И труп, и труп, и труп...

Вече втори месец разговаряше тайно с трупа.
Имаше чувството, че му остава само малко, преди съвсем да полудее.
Денем трупът беше тих и неподвижен. Просто един безжизнен вързоп - бинтован като древноегипетска мумия манекен от витрина, от който се носеше отвратителна смрад на разложение и мърша, без да помръдне, без да издаде и звук.
А сигурно адски го болеше.
Нощем обаче трупът говореше.
И говореше, и говореше, и говореше.
Говореше предимно за себе си, за семейството си, за жена си, за децата си, за работата си, за детството си, за мечтите си, за себе си...
Не спираше и за миг. Цяла нощ.
Гласът му извираше от невидимата дупка на мястото на устата нейде дълбоко изпод пластовете бинт и се носеше глухо из притихналата среднощна стая на спешното отделение. В вачалото трудно различаваше изречените от трупа думи, дотолково бяха тежки нараняванията по цялото му тяло, но с течение на времето започна да свиква и да разбира всичко, изречено от него.
Оказа се, че трупът всъщност - поне доскоро - бил човек като него, мъж, четиридесет и три годишен. По професия бил адвокат и то един от най-добрите в бранша си, хвалеше се безизразно в мрака трупът. Имал "разкошна женичка", както обичаше да подчертава в дъхащия на формалин и медикаменти среднощен мрак, както и три момиченца - "същински русокоси ангелчета", на 3, 6 и 11 годинки.
Трагедията дошла през една омайна пролетна вечер, която започнала страхотно - със семейна вечеря в хубав ресторант край морето на фона на обсипаното със звезди небе, по повод 15-та годишнина от сватбата. После щастливото семейство се прибрало у дома по панорамния крайбрежен булевард. Той оставил съпругата си и трите "русокоси ангелчета", а после се върнал с колата до хипермаркета, който се намирал само на 3 километра от къщата, защото в последния момент се сетили за някакви неотложни покупки. Та отишъл той до големия денонощен магазин, напазарувал и бързайки да се прибере навреме в семейното гнездо, попаднал в най-адската верижна катастрофа за последните 20 години в града, след която останали четирима мъртъвци, единадесет ранени и осем размазани до неузнаваемост коли. Както и той разбира се - трупът. Имал лошият късмет семейното комби да се запали при удара и освен, че се потрошил целия в катастрофата, 82 процента от тялото му буквално изгоряло.
Нощи наред трупът скимтеше, жалваше се и проклинаше небесата заради злощастната си съдба, която го беше лишила от всичко - от настояще и бъдеще, от надежда и воля за живот, от семейството и кариерата, от самия него, от лице и тяло, от всичко.
Още през първата седмица беше научил наизуст биографията му, кариерата му, родословното му дърво, стремежите и мечтанията му, болките и разочарованията му.
Два месеца разговаряше с трупа всяка божа нощ. Два месеца денем трупът не обелваше и дума пред болничния персонал и редките си посетители.
В един момент обаче, вместо само да разказва обърканата история на живота си и тотално загубената битка с него, трупът започна да иска. Да изисква, да настоява, да се моли, направо да хленчи.
- Не издържам вече. Няма живот за мен. Вече дори не съм човек, а една оръфана препечена пържола. Помогни ми приятелю, моля те!МОЛЯ ТЕ!
Това повтаряше трупът нощ след нощ и на него наистина му се струваше, че ще полудее. Самият той не бе добре - лежеше с лошо счупен крак, няколко наранени ребра и ключица, потрошена скула след инцидент, по ирония на съдбата при катастрофа, макар и друга, а не онази, верижната.
Нощ след нощ преживяваше плътно терзанията на трупа. Знаеше, че в един момент ще се наложи да вземе трудно, ужасно решение.
Често се замисляше за него, за човекът, който е бил преди, за семейството и за живота му, за плановете му за бъдещето и за това, какво всъщност го очаква занапред, когато един прекрасен ден излезеше от тази болница. Просто един жив труп, нищо друго. Човек без лице. Адвокат без устни. Съпруг без крака. Баща без ръце. Беше загубил всичко човешко, наистина, само един глас ишзпод превръзките, уволяващ, стенещ глас, изпълнен с неизказана болка и молба.
Както и да го погледнеш, това не бе човешко същество, а труп. И труп, и труп, и труп, нищо повече. Още една мърша в мелницата на Бог, която отсега нататък щеше да бъде в тежест на семейството си, да кара децата си да се срамуват от него пред връстниците си в училище, а съпругата му да зачерни остатъка от живота си. Беше в тежест дори на самия себе си, за бога, поне на това което бе останало от предизното му "аз".
Накрая все пак взе решението.
Заедно избраха нощта.
И репетираха внимателно и стъпка по стъпка и нощ след нощ - всеки от тях отдаден на собствената си зловеща роля, в мършвешки спектакъл без хепиенд, чийто режисьор беше Смъртта.
- Моля те, приятелю...- гъгниво профъфри трупът в съдбовната нощ и този път в гласа му се чувстваше едновременно болката му, изгубените илюзии и унижението да моли съвсем непознат човек за помощ - Моля те. Помогни ми...
За миг постоя неподвижен в мрака, сдържайки дъха си. После се ослуша - болницата спеше, тиха в предутринния мрак, придърпа патериците си и непохватно се изправи до леглото. Провлачвайки гипсирания си крак, излезе в коридора и бавно се завлече до манипулационната, която - знаеше - щеше да бъде празна в този среднощен час. Скалпелът си стоеше все така в никелираната съдина за изваряване на хирургическите инструменти и блестеше под косите лъчи на луната, надничаща през прозореца. Пусна го в джоба на болничната пижама и все така с накуцване се прибра в стаята, без да го види никой.
Приближи се в мрака до леглото на трупа и се потопи изцяло в носещата се от постелята му воня. Въпреки тъмнината и нараняванията си, уверено се пресегна и се хвана за ръба на леглото, ухаещо на леш.
Бяха се упражнявали двамата на целия този ритуал нощи наред и сега можеше буквално да повтори всичко със завързани очи.
Бавно, опипом, изгубен завинаги в мрака, който го обръщаше, раздвижи пръстите си по грубия пашкул от бинтове, обгръщащ плътно гърдите на трупа.
- Да...- внезапно изграчи приглушеният от бинтовете глас от утробата на пашкула - Това е. Точно там е. Сърцето...
Той застина за миг, умолително вперил слепи очи в небето, което не виждаше, после натисна скалпела и продължи да натиска и да натиска, и да натиска, чак докато горещата кръв не обля ръката му, а трупът най-сетне застина, прикован от острието към болничното легло.

