По пътя или епитаф за Черноморието

Викам на жената – така и така не си изкарахме меден месец, след като се бракосъчетахме на круизен кораб в Будапеща по Дунава, дай поне да попътуваме.

Тя вика давай, ама да ходим към морето този път, че ми омръзна тогава оная калната река.

Тъй да бъде, викам.

Тръгнахме.

Решихме да започнем от немай къде от север на юг.

Понеже нямаше смисъл да ходим чак до Костанца, която отдавна вече не е българска територия, започнахме от Дуранкулак и Крапец.

Вижте в Дуранкулак, Крапец и Българево беше хубаво, диво и красиво навремето.

Вече не е.

Няма известна рок група наоколо, а и вече май трудно ще почиваме дори там на спокойно и девствено място, почнаха да строят.

Е, още има страхотна рибена чорба и домашна сливовица, ама някак не е вече същото.

На Камен бряг още си ги има скалите, 70-метровата пропаст и Вечното огънче. Дори понякога правят Джулая и там. С Джон Лоутън, разбира се.

Мисля и че къщата на Едвид Сугарев си стои, ама не съм много сигурен, защото вече много къщи вдигат на брега над морето.

И Дуранкулашкото и Шабленското езеро са си наоколо, макар и силно прецакани, както и няколко култови кръчми, но в Българево май няма много българи и някак си вече нищо не е същото.

Шабла си е Шабла от 1972 година насам, там не намерих какво да кажа. Липсват големия къмпинг, полякините и ресторанта с голямата тераса над плажа, ама пък има чалга.

Имаше си рок група за кавъри на име вероятно „Шабла биг мадъ факъ блус бенд“, но и нея вече я няма, както и да се е казвала всъщност.

Русалка и преди, и сега, е херметизирана до огромна степен за своеволни бг туристи като нас, затова и оттам минаваме направо транзит, устремени към Рок Столицата Каварна.

Рок столицата Каварна днес е едно обикновено добруджанско градче, точно като Кубрат, Разградско, само че там си имат бетонирано море на няколко километра от центъра.

Очевидно далеч назад са останали времената, в които Кметълът Цонко раздвижи градчето със серия от музикални фестивали и рок концерти, на които можехме да си пием ракията на Плажа с хора като Дейвид Ковердал, Скорпионс, Били Айдъл или Апокалиптика.

А, да – имаше и миден фестивал.

Както често ми казваше моят приятел по чашка навремето – Божинката – бе Каварна ми е точно като Варна, ама не съвсем.

Навремето и тук си имаха местна рок група на име „Джереми“, но тя също отдавна запраши към столицата след батковците си от варненските ПИФ.

От Каварна до Балчик перем със 100 километра в час през неразработени голф игрища, недостроени комплекси от затворен тип и стълбовете на вятърните електрогенератори, които масово трепят мигриращите птици и не генерират нищо, даже ток.

Балчик е белокаменно градче от селски тип от рода на Каварна и гореспоменатия Кубрат.

Има си хубава циганска махала с перфектна панорама към морето, както и вече презастроена дамба, която за момент ме подведе да си мисля, че съм в Манхатън.

Има и Дворец.

Дворецът всъщност не е наш, а е бил на румънската кралица, но от десетилетия е известен единствено с гражданската война между Културното министерство и Софийски университет, благодарение на което плащаме по две различни такси, за да влезем в комплекса.

Рок живот – цюрюк, фестивали – в минимума, чалга – ашкомсун.

Нос Калиакра е нос.

Има военно поделение. Ресторант, в който никой не ходи заради кебапчетата. Музей в пещера – празен. Имало било пеликани, тюлени, делфини и акули, но никой не ги помни отдавна вече, защото сме ги направили да изчезнат;

По надолу минаваме през Албена, но трудно минаваме, защото ни накараха да си оставим таратайката още в началото на курорта, на платен охраняем паркинг, който де факто и ситуиран някъде из Добруджа. То добре това иначе, макар че хотелите още носят духа на соца и фамилната скука и идилия, но все пак като ме кремират, там искам да ме погребат. Някъде под сянката на хотел „Добруджа“, примерно да речем. Само не и на Слънчака примерно. За Лозенец да не говорим.

