Цаца

Първите двадесет шарана ги продадох за 15 минути. Така че се наложи колегата да отскочи с пикапа до склада и да домъкне още три бидона с вода, в която шаваха още живи шарани, а той псуваше на майка.
Шараните бяха един път. Диви, подбалкански, между 3 и 5 кила всеки. Народът щеше да се избие да ги купува като на всеки един друг Никулден между другото.
Толкова бяха яки, че подскачаха като пощурели из бидоните и тавите по сергията, а един направо ми се изплъзна и -шляп-шляп - се изхлузи и от тарабата, и от рибната борса, чак на улицата отпред, където се завря под колелата на някаква тузарска лимузина. Спасих го в последния момент, а тузарят в лимузината изпсува непразнично. Изпсувах го и аз и си прибрах шаранчето обратно. Такива като този ръб сигурно ядяха на Никулден октоподи, калмари и черен хайвер и ги поливаха с 12-годишно уиски. Хак да им е! Довечера в кенефа щяха да разберат истината.
Денят си течеше, търговията също. Освен дивите живи шарани /колегата ходи общо три пъти да дозарежда с пикапа/, продадох и един куп лефер, карагьоз, паламуд, калкан, заргана. Смятах наум печалбата, не беше зле. Щеше да има за една богата Никулденска трапеза, че и щеше да остане нещо за семейството за идните седмица-две.
В един леген под сергията си бях заделил един красавец около 4 кила, моята щеше да го сготви довечера пълнен, традиционно. Имахме домашно винце и ракийка, туршия, салата, това-онова. Празник.
Лека-полека и този Никулден се изниза. Съседните сергии на рибната борса се опразваха една по една, вечерта настъпваше, беше време за празничните трапези. Останалите продавачи сигурно вече бяха седнали на масата у дома и си наливаха, а жените шетаха около тавите с празничния пълнен шаран. Е, още малко и аз щях да привършвам.
Тогава обаче, наоколо вече не беше останал почти никой, а рибната борса тъмнееше, ми се нахвърлиха ония апаши. Отупаха ме набързо, задигнаха оборота и каквото беше останало от рибата, дори шаващия в легена 4-годишен красавец, дето си го редях за трапезата у дома. Огледах се, докато притисках с носната кърпа кървящия си нос. На сергията не беше останало нищо. Само рибешки люспи и рибя кръв. В една тава се въргаляха кило-две мършава цаца. Нея днес явно никой не я купуваше.
Прибрах нещата и подсмърчайки собствената си кръв, насипах цацата в една найлонова торба, а после в още една, че да не ми се цапат работните дрехи, които и без това бяха до немай къде изцапани.
Празник беше все пак.
И цацата щеше да свърши работа, при липса на друго.
Цаца-цаца, ама риба, нали така?
Поне тъй бях чувал да казват хората.
Стига у дома да беше останало поне малко олио...

Да имаш и да нямаш

Откакто беше навършил 58 години, старецът не пропускаше сутрин, без да слезе с колелото, въдицата, кепчето и такъмите до морето, а оттогава има-няма, бяха минали вече цели 17 години. Тази пролет беше чукнал 75 лазарника, но не се отказваше от навиците си – от колелото, въдиците и такъмите, от диханието на морето и утринната свежест. Те го държаха жив, бодър и държелив.

Старецът извади рибарските си принадлежности и пусна въдицата край буната, която отколе му беше редовното място за риболов. Тук беше закътано и вълнението на морето не гонеше рибата, рядко духаше, а и нямаше толкова народ. Освен това когато вечер грейнеха уличните лампи по протежение на буната, в отразените им във водата светлини, се събираха пасажи любопитни риби, търсещи храна.

Въпреки всичко – доброто място за замятане, сезонът /беше края на циганското лято и началото на есента, прохладно, тихо и с чести ръмежи/, както и дългогодишния си опит, старецът вече седмици наред се връщаше с празна кошница у дома в края на всеки ден.

