Хроника на протестите ми

Ден първи

Събрахме се има-няма къмто 5000 души на улицата. Навсякъде наоколо се виждаха притеснени униформени ченгета, а цивилните не се виждаха, освен ако не тарашеха тоя-оня за проверка на личната карта, но и те сигурно са били притеснени. Виж на журналистите не им пукаше много-много, снимаха и ни завираха микрофоните си в лицето. Бях се натоварил като хималайски шерп с: трикольор размер метър на два и с прът три метра, вувузел, съдийска свирка, мегафон, кречетало, плакат с обиден за управляващите надпис, миньорска лампа на главата, два галона бира и два спрея за всеки случай.

 Патриотичните песни гърмяха от караоке уредбата из центрума, а народът скандираше "Оставка!", "Мафия!" и "Победа!" като на футболен меч, чак стъклата на общината се тресяха, за наш огромен кеф. Кметът обаче не се показа. Затова пък успях да забия протестиращо гадже с плакат "Много сме - силни сме!". Прибрах се капнал, но доволен, даже успях да се видя в късните новини по телевизията, красив съм, мама му стара! Ще ги разбием тия корумпирани управляващи и монополистите, тва е.

Ден пети

Може би щото се падна неделя, че и национален празник, на сборния пункт на протеста дойдоха в уречения час има-няма 300 човека. Униформените ченгета се поотпуснаха, като ни видяха колко сме, смятам, че и цивилните са го давали по-леко. Журналистите започнаха да пушат цигара от цигара и да чакат дали случайно няма да стане нещо интересно. В първия момент, като отивах натам, се зарадвах, защото улиците на града бяха пълни с хора с цветя и знамена, но едно аверче от протестиращите ме светна, че това било за празника, не за протеста, та ми развали настроението. Този път не се бях направил на товарно магаре и взех само едно по-малогабаритно знаме, съдийската свирка, плакат формат А5 с обиден за управляващите надпис и два галона бира, да не ми тежи. Пак слушахме възрожденски песни и пак скандирахме, но този път се раздрънчаха само белезниците на конвоиращите ни полицаи. Кметът пак не се показа. И от журналята не съм доволен, щото репортажът по телевизията беше натикан между други два - за коленето на някакво селско прасе и за бездомните кучета, че и беше по-къс и от двата, а мен изобщо не ме показаха. И гадже не забих. Мамка им управляващи и монополисти!

Ден четиринадесети

Мислех, че само БФС, Светия синод, политическите партии и агитките се цепят, ама нанай. За днес в един и същи час, но на две различни места в двата края на града, обявиха два различни протеста. Скъсах си маратонките да търча от единия на другия и обратно, а гърлото ми се продра от крещене, укане, скандиране и припяване на "Шуми Марица". Добре че този път бях само с портативно трикольорче, съдийската свирка, бележка с обиден за управляващите надпис, забодена с безопасна игла на ревера ми и два галона бира, та не се претрепах съвсем. За разлика от мен, ченгетата и журналята вече не си даваха много зор, щото явно нещо бяха попретръпнали, та се бяха разделили на две групи като по-хитри и не хвърчаха наляво-надясно към двете групи протестиращи. Пак пяхме, викахме и скандирахме, ама тоя път не се раздрънчаха дори жълтите стотинки в джоба ми, дето ми бяха останали. Кметът съвсем не се показа. Гадже пак не забих, но за сметка на това мен се опита да ме забие някакъв протестиращ с тъничък гласец педал "Елат с нас!". Не ме показаха и по телевизията, щото даваха футболен мач. Баси управлението, баси монопола…

Ден двадесет и седми

Днес протестът, слава Богу, пак е само един. За сметка на това обаче заради студа ли, заради някоя сапунка ли, за какво ли, ченгетата и журналята бяха повече от протестиращите, което от друга страна беше добре, щото цивилните агенти изпъкваха отдалеч, както викаше баща ми, като цирей на ханъмски задник. Този път се бях направо увил със знамето, щото ми тракаха зъбите от бахъра, та не носех нищо друго, освен два галона бира, а обидния за управляващите надпис си го бях надраскал с маркер на ръката.

Понеже бяхме малцина на брой, малко ни досрамя да надуваме музиката и само тихичко си скандирахме по време на шествието до общината, ама съвсем тихо, щото някви яки бичмета още предния път ни гледаха на лошо, че дигаме шум, докато си пият кафето по барчетата. Може би и затова нищо не задрънча този път, пък и нямах вече пукната стотинка в джоба, кво да дрънне? Само една засукана протестираща мадама с плакат "Национализирайте монополите!" ми дрънна един шамар като и се пуснах, оказа се, че е омъжена за един от лидерите на протеста, добре, че не ме дрънна и той, че знамето му беше бая голямо, с голям сап. Кметът никакъв не се показа, дори се чу слух, че бил на лов в това време, ама не повярвах. Като се прибрах, даже не пуснах телевизора, пък и вече ми бяха спрели тока. Това ако е управление, това ако е монопол, аз се неща…

