петък, 9 март 2012 г.

Дъжд

                               из ЦИКЪЛА "Необяснимите стихии в сърцето"


Don't ya think that you need somebody
Don't ya think that you need someone
Everybody needs somebody
You're not the only one
You're not the only one
                               Guns N' Roses, November rain
Мразя си махмурлука, защото ме прави още по-неадекватен, саркастичен, асоциален и ПРОНИКНОВЕН, отколкото съм обикновено, а повярвайте ми – дори в нормално състояние съм достатъчно неадекватен, саркастичен, асоциален и ПРОНИКНОВЕН, за да накарам котка да изкатери с нокти 10-метрова стена, щом ме види, а мама да ме нарича „дървен философ” още от 5-ти клас насам.
Както и да е, заради обичайния понеделнишки махмурлук /или както пеят Boomtown Rats: - I Don't Like Mondays, /излязох на моравата пред дома и пуснах с омерзение пръскачката, защото не беше валяло от седмици, така че дори магданозът и босилекът, които гледах с много любов в ъгъла под прозореца на дневната, бяха взели да посърват.
Причудливата механична измишльотина, от която Курт Вонегът вероятно би получил едновременно уртикарии, газове и лек кръвоизлив в мозъка, се завъртя бездушно на стойката и започна да разпръсква над отдавна неокосената трева в предния двор чудото, наречено дисперсия на водните капки.
Не съм искал да предизвикам природен катаклизъм с това свое неволно махмурлийско действие, но така се получи.
Капките от гадната пръскачка ме посипаха от глава до пети, като оставиха малки, тъмни, влажни петънца по лицето, косата и дрехите ми. Обърнах се кръгом и залитайки, се запътих към уютната и сумрачна в лятната жега пещера на дома си, където беше СУХО, а в това време пръскачката обсипваше задника ми с водни пръски като перверзен содомит със забавени реакции.
Прибрах се, хлопнах ядно вратата, притискайки опашката на загубения си котарак, който изпищя, изгледа ме злобно и се скри някъде, после си налях едно голямо и седнах до прозореца, без де факто да виждам какво има отвън.
Пръскачката се въртеше, капките вода пръскаха по моравата, давейки поповите прасета под чимовете, а аз пиех и чаках да изтрезнея, за да се напия отново и да ми мине.
Видях първия повей на вятъра, но не му обърнах внимание.
Североизточният бриз откъм морето, който кой знае как се беше промъкнал през лабиринта от малоумни архитектурни решения в центъра на града, наречени сгради, развя листата на липите пред къщата, завихри боклука в канавката в някакъв налудничав танц и блъсна в прозорците пръски мътна вода.
Помислих, че капките са от пръскачката, но както винаги бърках.
В същия момент видях облаците, които пълзяха по оловносивия небосклон откъм морето, в далечината на североизток проблеснаха светкавици, скоро се чу и първият гръм.
Изгърмя зловещо, но аз само се изсмях срещу светкавицата, затананиках си Ride the lighting на Metallica и почти успах да си повярвам, че ми е много свежо, много яко, много смешно.
Не се е родила гръмотевица, която да ме стресне, брат, рекох си над чашата, докато отпивах, а сълзите ми само дето не закапаха в ирландското уиски, а щеше да е жалко да го разреждам, щото беше хубаво, че и скъпо.
Изпреварих ги, като реших, че заради адската юлска жега, мириша ужасно и се заврях в банята за един бърз хладен душ преди следващата чашка.
