Малкият живот и малките мечти на Малкия

На Цеци и Пешо - с любов

Минаха Коледа и Нова година.

По телефона и в интернет традиционно ми се обадиха да ми честитят много хора.

Предварително си знаеш кой ще ти честити празника и кой не.

Понякога им се радваш, друг път ти е тъпо и се чувстваш неловко, ама няма как - празници са, трябва да се честити, ще изтраеш и досадниците.

В общи линии от години изненади в честитките почти никога няма.

Тази година обаче мен ме изненадаха…

Да ми честити празниците ненадейно ми се обади човек, който почти бях забравил, че съществува, а както се и оказа - самият той също е забравил за съществуването си.

Човек е, да, дори си има име, но за да запазим поне частица от малкото му останало достойнство, ще го наречем просто Малкия.

"Малкия" го наричаха още навремето и нашите, които държаха ресторант от веригата на "Наркооп", през 80-те години на миналия век, в един малък град наблизо. По традиция така се кръщаваше всеки нов сервитьор, а старите кучета го юркаха с най-тежките поръчки, най-стиснатите или избухливи клиенти, най-крайните маси - тези до входната врата, до кухнята и тоалетната. Та Малкия си остана Малкия докрай.

Мина време, мина и наркоопската епоха, дойде непреходния /както стана видно/ преход, хората се разпиляха из цялата страна и света.

Моето семейство се разпиля към Варна, морето, сините вълни… Един ден там от нищото се материализира и Малкия. Самотен, гладен, дезориентиран. Татко, Бог да го прости, му помогна да започне работа като нощен пазач на паркинга, където държеше семейната кола. Там работеше, живееше, пиеше и мечтаеше Малкия - в малката будка с бариерата на входа на паркинга. Нямаше къде другаде да иде.

После вятърът на промяната отново ме грабна и ненадейно ме изтърси в родния ми град Русе, отново, 43 години след като съм се пръкнал на бял свят във вече несъществуващото родилно на "Николаевска".

Животът ми пое новия си коловоз, дните се сляха в седмици, месеци и години, руслото беше ясно, нещата изглеждаха прости.

И ето ти един ден, Малкия пак се появи отникъде. Преследваше ме като сянка този човек - от град на град, викам си.

Намирам го една ранна сутрин, докато си разхождам кучето, седи на пейка на кея до Дунава и пие кафе от пластмасова чашка. Изглеждаше още поопърпан, омърлян, безнадежден откогато и да било. Очевидно живееше на улицата, но не си го признаваше. От 100 километра ухаеше на клошар, но отричаше. Веднага ставаше ясно, че е умрял от глад, но отказа храна. Иначе ми се зарадва. Разговорихме се за доброто старо време /"Как е майка ти? Хубава жена беше!... Добре? Браво!... Татко ти? Големи приятели бяхме, нищо че ми се явяваше шеф... какво?! Починал?! КОГА?!... Бог да го прости!"/, после се поразговорихме в първо лице единствено число за настоящето.

Малкия, вика, бил добре, даже много. Не ми стана съвсем ясно какво точно прави в Русе, но тук живеел сега.

"С една кака, браточка, малко ми е дърта, ама много хубав човек. Държи на пъпа на Русе, ей там над общината, една страхотна таванска стаичка, само 80 кинта на месец наем, нищо, че тоалетната и банята са общи за етажа…".

Разказва още, че всяка сутрин връщал в кварталния магазин празни бутилки /"Че много се събират и пречат у дома, браточка"/, за да вземе цигари и кафе, после си пушел кротко тук на пейката на кея и зяпал Дунава. Мечтаел.

Хубаво си мечтаеш ти, а работа имаш ли, питам го направо.

Е, че как! Има, как да няма! Държал една сергийка на битака на Кооперативния пазар. "Ей тъй, на" държал клошарите на Русе в шепата си. Всеки ден му се отчитали след обиколките си по контейнерите, оставяли разни намерени по-ценни неща, за които им давал жълти стотинки, а после от мераклии изкарвал хубави пари. Куфари, полилеи, цели врати и дограми, дрехи и обувки, чанти, счупени електроуреди, часовници, грамофони, какво ли не, разказва ми Малкия, а стомахът му къркори в ясния и мразовит въздух на ранната януарска сутрин.