И ей на – стигаме внезапно след поредица не съвсем панорамни завои до Кранево.

Кранево, което помня, имаше една дискотека, безкрайна плажна ивица и огромно изобилие от пионерски лагери и руски-полски-украински-чешки и други малолетни туристки, заради които основно ходехме там.

Има си фестивал на цацата с народна музика и рок групи, каквото и да значи точно това.

Подминаваме.

И ето – ето!

Стигаме пак някакви бели огромни жилищни сгради, все едно си в „Люлин“ в София, а аз викам – ей на Варна, момиче!

Не беше Варна.

Бяха Златни пясъци.

Вярно, че навремето курорта го разграбиха за без пари на парче за разлика от Албена, ама чак пък толкова!

Бетон, бетон, бетон.

Тук там нещо зелено, често изкуствено.

Имаме щастието да минем през горния панорамен път, където задниците на евтините хотели от 7-ма линия гледаха към пътя, а по терасите беше пълно с фиркани на кирка руснаци, дошли да се натаралянкат за 2 седмици почти без пари.

Викам – давай, момиче, дай газ!
Даде.

Прелетяхме през Златните, край Аладжата, после по някакви сокаци, пълни с дупки и полицейски блокади, които водеха до самата Варна.

Видяхме Варна, решихме да подминем и нея.

Оказа се сложна работа.

Варна вече си има през сърцето на града нова магистрала, доскорошен булевард, която прилича на аутобаните на Хитлер в Берлин от 30-те години на миналия век. Коли фучат, коли дрифтят, коли катастрофират, ченгета дебнат.

Лудница.

Решаваме да хванем долния път край Морска градина и криво ляво се добираме до Аспаруховия мост, който ще ни отведе на юг.

Сбогом Варна, сбогом морето, сбогом сините вълни!

Олекна ни, когато остана зад гърба ни с все чалгаджийниците си, бетонираната плажна ивица на Алея първа, мутрите, калпавите шофьори и още по-калпавото улично движение.

Хванахме най-сетне прохода на юг, профучавайки мимоходом край нацвъканите край отбивката за Аспарухово мургави абитуриентки и застроеното приселци, по-известно с това, че там навремето вдигна палат един небезизвестен малко-голям шеф на Златни пясъци.

Отиваме към Камчия.

Руснаците заграбиха Камчия и си построиха там един огромен комплекс, известен просто като СОК, защото те са царе на абревиатурите. Сещате се – ГУЛАГ, КГБ, Совнарком, Наркооп, Газпром, КПСС и прочее. После си биха камшика и Камчия си продължи бавно да гасне и гние, така както го прави от десетилетия насам.

Никой поне не може да и отнеме уникалната лонгозна гора, едноименната река, пълна с риба, костенурки и змии, и рибарското селище, където правят страхотна рибена чорба с 8 вида речна и морска риба.

А да, има и бунгала. Стари.

Следваща спирка по трасето ни е Шкорпиловци, пардон – село Старо Оряхово, защото именно това село е цвъкнато на главния път Варна-Бургас, а самото Шкорпиловци е забито на километри в страни, близо до морето, за да могат местните селяни да развиват туризъм.

Шкорпиловци има огромна плажна ивица, гори, бунгала и почти нищо друго, макар че напоследък и там оживено строят комплекси от затворен тип, лъскави хотели и чалгаджийници, така че бързо ни се отщя и си продължихме по пътя.

Бяла с белокаменните си варовикови скали, тесния плаж и стръмните улици е нискотарифен курортен град. Не е много интересен, но и не е чак толкова скучен, особено за семейни туристи и тийнейджъри без пари.

Бързо се спускаме по завоите и стигаме за минути до града-близнак на Бяла, а именно Обзор.

Обзор е всичко това, което Бяла не е и си личи, че много му се иска да е малкото братче на Слънчев бряг.

Натруфени многоетажни палати, огромни комплекси, строени предимно за руските туристи, голям зеленчуков пазар и голям битак за цигании и други китайски боклуци, опнат току покрай пътя, също предназначен предимно за братушките.

