На тъмно

На Воев и цялата ни генерация

Тъмно е.

Живеем на тъмно.

Живеем на тъмна земя без светлини.

Тъмно е и морето и отдавна вече никой не търси нежност в другия до себе си.

Небе, море, море, небе, луни, мечти, мечти, луни...

Леден е и този ден. Пореден. Леден. Ден. В ледовете потъва дори слънцето. И в мен.

Тъмно е.

Вали и отново сме сами.

Просто живеем на улица „Нов живот“. Номерът е може би 1968...

Разпилят се ден подир ден, просто няма какво да се случи.

Все търсим се, влачим се, денонощни и бледи.

И никой не пита дори защо, а това е просто една машина за месо.

И не – не умирахме от щастие.

Уморените ни криле не достигат небето.

Искаш просто нейде да легнеш и така да заспиш.

Вместо един страхотен ден, вместо слънчев живот, пак сме на Долната земя.

Кой знае - може би и заради това, че животът е туршия и всички сме в нея.

Не се чудиш черен кон ли умира там на белия сняг?

Питаш се: Как изобщо да разбера това, което е всъщност живота ми?!

Не можем да го разберем, няма как просто. Истината е, че сме израсли край кофи за боклук, в които е скрит нашия живот.

Подминали живота си още на закуска, докато сме стоели удобно под шарената сянка като едни истински цветя от края на 80-те. На тъмно, сигурно и безопасно място в каната за мляко, в черното кафе, просто родени в захарта на живота, неподготвени за него, отровени при раждането си.

Или просто сме седели на тъмно в подлеза, който го нямаше още там, докато 1968-ма се е изнизвала нейде над нас.

Затова често ни иде да изкрещим: „А искам да бъда директор на водопад“!

Вместо това обаче влизаме тихо в стаята си и се свиваме на кълбо, като хора-змии.

Защото скорпионите танцуват сами, нали?

А накрая остават само цигарен дим, мастилница празна и приказки за стари времена...

Някой казва, че бил черна овца. Друг е с претенции на директор на водопад. Трети просто кара колело или си ближе сладоледа. /Аз не съм комунист и никога няма да бъда, настоява следващият. Не’ам нерви, твърдят мнозина. Успокояват ни дори“ Нема да се пуашиш копеуе/.

А аз? А Ние?

Мъничко обречени, мънички човечета?

Ние просто всеки път щом излезем на разходка, виждаме своя некролог.

Обаче вместо охлюви, все още мечтаем да си останем поети.

Все още сме нарциси и обичаме сами себе си, необичани от друг.

Останахме последната вълна, а изпразнените от съдържание мидени черупки все така подяждат пяната и пясъка под несмелите ни стъпки.

Мечтаехме да бъдем една нова генерация, обаче...

... Обаче – както споменахме вече – просто на тъмно играем живот. Дори не го изкрещяваме от прозореца си в мрака...

И Старостта – уви – спокойно разтваря вече своя шал...

Камен Петров

Бургас, февруари, 2015 година

P.S. Димитър Воев ли беше казал навремето, че "ние сме болен продукт на своето време и вашия труд. Градски устроени празни съдби, със смъкнати гащи, навели глави. От срам"...