Добре живеел, казва, но признава, че мечтае да се върне в родния си, забутан, замиращ, забравен от Бога градец, известен само с това, че в него е родена навремето Лили Иванова, където да отвори една малка кръчма. Да я развърти с "русенската кака", че все пак цял живот е бил сервитьор, нали, и пак всички да го познават като преди и да му викат… Малкия…

Камен Петров

Клетката

Къщата беше наистина хубава.

Суха, празна, тиха, уединена, уютна, запазена.

Може би това са прекалено много прилагателни за една къща, но фактът е, че сградата май всъщност беше паметник на културата и архитектурата и като се замисли човек, определено имаше защо.

Настани се в нея през един студен, ветровит ден на дъждовния март, а сега вече беше зима и севернякът виеше по кръстовищата на пустите улици от съседна Румъния. Беше започнал да я чувства почти като истински дом, а това за него си беше направо постижение, няма какво да се лъжем.

Клошарят заживя в бившата къща на един от най-големите банкери в миналото, сякаш цял живот беше обитавал порутената и красота. Спеше в бившите слугински помещения в таванската мансарда, ходеше по нужда в официалния салон на партера, печеше вечерята си в някоя от многобройните камини в спалните и стаите за гости, палеше си огъня с изтръгнати парчета паркет и редеше постелята си с откъснати тапети и завеси от големите френски прозорци.

Така минаваха месеците. Клошарят, за който никой в този чужд град не подозираше, че има две висши образования и е бил два мандата дипломат в чужбина, живееше ден за ден, без да се интересува за утрешния и без да си позволи да си спомня за вчерашния. Компания в самотната му борба за оцеляване му правеше единствено глутница безпризорни като него кучета, начело с големия рижав Шаро, с който делеше и залъка и постелята си. С тяхна помощ отстояваше и правото си да живее в руините на бившия банкерски палат на пъпа на града.

Един ден обаче властите, сръчквани в ребрата от будната гражданска съвест и от местните медии най-сетне явно се размърдаха и взеха мерки да обезопасят паметника на културата и архитектурата, който бълваше зловония, бълхи и лоши слухове в централната част на града – много посещавана от чуждестранните туристи и разбира се обитавана от местния провинциален елит.

В една ранна мразовита сутрин в средата на януари, когато термометърът вероятно би показвал поне минус 25 градуса по Целзий /ако разбира се клошарят имаше термометър/, неспокойния му сън на вечно гладен, гонен и унижен човек беше нарушен от силни и резки удари. Клошарят подскочи в кирливата си постеля на последния етаж, а кучетата се разбягаха като пилци в краката му и изхвърчаха навън. Той предпазливо слезе по скърцащите стълби, заобикаляйки изпочупени бутилки, използвани спринцовки и презервативи, стари дюшеци, купища събиран през годините боклук. Когато обаче най-сетне се добра до вестибюла и стигна до входната врата, ударите бяха затихнали. А вратата беше закована.

Клошарят глуповато се загледа в закованите накръст на входната врата греди, укрепени със стоманени лостове. С подобни дъски бяха заковани и прозорците. Той се приближи до един от тях и за всеки случай поразклати новопоставените решетки на новата си клетка. Не помръднаха, разбира се. Опита на още две-три места, после се отказа. Клошарят сви рамене и се оттегли в покоите си на последния етаж в бившите слугински помещения на банкерската къща, за да си отспи.

Утре щеше да му мисли какво да прави.

Утрото обаче дойде и отмина, а след него настъпиха гладни дни. Клошарят изгриза всички останки, които бе събирал заедно с кучетата по контейнери и задни входове. Изгори остатъците от пищния навремето паркет, както и всяка дъска, греда и парцал, които намери в триетажната къща. Беше му студено. Гонеше го нечовешки глад. Постепенно и паниката се загнезди в него, а клошарят не беше глупав човек, за негово огромно съжаление, притежаваше въображение в излишък.

Крещя и вика до пресипване през тесните процепи в закованите врати и прозорци на клетката си. Удря по дъските с юмрук, с крака, с главата си. Напразно. Бяха го оковали завинаги в тази къща, в този паметник на архитектурата, в персоналната му клетка, в собствения му гроб.

Клошарят реши, че ако не иска да умре от гладна смърт или от студ, трябва да вземе съдбата си в собствените си ръце.

