Честит рожден ден, мамо!

Мамо,

Днешният ден, на който си родена и ти, е 301-ият ден в годината според Григорианския календар и остават 64 дни до края на годината.

На този ден Христофор Колумб открива остров Куба.

Президентът Гроувър Кливланд открива официално Статуята на Свободата в Ню Йорк.

Чехословакия обявава независимост от Австро-унгарската империя.

В САЩ въвеждат Сухия режим, което пък води на възход на гангстерските войни и на бун на джаз поколението, по-известно и като изгубеното поколение, част от което са Хемингуей и Фитцджералд.

В Сан Франциско е създадена любимата и на двама ни група Metallica.

Родени са философът Еразъм Ротердамски, политикът Цанко Церковски, писателят Ивлин Уо, художникът Френсис Бейкън, култовият футболист Гаринча, поетът Евтим Евтимов, актьорът Кирил Варийски, компютърният гуру Бил Гейтс, певецът Ерос Рамацоти, актрисата Джулия Робъртс, актьорът Хоакин Финикс.

На днешния ден, освен теб, празници имат анимацията, Кипър, Гърция, Словакия и Чехия.

Не знаеше всичко това, нали мамо?

И аз не го знаех.

Знам само, че днес празнуваш кръгла годишнина и през всичките тези години си била най-обичливата, грижовна и мила майка, най-преданата и всеотдайна съпруга, най-добрият и верен приятел и най-лъчезарната и чиста жена, която познавам.

Без теб това семейство нямаше да бъде истинско семейство, а синовете ти нямаше да израстнат и да се превърнат в това, което са днес.

Обичам те много!

Честит рожден ден!

Твоят Камо

Началото и края

The gypsy woman told my mother

Before I was born...

                            Chuck Berry, Hoochie Coochie Man

Бях много млад,

когато циганка предрече,

че през любови много

ще премина аз.

Измина време,

времето изтече - 

и вярно - любих много и в захлас.

В безброй любови

минаха ми дните

и много обич опознах,

но сам не знаех как мечтите

ме водеха от грях във грях.

Бях много млад, дори и сам не знаех,

че ще позная хиляди жени,

но че дори по тях и да ридаех,

единствена за мене ще си ТИ.

Ти беше с мен, когато в дъното ридаех.

Ти беше с мен сред сринати мечти.

Ти беше с мен, когато сам се каех.

Ти беше с мен и беше ТИ.

Защото, ти за мен си, мамо, само,

това, което ме крепи.

Това, което в края ми остава -

това си ти, това си ти...

Твоят Камо, с извинения

Невидимият мост

„Животът е мост. Премини го, но не строй къща върху него“

Индийска поговорка

На всеки някога през живота си му се налага да прекоси някой мост, независимо дали това му харесва или не.

В случая колата ми с австрийски регистрационни номера преминава през разбития Дунав мост. Отсреща вече се виждат покривите, антените и комините на Русе. Родният ми град. Напоследък – и град на свободния дух, припомням си.

От години живея и работя в едно предградие на Виена в търсене на сносен живот за семейството си. Рядко си идвам у дома и обикновено поводът е тъжен. Така е и този път. Тате беше починал след дълга, унизителна и обречена борба с рака след като Фортуна окончателно отвърна лице от него в края на един отруден жизнен път.

Докато бавно прекосявам града с австрийското си лизингово возило, ме тресат противоречиви чувства. Огорчение и носталгия, радост и съжаление, ентусиазъм и апатия. Малката Виена ми се вижда още по-смалена, занемарена и тъжна. Мутробарокът в Русе отдавна е изместил барока, а псевдомодернизмът, архитектурните недоразумения, панелките и тоталният кич разказаха играта на останалото – и на модерна, и на неокласицизма, и на сецесиона, и на всичко. Днес голямата Виена, край която не по своя воля живея и работя, процъфтява, а родният ми град запада от ден на ден.