Кич и липса на условия за почивка.

Продължаваме, но преди да стигнем някак си до край на прохода, лавирайки между ченгетата в засадите, камионите с трупи, изсечени в Странджа, конски коруци и разни други донори на мотори и форсирани коли, внезапно прочетох в интернет, че тъкмо пуснали едновременно два нови български сериала - „Съни Бийч“ и „Ол инклузив“, обечидно предназначени да ни подгреят преди новия летен туристически сезон.

Супер, викам си, живнаха българското кино и телевизия след поредица от тъпни като „Откраднат живот“ и „Под прикритие“, че и Слънчака може да живне най-сетне след пиянския запой... пардон – застой, който тегне в курорта от 1972 година насам.

Да, ама не, както е казал поетът.

След поредица инфарктни ситуации на пътя и стремително спускане по безкрайните стръмни серпантини на пътя из прохода, най-сетне стигаме равното и си отдъхваме.

Отдъхваме си, но не сме подготвени за гледката.

Почти веднага се натъкваме на мегаполиса Свети влас-Слънчев бряг-Несебър и направо ни се отщява.

Всичко лошо, което сте чували за тези места е вярно. А всичко написано по-горе за Обзор тук е същото, само че е взело гротескни размери.

Ако сте чували за бургаските мутри, престрелките, публичните домове, стриптийз баровете, алкохолния туризъм, презастрояването и всичко останало – вярно е!

Това отдавна вече не е курорт, това е град, който нормалните хора избягват. Тук е раят на бургаските батки, английските фиркани тийнейджъри и израелските, немски и австрийки пенсионери, мъкнати за ол инклузив вегетиране на морския бряг от от туроператори като „Томас Кук“ и други такива, най-вече с цел да се разширят крилата на сезона от ранно пролет до късна есен.

Язък за доскорошното китно селце Свети влас и язък за древния Несебър, прилапани от мастодонта и ламтежа за бързи печалби, но това е положението. Днес те живеят в сянката на огромния комплекс и се прехранват основно от него.

Следват Равна и Ахелой, които са си по същината села, само дето са нацвъкани край морския бряг.

Затова стигаме директно до Поморие, като прескачаме в движение горните две.

Поморие е град, известен с най-голямата руска диаспора у нас, с рок групата „Помориънс“ и лидера им Янко Бръснаря, с поморийските солници, поморийската гроздова и добрите бели вина.

Подминаваме неусетно летището, където преди време израелски терорист взриви автобус, подминаваме тузарския квартал Сарафово, и вече сме в Бургас

Бургас е добър град за живеене, не толкова добър курорт.

Благоустроен,, с хубав плаж, хубав мост, хубава морска градина, хубав център, хубав градски транспорт, хубави условия за велосипедисти и домашни любимци, както и хубави закуски на име „странджанка“, Бургас е перфектен град за всички туристи,, които искат бързо да го минат транзит, за да забият към Южното Черноморие.

Забиваме до красивото градче Черноморец, което през зимата е пусто, а лете – пренаселено. Народът тук живее основно от риболов, земеделие и туризъм,, но всичко това важи и за всички останали наши черноморски селища от селски тип, преди да дойдат големите батковци с парите и преди да ги презастроят. Тук си струва човек да види храма „Св. Николай“, в който си имат – ама наистина – Райска градина, и там може да откриете абсолютно всяко едно растение, описано в Библията. Осоленият паламуд също си струва.

Созопол е град легенда... най-вече за софиянци. Софиянци си умират да летуват и да запиват тук, да си правят командировките тук и да снимат филми тук, а най-вече си умират да правят фестивали като Аполония, където изкуството, ракиите и мезетата от морски дарове са в изобилие и често безплатни.

А, да – често същите тези въздишат за „стария Созопол“, който лично те и такива като тях през годините са затрупали, пренаселили, застроили и обезличили, амин.

Приморско е поредното претъпкано през лятото и пустеещо през зимата малко курортно градче, най-известно с това, че именно оттук е небезизвестния Здравко от Биг Брадър, който си има хотелче и яхтичка, и така де факто обрисува от раз местния поминък и облик.