Беше забелязъл, че от време на време кучетата, които се навъртаха около него, най-вече големия рижав Шаро, понякога копаят и подкопават задния зид на старата къща. Отиде там и критично се вгледа в плитката дупка, после решително се просна на голата земя и започна неистово да рови в нея. Започна да копае настървено, задъхвайки се от нетърпение, скимтейки като бясно куче, гонен плътно по петите от страха, глада и студа. В началото дълбаеше с парче тухла, с някаква захвърлена дъска, с ръждива лъжица, оглозгана кост, остатък от натрошено стъкло от близкия прозорец. После продължи да дълбае вкочанената от студа земя направо с голи ръце, които скоро се разкървавиха, а оглозганите му нокти се изпочупиха в неравната борба със замръзналата почва...

... Най-сетне клошарят успя да подаде глава извън клетката си, извън клаустрофобията на старата къща, задухата и вонята на лайна и мумифицирана мърша. Пое дълбоко чистия мразовит въздух с пълни гърди, извърнал лице към далечните звезди в неудобната си, дори направо унизителна поза.

Спасение!

Опита се да промуши ръце през тесния тунел към свободата, но раменете му неочаквано се заклещиха в изкопа, и единствено дланите му останаха да стърчат отвън, обгърнали комично лицето му в някаква пародия на молитвена поза...

... Кучето се приближи предпазливо, някак си странично, с причудлива скоклива походка. Помахваше леко с опашка и се хилеше с изплезен език, но нещо в него някак си изобщо не му харесваше.

- Ей, Шаро! Ей! Кучи-кучи-кучи, приятелю!- подвикна му с внезапно разтреперан глас клошарят, приклещен и безпомощен в тясната дупка.

Тогава видя как зад големия рижав пес се мярнаха неясни сенки, които бързо се материализираха в избледняващата предутрин нощ в цялата така добре позната му глутница, с която доскоро делеше оскъдната си храна и несигурния си подслон.

- Ей, Шаро, помниш ли как се топлихме в тази бърлога нощем, а? Сещаш ли се как си деляхме останките от храна, които изравях от контейнерите?- подхвана клошарят.

В този момент обаче големият рижав пес завря муцуната си в него и без колебание загриза стръвно лицето му с големите си, бели и остри зъби, скимтейки и треперейки с цялото си тяло от глад и нетърпение. Скоро към него се присъедини цялата глутница и започна спокойно да се храни, без да се смущава от писъците, хриповете и стоновете на клошаря, които и без това скоро заглъхнаха съвсем в ранната мразовита утрин, докато песовете го издърпваха бавно със зъби и нокти от дупката му, тъй както готвача издърпва с щипците си варения охлюв от собствената му черупка.

Камен Петров

Глутница кучета

На моят приятел - кучето ми Флет... 

You used to say live and let live
You know you did

But if this ever changin' world

In which we live in

Makes you give in and cry

Say live and let die

Live and let die…

                     Guns’n’rosses  „Live and let die”

От една година ги гледам, псетата мръсни.

Видях ги как се появиха едно по едно. Наблюдавах как се плодят като виетнамци. Гледах ги като ровят по кофите, ядат, оплождат се, спят, чешат си бълхите и крастата, лаят по колите и плашат минувачите.

Не са безобидни помияри, казвам ви, това си е истинска глутница кучета. Седем парчета! И живеят на поляната на Кръговото движение до Дирекцията на полицията, точно под носа на ченгетата, под прозорците им.

Едни са дръгливи, а други – охранени, едни са проскубани, други – загладени, едни са дребни, повечето обаче са едри. Всички имат вътрешни и външни паразити. Всички имат зъби и нокти. Всички разнасят бяс, тении, кърлежи и кой знае какви още зарази, знам си аз, няма начин.

Никой обаче нищо не прави по въпроса.

Най-малко пък властите.

Вярно, за тази една година, тоя-оня самосиндикално се опита да се саморазправи с проклетата глутница кучета. Биха ги, трепаха ги, тровиха ги, стреляха ги, разселваха ги, кастрираха ги, по вестниците и в общината се оплакваха – няма измиране, братче! Оживяват, гадовете, ако лапнат отрова, блъсне ги кола или пък ги гръмнат. Връщат се, ако ги разселят или ги затворят в приюта. Раждат като разпрани, верицата им мръсна, дори и кастрирани – и аз не знам как…

Да живеехме в друго време и на друго място, ама на. Скочили едни природозащитници с жълто край устата, някакви журналисти, еколози и не знам какви още и грачат: „Спасете животните!”.

