Личен лекар по Фейсбук

Не съм от онези, които много плямпат или клюкарят, не съм бе, како Сийке, не съм от тях, но тези дни ме засърбя езика и аз да си изкажа здравно осигурителните проблеми.
Не съм от хората, които четат днешните централни вестници, да не си помислиш нещо, не съм, не ги поглеждам даже тези подлоги и газети иносказателни или пряко агитиращи, но оня ден случайно се зачетох в едно заглавие, проснато на вестникарската будка на ъгъла и се шашардисах, затова си отварям сега устата.
Джипитата, видиш ли, били преглеждали масово по телефона, пишат вестникарите. Брях, викам си! Евалла! Тия откриха топлата вода.
Моят личен лекар отдавна ги прави тези работи и такса не ми взема даже човека. Хипократова клетва един вид, висок професионализъм и ценене на хорското време, както и на персоналното ми отврашщение от миризмата на хлор, дезинфектанти и болнична храна.
Често ми звъни докито, спор няма.
„Ало? Как си, Петров, как си? Нещо проблеми тези дни с простатата, артрита, радикулита, стеатозата или менингита примерно? Не? Браво! Пий си витамините и си шест!”
Пия си ги, кво да правя. Не съм точно на шест, но да речем, към четири плюс някъде клони.
Мине не мине време, джипито пак звъни.
„Ало? Петров, изтича срокът, за да си направите профилактичен преглед. Може ли да ми кажете колко тежите, виждате ли добре и как сте с кръвното, щото нали - май имахте хипертония или...?”
Добре ми е кръвното, освен когато ми го вдигат жената, шефа или правителството, иначе оплаквания особени нямам.
Звъни ми и след официални и църковни празници, да не съм препил и натровил с евтин алкохол, при грипна епидемия зиме и температурни рекорди лете.
Малко обаче позагрубяха нещата, когато личният ми лекар откри това чудо на съвременната комуникация - скайпа.

Файндна ме, адна ме и ми прати рикуест за оторизация, копелето медицинско, здравеопазващо:
Hi, Petrov :-) Kak si? Az sum doki!
Кво да правя, дадох му оторизация. Личен лекар ми е все пак.
Ти знаеш, како Сийке, не съм от онези, дето по цял ден висят в нета, докато са на работа, и си уплътняват времето с чатове, фейсбуци, порно клипчета и запознанства с непознати страстни мадами, които в крайна сметка се оказват космати дебели мъже над 50-те... както и да е, не съм от тях, но дадох оторизация на доктора.
Почнаха се едни месиджи, едно чудо:
Dnes ima bezplatno izsledvane na kostnata plutnost...
Vseki vornik praviat Otvoreni vrati v Rodilnoto...
Utre e sroka za vaksinacia...
Imam nov lek za hemeroidi...
Не съм от онези хора, знаеш, дето з едното нищо игнорват юзъри от скайпа си, тъй че си го търпях, джипи ми е все пак, викам си, и той душа носи. Нека анализира, диагностицира, лекува, оперира, лоботомира, есхумира и аутопсира по интернет. 2012 година сме все пак, не Средновековието...
Един ден обаче на жена ми се появи едно неприятно възпаление... хм... знаете къде. Ща не ща, отворих скайпа и - какво мислите - джипито свети в зелено, онлайн значи. Обясних на докито с две думи проблема, той вика - изи, мен, няма проблем. Само смъкни гащине на жена си, щракни там с мобилния, после ми изпрати снимката по скайпа, формат джипек, знаеш, максимум 4 мегабайта.
Баси, викам си и технологиите, баси и чудото, ама смъкнах, снимах пратих - джипек, 4 мегабайта, въпаление като чудо...
И тъкмо му бях свикнал и на скайпа, и на докторските мераци и на всичкото и хоп - един ден докито ми цъфна в профила във Фейсбук и пак оторизация ми иска. Гледам - неговия профил като слънце - всичко си попълнил, само дето в годинките малко грешка беше направил и пишеше 33 вместо 55, но пък за профилна снимка си беше ковнал копнато и пейснато портретче на един манекен от Варна, само за Закона за авторското право и за тв клипчетата на оня типец Асен Блатечки.
С две думи, не съм от тях, не отказвам на близки хора, най-малкото пък медицински лица - оторизирах го.
Продължихме така известно време.
Джипито продължи вещо да ни лекува - и по телефона, и по скайп, и по Фейсбук. Хонорарите му ги внасях всяко пето число от месеца в банковата светка. Пито-платено. Няма губене на време, вдишване на микроби по болниците, лоши миризми.

