из
ЦИКЪЛА "Необяснимите стихии в сърцето”
Бурята
ме сграбчи внезапно, връхлитайки след слънчевия неделен ден, все едно беше
началото на март, а не средата на април. Повеите на вятъра, понесли съчки,
листа и пластмасови чашки за кафе, удариха с всичката си сила колата, почти
преобръщайки ме в канавката, и облепиха с боклука предното стъкло, превръщайки
го в непрогледна преграда между мен и света отвън. Едва бях пуснал на
максимални обороти чистачките, когато заплющя и дъждът.
Проклинайки
късмета си, намалих максимално скоростта и се престроих плътно в дясно, съвсем
в края на платното, така че външните гуми почти излизаха от асфалта.
Беше
6 април. Току що бях навършил четиридесет и четири. Не ми се мреше още.
Сигурен
бях, че в адско време като това, по шосето ще е пълно с потенциални самоубийци
с мощни коли, любители на високите скорости и невключващи фаровете си, и
разбира се, не се излъгах.
Пълзях
по междуградския път към закрилата на дома си, а буреносните облаци, надвиснали
ниско над мен, ме изпреварваха с лекота в полета си на югоизток, подгонени от
северния вятър откъм Румъния. Дори и в хубаво време, да се мъкнеш с една 40-ина
километра в час с хубавата си кола, не е най-приятното занимание на света, но в
буря като тази беше истинско мъчение. Пипнешком превъртях станциите на радиото,
за да уловя прогнозата на времето, напътствията на пътната полиция или каквото
и да било друго, по дяволите, обаче освен пращене и съскането на средните
вълни, не хванах нищо друго.
Вятърът
виеше в стъклата на колата, дъждът плющеше като обезумял по покрива и съскаше в
гумите, после проблемна светкавица, първият гръм почти проби тъпанчетата на
ушите ми и секунди след това гръмотевицата разцепи надве едно крайпътно дърво
на 20-ина метра пред мен. Изругах за пореден път от началото на бурята насам и
за пореден път на косъм избягнах преобръщането в канавката.
Половин
час по-късно, все така ругаейки, навлязох в града, докато бурята не само не
беше се уталожила, а като че ли ставаше все по-силна. Улиците на квартала ми
бяха неузнаваеми, покрити с летящ боклук, откършени клони и цели дървета,
хвърчащи керемиди, саксии и откъснати рекламни табели. Хората търчаща
насам-натам като подплашено стадо в търсене на укритие под ураганните повеи на
вятъра и плющящия дъжд.
Добрах
се някак посред лудницата до дома, паркирах пред къщи и претичах до входната
врата, превръщайки се за секунди в зъзнещ мокър парцал, който моли стихиите за
милост.
Малко
по-късно, след живителният горещ дух, облечен в топли и удобни домашни дрехи,
се настаних със задоволство пред телевизора с купа пуканки и стек бира пред
себе си, после цъкнах дистанционното и зазяпах без интерес новините.
Новините
не ми казваха нищо ново, в смисъл, че бурята продължаваше все така, дори нещо
повече. В много от районите на страната бяха обявили бедствено положение.
Реката беше преляла, последваха я няколко язовира в съседство.
"Ураган", "потоп" и "бедствие" бяха сред
най-често употребяваните думи от телевизионните водещи, само дето ги изричаха
сякаш с някаква перверзна наслада, от която леко ми се гадеше. Репортажите
показваха как вятърът кърши дървета, отнася цели покриви и прекатурва коли.
Камерите обхождаха затънали в локвите автомобили, наводнени мази и приземни
етажи, изпочупени прозорци, виещи сирени на пожарни, полицейски коли и линейки.
Зяпах
незапомненото бедствие по новинарските канали, докато си дъвчех пуканките и ги
поливам с бира, на топло и сигурно у дома, но отвътре моята собствена буря
бушуваше с яростна сила и ме опустошаваше малко по малко, нерв по нерв, парче
по парче.
За
бурята отвън имаше противодействие, имаше спешни мерки, специални бедствени
съвети и комитети, ченгета, пожарникари и медици, спасители и доброволни, за
моята вътрешна буря обаче нямаше лек.
Когато
една опустошителна буря в сърцето в следствие на една бурна връзка, достигне до
своя логичен катастрофичен край, някак си не можеш да очакваш, че в критичния
момент ще пристегне някой със святкаща лампа на покрива и виеща сирена, и ще те
спаси от самия тебе.
Когато
станеш на 44 и едва тогава откриеш, че светкавиците и гръмотевиците на
собствения ти саморазрушителен гняв са бутафорни, че потопът от сълзи е
неискрен, а ураганът от чувства - просто симулиране като това на поредния
оргазъм, не ти остава нищо друго, освен да празнуваш рождения си ден точно по
този начин, по който го правех и аз в момента.
Сам.
На
дивана пред телевизора.
Наблюдавайки
истинския живот по новините.
Чоплейки
пуканки.
И
пиейки бира.
А
навън бурята продължаваше и продължаваше, чак докато не погълна Света.
Камен
Петров