А стига, бе!

За нас, хората няма кой да помислили, че нямаме какво да ядем и ни пенсиите ни са пенсии, ни заплатите – заплати, ни за ядене има, ни за борчове, ни за нищо, за помиярите се загрижили. Приютчета като слънце им спретват, по киноложки изложби ги водят, дрешки им шият, по-хубави от моите, чувам и хотели за псетата имало даже и какви ли не още лиготии. Баровците се връткат със скъпи кучета, дето струват колкото гарсониерата ми, после им писва и ги натирват на улицата. Песовете от селата се мъкнат към кофите за боклук в града. На някоя пикла пекинезът народил шест парчета и вместо да ги издави – бам! – пет от тях навън…

Драйфа ми се, само като си помисля даже. Това триченето, дето го показваха по телевизията, или пък че на някакъв помияр му били отсекли краката, или че из парковете хвърляли отровни примамки - малко им е даже. Безименни, грозни, гадни твари! Навремето лесно ги оправяха псетата – с примка на шията, с 220 волта по жицата или с пушката в устата и толкоз.

Дебна ги аз тези помияри проклети вече повече от година, но вчера си помислих, че най-сетне им намерих цаката. Досега само плашеха и стресираха хората, но вчера нападнаха човек…

„Помощ, помощ! Нападнаха човека! Убиха човека!”…

След като по ред причини бях принуден да изляза на улицата – в буквалния смисъл на думата, да спя по входовете, да търся храна в кофите за боклук, да прося от минувачите и да крада по малко, за да оживея някак, изведнъж почувствах колко съм самотен. С кристалната яснота, която дава на мозъка глада, си дадох сметка, че всъщност съм бил самотен винаги, но едва сега го прозрях. Самотен съм бил като се раждам. Имах самотно детство, без братя и сестри. Самотен бях в училището и в университета, където винаги бях пръв и отличник, така че всички страняха от мен. Сам бях и в кариерата си, и в бизнеса по-късно, защото никой не обича успелите. Бракът ми също беше самотен, кратък и без деца, ожених се за една безмозъчна овца фригидна без амбиции, която ми отрови живота и не ми е изневерявала вероятно единствено с баща си…

Когато в един прекрасен миг, насред Кризата, всичко свърши изведнъж, когато си отидоха спокойствието, просперитета, бизнеса ми и парите, а с тях жената, бизнес партньорите и приятелите, когато пристигнаха данъчните и съдия-изпълнителите, едва тогава проумях какво е да си сам. А щом се озовах на улицата – как боли да си самотен.

На улицата открих и новите си приятели обаче.

Не, не другите клошари.

Не децата, които ми се присмиваха, ченгетата, които ме окошарваха, кръчмарите, които ме гонеха, дрогите, педалите или другите клошари, с които искам или не, делях вече живота си.

Говоря за кучетата.

Уличните кучета ме спасиха, когато бях на път да се предам, да полудея, да умра от срам и страх в съня си, да сложа край на живота си.

Живеех с тях, делях храната си с тях, правех си компания с тях, говорех с тях…

И уверявам ви, те ме разбираха!

Разбираха всичко, за разлика от хората. Гледаха ме с онези техни големи, топли, всеразбиращи и всеопрощаващи очи. Топлеха ме с телата си. Не се лакомяха за залъка в устата ми. Не ме ревнуваха, не ми завиждаха, не ме мразеха, използваха, крадяха, лъжеха или предаваха.

Годините ми сред уличната измет минаваха, но край мен винаги имаше по някое куче. Ако някой от приятелите ми си отидеше от студ, глад, старост или хорска злоба, го заравях тайно на „нашето” скришно място на брега на реката, там, под голямата върба, където вече има шест малки гробчета. После винаги се намираше поредното куче, жадуващо за топлина, близост и приятелство и … тръгваше с мен. Защото усещаха, че и аз жадувам за същото, може би…

Така открих Великолепната седморка.