Sweet sixteen

 На 46 съм. По-млад скоро няма да стана. По-скоро обратното. Не знам къде отлетя времето, какво стана с всички ни. Вече почти не помня какъв съм бил на 36, на 26, на 16... Вероятно съм бил по-свеж, красив, наивен и оптимист. Днес вече не съм. Днес съм една своя нелепа автопародия на средна възраст, загубила всичките си илюзии, живееща ден за ден, настъпена от живота, пришпорваща кариерата си, загърбила малките важни неща от живота – като че ли завинаги.

В един такъв дъждовен и сив ноемврийски ден като днешния реших, че нещо трябва да направя. Не можех да живея все така. Не исках да загубя и последната частица от доброто, което винаги съм носил у себе си. Трябваше да го преоткрия.

Реших го и като първа крачка седнах да напиша писмо до самия себе си, такъв, какъвто вероятно съм бил на 16 години.

Оказа се трудна работа. Леко конфузна, твърде неприятна. Намирисваше ми на шизофрения от най-тежкия тип. Имаше нещо лицемерно в това мое решение, нещо крайно и подозрително, като 90-годишен мъж, който си прави примерно васектомия.

„Здравей, скъпи приятелю...”, започнах, после решително скъсах листа.

„Здравей, малкия”, „Как е хавата, пич?”, „Мараба, готин” и „Здрасти, брато” също много бързо отпаднаха от евентуалните варианти в листата /По разбираеми причини бях решил това писмо до самия мене си отпреди цели 30 години да бъде традиционно, на лист хартия, със син химикал, а не поредният имейл, есемес или друг вид чат по интернет/.