Стоях, подпрял гърба си в прохладните плочки на банята, струите на душа плющяха върху главата ми, стичаха се по тялото ми, усукваха се в миниатюрен въртоп в канализационната тръба в краката ми и отмиваха сълзите ми достатъчно успешно, за да ожаднея пак.
Изчаках с неприсъщо за холеричния ми нрав търпение всичко да се отече в канала – и сълзите от очите ми, и кръвта от сърцето ми, и мръсната сапунена вода от тялото ми, после се измъкнах навън, където поне можеше да се диша малко по-свободно, отколкото в клаустрофобичната баня с неизползваемото джакузи за двама.
Изшляпах с мокри крака в дневната, където беше бутилката ми, без да си дам труда да се забърша с нещо или поне да увия около кръста си хавлия, която да прикрие срама на голото ми, мършаво, мокро и татуирано в пристъпи на самобичуваща ексцесия тяло. Какъв е смисълът, размишлявах трезво, след като съм сам, съвсем сам. Просто ще загубя ценно време, а трябва бързо да стигна до гадната бутилка. Жаден съм! Е, стигнах, налях си, отпих, после се приближих до прозореца с любопитството на котка, надничаща в работеща микровълнова фурна, в която се пече пиле, но не за нейната вечеря, разбира се.
Отвън пръскачката се въртеше безсилно сред моравата, но не видях особен смисъл в това. Пръските дисперсирана вода от отвърстията и не се виждаха по простата причина, че от небето вече падаха едри дъждовни капки. С едно такова приглушено „туп-туп-туп” те капеха нарядко върху спечената, прашясала пътека, която се виеше из моравата от шосето до входната врата на къщата, и вдигаха миниатюрни облачета прах, оставяйки след себе си в прахта също така миниатюрни вулканични кратерчета, които, струва ми се, щяха скоро да създадат големи главоболия на колонията мравки от корубата на плачещата върба пред кухненския прозорец.
Взе да ми става едно такова есенно-ноемврийско и суисидно, а беше още ранно лято, бях най-сетне у дома на морето, след три дълги, уморителни години на майната си, а бърбънът като в приказна поема бе намерил път до сърцето ми е някак от само себе си се самопреливаше по корелативната тройка /не двойка/, наречена „бутилка-чаша-гърлото ми”, така че си пуснах някакъв албум на Мала Родригез в търсене на малко лятна топлина.
Мала Родригез обаче не помогна, бърбънът пък – още по-малко.
Singing in the rain, друг път, мамка му!
Пуснах дори чешмата, за да наплискам пламналото си лице, но и оттам потече вода, първо – кафеникава от ръждата, като кървави сълзи, после – чиста като изворна струя, която нищо не отмива, най-малкото пък болката, така че като опарен врътнах обратно кранчето и отново се върнах в голямата стая, при голямата Мала Родригез и голямата бутилка с огнена вода, произведена с благословена от Бог дестилационна техника от иначе проста на вид царевица.
Седях сам в тихата, празна къща и чувствах как АЗ СЪМ стихията и АЗ СЪМ дъждът и АЗ СЪМ всичко… по простата причина, че наоколо бях само аз, аз и никой друг.
Самотен.
Отвъд панорамния прозорец с изглед към залива, дъждът продължаваше да се сипе косо, гонен от повеите на вятъра, които сигурно вече бяха затворили летището и пристанището в града. Вътре в мен бурята също се развихряше, дори без да го искам. Като се замисли човек, тръгна по същия начин – от едни малки, нищо незначещи капки в пръскачката, но никой не знае докъде може да стигне – най-малкото пък самият аз.