Само че един ден джипито ми се включи и пише:
Zdraveite, Petrov! Kak ste?! :-) Nared li e nadbubrechnata jleza? Imate li bolki pri urinirane? Ne? Bravo! Vijte obache kakvo... Zagrijen sum sled poslednite izsledvania za sexualnia vi jivot i reproduktivna sposobnost... Sublechete, znachi, onova sexi parche... aaa... toest - jena vi, i zapochvaite da pravite sex, ama zdrav... Napravete tova, tova i tova, izpolzvaite tazi i tazi poza, posle svurshete edi kude si i mi pratete klipcheto po YouTube, mpeg ili avi format, maksimum 20 megabaita golemina. Okey?!...
Тогава вече, знаеш, леко се притесних. И за дереджето на здравно осигурителната ни система, и за психическата лабилност на личния си лекар, и за съмнителното предимство човек да контактува по телефона и по интернет, вместо като дядо ми и баба ми - очи в очи. Защото тогава и здравеопазването е било здравеопазване, и комуникацията - комуникация, и сексът - секс...
Не като сега, брат.

Камен Петров

Бел.авт. Всички случки и герои в горния разказ са полуизмислени. Авторът се дистанцира рязко от лирическия герой и жена му. Джипито на автора не използва горепосочените методи и е истински професионалист. не като някои други...

Петък вечер

Петък вечер.

Викам си, мамка му, стига вече бачкане. Адска жега е, половината от ония копелета – колегите ми, са на море, и съм се скъсал от работа. Време е да разпусна. Що ли не взема да отида на една дискотека, от години не съм ходил. Хем ще изпия едно-две, хем ще се разтоваря, хем може да забия някоя мадама, която чете Джойс в оригинал, хем ще изпраскам някой репортаж за вестника на тема как се забавлява днешния българин и ще изкарам някой лев, че да потуша донякъде петъчните си дискотечни харчове.

Умно момче си, пич, викам си, тръгвай!

И тръгнах.

Облякох си любимите черни джинси, коженото яке и тениската на U2 от оня концерт в Истанбул по-миналата година. Взех си телефона, цигарите, личната карта /за всеки случай, защото родната полиция ни пази!/, както и 50 кинта.

Все ще стигнат за няколко бързи питиета за лека нощ, реших.

Сбърках обаче.

Не стигнаха.

И родната полиция не пазеше.

Първото унижение преживях още на входа, когато две бичмета от фейс контрола ме изръсиха с 10 лева само за да вляза в клуба.

/Последното, разбира се, дойде в момента, в който стана време да си платя сметката и останалите 40 лева не стигнаха за две малки водки с портокалов сок/.

В клуба беше тъмно, смрадливо и задушно. Сред адската тъпканица вонеше на марихуана, тютюнев дим, разлети спиртни напитки, поне 50 вида парфюми и пот. От време на време пробягващите лъчи на лазерите и прожекторите пробягваха сред тълпата в дискотеката, от което положението само ставаше по-зле. Тесните светлинни лъчи разкриваха внезапно изникнали сред мрака бледи лица със зачервени очи и разрошени потни очи, лъснали от похот, дрога, алкохол и недоспиване, надпреварващи се в времето в опита си да им стане весело на всяка цена.

На дансинга дебел мургав мъж с писклив глас или дебела мургава жена с писклив глас виеше нещо като „Хвани ме де! Хвани ме полека! Събличай ме! Хвърляй всяка дреха!”, после продължи с дори по-големи дивотии „Че голям е всички знаят - много, много е голям. Че срамувам се да кажа - много, много ме е срам. Дръж го здраво, дръж го и недей го пуска!”. В дрезгавия марихуанено-алкохолен сумрак приличаше на кръстоска-мутант между Мерилин Менсън и Лейди Гага, но кой бях аз да отсъдя.

Наоколо хвърляха гюбеци тълпи от подрастващи дебили с мабоумни прически в стил Дейвид Бекъм от Илиянци, както и пълчища от недооформени още курвета с характерните вдигнати ръчички с пощръкващи пръсти и с дрес код, 

който с голям успех приравнява абитуриентките към чалга певиците, а чалга певиците – към магистралните евтини проститутки.

В единия край на клуба очевидно се провеждаше конкурс „Мис Силикон 2012”, нищо че напомпаните цици гърмят напоследък като фойерверки във всяка чалга кръчма по тези географски ширини.

До тях конкуренцията организираше конкурс „Мис Секси Дупе 2012”, а в журито имаше трима депутати, двамина кметове и петима бизнесмени, които си избираха овца за стадото.

По-нататък за конкурса „Мис Мокра Фланелка 2012” се бяха строили десетина крави от региона, доволни от факта, че в дупката има явно достатъчно на брой селяци, готови да ги издоят на място.