Тъгата ми е избила на повърхността още докато минавам по престарелия Дунав мост, но съм сигурен, че ще ме следва неотлъчно и ако река да прекося – ей така – заради идеята - и Дъговия, Гредовия или Сарайския мост – всичките те останки от отдавна минали времена, с неразбираема за днешните млади етимология на имената, стаили в настилките си все още тропота на стотици конски копита и паянтови каручки от древни времена. И всички те като че ли водят единствено от града към града, в един самодостатъчен, елиптичен цикъл на затваряне и пълна липса на перспектива.

Припомням си обаче, че днес Русе не е само град на мостове над реките, но и на мостове на дружбата и приятелството, на духовното единение и любовта, на помнене на минало и история, мостове към бъдещето и към обединението с Европа и света, напоследък и мостове на свободния дух, който се надяваме да ни отведе напред.

Точно тези мостове са ме отвели и мен в търсене на препитание далеч от дома и точно те ме връщат от време на време в Русе със стаена дълбоко в гърдите болка. Те ми помагат за това родния ми град да не остане едно празно мечтание за мен, а да бъде завинаги една неотменима и видима реалност, без която не мога там – навън, сред чуждите хора, реч, култура и манталитет.

Мостът, мисля си, не трябва да бъде просто едно безлично място – част от инфраструктурата,място, от което хвърляш панорамни погледи към ландшафта или си хвърляш боклука, място, от което скачаш с бънджи или просто скачаш, за да се самоубиеш зрелищно.

Мостът свързва, не разделя.

Такива са днес и мостовете, които съм прехвърлил през душата си, шофирайки из мъгливите есенни улици на родния си град, докато севернякът през Дунав откъм Румъния ме кара да потръпвам зиморничаво, но дали само от него. Мостовете в душата ми са невидими, но осезаеми и напълно реални за мен, точно като в онзи покъртителен роман на Джули Оринджър. Внимателно съм ги проектирал, градил и поддържал здрави през годините, за да мога винаги да мина без страх по тях, щом се почувствам сам, щом се почувствам изгубен, щом се почувствам изкоренен и изпълнен с неверие.

Мама ми отваря пътната врата на къщата, която откак се помня, старее с достойнство на самия край на „Александровска“, досами Халите, и за миг ме гледа мълчаливо. Изглежда ми още по-свита, сива и мъничка, откакто я видях за последно, а то беше едва преди шест месеца. Тогава се бях върнал за погребението на баба си. Днес се връщам за погребението на баща си. Чудя се няма ли да дойде момент, в който ще се върна по някой хубав повод – сватба, раждане или кръщене например. И за чие погребение ще се наложи да се завърна у дома следващия път.

- Здравей, мамо.- казвам и леко я целувам по челото.

Усещам уханието и на дом, на уют и топлина, на наскоро варено сладко от сливи и на печена баница, на онова неназовимо нещо, което всеки от нас къта дълбоко в душата си и което ни свързва завинаги с невидим мост с детството ни, с най-хубавите ни спомени и с нетленността на рода и майчината любов.

Тя ме прегръща безмълвно. Не плаче. Явно е изплакала сълзите си за тези 48 часа, които ми бяха нужни, за да се освободя от омразните си, високоплатени задължения в австрийската мултинационална фирма, да си взема временно сбогом със съпругата и дъщеричката си, да се приготвя път и да го пропътувам – от виенското предградие, през Дунав мост, до дома.

- Не искаш ли да се поразходиш из Русе, да видиш приятелите си? – пита мама, след като цялата ненужна сутня, сълзите и венците, роднините и беглите опечалени полунепознати, гробарите и буците пръст по ковчега на тате вече бяха отшумяли в едно изпълнено със скръб, тъпа болка и сухи сълзи минало.

- Не, мамо. Стига ми да видя теб. И да изпратя тате. - отвръщам.

