Звукът на тишината

• 
• Тази сутрин се събудих от гласовете на пеещите птички, кацнали на шумящите клони на дървото точно под прозореца на спалнята ми.
• Отдолу долиташе приглушеното потракване на приборите, докато мама приготвя закуската и си припяваше някаква стара мелодия.
• Полежах миг-два с вперени в тавана очи, а стенният часовник оглушително тиктакаше над главата ми.
• После се надигнах от леглото, пружината протяжно изскърца, а черният котарак се изсипа заедно с мен изпод завивките на пода с ядно мяукане.
• Докато ледените струйки на душа пронизително плющяха по голото ми тяло, си затананиках без да искам парчето, което се лееше от радиото в спалнята. Казваше се The Sound Of Silence, на Simon and Garfunkel.
• Вслушан в дразнещото дращене на старото бръснарско ножче по брадясалите си бузи, се запитах какъв ли ден ме очаква днес.
• Нямах понятие, затова повторих въпроса на глас, вслушан в собствените си думи: "Какъв ли ще е днешният ден?".
• Свих рамене, затворих с трясък прозореца срещу трелите на птичките и далечния лай на съседско куче, и затрополих шумно по стъпалата долу.
• Мама вече беше тръгнала на работа, но на котлона все още приятно цвъртеше любимата ми закуска - две рохки яйца на очи, тънки резенчета бекон и една препечена наденичка.
• Заблудена пчела жужеше объркано на прозоречното стъкло, на перваза напевно бръмчеше настолният вентилатор на мама и навяваше хладина и уют.
• Пуснах кафеварката и тя забълбука и заклокочи, изпускайки ароматни облачета от шуптяща пара.
• Един от пороците ми е силното черно горещо кафе, без което не мога да направя и крачка. Самодоказах си го за пореден път, когато в припряността си изтървах порцелановата чаша, която иззвънтя няколко пъти в плочките на пода и се разцепи на три парчета, а дръжката и остана да стърчи на едното от тях.
• Изпсувах непохватността си така поривисто, че собственият ми глас подразни ушите ми, после звънко се изсмях и си налях първото за деня кафе, което весело забълбука в чашата.
• Реших да не го вземам присърце, вече бях сигурен, че ме чака прекрасен ден, дори още преди да отворя скърцащата входна врата и да изляза в ослепителната слънчева светлина, заляла моравата, където с весел лай ме посрещна тромавият Роро.
• Свирнах му остро, той изскимтя нетърпеливо и тръгна редом до мен по тротоара, дращейки с нокти, където ни погълна мигновено уличният трафик.
• Воят на гумите по асфалта, форсираните двигатели, писъкът на спирачките и  надутите клаксони не успяха да ми развалят обаче настроението.
• Успях дори да чуя ревът на реактивните двигатели далеч преди да видя високо горе в безоблачното небе сребристото туловище на поредния прелитащ към близкото летище самолет.
• Отново си засвируках пронизително през зъби онова страхотно парче The Sound Of Silence, което не бях слушал от години, макар все пак да не посмях да затананикам текста, защото нямах вяра на гласа си, ама никак.
• - Здрасти чичо, как си? - звънливо ме закачи петгодишното момиченце на съседите, а аз само се засмях и му изпратих въздушна целувка /Мляс!/, преди двамата с Роро да завием зад ъгъла.
• Денят наистина беше специален и то не заради това, че днес навършвах 26 години, не дори заради прекрасната лятна утрин, вкусната закуска, любовта на мама, подскачащия в крак с мен Роро.
• Просто оглушах, когато бях едва на 8 години и според лекарите нямаше надежда за мен, а ето, че отново се наслаждавах на звука на тишината…
• 
  
• Камен Петров

Среща

Jesus, Jesus help me

I'm alone in this world

And a fucked up world it is too

Tell me, tell me the story

The one about eternity

And the way it's all gonna be

Wake up, wake up, dead man…

                             U2, "Wake up, dead man" 

Събудих се, потънал в лепкава пот.  Едва не затраках със зъби. 

Мамка му и сън!

Погледнах часовника на нощното шкафче.  Пет и двадесет сутринта. Събота.   Божичко!