Дъждовните капки ме накараха само да се сетя със замъглен от самосъжаление и поркане мозък за първата ни среща – там, на фонтана, в центъра на онзи провинциален град, където се срещнахме и се целунахме за пръв път, после капките от фонтана и дъждовните капки пак станаха едно цяло и напоиха с вода пейзажа.
Погледнах замаян към външния свят, който се канеше да се потопи в мъглата на водата, на всемирния потоп.
Пръските вече се бяха превърнали в монотонно като живота ромолене върху листата на дърветата, навеса над предната веранда и покрива на паркираната ми отпред кола. Ромолеше и ромолеше скучно и еднотипно като реч на български политик в парламента, която не вещае нищо добро. После изведнъж небето сякаш се продра и рукна истинският дъжд, а той скоро обърна в порой.
Тъпите англичани, известни с липсата си на чувство за хумор, както и с пиетета си към слънчеви дни, в такива случаи използват лафа, че валят кучета и котки. Тъпо! Ние просто казваме, че вали като из ведро и то с е точно така.
В такова време от земята изпълзяват дъждовните червеи, а червеите като мен пълзят към потни чаши, пълни с безизходица.
Вали, вали, вали – няма спиране. Сякаш идва свършекът на света, небето се е продънило, на Господ му се ходи до тоалетната.
Вали.
И то адски много.
Размазва света, размазва възприятията, размазва същността ти.
Вали.
Дори можеш да си представиш милионите новопоникнали от плесента на сълзите гъби на разтворените чадъри в стихията, но не ги виждаш, само си ги представяш, може дори да ги няма, но и за това не ти пука, нали?
Дъждът се изроди в грозен порой, който подрони брега, активира за пореден път мини свлачището под предната ми веранда и подкара колата ми към морето. Градушката, която последва, изобщо не ме учуди, по простата причина, че беше като огледално копие на града от грозни мисли в главата ми. Тя просто допрекърши лалетата в предния двор, затрака по френските прозорци и накара морето да танцува поредния си дъждовен танц, който го е имало далеч преди и ще го има много след нас.
Седях сам в къщата на брега на морето, стихията разтърсваше покрива, а тя, тя, тя – както и всичко останало, което имаше смисъл, бе отново така далеч оттук, така далеч, толкова безсмислено, безброй пропилени мечти…
Пороят дълбаеше брега, дълбаеше душата и сърцето ми, изравяше спомените ми на повърхността, изкара на светло от плиткия и гроб любовта ми, която бях оставил да умре, и тя изплува отново, и се понесе със вятъра и с дъжда и със спомените, люшка се напред-назад, напред-назад-, напред-назад пред насълзените ми, кръвясали, гуреливи очи, не ми дава да мигна, не ме оставя да забравя, вали-вали-вали, боли-боли –боли, а аз съм сам в тази прекалено голяма къща на морския бряг, оставил съм любовта да остане нейде встрани, тръгнал съм сам в грешната посока, и не е чудно, че светът плаче, животът плаче, природата плаче, дъждът вали.да плачеш под дъжда може и да е клише, но определено помага, поне донякъде.
А той вали ли вали – вече не знам за кой пореден ден.
Вали и прелива през сълзните ми канали, през очите ми, а нищо не напоява, на нищо не дава живот.
Вали си и това е.
Не му пука за метеоролозите, дори за Минчо Празников.
Вали, вали, вали.
Вали, а вече нямам над кого да разтворя чадър.
Вали, а няма кого да прегърна в дъжда.
Вали, но отвътре ми е сухо, пресъхнало завинаги.
Вали, но след дъжда не очаквам дъга.
Надявам се само дъжда да отмие кръвта от сърцето ми и срама от лицето ми заедно със сълзите.
А после просто да спре.