И все пак излизам, мама е непреклонна. Сгушен във ватираното фирмено яке, обхождам улиците и площадите, градинките и парковете. Старателно избягвам гротескната грамада на МОЛ-а, кварталите с безумно ново строителство и търговските центрове. Подминавам и Лайното, на което традиционно се събират на кафе и лаф старите ми дружки. Скитам сам /тъй и не се обадих на „приятелите“, с които реално съм делил само маси по кръчми и купони/, обхождам брега на Дунав и Малката Виена, Парка на Младежта и Парка на Възрожденците, Речна гара, яхт клуба и паметника на Ангел Кънчев, качвам се до Левента и Телевизионната кула, отбивам се до Текето. Посядам за миг в сянката на Статуята на Свободата и се взирам в празните шадравани, затлачени от мъртви есенни листа.

Празно ми е обаче.

Празно ми е на душата.

Знам, че още не съм посетил всяко едно място, което трябва да посетя, затова.

И ето ме, връщам се на гробищата едва часове след погребението, целувам снимката на тате на пресния дървен кръст, преподреждам ненужно цветята, разпилени по гроба, паля нова свещичка – за себе си, за него, за всички нас.

Всеки сам трябва да прекоси и този мост, мостът на скръбта, самотния невидим мост, по който преминаваш, за да се сбогуваш завинаги с човека, който ти е дал живот. Най-самотният мост.

Прекосявам и него, а сърцето ми е натежало от сълзи. Сбогувайки се завинаги с тате, все едно си вземам последно сбогом и с Русе, с родината си, с целия си съзнателен живот досега, с надеждите и мечтите си.

Не се виждам с никого в родния си град, но се обаждам по телефона на неколцина, без които не мога. На момичето, чието сърце разбих, заминавайки в чужбина с друга жена, за да създам там семейство с много любов. На учителите си, които ми дадоха така много при старта на живота ми и които надали ще видя някога отново. На любимата си леля /за чието близко погребение, чувствам, че ще се върна следващия път/. На най-добрия си училищен приятел, който отдавна се е превърнал просто в един бегъл полунепознат.

Обикалям отново за последен път града. Не е същото. Никога не е същото, казвам си.

После часовете и оскъдните дни неусетно се изнизват и отново е време да се стягам за път, за да прекося в обратна посока Русе, Дунав мост, Европа и целия си безнадежден емигрантски живот, за да се завърна в съсредоточието на днешното си жалко съществуване в покрайнините на Виена, в корпоративните дебри на фирменото си израстване, в дома си под наем и колата на лизинг, в курсовете по немски език на жена ми и училището на детето.

- И да си дойдеш пак скоро, ей.- казва обичливо мама на сбогуване, застанала обичайно на прага на дома ни там, в края на „Александровска“, досами Халите. Пооправя ненужно ревера ми – Знаеш колко много те обичаме и те мислим всички.

- Да, мамо. - отвръщам и я целувам нежно по челото.

После си тръгвам за пореден път.

Вече съм спокоен обаче. Обуздал съм поне донякъде духовете в душата си.

Всичко беше предначертано.

Всичко беше ясно.

Толкова беше просто – след дълго скитане, в края на краищата най-сетне бях открил отново невидимия мост към самия себе си и към корените си.

Сега вече можех с леко сърце да се върна в чуждия си дом в чужбина, да работя, да живея, да планирам, да се грижа за семейството си.

И да знам, че той – мостът, макар и невидим, е завинаги някъде зад мен. Стабилен, с бетонни основи, изграден с много вяра, надежди и любов.

И че никой няма да го изгори зад гърба ми, докато го пазя дълбоко вътре в себе си. В сърцето, в душата и в цялата си същност.

Твоето име, жена

На мама с любов

Докосната от светлина
Осмисляш дните ми самотни
Не земен ангел, а жена
Сърцето ми във миг докоснала
Родих се сам, ала не съм
Нещастен, нито съм самотен
Със тебе винаги ще знам
Че пълноценен е живота ми
Със теб от първия си миг
Засуках любовта на вечния
И сбъднах хиляди мечти
И опознах безкрайна нежност
„Любов“ е името ти, знам
Тъй както знам, че си със мене
По пътя проснал се дотам
Където ще цари безвремие
Утробата ти ме дари
С познание за красотата
И с жажда да открия мир
Във красотата на жената
Когато срещнах Нея, Теб
Намерих сякаш отначало
Политнах, любех - прероден
Във Твойто вечно огледало
Обожествявана сега
До мен е моята любима
И щом я има на света
Все тебе, мамо, ще те има...