Китен и Царево в същината си са нелицеприятни малки населени места, които спокойно можеха да бъдат разположени я в Лудогорието, я в Пернишко. Както вече сме отбелязвали обаче по-горе, имат си море и стъпват на това. Иначе – скръб.

Ахтопол е красив и красиво е застинал в миналото. Тук като че ли няма визия за развитие на туризма, освен може би кръчмите. Легловата база основно се състои от древни соц бунгала на бивши лагери и почивни баси на север и квартири под наем на юг. Известен е като нискобюджетен курорт с евтини нощувки, но скъпи кръчми, тъй че повечето „туристи“ си носят продукти от дома или ги купуват в магазините, после готвят вечер след плажа на терасата за цялата рода. Наздраве!

Лозенец преди беше китно курортно селце. Сега прилича на кръстоска между столичния квартал Лозенец и Слънчев бряг. Презастроено, лъскаво, скъпо, можеш да видиш Графа, Къци Вапцаров или Мария Илиева. Известен е като купонджийско място, но определено не си струва.

В Синеморец положението е сходно и дивната природа, красивите заливи, страхотното речно устие и девствените плажове са отстъпили място на тълпите, бетонните строежи в стил мутро-барок, кръчмите и чалгатеките. Скоро там човек няма да може да види на живо морска змия във водата или буревестник във въздуха, най-много някоя силиконова миска да мерне.

Резово, скъпи приятели и съседи, бележи границата ни с братска Турция, която се намира отвъд едноименната рекичка.

Стигнахме дотам, направихме рязко обратен завой по Дейвид Линч и поехме с мръсна газ обратно към дома, отвратени от видяното, изтръпнали от чутото и с грозни предчувствия за бъдещето.

Желаем ви приятно летуване... в Гърция...

Камен Петров

Снимки:

БГ туризъм, Уикипедия, Гоу ту Бургас, Офнюз, Дарик, Е-вестник, ИкономикБГ

Соната за момиче, лодка и двама рибари

Тя нагази пустия плаж в ранното есенно утро.

Отсреща слънцето едва се подаваше над едва разлюляното море, а сребристата му пътека се беше разляла нашироко по сиво-зеленикавата вода, бележеща края на сезона и приближаването на депресията на зимните крайморски дни.
Крис събу кларковете и чорапите, и закрачи боса, провлачвайки с наслада крака в хладния пясък. Подмина табелите на будката на спасителите, които си бяха отишли заедно с туристите, слънцето и сезона /"Внимание! Мъртво вълнение! Дънни ями! Неохраняем извън сезона плаж!"/, после се отпусна на пясъка на ръба на прибоя, там, където оттеглилото се море беше оставило широка ивица от мъртви водорасли, миди, рачета и всевъзможен боклук, която обаче въпреки това ухаеше упоително.
Наоколо по пустия плаж се търкаляха все още неприбрани купчини тръстикови чадъри, избелели от солта и слънцето, камари закопчани с вериги шезлонги, препълнени кошчета за боклук, пластмасови чашки и чинийки, опаковки от сандвичи, огризки от ябълки и царевични кочани, празни бутилки. Сред тях, грачейки и борейки се за всяка находка, подскачаха вечно гладните сивкави гларуси, а по деликатните чайки се белееха по-встрани и чакаха щастливия си миг в пост сезонното ежегодно пиршество с остатъците на туристите.
От някаква все още оцеляла в есенната пустош плажна кръчма, прикрита сред дюните, се носеше приглушено музика. Като че ли бяха Portishead. Пееха „Give e a reason to love you, give me a reason to live...", но може и да се лъжеше. Можеше да е просто съсъка на вятъра в разлюляните тръстики по края на плажа или пиян клошар, проклинащ Бог, Вселена и всичко останало по реда му.
В ленивия прибой, който едва се забелязваше, за разлика от почти ураганните вълни в края на август, в които подскачаха и се кикотеха всеки път, щом гребените им смъкваха надолу банските им, съзря как проблясват рояк слънчеви зайчета. Зачуди се на чудото на природата, което позволяваше подобен феномен, при положение, че слънчевите лъчи все още не бяха легнали над морето.