Камен Петров

четвъртък, 8 март 2012 г.

Hollywood.BG

Go west, life is peaceful there.
Go west, lots of open air.
Go west to begin life new.
Go west, this is what we'll do.
Go west, sun in winter time.
Go west, we will do just fine.
Go wes t where the skies are blue .
Go west, this and more we'll do.
                            Pet Shop Boys “Go west!”
Ден първи

Оня ден Big Boss ме привика в офиса си с изглед към океана и кратко нарежда:
- Скив сега какво, пич! Ще правим ново movie. Блокбъстър.
Свивам рамене. Окей! Какъв му е проблемът? Да правя филми, на мен това ми е работата, така забивам мацки и си плащам пиячката и тревата. No problem, мадъ факъ! Бачкам в това малко филмово студио в Ел Ей, откакто се помня. Вярно, не сме „Метро Голдуин Майер” или „Парамаунт Пикчърс”, но пък не сме и Киностудия „Бояна”, хехехе. Мансардата, в която е студиото, е с изглед към океана, хладилникът е винаги зареден с поркане, стереоуредбата гърми денонощно калифорнийски хеви-метъл, а мадамите наоколо са повече, отколкото опънатите от пластичния хирург бръчки по физиономията на оня bastard Джон Бон Джоуви. И всичко това само от funny снимане на нискобюджетни порно movies и късометражни документални ленти за местния рокендрол ъндърграунд, o yeah! Тъй, че като ще правим movie, да го правим.
- Окей, Big Boss!- викам вече на глас – Кво ще снимаме тоя път – садо-мазо или нещо за упадъка на Аксел Роуз и бандата му?
- Не, пич! Край вече с тоя shit! Ще снимаме класически спагети уестърн и догодина сме на Оскарите. Ще изпраскаме новия „Billy The Kid”, майната му на Бон Джоуви и Blaze of glory!
Глътнах си дъвката, разлях чашата с бърбън на скъпия мокет на Big Boss и моменталически свалих каубойските ботуши от бюрото му.
- КВО, мадъ факъ, man?! You’re crazy?! What the fuck?!
- Уестърн, пич, мадъ факъ! Класика! Както се сещаш обаче, ще е нискобюджетна продукцията пак. Затова съм избрал евтина бедна отчаяна държава от Третия свят, за където не трябват много кинти. Пич, отиваш в България…
Мамка му, и това ако не е ironic, don’t you think?!
Казах ли за скапаната Киностудия „Бояна”?
Е, ей ме на.
Fuck!
Ден втори

Трансконтиненталният полет от USA до Europe с големия луксозен „Боинг” беше cool. Опънах няколко бърбъна, опънах червенокосата стюардеса в WC, опънах два-три стека с пържени картофки и кетчуп, после се опънах в креслото и поспах няколко часа. Life is Life! После обаче се качихме на някаква lowcost каруца по линията Лондон – София, където не можех да си опъна краката заради тесните седалки, стюардесата приличаше на травестит, напитки не сервираха.
Голяма набутация, brother, казвам си, ама няма как, fuck. В името на изкуството и това ще се изтърпи. Go East! Веднъж да им кацна в забитата столица и да се настаня в хотела, нещата ще потръгнат.
Е, потръгнаха още на българската митница, където ми тарашиха багажа цели 4 часа и ме пуснаха срещу скромен подкуп. На излизане някакъв трътлест дървар със скъп костюм върху футболна тениска, ми се нахили и вика на кошмарен английски със силен испански акцент: „Койту играй – пичули, койту ни играй – ни пичели, да ти таковам мамата, педераст! Айн-цу, цвайн-цу, драйн-цу, дрън!”, след което запраши с частен самолет на сафари в Кения заедно с премиера на България и с двама съмнителни латиноси на име Ромарио и Марадона, които и да са тия мадъ факърс. После съмнителен на вид taxy driver /характерен типаж на мексикански бандит от бъдещия ми филм, скива набитото ми кинаджийско око/, ме изръси със 100 „лефа” от летището до downtown на местната столица, която както любезно ми обясни таксиджията, все растяла, но не остарявала, what the fuck, за има-няма 10-ина километра пробег. Хотелът 4 звезди се оказа дупка, която смътно напомняше някой от крайпътните мотели в USA. За бърбън в лоби бара не бяха чували, а стаята нямаше климатик и гледаше през пустото поле към грозен хълм, на който пиколото му викаше „Фитоша”, а също така и кой знае защо „The Bulgarian Hollywood hills”. Ще издържа, fuck, викам си. Щом Брус Уилис, дядо Арни – губернатора-терминатор, Долф Лундгрен и белгийското франсе Жан Клод Ван Дам, са издържали в тази менаджерия, значи и аз мога, а те са твърди копелета.