Камен Петров

Биберон, патлак и два вонящи памперса

Среднощ е.
Всички в тази половина на Земното кълбо отдавна спят със здравия сън на праведните или под упойката на твърд алкохол и мека дрога. Будни са единствено совите, магистралните проститутки, дежурните ченгета и... аз...
Поглеждам с отвращение стрелките на стенния часовник срещу мен, който призрачно се мержелее в приглушената светлина на нощната лампа, която гори денонощно в спалнята от около месец насам.
3,20 часът сутринта.
Време за петото двойно уиски в бара на ъгъла. За самоубийство в някоя задна уличка. За край на поредното техно парти в бийч бар край морето. Или за... сменяне на памперси...
Тъкмо си го помислям и наследникът ми зейва, тъй както само допреди миг кротко е прохърквал, сгушен в леглото между мен и майка си, и изкарва един солов рев ала Монсерат Кабайе плюс Леми Килмистър от Моторхед, от който ми настръхват косите. Край, викам си. Още няколко такива подобни среднощни концерта, и домоуправителят ще ни изхвърли като мръсни котета на мразовитата есенна улица.

Тъй като не сме обаче изритани все още, с майка му се измъкваме изпод завивките като сънени еноти с тъмните си кръгове под очите и се надвесваме над свидната, високодецибелна рожба. Леле, викам си в полусън, още е на месец, пък как врещи. Чудно какво ли ни чака да речем след година... Ами след 14... 18...
Както и да е. С вече вещи и отиграни, механични сънени движения измъкваме от многослойната какавида от пелени, памперси, ританки, камизолки, потничета, чорапчета и прочее розовия, тресящ се от спазмите на коликите, глада и рева пашкул /32 дни, 58 сантиметра, 4 кила и 800 грама/. После мама го намества с идващо дълбоко от зората на човечеството атавистично познание, което не се учи, А СЕ ПРИТЕЖАВА, до набъбналата си гръд. Наследникът доволно захапва цицката с мляскащи звуци като на хималайски тигър, кормещ младо муфлонче. А аз, олюлявайки се в притихналата нощ, се отправям като сомнамбул към торбата за боклук на терасата. Да изпуша една цигара. И да изхвърля поредния вонящ памперс.

Пуша без наслада срещу нощта, облегнат на хладните перила. 6 памперса в денонощие... Умножено по 32... Около 200 парчета за месец... По 30 кинта пакета... За три години това прави... Махвам с ръка и се отказвам да се боря с тройната заплаха на аритметиката, семейния бюджет и безсънието. Във всеки случай множко ми се вижда.
Хвърлям фаса далеч долу на тъмната земя, минавам да пусна една вода в тоалетната и тихомълком се сгушвам в топлото разхвърляно легло, където мама и бебокът вече се приспиват, всъщност почти са заспали.
Лежа до тях и ги обичам, и кроя нелепи планове да обера банка. Или съседния тотопункт /ама там ме познават, че съм от „редовните”/. Или може би бронирана кола, пенсията на някой дядка - още в мига, в който си я изтегли с треперещи ръце от банкомата, отсрещното казино, което е единственият търговски обект на печалба в квартала, касата на фирмата, поне бакалията на ъгъла...
Мятам се в просъница и бълнувам сложни системи да изкарам някой лев в тази гадна криза, при това вариететно правителство, при всичката му безработица, рецесия, евро и шенген зони, дълговете, наемите, сметките за плащане, пороци като ядене, пиене, пушене и почивка един път в годината за 7 дни на морето...