Стана, съблече късите дънкови панталонки и суичъра си, и нагази по бански в морето, което я прие както винаги като стар приятел, без значение в сезона или не. Щом прецапа плитката вода и нагази сред слънчевите зайчета, видя че това всъщност е пасаж новородени сафридчета, които се стрелкаха в блестяща сребриста завеса над пясъчната пустиня на дъното, обитавана единствено от някой и друг заблуден рак-пустинник, понесъл откраднатата от незнаен охлюв черупка на гърба си, полюшващо се от невидимото вълнение под повърхността морско конче, прилично на вкаменен миниатюрен жребец, така както се беше захванало с изящната си опашка за кафяво водорасло, няколко стрелкащи се морски игли, самотна скарида, само че не розова като в коктейла с майонеза, поднасян по бийч баровете през лятото, а зеленикаво-прозрачна, така че дори оттук с просто око можеше да види в тялото и просто устроените и вътрешни органи. Пасажът новородени сафридчета, не по-големи от нокътя на кутрето и, се стрелкаше насам натам край босите и крака. Любопитните рибки я гъделичкаха, всеки път, щом се опитваха да клъвнат някаква илюзьорна храна от златистата кожа на прасците и.
Крис звънко се засмя, а смехът и се понесе надалеч над спокойната повърхност на морето, което вече проблясваше под лъчите на издигащото се от изток септемврийско слънце. После, все още смеейки се, Крис се гмурна сред рибките и заплува в плавен бруст навътре в морето, а пасажът развя паниката си в непостоянен сребрист воал около гъвкавото и тяло и се пръсна за миг, после се събра отново зад нея...

Дълбоко навътре в залива, на около четири морски мили от брега, двама стари рибари обикаляха даляните и търпеливо изтегляха нощния улов от сребролюспести риби в лодката. Смехът долетя до тях далечен, приглушен и призрачен, като кикота на морска сирена, мамеща моряците в открито море.
Единият от рибарите изправи схванатия си гръб над борда и като засенчи очи с длан от набиращите сила лъчи на утринното слънце, се взря към брега.
- Не е хубава тази работа.- отбеляза рибарят - Морето влачи навътре днес, нищо че е измамно спокойно. Къде е тръгнала по това време да плува тази жена?
- Туристи...- процеди пестеливо другият рибар и плю във водата.
Това и беше единственият им коментар, поне до момента, в който смехът премина в писъци и вопли за помощ.
Двамата рибари зарязаха мрежите и се спогледаха. Знаеха се от години. От десетилетия излизаха в морето рамо до рамо в тясната лодка, въртяха греблата, изпъваха платното, кърпеха мрежите, прибираха улова, пазаряха се с прекупвачите, бореха се за насъщния, а от ден на ден ставаше все по-трудно и по-трудно. Дето има една дума, знаеха и кътните си зъби. Бяха винаги заедно - и в добро, и в зло, и при имане, и при нямане. Дотам бяха неразделни, че когато в един ден жените им, които не издържаха на тежкия рибарски живот, ги напуснаха /първо едната, после - другата/, по мълчаливо съгласие събраха такъмите, лодките и скромната си покъщнина и заживяха в едната от двете хижи, сякаш се разбираше от само себе си, сякаш цял живот така бяха живели - те двамата, морето и рибата в него. Един затворен кръг, който и осмисляше животът им.
Сега двамата рибари се гледаха очи в очи, а писъците на момичето ехтяха отвъд прибоя.