Ден тридесет и първи

Събрахме се и се огледахме критично, всичките трима. Бездомно куче ни позяпа известно време, почеса се с крак, препика един стълб и се запиля по свои си работи. Площадът ми се видя голям и чужд, а спасение не дебнеше отникъде. Сградата на общината се извисяваше зловеща, сива и огромна над нас и приличаше повече на зандан. Наоколо по барчетата тарикатите и кифлите си пиеха кафето и си лафеха по джиесемите. Ченгетата - и униформени, и цивилни, открито скучаеха, журналята - колкото бяха останали - и те. Нямаше музика, нямаше знамена и плакати, нямаше скандирания. Тишина. Спогледахме се. "Имаш ли карти, брат?", рече единият от протестиращите, дето го знаех от вече има-няма месец протести. "Ъхъ. Че как! Не ми излизат от джоба", отвърнах, а и истина си беше. "Ми дай да ударим едно каре!". Озърнах се, после пак се спогледахме, всичките трима протестиращи. "Ама един не стига, бе приятел", рекох гузно и ми стана едно самотно такова и беззащитно някак си. В този момент високо горе с трясък се отвори прозорец и кметът започна да ръкомаха като луд: "Чакайте, бе, идвам за карето! Чакайте бе, свои хора сме, наши хора!". После наистина взе, че дотърча. Кво да правим, придърпахме по едно от разбитите павета и кошчета на площада, извадихме картите и галоните бира и зацакахме на вързано един белот с киртици, а ония кибици, мамка им - ченгетата и журналистите, се примъкнаха в кръг около нас и зазяпаха с интерес играта на протестиращи и управници…

Камен Петров

Обичам да чета… на бартер...

Много обичам да чета. Затова от малък нося диоптри за късогледство, а при всяка смяна на квартирата, за книгите ми трябва камион, а за мебелите - микробусче.

Много съм начетен и имам богата обща култура, макар де факто да не разбирам от нищо конкретно истински, но това няма значение - важното е книгата, важното е да се чете, да се образоваш. Затова чета и чета - у дома в банята /защото имаме бебе/, тайно на работа /защото шефът не обича подчинените му да се скатават интелектуално/, в автобуса, на плажа, дори докато похапвам на обед набързо в кварталната кръчма до офиса.

Много обичам да чета, обаче проблемът е, че вече съм изчел всичко у дома, в домовете на приятелите и колегите си, както и това, което успявам да докопам безплатно от интернет, без да ме санкционират като нет-пират, разбира се. Прочетох ВСИЧКО, дори кримките на тате, розовите книжлета на мама и детските книги на двамата си сина.

Проблемът е и в това, че днес не е като вчера, а утре вероятно няма да е дори като днес. Искам да кажа - нещата се влошават. Преди време си купувах книга всеки месец на заплата, често по две. Днес купувам само за подарък по Коледа на жена си. Хем от по-евтините. Няма пари за ядене и за сметките, камо ли за книги. За театър, кино и концерти дори не ми се говори.

Заоглеждах се за алтернативни варианти. И нали споменах вече, че съм един начетен такъв, веднага ми просветна, че вариантът е само един - бартер. Натуралното стопанство е движело света преди векове, защо да не пораздвижи и общата ми култура днес, казах си. Още повече, че през лятото на Кея до Дунав през почивните дни едно момиче самосиндикално организира точно такъв тип "пазар без пари", макар и не за книги, а за всякакви вещи. Такива инициативи /ЧЕЛ съм/, имало по света, дори в родна София, а в нюйоркското метро било направо негласно прието пътника, който е дочел книгата си, просто да я остави на седалката след себе си, без да си я прибира, за да я прочете и следващия и т.н., и т.н.

Та, заоглеждах се за бартери на книги. Дълго гледах. Оказа се по-сложна работа, отколкото я бях мислил, да не кажа невъзможна.

Хората, които изобщо все още имаха книги, ги залагаха в заложни къщи, при букинистите или в оказиони за жълти стотинки. Мнозинството обаче се оказа, че изобщо не чете, най-много някой жълт вестник или порно списание. Тъй че, оказах се като риба на сухо в напъните си да се дообразовам.

Иначе обаче бартерът добре вървеше насред кризата, при това правителство, в днешно време.

Народът масово разменяше нещо срещу нищо. Вегетарианец трампеше карантия срещу репички с месояден. Човек с два чифта стари обувки, но без нито една риза, разменяше единия чифт за износена тениска с босоног. Баби си менкаха сметка за ток срещу сметка за парно. В кръчмата един вече почерпен пияница направи бартер на двойната си гроздова срещу бирата на още трезв събрат. Съседи бартеросваха на поразия яйца срещу брашно, сапун срещу хляб, пешкир срещу дъска за гладене, сребърен пръстен срещу абонамент за градския транспорт… Един приятел дори опита да размени жена си за автоматична пералня, която възнамеряваше да ползва с любовницата си, но в крайна сметка сделката се провали… Е, поне опита човекът…

Та и аз така. Все още опитвам. Търся книги сред хората, но хората отказват да четат. Имат си по-важна работа.

Трябва просто да оцелеят…

Камен Петров