Блус за таксито с китара в багажника

На Коко - той знае

Отново си карам таксито
По калните улици
Отново гоня мечтите
На всички безумници
Завоите следват завои
Поспираш на нов светофар
Презрял правилата си свои
На което - признавам - си цар

В багажника, в багажника обаче
Напират неписани ноти
В багажника, в багажника, братче
Заключен пътува живота ти
Китарата стара се гуши
Наред със резервната гума
Очукана тя е, опушена
Но пее със твоите думи

Аз съм шофьор на такси
И возя китара в багажника
Във тактове карам, поспри
Нов блус да ти разкажа

Поспираш за някой клиент
Придърпваш волан на завоите
Дали ще е нощ или ден
Изобщо не ти се говори
А чуваш безбройни истории
От пътници мъдри и гневни
Дали ще са стари и нови
За теб е съвсем без значение

Аз съм шофьор на такси
И возя китара в багажника
Във тактове карам, поспри
Нов блус да ти разкажа

Таксито лети във нощта
Прехвърчат назад светлините
Дали ще е все ей така
Да газиш със гуми мечтите
Да караш в калта на живота
През хиляди чужди съдби
Китарата все е затворена
А музика в багажника спи

Аз съм шофьор на такси
И возя китара в багажника
Във тактове карам, поспри
Нов блус да ти разкажа

Би искал да спреш, да забравиш
Отново да бръкнеш отзад
Китарата стара изваждаш
И песните идват в нощта
Протяжни и тъжни, но вечни
Се носят над мъртвия град
Във който таксита крайречни
Отново край тебе летят

Аз съм шофьор на такси
И возя китара в багажника
Във тактове карам, поспри
Нов блус да ти разкажа

И спираш, набиваш спирачки
Зарязваш таксито в калта
Прегазваш през смрад и през храчки
Понесъл китара в ръка
Присядаш съвсем край реката
А струните пеят за нощ
В която крайречния вятър
Акомпанира ти за разкош…

Аз съм шофьор на такси
И возя китара в багажника
Във тактове карам, поспри
Нов блус да ти разкажа

