Сезони

Покрити с есенна слана,

косите ти блестят в сребристо.

Съзираш близо есента

и зима снежнобяло-чиста.

В прегърбените рамене

се впивам спомени замрели.

Тежат и са лъжливи те,

залъгват те, че сме живели.

Затъват босите нозе

в калта на вековечно блато,

наречено живот. Всуе

опитваш сам да го изгазиш.

Очите ти слабеят в плен

на сънища за нещо невидяно

Те скоро ще заспят съвсем,

а ти си мислиш, че е рано.

Догонваш вяло есента,

копнеейки за дълга зима.

Оплакват капещи листа

живота ти... ако го има.

А после в край на дълъг път

присядаш просто да починеш -

и демоните те зоват,

и шепнат в мрака твойто име.

Най-самотният миг

Най-самотният миг
от самотен живот
само твой е до край
и не знаеш защо.

Най-самотният миг,
изтъкан от сълзи,
покрай теб се разгръща,
мълком в тебе пълзи.

Най-самотният миг
той не носи тъга,
той е пълен с насмешка -
като весел кошмар.

Най-самотният миг
се проточва безкрай,
после после тихо се сгушваш -
в своя Ад, в своя Рай.

В най-самотния миг
не поглеждаш назад
полетяваш самотен
тихо падаш в Ноща.

В най-самотния миг
сам напускаш Света -
гневни думи бълнуваш,
призоваваш Смъртта.

В най-самотния миг
се превръщаш във леш,
мълком молиш за прошка,
ала сам ще умреш...