Да беше жива бабата, имаше да го кълне и подиграва незлобливо, рече си старецът и като почеса олисялата си глава, запали първата за деня цигара. На хоризонта над морската шир първите светлици на слънцето запалиха заревото си над тихата вода и заедно с крясъка на чайките като че ли разбудиха окончателно утрото.

Като по-млад беше излизал всеки божи ден в морето и с лодката, но остаря, кокалите го предадоха, очите и ръцете - и те, тъй че с натежало сърце продаде на загуба старото корито и „се преквалифицира от наперен рибар в сухоземен въдичар“, както често го майтапеше бабичката му, Бог да я прости.

И днес – старецът го усещаше в сърцето на ревматичните си кости, комай се очертаваше поредния безплоден тегав ден, в който рибата щеше да му бяга и сякаш да му се подиграва от дълбокото, а привечер щеше да поеме оклюмал с колелото обратно към пустата си къща, в която нищо нямаше да цвърне в сухия тиган, нито щеше да се чуе тъй свидното до болка мърморене на бабичката му, камо ли пък гласовете на децата и внуците – до един запилели се по белия свят в търсене на прехрана.

Старецът въздъхна и смени стръвта, после заметна отново навътре в морето, поне дотам, докъдето му стигаха старческите сили. През тази пролет и цялото лято беше опитал какво ли не – пробваше се на мида, на скариди, на морски червей, на рабан, ама на – нищо. В сънищата си виждаше пасажите зарган и сафрид, мятащите се кефали и лефера, сребристите стрели на безбройните иларии, чернокопа, циганката и барбуна. По дъното сякаш лазеха ордите на всеядната кая, наоколо щъкаха безброй меджиди и гюмюш – вярно, презрени рибоци, ама и на тях ще съм доволен, рече си натъжен старецът. Дотам я беше докарал, че щеше да е рахат да закачи дори някой скорпит, защото тая бодливка имаше хубаво месо въпреки всичко и излизаше барабар с попчетата. Единственото, което се беше хванало на въдицата му – Бог да го порази дано – през тези тегави последни седмици, беше един морски дракон миналата сряда, ама старецът беше патил и препатил и знаеше – това чудовище, това недоразумение на природата и бич за всеки въдичар, излизаше по всяко време и човек беше хубаво да има винаги клещи под ръка, че да го откачи от куката.

Старецът плю с омерзение във водата и там, където плюнката му докосна повърхността и разстла концентрични кръгове в морската вода, се стрелна сребристото тяло на илария и изчезна. Към въдицата му обаче нищо не се стрелваше.

Този път старецът вече изруга и запали нова цигара, нищо че не и беше още времето – толкова скоро след първата.

Часовете се нижеха едва, над него гларусите виеха вечното си хоро и огласяха нерадостните му мисли с гладните си крясъци. Все така не кълвеше. Вече седмици поред.

Старецът стоеше на поста си край прибоя, вдигнал като за почест все така празната си въдица, а североизточният бриз рошеше бялата му брада, пожълтяла от тютюна край устата му.

Да беше само от спортна страст, майната му, рече си старецът, докато обхождаше с избледнелите си като небето сини очи хоризонта, изпъстрен с подгонени от вятъра сърфисти и пладноходки, заграден околовръст от десетки товарни кораби, които чакаха ред да влязат в пристанището, полюшващи се с диханието на морето на летния рейд срещу плажа и града.

Да беше само спортна страст, ама не беше. Отдавна не беше само това. От години старцът ловеше риба за препитание, а при слука – и да изкара някой лев от прекупвачите, тези гадни копелета, дето смъкваха по десет кожи от гърба на рибарите, а после препродаваха скъпо и прескъпо на търговците по градските тържища и по ресторантите. Откакто бабичката му се спомина, а децата се разпиляха като пасаж дребна риба, подгонена от акула, старецът преживяваше едва-едва. Къде с мизерната пенсия, къде с някой и друг паричен превод от децата /дъщерята – в столицата, синът – в Канада/, а най-вече от риболова. Нямаше какво да си криви душата – от 17 години вече морето го хранеше. То беше негов приятел и негов враг. С него споделяше дните си, а морето споделяше с него богатата си трапеза... Само дето напоследък риболовът никак не вървеше, ама никак.