Ден трети

Тръгна ми добре на този ден. Бях много happy от наплива от кандидат-статисти на кастинга за тъпото movie. Оказа се, че нямам никакви грижи с набирането на мексиканци и индианци за второстепенните роли, тоест – за лошите, bad gays. И тук ги има същите като у дома, в Невада, само че им викат „цигани” или „роми”. Избрах си 20-ина индианци и 10-ина мексикански бандити, останалата паплач си тръгна намусена, мърморейки. С нея изчезнаха един триножник, два прожектора и помощник-монтажистката, но майната му! Who care – нали Big Boss плаща, не аз.
После обаче нещата се закучиха, мадъ факъ!
Главният ми герой – разбирай Billy The Kid, трябваше да е мъжествен, синеок, атлетичен, леко брадясъл и да е магнит за пичките. Голям зор видях, защото тези българи до един са черни и дебели или бледи и хилави. Тъкмо бях на път да си фрасна главата в стената, насред снимачната площадка спря огромен черен джип, който успя да премаже един от монтажистите. От него се изсипаха 2-3 горили в човешки вид, след тях дебелак с костюм, който влачеше някакъв shit с физиономия на недохранен Джони Деп насред пубертета.
- Ало, режисьорчето.- на ужасяващ английски, от който моменталически ме зацепи главата, рече дебелият pig – Ти ли търсиш подходящ актьор за главната роля?
- Ъхъ…- можах само да кажа, защото адски ми се досмука бърбън и то направо от бутилката.
- Ми, ето ти го Billy The Kid – синчето ми. Давай каубойските дрехи и пищовите, и да снимаме, че да немаме проблеми, брато!
Оцъклих се некрасиво за кой ли път през последните няколко дни.
Тлъстото копеле ме изгледа с трудно определима опасна искрица в малките си свински очички:
- Ти нали искаш това movie да си го доснимаш без проблем?
Кимнах.
- Знаеш ли кой съм аз?
Кимнах.
- Тогава?
Кимнах.
Българският Ал Капоне ми бутна в ръцете незаконно роденото си лекенце, метна се на джипа барабар с горилите и отпраши в мръсна газ към downtown на тази fucking българска столица, за която камериерката ме светна, че „расте, но не старее” и която беше на път да ми счупи нервичките още отсега.

Ден четвърти

Thank God, въпреки че до този момент всичко вървеше наопаки, все пак вече си имам и главна героиня. Вярно, магистрална проститутка е, и не само не знае бъкел английски, но дори и с българския трудно се оправя. Натресе ми я някакъв сводник в лоби бара на хотела, когато се бях насмукал като мексиканец с някаква местна водка-менте, от която ме боля три дни глава. Не посмях да откажа, тъй като сводникът имаше опасен на вид лъскав сгъваем нож Made in China и трима яки на вид friends – като близнаци на горилите на дебелата мутра, плюс това се оказа, че е и племенник на кмета. 
Но – както е казал поетът,  рекох си, brother – и това ще мине… С помощта на повечко бърбън и ония розови хапченца, които ми доставяше скриптърката от екипа на скапаното каубойско movie. Де факто през повечето време ходех омагьосан като оня мадъ факъ Кърт Кобейн, RIP, но вече за нищо не ми пукаше. Дремеше ми на оная работа, когато главният герой си биеше ежедневната доза направо на снимачната площадка и после оплиташе не само репликите, но явно и филмите, защото викаше „И нека Силата бъде с теб!” на лошия мексикански бандит, а също така и български циганин от Видинско, както и “I’ll be back!” “Asta la vista, baby!” на възлюбената си героиня от филма, която си беше просто магистрална проститутка, а на асистент-режисьора крещеше “Are you talking to me?” всеки път, щом му прибереше спринцовката. Местех си го от единия крачол в другия, когато от снимачната площадка изчезнеше поредният „мексиканец” или „индианец”, а с него изчезваха и скъпоструващи части от снимачната техника, кетъринга и оборудването. Не ми пукаше, когато гъзарската ми каравана за терен мистериозно отпраши инкогнито за Североизточна България в състава на поредния мигриращ цигански катун. Много се смях като разбрах, че главната ми героиня, а също така и магистрална проститутка, е заразила с трипер 2/3 от снимачния екип, включително доктора. Бързо научих да казвам „Мама ти стара!”, „Ей хюмне, я налей още една голяма ракия!” и „Орта будала”, а най-много се забавлявах с подкупните български ченгета и общинари, с апаши, курви, мошеници, самозвани политици, които даваха луди пари за „оригинален” автограф от Парис Хилтън или Брад Пит, клошари, помияри, бездомници, просяци, мутри, пишман журналисти, дребни крадци и крупни далавераджии, корумпирани КАТ-аджии и некадърни доктори, гледачки, врачки и всякакви други БГ-shits. Беше ми голям купон дори когато скъпоструващата ми поръчка за водеща музикална тема във гадното българо-каубойско movie ми беше сервирана като долнопробен чалга вариант на хита Blaze of Glory, който звучеше долу-горе така: „Камъните падат - Blaze of Glory, Дърт козел млада върба лющеше - Blaze of Glory, Дънките шти скъсам - Blaze of Glory…” и т.н., и т.н., и т.н. Даже си щраках с пръсти и си врътках ханша, докато слушах ужасяващата какафония, в тон с местните туземни обичаи, които ги пратиха тези копелета чак на Евровизия. Изперках едва когато изчезна и новата ми любима – русокосата и цицореста скриптърка, на която вече бях предложил брак и имах големи планове за бъдещето ни. Изчезна, разбира се, с онова хюмне Billy The Kid, по съвместителство мутренско синче и виден столичен наркоман. Двамата отлетяха на меден месец във Виена, а аз си събрах парцалките и отлетях за дома, мадъ факъ.

