам с почти изследователски интерес /аз – безразличния!/, корпусите на изоставени грандомански строежи, фалирали огромни молове и празни жилищни сгради с мъртви прозорци, издигащи се като египетски пирамиди навсякъде из запустелия град.
Катеря се по корозиралите фасади на Малката Виена, които се разпадат година след година и които по-скоро ми приличат на Малкия Берлин нейде около 6 май 1945 година, хахаха, отколкото на център на „най-европейския град” на тази бананова република в Лето Господне 2012-то, ако приемем за даденост рождението на Христос, разбира се.
Обичам да бродя по ръждясалите палуби на корабите от бившия речен флот – лете заседнали в тинята на голямата река, зиме – сковани в леда, по който притичват вълци от север и помияри откъм града.
Това обаче са забавления за малоумници, за перверзни ретрогради или суисидно настроени артистични душички, но аз съм просто един дух, призрак от едно по-добро минало, което никога няма да се върне, никога няма да е като преди, никога няма да се преродя, нито пък някога отново ще излети самолет от пустата писта за никъде…

Камен Петров

неделя, 25 март 2012 г.

Няма умирачка

Животът прилича на зъб
Изобщо не мислиш за него
 Доволен си – дъвчеш добре
Но внезапно той се разваля
Боли те но щом ти е нужен
За него се грижиш
Но за да бъдеш съвсем излекуван
Трябва да го изтръгнат от теб
                                               Борис Виан
Реших, че всичко е ужасно тъпо.
Не виждах вече смисъл в нищо.
Дълги години се мъчих, а край мен труповете валяха като в екшън със Силвестър Сталоун, а не беше на кино и не беше война, просто каквито и да ги вършеха, хората в един момент си измираха като мухи и това си беше.
Животът очевидно беше просто една малуомна прелюдия към смъртта.
А живот отвъд смъртта и без това нямаше.
Така че работата беше ясна. Нямаше смисъл да живея, ерго – за целта първо беше нужно да умра. Понеже съм ерудит обаче и сложно устроен интелектуалец с куп емоционални проблеми, подобно онова копеле Уди Алън, дори умирачката се оказа трудно начинание за безволево и мързеливо копеле като мен.
Номер ми изиграха най-вече баналните реалии на съвремието, тъпото ми чувство за хумор и скъпотията.
Първо на първо, страх ме е от високо и то ужасно, така че автоматично от списъка за щастливо избавление с летален край, свързано с всякакво скачане от сгради, мостове, кранове, самолети и прочее нещо, по-високи от скута на жена ми, просто отпадаха по подразбиране.
Второ, заради скапаната си професия, имах и скапан стомах, много нервен. Поради тази причина отравянето също отиде на кино – дори и с кураре… или караоке… а може би укулеле… майната му, и без това няма значение.
Свръхдоза, автомобилни газове в затворен гараж, отровен паяк тип „тарантула”, нает от мен за мен наемен убиец, какво ли не премислих.
В гроба сигурно беше тъмно, влажно и мърдаха всякакви гадове, които искат да те ръфат, а в крематориума пари, размишлявах.
Няма какво да се лъжем, принципно имах ужасен страх от всякаква болка. Изобщо не можех да си представя да си прережа вените, да си пръсна черепа с пистолет, да се удавя в някой замърсен с фекалии и леденостуден водоем – убежище на пиявици, да се хвърля под влак, който ще ме разкъса надве, разбира се съгласно редовното закъснение в разписанието си или пък да си завържа нещо дълго, бодливо и твърдо на врата и да се окача на него на полилея в хола, докато смъртта ни раздели.
Гадно ми звучаха всички възможни сценарии и това си беше..
Опитах се да туширам всичко това на съзнателно, подсъзнателно и национално ниво, като се замислих за разни любими пичове, които са си отишли по един или друг начин през годините, отдавна са се разложили във физическия смисъл на думата, но продължават да живеят в душата, сърцето и спомените ми, о-йе…
Не помогна, даже напротив.
Тръгнах от тате, бог да го прости, но ракът определено не беше моята диагноза.
Опитах с Фреди Меркюри, но хайде сега, моля – мека китка, СПИН, гей, би?! Няма как да стане!
Хемингуей, виж, е бил твърдо копеле, добре ги е обръщал жените, бутилките, романите и дивеча, но ни можех да си представя да си завра дулото на пушка в устата и да дръпна спусъка.
Същото се отнасяше и за оня пич Кърт Кобейн от Nirvana.
За Майкъл Хътчинс от INXS и колана на дръжката на хотелската врата просто не ми се и мислеше.
Карах така известно време, после се отказах, защото добих усещането, че съм на път да стана безсмъртен.
Толкова се уплаших, отвратих и се сдухах, честно.
Да умреш е едно, а да мислиш за смъртта – съвсем друго. Трето и четвърто е да го направих, но мисля, че Николай Хайтов друго е имал предвид… Бог да го прости и него…
То смъртта и без това си е сдухващо нещо, а според Рей Бредбъри – и занимание самотно, но в моя случай направо се превръщаше в невъзможен казус това, умирачката. Като оставим настрана всичко друго, всичките ми фобии, социални наслоения, семейни задължения, страха и притеснението, стигаше ми само да се сетя колко са скъпи днес оръжията в сивия сектор на пазара у нас и как се точат бюрократичните процедури по узаконяването им. Дори да вземех решение изходът да е отрова, то за легална такава трябваше рецепта, а за нелегална – пари, които нямах. Не можех да си позволя такса в законно стрелбище за да се гръмна или наемане на яхта за да се удавя. Гнус ме беше от червеите, които после щяха да ме гризат в гроба, но и ме беше страх от изгарянията в крематориума. Да не говорим за това какво ще каже мама, като разбере и че има голям шанс да ме изостави гаджето…