Да, ама аз съм много интелигентен /понеже мама все така повтаря/, тъй че си давам сметка, че това май е само за кино или за полицейските хроники. Вярно, че Гай Ричи пробута подобна фантасмагористична утопия на Холивуд и целия свят и я нарече „Две димящи дула". Вярно и че българските му епигончета го преповториха и я пробутаха и те тук-там из селските провинциални кина на републиката и я нарекоха „Пистолет, куфар и три смърдящи варела". Понеже съм по-умен, закъсал и амбициозен от тях, викам си почти насън, що и аз да не се пробвам? Що не напраскам един сценарий и по него - вместо да снимам поредния калпав български филм без награди, да обера някого или поне да преметна социалните и данъчните, все тая...
После обаче надвива желязната ми воля за живот и се унасям в крехък сън без сънища - защото ЗНАМ! - скоро ще изминат заветните 3 часа тишина, и звярът в сина ми ще се обади с безпогрешната точност на инстинкта и жаждата за живот.
А ние с мама отново ще бъдем до него, за да му помогнем да се превърне постепенно от безпомощна плюшена играчка в истински човек като нас. Може би грешен. Може би смъртен. Може би слаб. Може би гений...
Нашето си бебче.

Със или без пищов.
На него засега му стигат биберона и пълните памперси...

Тате, Русе, 26 септември 2012

Tabula Rasa

На мама Све, с любов

Една мъничка Табула Раса стана онзи ден, на 23 септември, на 30 дни. Цял месец живот. В НАШАТА къща. 

Всичко ни е първо тези дни. 

Първо дете. Първо безсъние. Първи плач. Първи спор за име. Първа разходка. Първо возене в кола. Първа инжекция. Първо папане, първо акане и първо пишкане.

Силен е като първак с една дума.

Първа кръв!

Табула Раса, в университета ме учеха, означавало в дословен превод "чиста дъска". Сиреч, преди да познава нещата, човек трябва да знае познавателните си способности. Бебокът ни, значи, още няма вродени идеи, цялото познание се ражда в опита. При раждането си на 23 август тази година, разумът на Камо Младши е бил “чиста дъска” (tabula rasa). Нямало нищо в интелекта, което преди това да не е било в сетивното. Обективната природа, гъгнеха на главата ми професорите, е истинският предмет на всяка наука, тя и той може да бъде познат само чрез опита. Според някои философи логическите принципи за противоречието и тъждеството са неизвестни за децата, болните и изоставащите.

А сега де!

Дано синът ми, или неговата Табула Раса, не се формира само и изцяло под мое влияние, викам си днес - 20 години след вземането на ненужната си диплома. От цялото следване ми е останала единствена тази теория от далечната епоха на Просвещението, дело на Джон Лок /философът, а не Тон Лок рапърът/, както и единствената ми шестица в Софийския университет, а именно тази по философия, заради което може би и майка ми и любимата ми често ме наричат дървен философ.

Та думата ми беше за нашата си мъничка, все още нерендосана, неизписана с мръсотии и графити, ненакована с пирони и ненадялана с тресла.

Нанесе се някак откъм Нищото в живота ни, в любовта ни и в дома ни и вече ги е завзела всичките.... оформяйки се.

Е, вижте как...

Право в зъбите на това копеле - Животът, това е положението!!!

Тате, Русе, 23 септември 2012

Блокът на бебетата

Нощ е.
Или пък ден.
Не, все пак май е нощ, решавам.
Сетивата, възприятията и понятията ми още не са добре развити, тъй че пак ще се наложи да се предоверя на интуицията си. Виж, братче, тя работи на шест!
Тъмно. Тихо. Някак празно.
Празно?!
Къде са всички, мамооооооооо...
Размърдвам се, но съм пристегнат като в усмирителна риза, едва дишам. Потя се. Внезапно ме хваща клаустрофобията. Мятам се като луд, а под носа си съзирам с късогледи очи някаква решетка. Без да искам, удрям носа си в нея.