Мост

Погледнах го.
С едно око, като папагал.
Щото иначе не ми стиска – имам страх от високо май.
Мост като мост. Нито е особено красив, нито е особено голям, нито реката под него е река като река. Просто едно инженерно съоръжение, струпано надве-натри от строителни войски навремето, за да могат хора, пътища и автомобили да преминават по някакъв начин от единия бряг на реката до другия и обратно.
Мост.
Нямам какво повече да кажа за грозотията, скалъпена от каменни блокове, стомана и бетон над реката, освен простия, но емблематичен /за кого ли?/ факт, че точно този мост ще постави край на земните ми дни, тъй както утробата на мама е дала началото преди трудно установим период от време, долу горе 43 години оттогава, мисля, поне тате така разправяше,  докато беше още жив, пък и мама го повтаря и до сега.
Главата ми е празна, точно като джоба ми, тъй че вътре се въргалят само едни ръждясали шизоидни полумисли като тази например, че – олеле, слава Богу, че това не е Моста на Дружбата край Русе, пардон, Дунав мост, щото ако скоча, най-много да се удавя – шансовете да уцеля някой шлеп са нула с този мъртъв бизнес и потунало на дъното корабоплаване, ама карай, кво да се прави….
Седя си така на неудобния метален парапет на моста, краката ми се полюшват над бездната отдолу, а там изобщо не се плацика Реката на Живота, а някакво вмирисано токсично блато,  вятърът свири в обеците на ушите ми, предизвиква тръпки по бедрата и гърба ми, завира кичури коса в сините ми очи и ги кара да сълзят. Задникът ми вече е изтръпнал, а вися на моста едва от около два-три часа, кой ли ти ги брои, пък и има ли изобщо значение, мисля си.
Мисля аз, но май нищо не измислям.
Скапана работа!
Днес е поредният ми рожден ден. Поредната самотна церемония, която отдавна нищо за никого не значи, на никого не му пука, на мен самият ми е скучно и празно. Поредната дата от календара, цифра в статистиката, духната свещичка, махмурлук утре, малоумни подаръци, тъпи гости, хвърлени на вятъра пари и нерви, просто остаряваш, това е положението брат. Катафалката чака някъде.
Решил съм обаче, че всичко това е дотук.
Зрял човек съм, днес ставам на 43, хайде да не презряваме, а… Щото нали, току що сме се вмирисали приживе – в прекия и преносен смисъл…
Хвърлям едно око надолу към пропастта, която зее далеч-далеч между краката ми, леко разкрачени и доста треперещи, обаче не виждам някак си бъдещето. Тоест – бъдещия скок, бъдещия си писък, бъдещата смърт. За бъдещият живот след смъртта да не говорим.
Решил съм да скоча, но някак си не съвсем или поне не изцяло.
Бившият ми вече психоаналитик в крайна сметка вдигна ръце от мен /след като систематично и с демонска наслада смучеше от изтънялата ми банкова сметка по 45 кинта на час на сеанс в течение на три дълги, протяжни, безсмислени от гледна точка на успешната психиатрична практика години/, по простата причина, че съм един завършен шизофреник.
Раздвоение на личността като по учебник.
Вярно, викам си сега, прав е бил човекът.
Днес една част от мен отчаяно иска да скочи и да сложи край на всички лъжи, на целия този блъф, наречен живот, на безсмисленото броене на годините, на всеки пореден рожден ден, на поредицата разочарования, фалстартове и житейски катастрофи, на всичко…
Другата обаче се стиска здраво за парапета на моста, вкопчила се е в това копеле живота и във всичките останали лайна, и не ще да скача, мамка и, не и се умира, живее и се, ще и се още да цампурка в помията и да я газят с подковани обуща, кой знае защо...
„Хей, пич, скачай, скапаняко, какво чакаш още, кризата да се задълбочи, да се парализираш или да откачиш, инсулт да отнесе майка ти или цунами – апартамента, в който се ръсиш здраво всеки божи месец с наем. Скачай, мамка ти, копелдако! Заеби всичко! Забрави всичко! Преоткрий СМИСЪЛА!!!”
Така крещи в и без това пищящите ми от хипертонията уши моето суисидно, но в същото време и безсмъртно „АЗ” навръх рождения ми ден, а най-гадното е, че прекрасно знам как в този момент моята любима приготвя у дома празничната вечеря с любов, докато /както винаги/ страхотния и подарък ме очаква грижливо скрит до завръщането ми.
„Не мога, не искам, не смея! Живее ми се! Имам страх от високо. Акрофобия му викат, копеле неграмотно самоубийствено такова. Искам у дома, искам при мама, искам при моето любимо момиче, искам да си хапна празничната вечеря и да изпия празнична чаша червено вино. Искам си подаръка! Искам си ЖИВОТА!!!”
Това е отговорът на  другото ми „АЗ” – онова, дето го е бъз от високо и винаги търси апартаменти под наем на нисък етаж. Онази моя половина, която е готова да съпреживее още 100 мои рождени дни, нищо, че тогава ще съм сляп, глух, сакат, парализиран, импотентен, имбецилен – едно дебилно куко, от което света и близките му копнеят безболезнено да се освободят, лека му пръст, лека му пръст…
Водя си ги тези разговори на върха на моста и няма торта, нито подаръци, нито свещичка, пък и какви ли свещички изобщо да има с този вятър на тази височина – ще я отвее заедно с мечтите, спомените и с празничните ми пожелания, нищо че отдавна вече нямам май такива.
Какво ли да си пожелая, викам си. Вечен мир, равенство и безплатни карти за транспорт за пенсионерите ли? Аз да не съм Мис България, мамка му?!
За какво да мечтая, след като днес всяка мечта е просто мъртвородена, смачкали са я с валяка на Битийността, Кризата и Простащината.
Какво да помня, щом повечето спомени са скръбни и навяват мирис на трупове, на мъртви мечти и желания, на пропиляна на вятъра семенна течност, сълзи, пот и кръв, които никой не е искал, за които никой не е мечтал, и които никой не помни.
Мостът, реката, пропастта.
Там ми е мястото, мисля си.
Насилвам се – волята си, мускулите си, крехките си от ужас, страх и отчаяние кости, но нищо не става.
Не скачам.
Не падам.
Дори не се опитвам да реализирам един отдавна платен бънджи скок, нищо че няма ластично въже и публика наоколо, нито инструктор или лекар.
Онова мое атавистично „АЗ”, дето се е закачило за живота като репей за козината на златистия ми ритривър Флет, не дава, копелето.
Дори усещам как е запушило устата на едноячния си близнак – другото ми, суисидно „АЗ”, песимистичното, критично настроено, заядливо копеле, което копнее да види размазаното ми на брега на реката тяло с потръпващи крака и разпръснати по глухарчетата вътрешности.
Иска да избяга и да отиде на купона за тъпия ми рожден ден който са спретнали приятелите ми /макар и да не са дори четирима, както пееше навремето един набеден поп певец/, за да могат да носят ковчега ми в ОНЯ момент, към ОНОВА място, от което – казват – връщане нямало, амин.
Часовникът на дясната ми китка цъка, отброява секундите, минутите и часовете на изтичащия ми бавно пореден рожден ден и ми припомня за баща ми, покойния, той ме научи да го нося там, а не като нормалните мъже, по простата причина, че приживе беше професионален шофьор /”Така го пазиш да не се удря постоянно в страничното стъкло и да се счупи, докато шофираш, синко”, обясняваше ми той/.
Това обаче е само дълбоко вътре закодирано, в развинтеното ми болно въображение, заради огромната дупка, която оставиха в сърцето ми баща ми и рака, заплетени в една странна, зловеща, вечна комбина. Татко никога не ми казваше „синко”. Плюс това отдавна вече не беше професионален шофьор, а часовникът е погребан заедно с тялото му в гроба и вече не тиктака. Нито се отдава от поколение на поколение. Това май става само в холивудските филми.
Аз обаче имам син.
Моето момиче, моята любима, чака дете.
Ще ми се те двамата да ме виждат още известно време поне, да се навъртам край тях, да ги обичам, напътствам, да им досаждам с бащината си любов и ревност, да ги пазя. Да съм донякъде здрав, колкото може красив, приемливо успял, прилично умен – не просто стара снимка, избледняващ спомен, изкривена представа, скрита под надгробната плоча.
Ставам с натежали крака от парапета на моста, а той – имайте предвид – далеч не е мостът на въздишките или моста на влюбените.
С разлюляна походка се отдалечавам от реката, от инженерното съоръжение, от пропастта.
Връщам се – искам или не – към живота.
Решил съм все пак да присъствам и на този купон за собствения ми рожден ден, режисиран от някой друг.
Ще прекося за пореден път Моста между Двата Свята.
Ще приема Даровете, каквито и да са те.
Ще изпия Чашата, дори да е горчива.
Ще се усмихвам, ще съм наоколо, ще живея.
Пък и 44 според някои източни философии не било чак толкова лошо число.
Ще видим…

