21.12.12.

 Глория лекичко изпълзя от леглото, с добре оттренирана в последните четири месеца след раждането гъвкава маневра, така, че да не събуди Кай.

Бебокът невъзмутимо похъркваше, удобно разположен в средата на семейната спалня, разперил ръце като мъничък Исус, с начупени устни, готови да изригнат в крясък още в мига, в който се събудеше, красив, невинен и сладък колкото си щеш.

Стъпвайки на пръсти, младата майка отиде до портативния телевизор, който използваха в стаята и го пусна. Отново някакво реалити и някакви екзалтирани хора, въпреки ранния час. Шоуто течеше на запис, разбира се. Това обаче не го правеше по-малко пошло.

Глория тихичко се измъкна от спалнята и влезе във всекидневната, където мъжът и похъркваше, свит в неудобна поза на дивана пред изключения телевизор, където спеше - горкият - откакто се роди бебокът, едно за да се наспи той самият, друго - да не безпокои с хъркането си малкия. Тя спря за миг, погали го по небръснатото, напрегнатото дори в съня лице, после мушна в кръстосаните му като на смъртник на гърдите длани една малка плюшена крава от пребогатия асортимент на Кай и пусна кафеварката в другия край на дневната, който по стандартите на тукашните архитекти представляваше просто една кухня.

В сумрака на ранната предутрин климатикът тихо зумтеше и се бореше успешно с минусовите температури вън. Гирляндите от коледни светлини меко проблясваха, окачени по мебели, картини, цветя, часовници - навсякъде, където може да се сети човек, особено ако и тази година не е успял навреме да си купи коледно дръвче, което да украси. Отвъд спуснатите завеси вилнееше декемврийската вихрушка, която беше затиснала града от седмица насам, но тя не се безпокоеше за нея, дори и не я мислеше. Тук беше на сигурно място, с любимите си хора, у дома. И да - дори без коледно дръвче.

/"За какво ни е коледно дръвче, нали и без това на 21 декември ще настъпи краят на Света", шегуваше се по този повод нейният любим, който в момента тихичко похъркваше и навярно сънуваше отново проблемите си на работа и сметките, които имаха да плащат/

Докато кафеварката къркореше и изсипваше ароматната си течност в порцелановата чаша, Глория се наведе и отново го целуна, а той се усмихна насън.

"Боже, колко го обичам! Така много ги обичам и двамата - и малкият, и големият Кай! Ние сме едни щастливци", рече си тя, после си наля кафе и отиде да полее цветята, докато нейните двама мъже още спяха.

Стаен в предутринната си сънливост, уютният апартамент беше топъл, сигурен, истински дом. Беше 21 декември 2012 година и днес, поне според идиотските медии, трябваше да настъпи краят на Света. Но не и на нашият свят, не. Ние се обичаме. Ние сме всичко и всички. Не и ние, подсмихна се Глория. Тя изплакна кафеената чашка и отиде да пусне набързо пералнята. Оттатък, от спалнята, вече се чуваше гукането на Кай. Беше се вече събудил и скоро пронизителните му и така любими крясъци щяха да огласят цялото жилище, да събудят баща му, да призоват мама, да съберат семейството около него като около една истинска, малка, сияйна, така обичана елха.

Пришпорена от все по-силните призиви на Кай /мразеше, дребосъкът му с дребосък да стои повече от половин час мирно на едно и също място/, Глория се втурна в спалнята, изоставяйки за миг единия си любим за сметка на другия.

Кай я посрещна ухилен и само каза "агу-гу-гу" и протегна ръце. Тя го грабна, разцелува розовото му, свежо след съня личице и го понесе към дневната. Там мъжът и току що бе отворил очи - както винаги с ужасяващо разрошена коса, подпухнал, учуден от досега си с външния свят след съня, толкова обичан и така обичащ. Глория тикна в ръцете му Кай Младши и се разсмя. Двамата бяха направо незабравима картинка.