Ден последен

Лежа удобно излегнат в ергономичното кресло на огромния „Боинг”, смуча си бърбъна, лапам си розови хапчета, от време на време опъвам в WC червенокосата стюардеса и зяпам безцелно сините води на Атлантическия океан далеч долу под мен. Life is life! Лети, „Боинг”, лети, викам си. Искам по-скоро да забравя тази забравена и без това от Бога страна, наречена България, вегетиращото и население, скапаната и икономика, пишман правителството, никаквото бъдеще, ориенталските и порядки. 
Искам още щом кацнем в родните USA /„Oh, say! can you see by the dawn's early light What so proudly we hailed at the twilight's last gleaming; Whose broad stripes and bright stars, through the perilous fight, O'er the ramparts we watched were so gallantly streaming?”/, да забия в някой стриптийз бар в Лас Вегас и да се гушна между големите бомби на първата срещната стриптизьорка! Искам да видя плажа на Ел Ей /”Take me down to the paradise city, where the grass is green and the girls are pretty, oh, won't  you please, take me home!”/. Искам при мама! Искам да цункам по темето Барак Обама и да прегърна Статуята на Свободата, но не тази в Русе! Искам качествена трева, негърмящ силикон, квалитетно медицинско обслужване и оригинален бърбън! Искам у дома! О, Home sweet home!
Лети, „Боинг”, лети, мадъ факъ!
Go West! Go West! Go West!

Камен Петров

вторник, 6 март 2012 г.

365 + 1

На моето Све

Вятърът носи изсъхнали листа. 
Помниш ли всички подарени цветя? 
Вече всичко свърши, не е както преди - 
има дни, има дни, във които не върви…
                                       Такси, „Има дни”


