“Отначало хората били
хермафродити. Бог ги разделил на две половини – да се скитат по света и да се
търсят. Любовта е копнеж по изгубената ни половинка”
Платон, “Пир”
Когато буците пръст затрополиха безутешно по капака на
ковчега и, мъжът се олюля и едва не падна в бездънната паст на отворения гроб.
Подпряха го двама от братовчедите му. Точно навреме.
- Смелост, приятелю!- рече му по-късно свещеникът, когато
всичко вече беше безвъзвратно свършило – Животът продължава...
- Смелост? СМЕЛОСТ!? За какво ми говориш, попе? Тя е мъртва!
Останах вдовец на 56 години. Какво ще правя отсега нататък с живота си?!
Часове след това, когато остана най-сетне сам в необичайно
притихналия си дом, той се свлече на любимото си кресло срещу загасения
телевизор, стиснал в ръка чаша коняк. Лексотанът, с който се беше тъпкал
постоянно в последните 48 часа, го люлееше в измамните вълни на опиянението, но
не му пукаше особено, че го смесва и с алкохол.
ТЯ БЕШЕ МЪРТВА!
Завинаги...
Взе с трепереща ръка от масичката снимката им, която си бяха
правили през отдавна отминалото лято на брега на морето и се вгледа в нея с
премрежени от сълзи очи. Господи! Толкова я обичаше. Толкова, толкова много...
От снимката го гледаше тя – косата и развята от морския
бриз, очите и се синееха на фона на морето, дрехите прилягаха идеално към все
още запазеното и женствено тяло. Беше красива. Беше... ЖИВА...
Той се разплака.
Месец по късно
(месец, изтъкан от дълги периоди на сълзливо самосъжаление, на постепенно
отдръпване от страна на уморените от отчаянието му приятели, на самота и
скръб), той отново се взря в старата снимка на брега на морето. Да. Това бяха
те двамата. Все така влюбени един в друг дори и след 30 години брак. Всички им
казваха: “О, така си приличате двамата! Направо сте родени един за друг. Като
брат и сестра сте...”
Брат и сестра... Брат и сестра... БРАТ И СЕСТРА...
Взря се в снимката. Този път не се разплака. Изведнъж видя
ЕДИНСТВЕНИЯ начин да бъде отново с нея. Отново да я има. Да я възкреси.
Внезапно си даде сметка, че това не е невъзможно. Напротив! От него зависеше тя
отново да живее за него, чрез него и в него. Завинаги! Тя можеше да се върне.
О, да! И още как! Трябваше му само малко време, смелост, решителност и – разбира
се – пари...
Той внимателно постави снимката на ниската масичка редом до
поредната празна конячена чаша и се пресегна към телефона. Знаеше на кого точно
трябва да позвъни. И го направи...
-
Сигурен ли сте, че искате точно това?- запита уморено
докторът и се взря
изпитателно в него над рамките на бифокалните си очила.
-
Да, докторе.
-
Това е... хм... как да кажа – доста крайно решение.
-
Знам това.
-
И твърдо сте решили...
-
Да!
-
Знаете ли какво точно ви очаква? Продължителни и
болезнени процедури.
Дискриминация на работното място. Презрението и
неразбирането на околните – близки, колеги и приятели. Нов живот, пълен с
неизвестни...
-
Да, знам.
-
Е... Добре тогава... Щом това е вашата воля...
-
Да. Това е!
За негова изненада, всичко продължи по-малко от шест месеца.
Наистина имаше БОЛКА. Наистина имаше трудни моменти, в които се питаше дали все
пак не е луд, за да прави ТОВА. Наистина беше шокиращо.
За него обаче всичко това нямаше особено значение.
Беше вече решил за себе си.
Щеше да се превърне в... НЕЯ.
Това беше.
Показа на докторите куп нейни снимки. Обясни им кое как иска
да стане. Разказа им за нейните особени белези. Стигна дори до интимни
крайности.
И се започна.
Той премина, стискайки зъби, без да каже дори “гък”, през
всички процедури, операции и липосукции. Изтърпя мъжествено (ха-ха!) оперативната промяна на пола, последвана от
хормоналната клинична атака. Издържа на всички пластични интервенции по лицето,
ръцете и гърдите си. Не се сломи под ехидните погледи на лекари, сестри и
санитарки, както и от истерията на близките си.
Шест месеца по-късно го/я изписаха от болницата. Той/тя се
качи в таксито и се прибра в тихия си дом. Отпусна се в любимото си кресло,
наля си чаша коняк и отново взе снимката от отдавна отминалото лято. Повдигна
предварително подготвеното огледало и се взря критично в новия си образ. Наистина
се беше превърнал/а в НЕЯ. В образа му/и нямаше вече и грам прилика с
предишното му/и мъжко “Аз”. Изглеждаше като една прилична на вид, дори доста
секси 56-годишна домакиня. Господи, приличаше на НЕЯ самата като две капки
вода!
Той/тя се отпусна назад доволен/на от видяното. Това беше.
Беше го направил/а. Вече я имаше завинаги. Само тя. Цялата. Изцяло.
Опита се да се потопи в новопридобитите се женствени сетива.
Опита се да си представи живота си занапред. Опита се да си спомни всички
вълшебни моменти...
После се усети, че нещо му/и липсва.
Липсваше.
Липсваше.
Липсваше.
После проумя.
Липсваше и ТОЙ.
Мъжът на живота и.
Отново се разплака.
Този път обаче нямаше връщане назад.
Камен Петров