Застанал под лъчите на вече прежурящото слънце, захапал поредната цигара, старецът с вдървени пръсти стискаше все още нетрепващата въдица и се взираше напрегнато във водата, сякаш искаше само със силата на волята си да проникне в морските дълбини и да подчини на желанията си все така изплъзващата му се риба.

С една риба Христос е нахранил 5 000 гладни човека, рече си старецът и сам се зачуди дали вече не е слънчасал, слънчасал и прималял от глад и от униние. Вярно, призна сам пред себе си той, пустата библейска риба всъщност е била уловена от Петър, който малко по-късно ще стане свети Петър, ама хваната ли е – хваната. Нахранил ли е 5000 гладни – нахранил ги. Че и им показал на рибарите възкръсналия от мъртвите Христос къде точно на Галилейското езеро ще имат най-добра слука и им осигурил прехраната занапред и вовеки веков.

Ех, да имам късмет и аз да извадя една такава риба, подсмихна се вътрешно старецът. Ще нахраня ако не целия голям град, поне комшиите от Гръцката махала. А най-първо ще нахраня Алито, дето съборетината му е на един хвърлей от Морска гара и пристанището, барабар с цялата му многолюдна, босонога челяд. Че те завалиите по-гладни и от мен ходят. И по една ракийка може да изпием по случая, развесели се старецът. Докато сполуката го спохождаше все още, той все гледаше да отдели по някое и друго рибе за семейството на Али – де две-три иларии, де кило сафрид. Морето беше голямо и щедро – имаше за всички.

Макар и вече животът му да вървеше към заник, старецът не беше прост човек. Беше видял и чел много, а и досега гледаше и четеше както може, макар очите му отдавна да не бяха вече като едно време и да недовиждаше. Беше чел и за чудесата на Христос, беше чел и за чудото с онзи кубински старец Сантяго, дето също като него преследвал и преследвал голямата риба след дълги дни на нямане. Докато накрая беше я уловил на въдицата си – сам насред огромното море в малката си лодка. И я беше изтеглил на брега – напук на нямането, на голямата гладна акула, дето беше изплюскала половината от рибата, тъй както била завързана за лодката, напук на неверниците, на имащите и на целия голям, студен и лош свят.

Точно затова, защото никога не падаше духом, а беше и видял, чел и преживял много нещо, старицът знаеше, че след дългите седмици на суша, и на него накрая ще му се усмихне късметът.

Улови се, че сякаш май беше подадрямал, унесен в мисли и приспан от ленивия ритъм на прибоя, когато се озърна и осъзна, че бризът се беше усилил неусетно и сега равномерно биеше в пясъчния бряг, гларусите се бяха спуснали още по-ниско и дебнеха дребната риба по повърхността на водата или ровеха в кофите за боклук навътре в сушата, а сенките на чадърите на южния плаж хвърляха дълги сенки почти досами морето. Свечеряваше се. Поредният безплоден ден беше към края си и го чакаше отново гладна вечер и безсънна нощ.

С нежелание, старецът се канеше вече да събере такъмите и да подкара колелото към дома, когато изведнъж кордата се изпъна, а въдицата се изви в ръцете му.

Без да посмее да повярва в късмета, който тъй дълго го беше отбягвал, старецът се надигна и започна внимателно да обира месината, вторачен напрегнатотам, къдто тя се врязваше косо във водата и вибрираше от силата на мятащата се нейде дълбоко долу риба, а от блестящата корда се сипеха ситни капки като бисери и се ръсеха обратно във водата.