Те всъщност си нямаха имена, разбира се, затова ги наричах на майтап така всеки път, щом се хвърляха върху мен с всичките си 28 игриви лапи, 14 искрящи от обич очи, със 7-те си любвеобвилни езика и 7-те си въртящи се от радост опашки. Бяха си групичка от седем сплотени кучета от самото начало и незлобливата шега с името на стария уестърн със Стив Макуин им доставяше удоволствие. Иначе дадох име и на всеки от тях поотделно, как иначе. Едрият рижав добряк с кафявите очи кръстих Флет, защото си приличаше като две капки вода с покойния ми златист ритривър от едни други времена. Малката черно-бяла хитруша кръстих Сара. Трикракият бандит с едното ухо, стана Джак Спароу. Край мен се навъртаха още Мечо /няма как/, Игривка, Веселия Роджър и Папи. Нали ви казвам, Великолепната седморка.

Бях късметлия ,че сме заедно, защото зимата се случи необичайно сурова и дълга, с рекордни минусови температури и голям сняг. Оживяхме някак до пролетта, по простата причина, че бяхме неразделни осмината. Топлехме се един друг, деляхме оскъдната храна от контейнери и подаяния, правехме си компания, разказвахме си смешки и им се смеехме сами… е, това последното го правех най-вече аз, разбира се, но и кучетата ми се смееха по своя си неподражаем начин – виждах го в светналите им очи, в усмихнатите им муцуни, в побеснелите опашки.

И ето вчера дойде и бе на път да си замине поредния ни монотонен ден на улицата. Прибирах се от обичайната обиколка по боклукчийски контейнери, задни входове на магазини и ресторанти и пунктове за вторични суровини, които представляваха „моя район” по неписаните закони на местния ъндърграунд. Великолепната седморка в идеален синхрон ме надуши, наскача от храстите на Кръговото пред Полицията, където се препичаше на слънце, докато ме няма и с радостен лай се втурна към мен, за да ми каже обичайното „Добре дошъл, приятелю” и да се сгуши върху и около мен, за да ме топли и през тази мартенска нощ. Тогава чух крясъците…

„Помощ, помощ! Нападнаха човека! Убиха човека!”…

Минувачите се затекоха в нестройна тълпа към групата кучета, които се бяха струпали върху човека на поляната. Всеки грабна в движение първото нещо, което му попадна пред очите – кой тояга, кой пазарската си чанта, кой паве, кой кол от ограда или просто скършен клон от близкото дърво. Хората крещяха, викаха, ругаеха, вкупом се нахвърлиха върху седемте бездомни кучета и започнаха да удрят, да ритат, да бият, да душат, да удрят, запъхтяни от усилието, от адреналина и от обичайната човешка злоба. Чакай, дръпни се малко, мама ти, дай да мина, кресна и случайно минаващ униформен, чиято смяна току що беше свършила, а той се бе запътил към къщи за обичайната гроздова със салатка пред телевизора, промуши някак ръката си със служебния пистолет сред мелето и натисна спусъка. Натиска го, докато патроните свършиха, после спря. Един по един будните граждани също престанаха да налагат с каквото им падне и се отдръпнаха встрани, дишайки тежко, разгърдени и разпасани, опръскани с кръв, косми, парченца кости и мозък, с накървавени очи.

После купчината натрошени кокали и сплъстена от кръвта козина се раздвижи и изпод телата на Флет, Сара, Джак Спароу, Мечо, Игривка, Веселия Роджър и Папи изпълзя един от известните градски клошари, за когото разправяха, че имал две висши, навремето бил голям бизнесмен, а бившата му жена – някаква миска, ама много хубава. Клошарят се отпусна тежко на изпотъпканата трева до труповете на кучетата, огледа се с невиждащи очи, вдигна някак свенливо умолително сплетените си ръце и промълви:

- Какво направихте бе, хора?... Защо?... Това са моите приятели… Радваха ми се… Защо?!…Та те просто ме топлеха…

Клошарят захлипа беззвучно.

Някой се изплю.

Тълпата смутено зашумя, после се разотиде тъй, както се беше събрала. Униформеният прибра топлия пистолет и се запъти към гроздовата, салатката и телевизора.

А клошарят се надигна и тръгна да търси лопата…

Камен Петров

P.S....................................................