- Добро утро, мъже мои!- изпя тя и отиде до панорамния южен прозорец на двойната тераса, за да дръпне завесите и да пусне предколедния зимен ден в уютния им дом.

- Обичам те, миличко!- чу зад себе си гласа на съпруга си, а Кай Младши додаде: "Агу-гу-гу!".

Глория се засмя щастливо, предвкусвайки удоволствието от предстоящите празници, от всички онези безкрайни щастливи мигове, които им предстояха заедно, от целия един нов, прекрасен живот, който всички щяха да изживеят покрай израстването на детето си, после с размах разтвори завесите, все още смеейки се.

В мига, в който отдръпна встрани пердетата, мракът, който властваше след края на Света отвън, нахлу в уютната стая и погълна малкия им свят, оставяйки след себе си единствено вакуума на тъмнината, пустошта и отчаянието, които вече властваха над цялата опустошена майка Земя…

Камен Петров

P.S.

Презрял съм аз
Всемирната печал
По таз прокълната година
Прекрачвам прага –
Още цял
Поемам пътя без усилие
Разпервам гарвански криле
Ала отново не политам
Надолу тленното зове
Изпитвам студ
Гриза мечтите
Изплитам паяжинна стръв
От въжделения тревожни
И пия студ
И лоча кръв
И пиша ново многоточие...

Не ме интересува

(We care a lot) about disasters, fires, floods and killer bees
about the NASA shuttle falling in the sea
(We care a lot) about starvation and the food that Live Aid bought
(We care a lot) about disease, baby Rock, Hudson, rock, yeah!
(We care a lot) about the gamblers and the pushers and the geeks
(We care a lot) about the smack and crack and whack that hits the street
(We care a lot) about the welfare of all the boys and girls
(We care a lot) about you people cause we're out to save the world
                                                                           Faith no more "We care a lot"

Хората се алиенираха до край, изпростяха и съвсем затъпяха, скотясаха от нямане и излъгани надежди, и взе да не им пука от нищо. Все повече взе да не ги интересува.
Нищо. Каквото и да било то.

Всеки си върши работата, колкото да мине времето, през пръсти - просто не им плащат. Никой не може да заплати на цяло едно поколение /за капак нагазено и от рецесията и икономическата криза, че и от наближаващия Край на Света/, изгубеното време, откраднатите мигове от семейството, недоимъка, задълбочаващата се задлъжнялост, несигурността, липсата на шанс, липсата на надежда.
Никой не може да компенсира това, че виждаш как труда и времето ти отиват на вятъра и даже не там, ами направо на майната си. Че и на никой друг не му пука.
Никой не е спокоен за скапаното си днес, не смее да погледне към утрешния несигурен ден, живее само със спомените за вчера /ако евентуално е имал няколко такива/ и живее  глътка по глътка, стъпка по стъпка, стотинка за стотинка, ден за ден - докато може да крета.
Никой не се явява като Пророк да посочи пътя или като Месия да донесе избавление.
В същото време отвсякъде само искат, изискват, заплашват, настояват, уволняват, анулират, пробират, секвестират, реквизират, ревизират, репатрират, запорират, бият, изнасилват, убиват. И това е всеки божи ден от живота ти днес. Всеки ден. Божи. От "живота" ти…
Ето - като че едва вчера си се родил, като че преди миг само са те кръстили в църковния купел, направил си прощъпулника си, влязъл си в първи клас, завършил си училище, после си се дипломирал с надежда в душата в университета, тръгнал си сякаш преди секунда /говедо с говедо!/, да градиш някаква кариера, да създаваш някакво семейство, да се влюбиш, да се задомиш, да имаш дете, а ето, че вече - БАМ! - си полуинвалидизиран и полувидиотен от скотския си, смачкан живот пенсионер /140 кинта пенсията, брат!/, ритваш камбаната и от нямане какво да те правят, те погребват на общински разноски в евтин ковчег от тънки чамови дъски, който се разкапва още докато те носят към плиткия ти гроб в края на гробището - да, там, до гробището за домашни любимци…
Толкоз.
Правителството те е смачкало.
Монополистите са те изсмукали.
Банките са те доизцедили.
Нископлатената работа те е довършила.
ИНСУЛТ, ИНФАРКТ, РАК!
Вече ставаш само за боклука, приятелю, как я караш?
Почини си след толкова тичане, както е казал навремето писателят, не му помня името, но и… не ме интересува…