През целия дълъг и безплоден ден, старецът беше опитал какво ли не, за да прилъже рибата и сега ловеше на воблер. Чудеше се какво ли е закачил, а силата, с която теглеше рибата, сякаш му даде крила. Паламуд! Помогни ми Боже, нека е паламуд и да е цял пасаж, примоли се под мустак старецът, докато навиваше внимателно кордата на макарата, макар с дядо Господ от години да не бяха в много топли отношения – не и след кончината на старицата му и след тази пуста каръщина в риболова.

Час по-късно, когато сенките се бяха сгъстили, а плажът се беше опразнил от летовници и буната – от въдичари, старецът извади с кепчето и последната риба и я пусна още шаваща в живарника при другите. Десет парчета, каза си той. Десет парчета, хем едри. Вярно, не беше паламуд като паламуд, а циганка, ама поне не излезе някой кьопав меджид или гюмюш, развесели се той.

Старецът събра такъмите, нарами въдицата и затика колелото, запътен заедно с нощта към дома си. Макар и нанагорнище в тазди посока, сега пътят му се видя като песен. Слуката се беше завърнала при него и стомахът му днес щеше да бъде пълен и сит. И не само днес, а и дни напред. Пък ако и утре, пък и по-сетне му вървеше все така, щеше да изкара и някой и друг лев от онези гадове – прекупвачите, че да купи малко брашно, сол, олио, кафе, защо не и килце от онази чудна смокинова ракийка, дето е продаваха бабите на пазара.

Унесен в сладки мисли, старецът изкатери баира до дома си насред Гръцката махала, предвкусвайки богатата трапеза, възвърнатата слука, вероятната печалба, подравленията от комшиите.

Мина покрай смълчания двор на Али, нейде извътре дочу детски плач.

Поспря се, после се повърна назад и подпря колелото на каменния зид, вдигнат на крачка от песъчливия браг на морето още в ония далечни времена, когато околовръст разрастващия се провинциален град още се издигали крепостните стени на турските укрепления.

Старецът влезе в бедната къща на комшията – по-бедна дори от неговата схлупена рибаска хижа, мушна се в малката кухничка и безмълвно подаде пълния живарник на Айше, която седеше присвита на дървен стол край празната маса и дундуркаше късащото си се от рев отроче, а в очите и имаше сълзи.

Все така мълчаливо, жената на Али пое богатия улов от стареца. Сълзите в очите и внезапно пресъхнаха и в тях заблестя отзвук от онзи неуловим, извечен блясък, който навремето така беше ранил в сърцето мъжа и.

-          Благодаря... Много ти благодаря...- промълви жената и направи жест като да се надигне, а бебето спря да плаче и протегна съсухрени ръчички към все още шаващата в живарника риба – Ами ти? Ами за теб, комшу?

-          И за мен има, комшу. За всички има. Морето е щедро и добро. Няма да ни остави да умрем от глад. Пък и сме свикнали и да имаме, и да нямаме...

После старецът се прибра пипнешком в тъмната и пуста къща, където електричеството беше спряно за пореден път. Не си направи труда да запали свещ, да не става зян, рече си, пъхна се сред студените чаршафи и като се изви ничком към стената, подпъхна ръце под главата си и се опита да заспи напук на празния стомах.

А утре, утре отново щеше да излезе с въдицата на буната край морето и отново щеше да предизвика късмета си и съдбата, които толкова често му обръщаха гръб.

Щеше да излезе.

Отново.

Бургас, лятото, морето...