-          ААААААААААААА!
Съжалявам, братче, но това ми е първосигналната атавистична реакция.
В далечината обаче – о, чудо! – се чува тропот, и в периферията съзирам силуета на огромната розова жена с ония чудно вкусни цоцки, която така държи да я наричам МАМА.
Та, значи, МАМА ме вдига на ръце, гука нещо неразбираемо, мушва ми в устата цоцка /но не нейната за жалост, а някакво пластмасово подобие/, така че утихвам. Унасям се и се връщам в полусън назад в утробата.
Назад, назад, назад...
Плувам, плувам, плувам...
Толкова е хубаво там вътре, така спокойно, толкова тихо, топло, приятно, удобно...
МАМА ме оставя тихо зад решетките и отново излиза, този път на пръсти.
-          ААААААААААААААА!
Упси, пак съм аз...
А голямата розова жена... пардон – МАМА, отново дотичва, люшка ме на ръце, глуповато гука и тика в беззъбата ми уста оная същата цоцка – не нейната, разбира се.
Брей, викам си, явно номерът с реването като магаре действа.
Тази нощ изпробвам номера на няколко пъти.
Работи, братче!
Единадесет пъти извилих, единадесет пъти все някой дотърчаваше с изменено лице отнякъде и поемаше шефството над мен.
Супер!
Обикновено на сирената се отзовава МАМА, по-рядко БАБА, чат-пак и ТАТЕ... каквото и да значи днес това.
Доволен се унасям и проспивам целия следващ ден, за да изпробвам новата си система отново на идната нощ.
Така минава напоследък времето. Май само ям, спя, акам, ям, спя, акам.
Не е зле.
Понякога чувам Михаела от четвъртия етаж – всъщност май на всеки три часа, когато очевидно я будят – досущ като мен, за поредното папане, чипкане, гушкане, капане на капчици, ала-бала, тпу!... Човек не може да си отспи, казвам ти... Както и да е... Искам да кажа, че мадамата поне оттук изглежда тиха и деликатна. Представям си я на около два месеца, с още недоизбистрени сини очи, нацупена розова муцка, пухкава, русокоса и – да – ревлива. Разбира се, не може да се сравнява с онова гадже Ива от Родилното, но пък нали ми е съседка...
Инокентий от своя страна, който явно обитава жилище някъде на шестия етаж, се явява голяма конкуренция в реването. Не може да докара моето „АААААААААААААА!“ дори наполовина така сполучливо, но се старае дребосъкът. А и не млъква денонощно, така че адски ми затруднява дрямката – и следобедната, и среднощната. Явно проблемът там не е в коликите, а в името, викам си, как може да го кръстят така, обаче не ми пука особено.
В общи линии се чувствам понякога като в миниатюрен детски концлагер, честно – с всичките тези решетки, усмирителни ризи, затворнически режим /яж-спи-акай, през три часа, ходом-марш, хахаха/. Утехата ми е, че май всички в панделата сме на едно дередже – и аз – Камо Младши, и Михаела от четвъртия етаж, и Инокентий от шестия, и съседът ми Ники, и Пепи, и Коко, и Онуфрий /Онуфрий?!/, чиито гласове чувам чат-пат, ако не спя или не рева, за да привикам някого в галоп, разбира се.