Годината има само 365 дни, любима.
365 къси, дъждовни или слънчеви, снежни или мъгливи, усилни или мързеливи, работни или почивни, празнични или делнични, протяжни или кратки, свежарски или болнаво-махмурлийски… дни…
365 дни и нощи.
365 изгреви и залези.
4 годишни сезона, заключени в тях.
Известно количество календарни празници.
Пълнолуния, новолуния, слънчеви затъмнения.
Часовници с бързи стрелки.
И бавната смърт на Безвремието.
Знаеш: една любов е мимолетна или вечна.
Знаеш: една бременност е няколко месеца.
Знаеш: един оргазъм е няколко секунди.
Знаеш: едно раждане и една смърт са само миг от Вечността.
А ние имаме единствено своите 365 дни всяка година от краткия си живот.
Какво правят ТЕ с нас?
Какво правим НИЕ с тях?
Как ги живеем, използваме, творим, даряваме, споделяме, мечтаем?
Правя списък, а списъкът прилича на грозен календар за пропилени мигове, за изтървани минути, за тягостни часове, за криволичещи в пространствено-времевия континуум денонощия, за време, затворено в границите на самото време…
Нашите 365 дни…
От тях:
3 дни правим секс.
6 дни се прегръщаме.
5 дни ме целуваш.
А останалите 351, за Бога?!
Ще ти кажа:
В 81 от дните на нашия живот се караме.
В 96 готвим.
В 21 пазаруваме.
В 7 мием колата.
В 14 разхождаме кучето и храним котката.
В 7 ходим на почивка.
В 16 четем книга.
В 69 гледаме телевизия.
В 11 слушаме музика.
В 8 ходим на кино, театър или изложба.
В 34 кроим планове за бъдещето.
В 43 съжаляваме за грешките от миналото.
В повечето… просто бачкаме и плащаме сметки…
Високосна година е обаче е тази.
Остана още един излишен ден.
Или още един допълнителен ден.
Зависи твоята чаша дали е пълна или празна наполовина.
Реши ли вече какво ще правим с него?
1 е само, все пак…

Камен Петров

неделя, 4 март 2012 г.

Студ

из ЦИКЪЛА "Необяснимите стихии в сърцето"