Рибарят и морето

„Колко години стои планината,
неподвластна на океана?“
                             Боб Дилън, „Отговорът с вятъра се носи“

Когато в зори в морето солено
Изляза със своята лодка
Презирам русалки, мъгли и безветрие
И сам съм, но не и самотен

Преборвам се с вятъра и поря вълните
Изплитам извечната мрежа
В която втъкавам потта и мечтите си
Греблата си и копнежа

Знам, ще изтегля голямата риба
И нека я ръфат акулите
Парче от хрилете на мене ми стига
И туй, че за нея сте чули

Реве буревестник, вещае с крилата си
Потопи, пришествия, хали
Но знам, че морето добро е в недрата си
С коприна рибарите гали

Желаеш ли страстно, копнееш ли истински
Ще хванеш и златната рибка
Напъваш ли здраво, изпъвайки жили
То тя и сама ще те викне

А вятърът мята пръски солени
Които запраща в очите ти
Сълзи ли са, пот ли е, дявол го вземе
Или е скръбта на вълните...


....

Полетът на буревестника

Когато изгризват багери дюните
Светът изсивява и плаче морето
Ветрецът гальовно дюните брули
И шепне мечти за безветрие

Нашепва за стари, безименни спомени
В които брега и морето
В прегръдка се срещат и бягат подгонени
От вятъра високо в небето

В бетонна прегръдка извива се плажът
Асфалт пясъчинките слива
В петно некрасиво, сиво и влажно
И плажа безлично убива

Оттатък морето плаче стогласно
С гласа на безименни риби
Със писък на чайка, с вълмо водорасли
Което брега не достига

Лети буревестникът, носен от вятъра
Крилете му светят в лазура
Морето се плиска така необятно
Че чак безпредел ти се струва

Лети буревестникът, помни когато
Морето и плаж се целуват
Когато царува вечното лято
И бризът морето сънува

Лети буревестникът, тихо облита
Простора и малките тайни
С които морето шепне и пита
Русалки и миди незнайни...

Соната за момиче, лодка и двама рибари

Тя нагази пустия плаж в ранното есенно утро.

Отсреща слънцето едва се подаваше над едва разлюляното море, а сребристата му пътека се беше разляла нашироко по сиво-зеленикавата вода, бележеща края на сезона и приближаването на депресията на зимните крайморски дни.
Крис събу кларковете и чорапите, и закрачи боса, провлачвайки с наслада крака в хладния пясък. Подмина табелите на будката на спасителите, които си бяха отишли заедно с туристите, слънцето и сезона /"Внимание! Мъртво вълнение! Дънни ями! Неохраняем извън сезона плаж!"/, после се отпусна на пясъка на ръба на прибоя, там, където оттеглилото се море беше оставило широка ивица от мъртви водорасли, миди, рачета и всевъзможен боклук, която обаче въпреки това ухаеше упоително.
Наоколо по пустия плаж се търкаляха все още неприбрани купчини тръстикови чадъри, избелели от солта и слънцето, камари закопчани с вериги шезлонги, препълнени кошчета за боклук, пластмасови чашки и чинийки, опаковки от сандвичи, огризки от ябълки и царевични кочани, празни бутилки. Сред тях, грачейки и борейки се за всяка находка, подскачаха вечно гладните сивкави гларуси, а по деликатните чайки се белееха по-встрани и чакаха щастливия си миг в пост сезонното ежегодно пиршество с остатъците на туристите.
От някаква все още оцеляла в есенната пустош плажна кръчма, прикрита сред дюните, се носеше приглушено музика. Като че ли бяха Portishead. Пееха „Give e a reason to love you, give me a reason to live...", но може и да се лъжеше. Можеше да е просто съсъка на вятъра в разлюляните тръстики по края на плажа или пиян клошар, проклинащ Бог, Вселена и всичко останало по реда му.
В ленивия прибой, който едва се забелязваше, за разлика от почти ураганните вълни в края на август, в които подскачаха и се кикотеха всеки път, щом гребените им смъкваха надолу банските им, съзря как проблясват рояк слънчеви зайчета. Зачуди се на чудото на природата, което позволяваше подобен феномен, при положение, че слънчевите лъчи все още не бяха легнали над морето.