Вярно, понякога ме изкарват на въздух на плаца... пардон – на терасата, но това не е истинска свобода, казвам ти... не още...
Иначе, доколкото разбирам, в нашия блок сме общо седем бебета. Големите тромави хора не случайно го наричат „Блокът на бебетата“, а край входа му виреят като гъби след дъжд два магазина за бебешки дрешки и играчки, един – за детски, плод-зеленчук, хранителен магазин, три барчета и седем агушеро-гинекологични кабинета. Блокът ни очевидно е рай за педиатрите и за бебешко-детската индустрия, но на кой му пука. Раста и възмъжавам с всеки Божи ден, усещам го просто на мига – с всяко бозаене, с всеки сън, с всяко ако, ако щете, да ме прощават дамите-бебета.
Според мен обаче, нищо че сме седем парчета, родени в рамките само на една-две години, звездата на Блока на бебетата съм именно аз. Останалите бебоци си ги слагам в малкия джоб на памперса, нищо че той по принцип джобове, разбира се, няма. Може би защото съм най-красив и умен, може би защото съм най-росен-пресен-от-АГ-донесен, може би е ген /нищо, че ТАТЕ ми вика обикновено Самоходния Памперс/. „Нашето гардже си е най-красиво“, казва понякога МАМА, а ТАТЕ само сумти и трака по едно черно нещо с черни копчета, поставено пред някаква машинария, много приличаща на телевизор, щото – нали – сметки имало за плащане, все повтаря. „Заплюй ДЕТЕТО, че да не го урочасаш“, вика пък в такъв случай БАБА и бързо ми връзва на китката червено конче, а на мен ми се иска гривна, от тия дето дрънкат, ама карай, братче, има време...
Та викам ти, дребен, колкото да убием времето, докато си висим тука във возилата пред кабинета на ПЕДИАТЪРА, на малкия си пръст ги въртя всичките, обаче понякога ми е много скучно. Монотонно ежедневие, няма купон, затова си го правя сам с ония големите тромавите наоколо. Пробвам ги със звуци, пробвам с внезапни движения, пробвам това-онова и от ден на ден ставам все по-добър и по-добър... А, ти, между нас казано, на колко си? На месец, викаш? Хм. Бе, лошо няма. Иначе младееш. Аз месец нямам още, но съм преждевременно съзрял, ако мога така да се изразя. Минавам насам край кабинетчето на ПЕДИАТЪРА, само колкото да убия времето, пък и да не счупя хатъра на МАМА, разбираш. Преглед, че преглед, вика жената, какво да я правя, майка ми е все пак. Иначе, Слава Богу, ТАТЕ вече е на работа и напоследък е уморен и нощем не хърка толкова, както преди. БАБИТЕ си гледат ДЯДОВЦИТЕ, МАМА гледа мен... Лайф ис лайф или иначе казано за едномесечен недораслек като теб – животът си тече, нали така?... А иначе, братче, каква марка ти е возилото? „Чиполино“ а? Е, айде, биват-биват долу-горе. Ще изкара някой и друг месец по дупките на този град. Аз си се возя на тоя сиво-синия „Стоук“ засега, не се оплаквам, висока класа е, някакъв тип на име ВУЙЧО  ми го прати откъм столицата, но вече си правя сметките един ден като подкарам една триколка на „Крос“, тогава ела ме виж! Блокът на бебетата тесен ще им се види... Ти „Бебето беглец“ гледал ли си? Не ?! А „Виж кой говори“? Не?! Бе много си ми задръстен, брат. Сори, ама чакай само да проходя тези дни, тогава всички ще ми дишат праха и ще ме дават по новините... Упси, леко сега, че МАМА иде насам заедно с ДОКТОРКАТА. Прави се, че те няма, братче, аз също ще се скатая.
Засега...

После ще се видим в Блока на бебетата. Там е купонът, братче, там е!

Камен Петров - Младши
Русе, 6 септември 2012 година

Brand new day

Stand up all you lovers in the world
 Stand up and be counted every boy and every girl
 Stand up all you lovers in the world
 We're starting up a brand new day

Sting, Brand new day

Около света

На мама от тате…

Where you want to go

Who you want to be

What you want to do

Just come with me

I know you're bold enough

I've been around the world

And I have seen your love

I know I know it's you

You say hello then I say I do

                        Red Hot Chili Peppers "Around the world"

Светът е едно наистина безлично, грозно, тясно, претъпкано местенце. Скучно място е светът. Ежедневието е еднообразно. Часовете едва се нижат. Вия се от безсилие около самия себе си, ще ми се да гриза стените наоколо – ако имах зъби, разбира се, и ако имаше стени. Светът е една топла субтропическа бърлога, в която никога нищо не се случва, долавям само отгласи от далечни събития, не участвам в нищо.