Понеже обръщението към по-младото ми „аз” все така ми се губеше, в крайна сметка взех глобалното решение да започна писмото си без обръщение, после щях да му мисля.

„Как си? Дълго се колебах, преди да се реша да ти пиша, но ето ме – пиша. Пиша и се чувствам странно, така че надявам се да ме разбереш поне донякъде в този мой несмел опит за автоанализ... или както там решиш да го наречеш.

Минаха доста години, приятелю и изглежда съм забравил как живееш ти там, какво мислиш, за какво мечтаеш, които са желанията, нуждите и стремежите ти. Забравил съм ВСИЧКО, а винаги съм си мислел, че ще е вечно, но не би.

Разкажи ми, моля те, за себе си и за тогава. Разкажи ми какъв съм бил, защото днес вече знам какъв станах и далеч не се гордея със себе си. Разкажи ми историята на живота си такъв, какъвто го виждаш на 16, защото знам в какво се превръща приказката на 46. Всяка подробност има значение. Всеки трепет е съдбовен. Всеки поглед е откровение... Когато си на 16... Днес не е така, мой млади приятелю. Днес всичко е сиво, скучно, очебийно...”

Тук някъде вдъхновението – доколкото изобщо го имаше, ме напусна, така че станах, налях си едно питие и се загледах замислено  през прозореца в нощта отвън.

Час по-късно и още две питиета след това проблемът с вдъхновението все така липсваше. Допих поредната чаша, взех душ и си легнах.

Имах чувството, че надали съм спал и 5 минути, когато нечие осезателно присъствие в стаята внезапно ме събуди.

Подскочих в леглото и посегнах към нощната лампа.

-         Май си доста отчаян, брато.- рече русолявото момче, което се беше разположило в креслото ми в ъгъла и очевидно се черпеше от собствените ми алкохолни запаси.

Въздържах се да не подскоча отново и запитах – с възможно най-разумен предвид обстоятелствата глас, поне според мен:

-         Кой си ти? Какво правиш тук?

-         Аз съм ти. И ти самият ме повика.- насмешливо поясни русолявото хлапе.

Загледах го втренчено, при все че усещах как левият ми клепач конвулсивно играе. Русоляв, синеок, две обеци, сини дънки. Беше се разположил в креслото ми все едно се намираше у дома си. Окото му не трепваше на хлапето, просто си пиеше от моето пиене и ме гледаше с лека ирония.

-         Аз ли съм те повикал?- запитах най-сетне – И какво означава това „аз съм ти”?

-         Точно това, което казах. Не ме ли позна?

Този път наистина се вторачих в натрапника. И да – познах го. Това НАИСТИНА бях самият аз, само че отпреди цели 30 години мамка му!

-         Ти? Тук?!

-         Ами да. Нали ти ме повика. Здрасти.

-         Здрасти...- отроних пряко волята си.

После обаче се поокопитих. Живеех шантав живот в шантаво време, така че една среща с моето собствено 16-годишно „аз” не можеше да ме събори току-така.

-         Пич.- рекох – Доколкото помня, наскоро за пръв път си спал с момиче.

-         Мда...- горделиво отвърна 16-годишното ми алтер его.

-         Само да вметна обаче.- допълних ехидно – Че може и да не знаеш, но следващия път ще е чак след 2 години. Вярно, след това ще имаш безброй еднократни връзки с тази и онази, ама сега-засега се очертава в идните 2 години да си на сухо.

-         Само това ли имаш да ми кажеш?- запита малкият, след като се поокопити – Мислех, че ще дискутираме по-глобални неща.

-         Брей!- подиграх го аз, без дори да знам защо – Отсега си понаучил по-завъртени думички, а? Затова ли мама те наричаше „дървен философ”?

-         Ти недей да знаеш много.- обиди се малкият – Виж се на какво приличаш. Чак ме е срам... И страх... Сбабичкосал си се, подпухнал си, не си поддържаш зъбите, имаш шкембе... И с какво се занимаваш на стари години? Писател, когото никой не чете и журналист, от който нищо не зависи, хахаха.