СМЪРТ: ВЕЧНО ЛИ ИСКАТЕ ДА ЖИВЕЕТЕ, СВИНИ?! /цитирайки по памет пруския крал Фридрих Велики към войската преди битката при Лойтен в 1757 година/.
Милена: Ааа, това е МАШИНА ЗА МЕСО!
Бис!
В крайна сметка обаче, драги мои мишоци - същите като мен самия, няма какво да се лъжем - пиша този текст единствено заради хонорара, за да си платя някак сметките, а не за да чуя мнението ви, макар идеята на редакторите да е точно такава - да тествам какво мислите вие, събратя-мишоци, какви са нагласите ви, плановете ви, въжделенията ви, предложенията ви да се пооправят поне малко от малко нещата.
Аз ли? Да кажа аз ли какво мисля за ВАШЕТО мнение?
Нищо.
Не ми пука.
Пък и не ме интересува…

Камен Петров

P.S. Весела Коледа и честита Нова Година! За жалост Краят на Света се отлага. Засега.

Тухла в стената

I don't need no arms around me
And I dont need no drugs to calm me.
I have seen the writing on the wall.
Don't think I need anything at all.
No! Don't think I'll need anything at all.
All in all it was all just bricks in the wall.
All in all you were all just bricks in the wall.
                    Pink Floyd "Another brick in the wall"

Лежа си както всеки друг божи ден в тъмното и наблюдавам с едно око през цепнатината света отвън, зъзнейки.
Зима е.
Денем.
Само това знам по въпросите на времето и пространството.
Не знам кой час, кой ден, кой месец е, дори коя е годината.
Загубил съм представа за всичко, откакто ме зазидаха тук, зад стената на тази стара сграда, с каквито очевидно е пълен града - викат им архитектурни паметници.
Единственият ми контакт със света отвън е тази цепнатина във фасадата, зад която съм се присвил в унизителна поза в принудителното си убежище тук, на височина 4-5 етажа от земята. Широка е едва два пръста - и то в най-широката си част, дълга е може би около метър и половина, а в долната си част е неумело замазана с цимент - явно някой някога безуспешно се е опитал да възпре ерозията, породена от капризите на времето и човешката небрежност.
Допълнително я разширих в напразен ентусиазъм, но… успях да измъкна една-единствена тухла, която поддаде - точно като мен, после спрях.
В първите дни се опитвах безуспешно да привлека вниманието на околните с викове, крясъци, ругатни и молби, после се отказах, а и изглежда загубих завинаги гласа си - остана само някакво съскане и ръмжене. Ларингсът ми просто замина. Както се оказа, това беше само първият от разкапващите ми се зад стената органи, които ме предаваха един по един.