Прекалено дълго си се заврял в този твой малък, ограничен, безличен свят, мойто момче, рекох си един ден /или може би нощ/. Разкарай се! Обиколи около света. Виж и други места. Научи нещо ново. Почувствай се различно. Излез от еснафската си среда, от комформизма, удобството и сигурността, които до никъде не водят, най-много до деменция и оскотяване.

Алиениран съм, алиенирааааан съм, до дупка съм изтъкан от алиенация, просто усещах че от еднообразие и самота вече затъпявам.

Така че в крайна сметка се реших и някак си тръгнах.

Усетих, че наистина му беше дошло времето.

Инстинктивно налучках посоката, нямаше кой да ме упъти.

Можех да започна пътешествието си, по-готов нямаше да стана.

Завъртях се в кръг около себе си на 360 градуса и запълзях по дълъг, тъмен, горещ като ада тунел.

Тунелът е дълъг, да, уф, дълъг е, мамка му!

Цяла вечност вече пълзя.

Краят му не се вижда.

Тясно е, да му се невиди, уф, много е тясно!

Ужасна клаустрофобия ме гони.

Направо не се диша.

Задушавам се.

Пълзя ли, пълзя по тунела, а отвън чувам само ритмични приглушени писъци.

Стените на тунела пулсират.

Ту-туп, ту-туп, ту-туп.

Може би е блъскащата в главата ми кръв, може би от клаустрофобията или просто така ми се чува, но това пулсиране сякаш прониква дълбоко вътре в мен и в унисон с него пулсира целия околен свят.

Пълзя по проклетия тунел на неравномерни спазми, толкова ми стигат силите.

Като сляпа къртица във вулкан съм.

Пълзя.

Пълзя.

Пълзя.

Имам чувството, че се придвижвам едва по сантиметър в минута, но не се отказвам, инат копеленце съм си аз, отсега си го знам.

Ще обиколя света.

Ще видя нови места.

Ще науча НЕЩО!

Ще проумея СМИСЪЛА!

Вдишай-издишай, вдишай-издишай…

Тунелът се е проснал в горещия мрак пред мен и се придвижвам опипом, сляп съм като къртица наистина, мамка му, но за сметка на това пък усещам, че пулсирането и писъците като че се приближават.

В един момент, точно в мига преди да се откажа и да спра завинаги, в далечината в края на тунела видях мъжделива розовееща светлина

„Имаме разкритие!”, стори ми се да бръщолеви несвързано някой, но може би просто така ми се е сторило.

Събрах останките от силите си и пропълзях последните сантиметри.

Светлината се засили.

Краят на тунела се виждаше и стана по-широк.

Само насреща да не идва някой влак или объркана къртица като мен, но в насрещното движение, хехе, викам си с последни сили и пълзя ли пълзя, ей така, вече на инат, по инерция.

Внезапно почувствах нечии хладни пръсти на лицето си.

„Сестра, форцепс!”, изрева нейде отблизо дразнещия непознат глас, а аз понечих инстинктивно да се дръпна назад в мрака на така добре познатото ми убежище, но някой ме хвана и ме задърпа с все сила нанякъде, навън.

Щеше да ми откъсне направо главата, копелето!

После все пак подадох насила глава навън, в света широк и чужд, огледах го за част от секундата с широко отворените си, невярващи очи, това което видях, изобщо не ми хареса, страшно беше, тревожно и убийствено, плашеше ме и ми навяваше неясна тъга и апокалиптични спомени за бъдещето, така че отворих в ступор беззъбата си уста и изпищях, а след това изпищях отново и отново.

Все още пищях като побъркан от страх и ужас, когато ме издърпаха навън, шляпнаха ме по дупето, повиха ме и ме поставиха в скута на мама.

Бях примирен, но не и победен.

Налапах палеца си и като го засмуках, реших да подремна за малко

Имах нужда да събера нови сили, защото ми предстоеше борба.

И този път тя щеше да продължи дълго, да не кажа до края.

С моите хора.

Навън.

Около света…

Колкото и страшен да е той.

Камен Петров