-         Много смешно...- настръхнах и аз на свой ред – А ти какъв искаш да станеш... Като пораснеш... Хм?

-         Мечтая да стана зоолог за твое сведение, макар и сам да би трябвало да го знаеш. Да обикалям света, да ходя по савани, джунгли, прерии и тундри, да спасявам животни, да откривам нови видове, да стана известен и да се измъкна оттук...

Засмях се кисело. После истерично се разкикотих. И го започнах. Това същото мое, наивно, 16-годишно „аз”.

Безсмисленият ни разговор продължи така през цялата нощ. Течеше и течеше и не стигаше доникъде. Просто бяхме на различните брегове на реката, това е. Неговата вяра и моят цинизъм, породен от жизнения ми опит, лошо се сблъскаха.

Виждах романтичните напъни на момчето, мечтите му, които никога нямаше да се сбъднат, поредицата от несполучливи любови и неудачни професии, през които щеше да мине през идните години. Виждах как лека-полека от него щеше да се оформи един егоцентричен циник и песимист, който щеше да гази с лека ръка през разбити сърца и унищожени кариери в търсене на това, което никога нямаше да има. Виждах как искрящо сините очи ще помътнеят и в тях ще се промъкнат жълтеникавите и кървави жилки на алкохола, умората, болестите и съмненията.

Когато навън просветля и предутринната роса покри цветята в двора пред прозореца, го убих. Убих го хладнокръвно, с ясното съзнание, че правя това като един вид евтаназия на душата му. Исках да му спестя всички бъдещи разочарования, сълзи, скандали, сплетни, животоспасяващи операции, погребения на близки хора, крахове и унижения. Помъчих се да му помогна да остане завинаги на 16, аз тези сладки 16, все така чист, целеустремен, желан и обичан, търсен и обгрижван, мечтаещ и мечтан... не като мен, сега, като по-старото си „аз” – обезверено, нелюбено и нелюбящо, обезкръвено и обезоръжено, лишено от емоции и илюзии, роб на битийността и приумиците на съдбата. Едно 46-годишно „аз”, тънещо в преизподнята на днешния ден, без никаква надежда за утрешния, без спомени за миналото, без радост от настоящето. Просто исках да му спестя следващите 30 години на унижения, разочарования и униние, това е.

Държах главата му под водата на тоалетната чиния чак докато краката му не престанаха конвулсивно да бият по пода. След това коленичих до безжизненото му тяло и завързах нежно и внимателно - с обич, връзките на едната му маратонка, които се бяха развързали по време на неравната борба.

После седнах на бидето срещу трупа и запуших без грам мисъл в главата в очакване на полицейските сирени.

Сирени обаче не чух. Полиция не дойде. Все пак всичко това ставаше в главата ми, а не наяве.

Нали?

     Камен Петров

Постмортален поетичен структурен анализ

Surprise! You're dead!
Ha-ha! Open your eyes!
                          Faith no more

Изненада - ти си мъртъв!
Интересното обаче е, че това рядко е изненада за бъдещата воняща червейопривличаща мърша, пардон - за теб, скъпи мой читателю.