- Пускай мотора. Отиваме да видим какво става.- нареди късо първият.
Другият рибар отново плю през борда в морето.
- Зарежи. Туристи. Рибата няма нас да чака да си правим разходка с лодка до брега за тоя, дето духа.
- Чува се, че е уплашена. Сигурно се дави. Морето дърпа навътре днес, нищо че изглежда спокойно.- упорито повтори първият.
- Не се занимавай с глупости, човече. Стар си вече за такива неща. Щом е влязла, ще се оправи. А и спасители има за тая работа, не изкуфели дъртаци като нас.
Приятелят му го изгледа косо още за миг, после с рязко движение се надигна от тясната седалка на носа, изпъна се като струна и се гмурна в морето, без да плисне и капка при скока си, хлъзгав като змиорка.
Заплува с мощен кроул, оттрениран до съвършенство през годините /нищо, че онзи глупак там го мислеше вече за отписан/, по посока на гласа и на брега, а зад себе си чуваше виковете и молбите на приятеля си. Затвори ши за гласа му и се настрои само напред и натам, където потъваше момичето, усещайки с всяка фибра на 62-годишното си тяло как мъртвото вълнение бавно и неумолимо забавя хода му, изцежда с всяко загребване силите му, всмуква го като хидра, иска го. За себе си.
Изнемощял, почти без дъх, с уста, нос и уши, пълни с морска вода и натежали като олово мокри дрехи и ботуши, рибарят достигна мястото, където за последен път видя да се подава за миг една тъмна глава и ръка, отчаяно протегнала пръсти към морето.
Пое за последно издълбоко соленият морски въздух и се гмурна право надолу, с ясното съзнание, че тук дъното е поне на седем-осем метра надолу и като нищо можеше да я изтърве. После, след още няколко отчаяни замаха и когато дробовете му като че ли вече щяха да се пръснат, пищейки за глътка кислород, видя безжизнените рамене, безволево отпуснатите крайници, разлюлените като туфа водорасли коси около бледното лице. Старият рибар напрегна последните си сили и се спусна още по-надолу, протягайки се към момичето...

Крис изпълзя омаломощена из прибоя, който вече не беше така измамно тих, а плющеше върху нея като мокро одеяло, което сякаш искаше да я върне обратно в дълбините. Слънцето беше изгряло и светеше остро в изнурените и очи, без да топли. Просна се на твърдия като цимент мокър пясък на ръба на водата, после с мъка се изви, седна и присви колената плътно до себе си, обгърнала ги с ръце. Трепереше, колкото от студ, толкова от умора и от преживения ужас. Издуха полепналите по лицето и кичури мокра коса и и сякаш затърси с очи нещо в блесналата под слънчевите лъчи морска повърхност, където вълните вече образуваха гърбици под напора на северняка и гонеха пенестите си гребени към нея и към брега...
Рибарят дълго стоя във все по-яростно клатещата се на ръба на прибоя лодка, взирайки се напразно в размътената от надигналото се от северняка вълнение. Отсреща момичето се беше свило като куче на мокрия пясък и трепереше. Видя я как изпълзя от морето на брега. Приятелят му обаче така и не излезе. Знаеше, че няма смисъл да опитва да го търси долу, под водата. Отдавна беше подминал точното място в стремежа си да го догони с лодката, а и мъртвото вълнение сигурно го беше отнесло вече един Бог знае накъде по дъното, сред скалите, водораслите и раците. Каза му! каза му, мама му мръсна, че е стар вече за тези неща! Защо не остави загубената туристка сама да се оправя, защо?! И той самият се почувства ужасно стар, страшно празен, почувства се като изпечената от слънцето опразнена рачешка черупка, плацикана равнодушно от вълните на вечното море по брега, безнадеждна. Нямаше вече никаква надежда. Нищо нямаше. Все пак почака още малко.
После рибарят, някак странно сгърбен над руля, обърна бавно лодката в широк полукръг и пое право срещу ослепителния диск на слънцето, навътре в залива, към открито море, после зад носа с фара на вълнолома, към порутения дъсчен пристан на малкото рибарско селище, което беше светът му, откакто се помнеше, и към пустата, празна, тиха рибарска хижа, която вече никога нямаше да може да почувства като дом.

Въпреки, че дъното беше пълно с прясно наловена риба, припляскваща в плитката вода, преляла с вълните през борда, цяла планина от риба, която преливаше над глезените му, той почувства лодката празна, ужасно празна.
Знаеше, че никога вече няма да се напълни достатъчно...

Камен Петров