Както казах, аз съм сложна личност. Ерудит, интелектуалец и мислител.
Сега, докато още съм жив, не знам точно какво съм.
Околните си имат свое мнение, което в повечето случаи е доста поляризирано, но като цяло ми лази доста по нервите.
Като умра обаче, нещата като че ли ставаха дори още по-сложни.
Веднага си представих някоя от многобройните, влюбени до болка в мен, кахърни поетеси, последователки на Петя Дубарова, които щяха да нашаткат на мига по няколко поеми за смъртта ми, в които щеше да се говори за „мъртви улици /пусти улици/, мъртва точка /застой/, мъртъв час /следобедно време за почивка/, мъртъв език /известен само по писмени паметници, който не се използва като говорим/, мъртво вълнение /което се появява при безветрие/, мъртва тишина /пълна тишина/, мъртъв сезон /период на застой/, мъртва кост /твърд израстък, най-често по главата и краката/, мъртва душа /питайте Гогол/…
Това беше отвсякъде в пъти по-зле дори от тъпата сентенция „за мъртвите или добро, или нищо”.
Готови бяха за някое литературно списание, за поетичен конкурс или за поредната творческа деменция.
Това обаче не правеше мен самия готов за моргата.
Никак даже.
Мъртво родена работа, ако мога да си позволя тази фриволност на изказа, бих казал…
От друга страна отдавна вече ми беше писнало наистина. Искам да умра, да се изпаря, да гушна букета, да ритна ритнеш камбаната, да прегърна босилека, да вирна краката, да опъна петалата, да хвърля топа. Копнеех да пукясам, да пукна, да се гътна, да гибердясам, да загина, да погина и да се погубя млад, да се преселя във Вечните ловни полета, в Рая, във Вечността, в един по-добър Свят, на Оня Свят, мамка му!
Обаче все не намирах начина.
Бях просто… нежив…
Нито жив с живите, нито мъртъв с мъртвите.
Ни жив, ни умрял
Плюх си на разчетения до стотинка ежемесечен бюджет и на задълженията си към мобилния оператор, и набрах телефона на моята приятелка Кетрин от Сидни, Австралия. Друг манталитет, друг жизнен опит, друга култура, викам си, все ще измисли нещо. Плюс това ми беше задължена, ирландско-австралийската крава, след като и бях помогнал в социалната адаптация в родната БГ-действителност след един концерт на Rolling Stones в съседен Букурещ. Кетрин от Австралия обаче, която дори не беше кореняк бушмен, а тъп пришълец – потомък на орлански католжници, просто ми изреди гъгниво по телефона с 68 импулса в минута: „kick the bucket, bite the dust, buy the farm, cash in one's chips, croak, go belly up, go to the wall, go west, meet one's maker, shove off…”
Thank you very mutch, bitch!
Много ми помогна, направо.
След като проверих онлайн колко ми е коствал разговора с Австралия /24,78 кинта, нито повече, нито по-малко/ и след продължително ровене в интернет речници и справочници, най-смисленото, до което се докопах беше идиотския идиом „Kick the bucket (Да ритнеш кофата)”. Как да не се досетя, че означавало „Да умреш. Намек за кофата, като често използвано място за стъпване на обесвания по време на линч. Друго обяснение е наименованието на дървото, за което се връзва прасето при клане (buque). По време на клането агонизиращото прасе го рита със задните си крака”. Баси дърварката! Лика-прилика са си с Дънди Крокодила, добре че го спряха тоя тъпия филм откъм продължения още през 80-те.
Очевидно беше, че разговорите с духовете на любими покойници, с разни авери от по света и у нас и с вътрешното ми „аз", доникъде нямаше да ми помогнат.
Знаех, разбира се, освен това, популярния сред юзърите напоследък онлайн списък „76 тъпи начина да умреш”. Няма да го цитирам целия, защото някои от тях наистина са тъпи, а и високо ценя оставащото ми на този свят време. Затова и ето ви представителна извадка от него, дано ви бъде полезна - да си прережеш вена с хартия, да се задавиш с кактус, да паднеш от самолет и да умреш във въздуха заради самозапалване, да ти се забие летяща птица в корема, да ти влезе скакалец в тялото и да стигне до мозъка, да се удавиш в писоар, да си заковеш ръката с пирон и да умреш от глад, да си глътнеш зъб и да ти разкъса стомаха, да се запалиш с лупа, да те ударят с бумеранг в сънната артерия, за те рециклират, да те уцелят с дартс в аортата, да те блъсне самолет докато се спускаш с парашут, да си сложиш ръждясал пиърсинг, да се удавиш в киша…
Той дори и от птичи поглед погледнато също не водеше до нищо конструктивно и реално, като всяко друго нещо, намерено в интернет.
И така…
В крайна сметка реших, че май се отказвам от цялата тази дивотия. Да мре, който иска. Аз нямам нито пари, нито време, нито въображение, за да умра истински. Затова само ще изпадна в крайна форма на мимикрия. Ще изпуля очи, ще посинея, ще пусна малко пяна между зъбите и изплезения си, подпухнал език, дори ще се насиля да мириша както се полага.
Това е положението
Просто ще се правя на мъртъв
И без това все едно живеем в морга.
При това зле почистена.
И само симулираме живот…

Камен Петров