Затворих очи и се опитах отново да заспя. Зловещият силует отново се прокрадна в червената пулсираща тъмнина зад стиснатите ми клепачи. Лъч неземна светлина пробяга по острието на косата и аз отново подскочих в мокрите чаршафи, квичейки от ужас.

Мамка му!  Мамка му!  МАМКА МУ!!!

Явно днес повече нямаше да се спи.  Единственият ми почивен ден,  по дяволите.  Жана тихичко похъркваше в своята половина на семейната спалня, размазала сипаничевия си нос във възглавницата.  Нея явно не я мъчеха кошмари.  Никога.

Изхлузих се неохотно изпод завивките в дрезгавината на ноемврийската предутрин. Сърцето ми още препускаше като обезумяло. Облякох се,  измих се надве-натри в ледената баня и изведох Сара два часа по-рано на традиционната сутрешна разходка. Нямаше нищо против.  Навън бръскаше противен леден дъждец.  Прииска ми се от­ново да се мушна в леглото до Жана, която в съня си излъчваше топлина като от доменна пещ. После пак се сетих за кошмара и ми се отщя. Подсвирнах на Сара и докато палех първата за деня    . цигара, закрачихме под ситния дъждец към парка.

Когато се върнахме в къщи час по-късно, Жана вече бе станала и приготвяше закуската.  Независимо дали бе делник или празник, винаги ставаше точно в шест. Селски навик, но си я обичах по своему. Бяхме женени от дванадесет години. Свикнахме един с друг.

Окачих мокрото яке на закачалката и потърсих с устни топлата и шия, докато Сара шумно се отърсваше от дъждовните капки в предверието, доволна  от необичайно дългата разходка.  Жана разсеяно подложи буза за целувка, после наля кафе в две чаши и седнахме на кухненската маса.  Запалих нова цигара с  още потрепващи пръсти.  Тя продължително ме изгледа.

-         Какво ти е? Не изглеждаш добре.

-         Не можах да спя...- отвърнах,  отбягвайки погледа и. Проклетата женска интуиция.

-         Цяла нощ се мяташе насън.

Въздъхнах:

     -  Сънувах скапан кошмар...  Изглеждаше направо като истински, мамка му!- почувствах се тъпо,  още докато го казвах.

Жана отново ме изгледа.  Отпи от кафето,

     -    Този път пък какво?

     -     Смъртта...

Тя повдигна вежди.  Умееше ги тези трикове, кучката.

-         Да, да… Смъртта…

-         Затова ли си толкова скапан? Приличаш на задник.

Кимнах:

-         Наистина беше ужасно, скъпа.

-         Хайде-хайде.  Така говореше и когато сънува как майка ти излива прокиснатото мляко пред кухненската врата.

-         Обаче баща ми на другата сутрин се подхлъзна на стъпалата и си счупи ключицата,  нали?- май започваше да ме втриса.

-         Все още не мога да схвана връзката. Ставаш параноичен.

Започнах да се впрягам.  Изкарах една наистина отвратителна нощ, а тя седнала да си прави гаргара с мен. Още повече прекрасно знаеше, че вярвам в тези неща. Сънищата ми винаги бяха толкова...  реалистични. Преброих до десет и внимателно рекох:

-         Направо не съм на себе си от сутринта.  Не знам какво да правя.

-         Трябва ли да правиш нещо?

Свих рамене.  Кафето ми изстиваше. Отвъд кухненския прозорец разръфаните  облаци се сгъстяваха. Валеше като из ведро и вече определено миришеше на сняг.  Потръпнах,  но не от студ.  Сара кротко дремеше, свита на кравай пред готварската печка. От време на време тихичко изскимтяваше насън,  И на мен ми се прииска да изскимтя.  Вместо това и разказах:

     -   Беше отвратително истински. Все едно наистина бях мъртъв. Седях си и кротко си пиех на бара, когато ТЯ влезе. С плаща, качулката и косата в костеливите и ръце.  Точно като по филмите.  Само очите и студено проблясваха изпод наметалото. Щом влезе, хлад скова цялото помещение; по бутилките се появи скреж. Само дето като че никой не Я забеляза. Никой! Продължаваха да си смучат бирата, да бистрят политиката и да закачат минаващите наоколо момичета. Само рижавият котарак на бармана настръхна и съскайки, се изниза през задната врата...- млъкнах за секунда, колкото да запаля нова цигара.  