Обикновено симптомите на идващата смърт са продължителни, болезнени и унизителни - и за теб и за околните, на които вече им е писнало от идиотската ти агония и им се ходи на ресторант.
Питайте тате, Бог да го прости /рак/, баба /рак/, дядо /рак/, средновековните вещици, загиналите през Световните войни, Фреди Меркюри, Ал Капоне и Лейди Даяна.
Но защо тогава легендарните /макар и явно не безсмъртни Faith no more/ пеят буквално "Surprise! You're dead!"?!
Ако се вгледаме критически в теста на това музикално-поетично произведение, то е накарало дори самия Джеймс Хетфилд от Metallica да носи тениски с името на Faith no more. То носи и удивителни по своята длъжностна характеристика според НСИ директни препратки към "Матрицата" на братя Уашовски, към "Жив е той, жив е" на оня бившия поет и революционер на и без това отдавна покойната Венета, както и пословичната фраза от екшъните допреди 80-те от руски произход, когато още нямаше Арни, Брус Уилис, Ван Дам, за Джони Деп да не говорим, а именно - "За Родину, за Сталину"… /Или с две думи на български - "След първите 200 грама водка не замезвам…" и след това храчка в мутрата на гада-фашист…
Но както и да е.
Вие сте мъртъв.
Изненадата /поне според Faith no more/ е пълна, а някои това го видяха това дори на живо на плажа в Бургас преди три години.
Все пак, пичовете пеят нещо като "Изненада! Ти си мъртъв! Ха-ха! Отвори си очите!", което също води по чисто етимологични, атавистични, психосоматични, леко артериални и дори /светотатство!/ антагонистични причини до онзи неувяхващ, макар и доста позастарял кинохит "Матрицата". Факт е, че много от вас, скъпи читатели, са мъртви.
Отдавна.
Някои дори са мъртво родени.
Интересното е, че почти никой не го знае.
Лазим си насам-натам, съвъкупляваме се от дъжд на вятър, понякога мечтаем, понякога имаме махмурлук, вършим някаква работа за някакви пари, страдаме, обичаме, образоваме се, квалифицираме се, оперираме си апандисита и хемороидите, деградираме, раково се скапваме, умираме…. После, нали, друг се ражда и прочее, и прочее, блаблабла - както се казваше там в една стара песен, изографисана на някакъв стълб в Разградско…
Нали чухте за оня пич от Радомирско, дето си самооткъснал главата с пиратка или водородна бомба или не знам каква друга простотия по случай ЧНГ?
Това не е изненадало никой друг, освен него самият.
А за Хю Хефнър, дето се ожени по празниците за нещо, силно наподобяващо внучката му, ако имаше такава, разбира се?
Бъдещият инфаркт е ясен /помнете Вазов, деца!/, обаче - изненада - ти си мъртъв? Друг път!
Затова и онези пичове пеят в песента си неща като "Виждаме света, какъвто той трябва да бъде използван, когато сте били в него. Когато сте били живи и когато сте били в любовта… Това не е свършило още… Изненада! Ти си мъртъв! И познайте какво? Това никога не свършва... Болка, мъки и изтезания, ругатни, гадене, страдание, перверзии, бедствия… А вие не можете да избягате…".
Изненадващо, нали?!
Аз лично не съм много изненадан.
Живеем си в Матрицата, правим се на живи, приличаме на статисти в "Трилър" на Майкъл Джексън, пък дори не ни плащат добре за това.
Честита Нова Година!
И - както са казали вечните Iron Maiden - весел Life after death!
May be, де…

Камен Петров

P.S. Като се вземе предвид творческо-менталният и донейде дълбоко изпълненият с автодеконструктивна деменция акт на групи като Metallica с техните "Kill'em all" и "Creeping death" или Motorhead с "Kill by death", розовите творби на нашата поп-чалга-рок действителност като "Дим да ме няма", "Стар козел млада върба лющеше" или "Само да те гепна, дънките шти цепна", просто излизат от рамките на този анализ, така че каквото и да значи това, моля ви колеги, спрете ми хорариума и ме изхвърлете най-сетне от университета!!!