Така минават дните
За да оцелея някак си /Бог знае защо/, се храня с личинки и насекоми, с плъхове и прилепи - стига да мога да ги хвана с треперещите си ръце и да ги сдъвча с беззъбата си уста, с гуаното на гларусите и гълъбите, с изстъргана с изпочупените ми нокти плесен, а по-често - със… собствените си редки изпражнения. Пия дъждовна и снежна вода, но най-често сълзите си и… да - не ме е срам да си призная - собствената си урина, и без това е станала по-бистра и безвредна от киселинния дъжд.
Знам - и без да мога да се видя в огледало, че отдавна вече приличам на Ам Гъл от "Властелинът на пръстените" - блед, почти прозрачен, облепен в мръсотия и със собствените си нечистотии, с полуслепи постоянно сълзящи очи, изпопадали коси, разкапващи се зъби, сгърчени пръсти, почти без нокти от ровенето в мазилката, безполови слабини, рахитични крака. Надали тежа и 40 кила при ръст от 180 сантиметра, а когато за пръв път попаднах тук, бях някъде към 90… Усещам се, че забравям наученото през годините в училище, университета, в професията си, от живота… Спомените, емоциите, мечтите отшумяват, избледняват, изпаряват се в монотонния ход на нищото зад стената…
Иначе имам страхотно "вю" през цепнатината си. Точно отсреща се е изтъпанчила импозантна сграда с пилони за знамена пред нея. Сигурно е общината, но спокойно може да е поредният МОЛ, търговски център или хотел. Сградата стърчи насред наглед нов площад с изпочупени плочки, осран от гларусите, клошарите и бездомните кучета, по-заледен от най-заледената ледена пързалка, обсипан с фасове. Наоколо - хора, пушещи навън в студа пред кафенетата - просто не мога да ги разбера защо не си пафкат вътре на топло над чашката ром с чай, направо усещам вкуса на никотина в устата си, дробовете ми жадно се присвиват. От време на време ме разнообразява рехав протест - я с развени националистични знамена, я с майки с бебешки колички, я някакъв друг. На тези протести обаче протестиращите са по-малко от охраняващите ги ченгета и снимащите журналисти.
Хората отвън - зад стената, говорят някак на "мийеку", не като в моя роден край. Гларусите непрестанно крещят на покрива, току над главата ми, а севернякът вие - влажен и студен, тъй че викам си - я Русе ще да е тоя град, я Варна, ама по-скоро Русе, като им гледам коледната елха пред общината. Не ми пука обаче особено къде съм осъден да гния. И Рио де Жанейро да беше, за мен вече беше все едно.
Освен това, светът отвъд цепнатината в стената ми изглежда плашещ, отблъскващ, чужд. Хората преминават през свития ми кръгозор забързани, свити, сиви, угрижени. Клошари и помияри се разминават по площада с бременни жени и майки с бебешки колички, с патрулиращи ченгета и недъгави, просещи подаяние, със залитащи пияници и дрогирани хлапета, с малолетни момичета с вид на проститутки и простаци с лъскави дрешки. През цепнатината се чуват по-често викове за помощ, псувни, крясъци и закани, отколкото вежливи поводи, дори на празнични дни, а сега е зима, може би дори иде Коледа…
Не го искам този свят.
Тук ми е добре.
На сигурно съм - на тясно, тъмно, потайно, само мое си място. Друг при мен просто дори не би се побрал, а и аз самият не го искам. Отдавна вече не желая дори да изляза навън. Поддържам живота си по някакъв атавистичен навик и наблюдавам - притиснал все по-късогледото си око в цепнатината - в нещастниците от външния свят в напразната им ежедневна борба за оцеляване.

Добре, викам си, че вече отдавна ги няма "Пинк Флойд", поне доколкото АЗ знам, де, за да я бутнат тази стена. Моята ли стена ще им се опре, след като успяха да издухат дори Берлинската навремето?
Отсреща работници в сини и оранжеви гащеризони и с каски на главите от няколко месеца насам рушат с тежка техника - кранове, багери, стенобойни машини, някакво импозантно здание, което - дочувам понякога откъслечни разговори през цепнатината, наричат "доходно". Дано не тръгнат с машините и към моята стена, като му видят сметката на онова - доходното, викам си, защото ми е спукана работата.
Пък и нали си пазя онази измъкната от стената в първите дни тухла - винаги мога да я върна на мястото и, така че да се самозазидам повторно, използвайки лайната си вместо хоросан.
Успокоен, изчоплям с остатъци от нокът шепа плесен от заледената зимна стена, "гарнирам" го с две уловени още сутринта хлебарки, и кротко хапвам, все така наблюдавайки в тази чисто си моя Камера Обскура дребните хора отвъд стената, с все дребните им мечти, желания, борби и надежди…
Знам, че ничия не ще се сбъдне.
Никога.

Камен Петров