Стана, съблече късите дънкови панталонки и суичъра си, и нагази по бански в морето, което я прие както винаги като стар приятел, без значение в сезона или не. Щом прецапа плитката вода и нагази сред слънчевите зайчета, видя че това всъщност е пасаж новородени сафридчета, които се стрелкаха в блестяща сребриста завеса над пясъчната пустиня на дъното, обитавана единствено от някой и друг заблуден рак-пустинник, понесъл откраднатата от незнаен охлюв черупка на гърба си, полюшващо се от невидимото вълнение под повърхността морско конче, прилично на вкаменен миниатюрен жребец, така както се беше захванало с изящната си опашка за кафяво водорасло, няколко стрелкащи се морски игли, самотна скарида, само че не розова като в коктейла с майонеза, поднасян по бийч баровете през лятото, а зеленикаво-прозрачна, така че дори оттук с просто око можеше да види в тялото и просто устроените и вътрешни органи. Пасажът новородени сафридчета, не по-големи от нокътя на кутрето и, се стрелкаше насам натам край босите и крака. Любопитните рибки я гъделичкаха, всеки път, щом се опитваха да клъвнат някаква илюзьорна храна от златистата кожа на прасците и.
Крис звънко се засмя, а смехът и се понесе надалеч над спокойната повърхност на морето, което вече проблясваше под лъчите на издигащото се от изток септемврийско слънце. После, все още смеейки се, Крис се гмурна сред рибките и заплува в плавен бруст навътре в морето, а пасажът развя паниката си в непостоянен сребрист воал около гъвкавото и тяло и се пръсна за миг, после се събра отново зад нея...

Дълбоко навътре в залива, на около четири морски мили от брега, двама стари рибари обикаляха даляните и търпеливо изтегляха нощния улов от сребролюспести риби в лодката. Смехът долетя до тях далечен, приглушен и призрачен, като кикота на морска сирена, мамеща моряците в открито море.
Единият от рибарите изправи схванатия си гръб над борда и като засенчи очи с длан от набиращите сила лъчи на утринното слънце, се взря към брега.
- Не е хубава тази работа.- отбеляза рибарят - Морето влачи навътре днес, нищо че е измамно спокойно. Къде е тръгнала по това време да плува тази жена?
- Туристи...- процеди пестеливо другият рибар и плю във водата.
Това и беше единственият им коментар, поне до момента, в който смехът премина в писъци и вопли за помощ.
Двамата рибари зарязаха мрежите и се спогледаха. Знаеха се от години. От десетилетия излизаха в морето рамо до рамо в тясната лодка, въртяха греблата, изпъваха платното, кърпеха мрежите, прибираха улова, пазаряха се с прекупвачите, бореха се за насъщния, а от ден на ден ставаше все по-трудно и по-трудно. Дето има една дума, знаеха и кътните си зъби. Бяха винаги заедно - и в добро, и в зло, и при имане, и при нямане. Дотам бяха неразделни, че когато в един ден жените им, които не издържаха на тежкия рибарски живот, ги напуснаха /първо едната, после - другата/, по мълчаливо съгласие събраха такъмите, лодките и скромната си покъщнина и заживяха в едната от двете хижи, сякаш се разбираше от само себе си, сякаш цял живот така бяха живели - те двамата, морето и рибата в него. Един затворен кръг, който и осмисляше животът им.
Сега двамата рибари се гледаха очи в очи, а писъците на момичето ехтяха отвъд прибоя.