Блус за Калната река

Да се живее край Калната река далеч не е лесно.
Виждам го всеки Божи ден от живота си наоколо. Угнетени хора, липса на работа, замрял бизнес, мъртви мечти, никаква перспектива, провинциализъм, който плаши.
И – забележете – животът край реката е труден дори за кореняците, за хората с дом, семейство, работа, доходи. Такива като мен. Какво ли остава за моя приятел клошарят?
Наблюдавам този бездомник от години, може би от две-три, но спокойно може да са тридесет или триста. Тук времето тече бавно и лениво като реката. Наносите на навиците задръстват плиткото дъно на провинциалното ежедневие и се утаяват по ъглите на отдавна непочистените улици. Дори пословичните – иначе едри – крайречни мухи и комари, някак апатично жужат и не отлитат с охота, замахнеш ли с ръка по тях. Може би затова и бездомникът се вписа с лекота в пейзажа, все едно винаги е бил тук, а не се е материализирал в един прекрасен ден по някакви си причина, отнякъде си.
Не знам кой дявол, кой попътен вятър или кой пътнически влак с три прекачвания на второкласни гари, го довя точно тук – в този град, край тази река, сред тези хора. Не знам, не помня, не ме интересува. Животът ми винаги е бил животът на кораб без платна. Носен от теченията. Лашкан от бурите и вълните. Винаги заплашен от абордаж, от повреда, от подводни скали, от потъване. Самият аз винаги съм бил бездомник по душа, космополит по сърце, безсребърник отвсякъде, безродственик по рождение. Винаги съм търсил новото, впечатленията, местата, емоциите, хората. Ако се разровя малко по-дълбоко в затлъстялото си от апатия, ледни победи и безсмислени дни сърце, ще открия, че всъщност винаги съм мечтал да пътувам, откакто се помня, от град на град, от любов към изневяра, от стоп на стоп, от коптор на коптор, от приятелство до предателство, от кашон до кашон и от контейнер до контейнер – точно като клошаря. Днес обаче съм тук и сега, това съм, което представлявам, каквото и по дяволите да е то. Често слушам един тъжен блус на една местна блусарска банда - "Коко Блус Бенд". Казва се "Блус за Калната река". Ето го:

Аз родих се край реката,

Край голямата вода.

Ала сбърках щат и дата,

Мисисипи не е това.

Моят град се мие в Дунав,

Насред калните води,

Посред него плава шхуна

И на нея май си ти.

Времена, води и нрави

Все се точат покрай мен.

Вечно нямам кво да правя,

Вечно съм обезверен.

Бачкам, любя и мечтая

край голямата река,

За началото, за края

И за всичко сред това.

Тук родих се, тук си пея

Нито риба, нито рак,

От мелодии живея

И се преповтарям пак.

Знам, не съм на Мисисипи,

Ала влизам в всеки бар,

Казвам „Барманче, я сипи!”

И съм на реката цар…

Брегът на Калната река бележи северния край на моя дом, в който в последните години се е превърнал присвития, уплашен, живуркащ в спомените си град на задника на географията, геополитиката и политиката.
Хората в нашия бездеен град нито го харесаха, нито не. Просто поредния човек от улицата, без подслон, приятели, перспективи, може би без душа... като повечето от самите тях. Клошар беше наистина, няма какво да се лъжем. Бездомник, пройдоха, скитник. Долу-горе това бяха думите, с които съгражданите ми посрещнаха появата му, после забравиха.
Аз обаче не го забравих.
Наблюдавах го ден след ден, година след  година, сезон след сезон, удобно облегнат на прозореца на мансардата си в старата кооперация отвъд крайречната улица. Обикаляше своя скромен периметър от града, съвсем до кея край Калната река, в компанията на 5-6 помияра, които се бяха събрали около дрипавата му фигура още с появяването му и сега оформяха сплотена, вярна до гроб групичка. Човек без да иска се сеща за Стайнбек и романа му „Тортила Флет“, но тук – уви, не е Калифорния и годината не е 1930-та...

Съпровождан от глутницата си безименни песове, непоискани дори в общинския приют за безстопанствени животни, клошарят преживява като влачи с канджата си боклук от Калната река. А във водите и, Бога ми, боклук колшото искаш. Влачени от мудното течение по пътя му на изток към морето, край града в денонощието вероятно минават тонове и тонове отпадъци, събирани в бавния му ход от целия континент. С безпристрастната точност на статистик, клошапят ежедневно пресяваше купища боклук, за да отсее полезното от ненужното, здравото – от потрошеното, запазеното – от разваленото. Стари автомобилни гуми, празни кофички от кисело мляко и бутилки от напитки, дървесни стволове и откъртени дъски, кутии от храна, от цигари и от какво ли още не, прогизнали ташони, прокъсани платнища, използвани полиетиленови пликове и торбички във всички възможни  размери и цветове на дъгата, скъсани презервативи, цигарени фасове, трупове на животни, риби и птици, захвърлени рибарски мрежи и изгубени гребла, нечия стара шапка, парче от вестник, подгизнала книга, фекалии, кредитни карти, хвърлило... Калната река не беше придирчива. Със старанието на престарял гробокопач прибираше от бреговете си всичко захвърлено там и го влачеше надолу към морето.