Конкурсът „Мис Губек 2012” беше сврян малко в дъното, но за сметка на това гюбеци хвърляха всички останали наоколо – от собственика на клуба, през бармана и сервитьорките, до посетителите, охраната и патрулиращите полицаи, тръгнали на рутинна проверка в района.

Лек смут във фестивалната конкурсна програма създаваха стадо от поркани и леко друсани студенти и футболисти, загубили поредния мач, които гонеха стресирано прасе сред присъстващите и надаваха бойни крясъци при всеки пропуск.

От мощните тонколони, тлъст чалга Диджей, дегизиран като рапър, пускаше очевидно олдскул чалга парчета, така че в смрадливия полумрак от време на време сред ритмичните гюбекчийски дръммашини се дочуваха фрази като „Аз съм волна пеперуда и летя от цвят на цвят…”, „Ббял мерцедес ме преследва в живота…”,  „Дърт козел млада върба лющеше…”, „Тигре-тигре, имаш ли пари…” и прочее несекващи бисери на съвременното кръчмарско народно творчество.

Някакъв плешив дангалак с балерина под мишница, тъмни цайси, 11 бодигарда и ТВ-екип, зорко следящ за всеки негов жест, влезе за миг, огледа неодобрително купона и си излезе, преди някоя патка от публиката да каже „седем-осем” и да падне, а на задника на марковите му кожени гащи проблесна пришит фосфоресциращ надпис „Добрите момчета отиват в Рая, лошите – където си искат”.

На маса в ъгъла седяха осем спинозни венозни коматозни наркомана. Седем от тях въртяха спринцовка с хероин и се боцкаха подред един по един. 

Осмият обаче явно беше вече умрял и беше успял да се мумифицира, но на никого не му прави впечатление.

На входа десетина бодигарда и тумба пияни и понадрусани с амфетамини и трева посетители заформяха седмото поред меле за днес, а вечерта едва започваше. Ченгета на смяна се бяха подпрели удобно на бар столчетата и залагаха за тоя и оня с пълна уста.

В другия край на дискотеката двама баровци с бели пътъчки, бели панталонки и шарени ризки, разгърдени до пъпа, за да им се видят по-добре златните ланци, изнасилваха без особен ентусиазъм, дори доста рутинно, ученичка, която приличаше на леля си – ако, разбира се, леля и, беше пропяла чалга в една по-ранна възраст.

Наоколо щъкаха работливи барманчета и сервитьорки, и продаваха 12-годишно уиски, шарени коктейли, кокаин, трева, разноцветни хапчета и добро настроение, които утре щяха да преминат в махмурлук или да закарат реципиентите за дезинтоксикация в клиниката в Суходол, а там джакузи и СПА нямаше.

Силиконови бомби се вееха навсякъде, направо да ни завади Силиконовата долина в Калифорния, мадъ факъ, барабар с Доли Партън и Памела Андерсън – Лий.

Скъпият алкохол-менте и евтините курви-менте завършваха подобаващо картинката.

Край тях по баровете със скумчаещи физиономии висяха обичайните пеперуди, плеймейтки, миски, моделки, мутреси и златотърсачки, а чичко-паричковци, фермери и милионери търсеха съпруги, под зоркия поглед на Биг Брадър от системите за видеонаблюдение.

Поставените по масите телефони очевидно бяха по-скъпи от гарсониерката ми в квартал „Младост”, а същото май важеше и за 24-каратовите запалки и баровските цигари, тъй

че тихомълком прибрах старата си „Нокия”, евтините си „Карелия” и кибрита, и се направих, че ме няма.

Очевидно обаче бях закъснял, защото седмото за нощта меле беше привършило, а бодигардовете, останали без забавление за момента, ме набелязаха и учтиво ме изхвърлиха навън, което ми костваше само насинено око и поразклатен зъб, нищо повече, както разбира се и унизителния факт, че с 40 кризисни български лева не можах да си платя двете малки български водки-менте и портокаловия сок, в който нямаше портокал и не беше никакъв сок.

Прибрах се пеша, тъй като пари за такси нямах.

Изпих за успокояване на нервите една бира на крак до хладилника, после седнах на компютъра да си напиша материала за утре.

Е, репортаж не написах.

Сърце не ми даваше просто.

Изпрасках обаче ей това злостно стихотворение:

Когато изляза в петък вечер

Гладен съм.

И искам още.

А менюто

     менюто ми е толкова бедно:

оглозгани емоции

чувства /ударени в кантара/

сълзи /разредени със вода/

обич,

           омраза,

                          съчувствие -

по шепа.

Истини -

в коктейл 1/1 -

с лъжи.

И накрая ме удрят в сметката.

Защо,

по дяволите,

стоя все още

в този ресторант?!

Камен Петров