- Пускай мотора. Отиваме да видим какво става.- нареди късо първият.
Другият рибар отново плю през борда в морето.
- Зарежи. Туристи. Рибата няма нас да чака да си правим разходка с лодка до брега за тоя, дето духа.
- Чува се, че е уплашена. Сигурно се дави. Морето дърпа навътре днес, нищо че изглежда спокойно.- упорито повтори първият.
- Не се занимавай с глупости, човече. Стар си вече за такива неща. Щом е влязла, ще се оправи. А и спасители има за тая работа, не изкуфели дъртаци като нас.
Приятелят му го изгледа косо още за миг, после с рязко движение се надигна от тясната седалка на носа, изпъна се като струна и се гмурна в морето, без да плисне и капка при скока си, хлъзгав като змиорка.
Заплува с мощен кроул, оттрениран до съвършенство през годините /нищо, че онзи глупак там го мислеше вече за отписан/, по посока на гласа и на брега, а зад себе си чуваше виковете и молбите на приятеля си. Затвори ши за гласа му и се настрои само напред и натам, където потъваше момичето, усещайки с всяка фибра на 62-годишното си тяло как мъртвото вълнение бавно и неумолимо забавя хода му, изцежда с всяко загребване силите му, всмуква го като хидра, иска го. За себе си.
Изнемощял, почти без дъх, с уста, нос и уши, пълни с морска вода и натежали като олово мокри дрехи и ботуши, рибарят достигна мястото, където за последен път видя да се подава за миг една тъмна глава и ръка, отчаяно протегнала пръсти към морето.
Пое за последно издълбоко соленият морски въздух и се гмурна право надолу, с ясното съзнание, че тук дъното е поне на седем-осем метра надолу и като нищо можеше да я изтърве. После, след още няколко отчаяни замаха и когато дробовете му като че ли вече щяха да се пръснат, пищейки за глътка кислород, видя безжизнените рамене, безволево отпуснатите крайници, разлюлените като туфа водорасли коси около бледното лице. Старият рибар напрегна последните си сили и се спусна още по-надолу, протягайки се към момичето...

Крис изпълзя омаломощена из прибоя, който вече не беше така измамно тих, а плющеше върху нея като мокро одеяло, което сякаш искаше да я върне обратно в дълбините. Слънцето беше изгряло и светеше остро в изнурените и очи, без да топли. Просна се на твърдия като цимент мокър пясък на ръба на водата, после с мъка се изви, седна и присви колената плътно до себе си, обгърнала ги с ръце. Трепереше, колкото от студ, толкова от умора и от преживения ужас. Издуха полепналите по лицето и кичури мокра коса и и сякаш затърси с очи нещо в блесналата под слънчевите лъчи морска повърхност, където вълните вече образуваха гърбици под напора на северняка и гонеха пенестите си гребени към нея и към брега...
Рибарят дълго стоя във все по-яростно клатещата се на ръба на прибоя лодка, взирайки се напразно в размътената от надигналото се от северняка вълнение. Отсреща момичето се беше свило като куче на мокрия пясък и трепереше. Видя я как изпълзя от морето на брега. Приятелят му обаче така и не излезе. Знаеше, че няма смисъл да опитва да го търси долу, под водата. Отдавна беше подминал точното място в стремежа си да го догони с лодката, а и мъртвото вълнение сигурно го беше отнесло вече един Бог знае накъде по дъното, сред скалите, водораслите и раците. Каза му! каза му, мама му мръсна, че е стар вече за тези неща! Защо не остави загубената туристка сама да се оправя, защо?! И той самият се почувства ужасно стар, страшно празен, почувства се като изпечената от слънцето опразнена рачешка черупка, плацикана равнодушно от вълните на вечното море по брега, безнадеждна. Нямаше вече никаква надежда. Нищо нямаше. Все пак почака още малко.
После рибарят, някак странно сгърбен над руля, обърна бавно лодката в широк полукръг и пое право срещу ослепителния диск на слънцето, навътре в залива, към открито море, после зад носа с фара на вълнолома, към порутения дъсчен пристан на малкото рибарско селище, което беше светът му, откакто се помнеше, и към пустата, празна, тиха рибарска хижа, която вече никога нямаше да може да почувства като дом.

Въпреки, че дъното беше пълно с прясно наловена риба, припляскваща в плитката вода, преляла с вълните през борда, цяла планина от риба, която преливаше над глезените му, той почувства лодката празна, ужасно празна.
Знаеше, че никога вече няма да се напълни достатъчно...

Камен Петров