Отново се бях разтреперал. Отне ми доста повече от секунда. Отпих от студеното кафе.  Жана мълчаливо ме наблюдаваше.  Нямаше вид като да е особено трогната.

-         Е, и?

-         Нищо.  Тоест, както и очаквах.  Тя не обърна внимание никому. Студените и очи бяха впити в мен. Подмами ме с костелив пръст като някое кутренце на улицата и просто каза:   "ДОЙДОХ ЗА ТЕБ,  Ч0ВЕЧЕ.  И БЕЗ НОМЕРА, А?!"... Беше точно полунощ, мамка му! Тогава усетих как животът си отива от мен, ама наистина, и...  и се събудих.  Събудих се...

Погледнах я.  Върна ми погледа бездушно.

-         Какво да правя, Жана?

-         Дегизирай се.- рече с безразличие тя след кратко мълчание.

 Не се подсмихна.  Не и пукаше, мамка и! Нито пък ми вярваше.

-         Какво?!

-         Дегизирай се.- тя вдигна рамене - Така Смъртта няма да те познае и ще можеш на спокойствие да си сънуваш следващия кошмар.

След което се надигна, изля утайката от кафето в мивката и излезе на пазар, изоставяйки ме насаме с кошмарите, страха и фобиите ми. Просто си излезе.

Денят ми мина като насън.  Имах чувството, че ще се задуша от напрежение.   Отстрани може и да изглежда глупаво, но аз вяр­вах в тези неща,  по дяволите.  Дванадесет часа по-късно обръснах главата си нула номер със самобръсначката, сложих си изкуствени мустаци и тъмни очила, и излязох в дъждовната нощ.  Минаваше осем и половина.  Жана бе отишла на гости на най-добрата си приятелка. Аз самият имах среща в девет в кварталната кръчма. Всяка събота се събирахме по стара традиция с приятели на карти и разпивка, далеч от жените. Нямаше как да пропусна тази вечер въпреки всичко.   Още по-малко пък ми се оставаше сам в къщи.  Не и днес.

Големият часовник над бара тъкмо отброяваше дванадесетия час след полунощ, когато вратата се отвори с трясък и заедно с ледения повей на вятъра вътре влетя Смъртта.  Изглеждаше вкисната. Взря се скептично в косата, сякаш се питаше дали няма да ръждяса след всичкия този дъжд. После с едри крачки се приближи до бара, потраквайки с твърде кокалестата дори за моя вкус фигура. Вкамених се въпреки дегизировката, пък не е като да не се бях постарал. Почти изтрезнях. Смъртта безцеремонно се настани на съседното столче.  Никой не и обръщаше и грам внимание.  Само рижият котарак настръхна, сякаш е видял призрак, изсъска и се изсули тихомълком през задната врата.  Барманът се приближи като хипнотизиран.  Взираше се някъде над лявото И рамо.

     -  ТРОЙНА ТЕКИЛА БЕЗ ЛИМОН.- нареди кисело Смъртта. 

Барманът вдървено сложи чашата пред НЕЯ. ТЯ е глътна без удоволствие на екс:

     -  ОЩЕ ЕДНО ОТ СЪЩОТО.

Взря се с пустите си очни кухини в стенния часовник, после ме посочи с костелив пръст и отбеляза свадливо:

     -  АКО ОНЗИ ТИП НЕ СИ ДОВЛЕЧЕ ХЪРБАВИЯ ЗАДНИК ДО ПЕТ МИНУТИ, ЩЕ  ПРИБЕРА  ТОЗИ  ТУК  ПЛЕШИВИЯ  С МУСТАЦИТЕ  И  ТЪМНИТЕ  ОЧИЛА,  МАМКА МУ...

Оригна се некултурно и глътна втората чаша. Припаднах.

Камен Петров