Ела със мен
в моята ледена стая
и там до теб
студено аз ще мечтая.
Леден, леден, леден
е и моят ден.
В ледове потъва
слънцето във мен.
                   Нова Генерация, „Ледове”
Кучи студ е стегнал Света и става все по-студено.
Мръзна, сам сред потните тела на хора като доменни пещи.
Паля камината, навличам се като клошар с всичко намерено от гардероба, наливам се с греяно вино и горещи грогове, но нищо не помага.
Студът в мен е стегнал света така, както гладът стяга стомаха, страхът – гърлото, ревността – сърцето.
Студено ми е, но съм гладен.
Гладен съм за нови емоции, за повече сензитивност, за отворени възприятия /без помощнта на дрога и алкохол/, за интересни места и позитивни нови хора. Гладен съм за знания /и Познание/, за любов, за пътешествия, за творчески успехи и някаква надежда, все пак. Студът обаче се е вмъкнал някак си в устната ми кухина измежду тракащите ми зъби и обледения език, пропълзял е надолу по хранопровода ми и се е свил в къркорещия ми стомах, прояден от малките, кръвопускащи кратерчета на язвата и от твърде интересните – ако се погледнат под микроскоп – метастази на този стар, верен до гроб приятел рака. Студът на отчуждението и фрустрацията стяга стомаха ми в ледена хватка, но спасение не дебне отвсякъде. Все още съм гладен. Гладен съм! И искам още… Една топла пилешка супа за душата не достига да утоли глад като моя. Топлите думи на близки хора за просто предястие в менюто на недохранената ми алиенация. Пиперливите люти чушлета на поредния ебаващ майка ми таксиджия само раздразват извечния ми апетит. Опитвам още с: горещи новини от праймтайма на телевизията, горещи южни ритми с кючеците в „Син Сити”, горещи лесни мадами по плажовете на презастроеното Черноморие, горещи клюки за горещи плеймейтки по „Горещо”, горещи кюфтенца с лютив мексикански сос и горещ гулаш, горещи душове и горещи пози с любимата, горещи спорове на работата и горещи скандали у дома, горещи вееечериии в бургаски нощиии, горещия ветер на оня архаичен любимец на мама – Любиша Самарджич, горещата грейка за крака на дядо Стоян..
Гладът обаче все така стяга стомаха ми, захапал го е студът.
Студено ми е, но искам да изкрещя.
Гърлото ми се гърчи в безсловесни спазми, сковано от студ. Иска да мълви, да шепне, да моли, да стене, да разговаря, да пита и отговаря, да вие и да крещи, но… не може. Сковано е, защото хиляди кофти хора го карат ежедневно да преглъща хиляди кофти неща. Гърлото ми е като септична яма, през която изливат дълбоко в недрата ми цялата помия на света. Страхът го сковава, помията се процежда, сякаш ми я наливат с фуния в устата, насила.
Гърлото ми е сковано от страх пред неизбежното, пред простащината и еснафщината, пред глада, бедността и безизходицата, пред ТВ кадрите с избивани тюленчета на полюса, загиващи гори в Амазония, свлачища край Варна и нови небостъргачи на плажа край Бургас. Гърчи се от страх от престъпници и политици, от пишман журналисти и пишман футболисти, от кючекчийки със силиконови цици и недоучени таксиджии-биячи, от помияри и клошари, от монополистите в енергетиката и монополистите в държавния апарат. Искам да се уригна, да го повърна обратно всичко това, но… няма как. Гърлото ми е сковано от страх, студът го е вкаменил завинаги – от мрак до зори от Силистра до Видин, от люлка до гроб.
Студено ми е, а толкова искам да обичам.
Но как, щом сърцето ми е сковано от студа, тъй както го сковава и ревността?! Ревнувам любимата си от всекиго и от всички, от миналото, бъдещето и настоящето, а най-вече от самия себе си – неандерталецът, осмелил се да я оскверни с любовта и неверието си и да посее отровното си семе в утробата и, за да дадат двамата нов живот на едно невинно същество, което ще живее в бъдещето, всяващо страх. Ревнувам европейците заради Шенген, както и американците, че са извън него. Ревнувам мама от духа на тате. Ревнувам успеха на другите, подминавайки своя собствен. Ревнувам копелетата от Нова Зеландия за вечното лято и сибирягите от Сибир – за снега, белите мечки, а и много носят на водка. Ревнувам Ал Пачино заради „Усещане за жена”, U2 – за Sweetest thing, Джон Стайнбек – за „Тортила Флет”, Салвадор Дали – за „Изкушението на Свети Антоний”, неандерталците – за Каменната ера, викторианците – за Викторианската епоха, класиците – за класицизма, романтиците – за романтизма, Жан Пол Сартр – за екзистенциализма и Богомил Райнов – за песимизма…
Сърцето ми е вледенено, обладано от студа. В него е останало само мъъъничко място за малко любов, за шепа любими хора и за духовете на други, които вече са си отишли, за някой и друг прекрасен спомен, за две-три стаени надежди, за някой непубликуван никога стих, за видени вълшебни места, за малко родолюбие, малко човечност, малко жал и малко носталгия, за малко мечти и малко самота…
Лежа пред бумтящата камина. Прегърнал съм здраво моето момиче, а косите и ухаят на живот, топли, в лицето ми. Отпивам от чашата каберне-совиньон, в краката ми кучето се е свило доверчиво пред огъня, тихо прескимтява и потръпва с лапи. Вероятно гони зайци в снега, макар никога през живота си да не е виждало заек и да не знае що е сняг. Горе, на лавицата на камината, между бюста на Жан Пол Сартр и картина на Рене Магрит, дреме – нащрек и в дрямката си, котаракът, и се взира с вътрешното си око на мъдър саблезъб тигър отвъд пламъците на огнището, отвъд уюта на стаята в нощта, отвъд любовта ми, която обгръща моето момиче като меко ръчно тъкано одеало в съня, отвъд замъгления от дъха ни и от нашепвани любовни думи прозорец, отвъд Снежната Царица, Южния и Северния полюс, снежните човеци и боя със снежни топки, отвъд ВСИЧКО, отвъд ПРОСТРАНСТВОТО и ВРЕМЕТО… Дреме, преде и прониква дълбоко сред леда на сърцето ми, съзира безпогрешно в него снежната буря, виещия откъм Дунава северен вятър, леда по аортите ми и кишата по вените, сталактитите в клапите и сталагмитите от неизплаканите ми сълзи, които – в един прекрасен миг, в който ще престана да бъда вече АЗ, но никога няма да стана НЕЩО ДРУГО, ще се слеят в един прекрасен, вечен сталактон… заради студа.
Студено ми е…

Камен Петров