Това, което ставаше за нещо, клошарят придърпваше с канджата на калния бряг долу под хотела и го товареше на раздрънката си количка, за която човек трудно би могъл да каже от какво е сглобена или на какво е остатък. В нея – освен откраднатия от Калната река товар, клошарят държеше още прокъсаното си одеало, което го пазеше от зимните студове, нощния хлад или пролетния дъжд, няколко използвани бутилки, в които носеше вода за себе си и кучетата, парче стар хляб, стара книга за четене със силно късогрледите си очи. Животът си. После клошарят пласираше неугледната си стока по антиквари, букинисти, понктове за вторични суровини, колекционери, където може. С това преживяваше, той самият и песовете му.
Случваше се за канджата да се закачи трупчето на мъртво куче, гларус или коте. Тогава клошарят безмълвно плачеше, докато го издърпваше на брега, изкопаваше плитък гроб в тинята под върбите и го погребваше.
Когато пък попаднеше на някое „съкровище“ /интересна стара книга, дреха, която става за зимата, нашийчик за някое от кучетата/, клошарят се радваше като дете и самотният му смях като че стряскаше дребните еснафи, плажуващи край пълната с фекалии, пиявици, тиня и яйца на комари Кална река, която безжизнено влачеше водите си край тях.
Веднъж, беше началото на август, помня горещото лято, вероятно малко след Илинден, настъпи денят, в който завинаги загубих моя приятел клошаря. Беше обикновен изпепеляващ ден, когато севернякът отвъд Калната река като че ли е забравил да подухне /тъй както иначе го правеше с неистова стръв през цялата сковаваща зима/, а клошарят и кучетата му търпеливо вадеха от водата бедния си улов и критично оглеждаха всяка нова вещ, извлечени с канджата на брега.
Внезапно клошарят подскочи, а песовете се засуетиха лаейки покрай него. Бавно, с приведени сякаш от тежестта на цялата мирова скръб рамене, той издърпа канджата си до брега, коленичи и изтегли на брега безформен вързоп с прилични размери.
Гледай ти, моят приятел днес май улучи джакпота, помислих си развеселен, наблюдавайки малката групичка далеч долу на брега на Калната река от прозореца на мансардната си стая отвъд крайречната улица. Както винаги обаче през дългия си, безинтересен живот, грешах. Разбрах го още в мига, в който клошарят обърна разплаканато си лице към мен. В ръцете си нежно беше прегърнал вързопа, но не защото в него имаше съкровище. Клошарят държеше в прегръдките си трупчето на малко момиченце. Надали имаше повече от 4-5 годинки, русата и косица беше полепнала в калта по лицето и в милостива маска, ръчичките и краченцата и висяха безжизнени в загрубелите ръце на мъжа, розовата и рокличка беше прогизнала и разпокъсана от капризите на теченията на Калната река. /“Дете на 4 години с инициалите К.П.К. е изчезнало в реката на 300 километра нагоре по течението! Момиченцето играело с братчето си без надзор на брега! Водолази трети ден издирват тялото на детето!“/. Внезапно си припомних с болка натруфените вестникарски заглавия от дните след Илинден.
Плачейки, клошарят направи инстинктивно няколко несигурни крачки към малкото си импровизирано гробище под върбите, понесъл зловещия си товар, после спря. Олюля се за миг, след това се обърна и понесъл на ръце трупа на малкото момиче, се приближи като осъден на смърт до количката си на бездомник.
После клошарят зави с прокъсаното си одеало малкото телце, грижливо го постави в раздрънканата количка и като се впрегна в бремето си, бавно закрачи по стръмния хълм под хотела, който водеше нагоре към града, към градската морга и орисията си.
Гледах го и дълбоко в сърцето си знаех, че вече никога няма да го видя, защото коварното течение на Калната река, което беше повлякло отдавна душите на всички ни тук, в този град, най-сетне го беше грабнало и него и го носеше надолу и все надолу с водите си...
  

Камен Петров