Блус за Калната река

Да се живее край Калната река далеч не е лесно.
Виждам го всеки Божи ден от живота си наоколо. Угнетени хора, липса на работа, замрял бизнес, мъртви мечти, никаква перспектива, провинциализъм, който плаши.
И – забележете – животът край реката е труден дори за кореняците, за хората с дом, семейство, работа, доходи. Такива като мен. Какво ли остава за моя приятел клошарят?
Наблюдавам този бездомник от години, може би от две-три, но спокойно може да са тридесет или триста. Тук времето тече бавно и лениво като реката. Наносите на навиците задръстват плиткото дъно на провинциалното ежедневие и се утаяват по ъглите на отдавна непочистените улици. Дори пословичните – иначе едри – крайречни мухи и комари, някак апатично жужат и не отлитат с охота, замахнеш ли с ръка по тях. Може би затова и бездомникът се вписа с лекота в пейзажа, все едно винаги е бил тук, а не се е материализирал в един прекрасен ден по някакви си причина, отнякъде си.
Не знам кой дявол, кой попътен вятър или кой пътнически влак с три прекачвания на второкласни гари, го довя точно тук – в този град, край тази река, сред тези хора. Не знам, не помня, не ме интересува. Животът ми винаги е бил животът на кораб без платна. Носен от теченията. Лашкан от бурите и вълните. Винаги заплашен от абордаж, от повреда, от подводни скали, от потъване. Самият аз винаги съм бил бездомник по душа, космополит по сърце, безсребърник отвсякъде, безродственик по рождение. Винаги съм търсил новото, впечатленията, местата, емоциите, хората. Ако се разровя малко по-дълбоко в затлъстялото си от апатия, ледни победи и безсмислени дни сърце, ще открия, че всъщност винаги съм мечтал да пътувам, откакто се помня, от град на град, от любов към изневяра, от стоп на стоп, от коптор на коптор, от приятелство до предателство, от кашон до кашон и от контейнер до контейнер – точно като клошаря. Днес обаче съм тук и сега, това съм, което представлявам, каквото и по дяволите да е то. Често слушам един тъжен блус на една местна блусарска банда - "Коко Блус Бенд". Казва се "Блус за Калната река". Ето го:

Аз родих се край реката,

Край голямата вода.

Ала сбърках щат и дата,

Мисисипи не е това.

Моят град се мие в Дунав,

Насред калните води,

Посред него плава шхуна

И на нея май си ти.

Времена, води и нрави

Все се точат покрай мен.

Вечно нямам кво да правя,

Вечно съм обезверен.

Бачкам, любя и мечтая

край голямата река,

За началото, за края

И за всичко сред това.

Тук родих се, тук си пея

Нито риба, нито рак,

От мелодии живея

И се преповтарям пак.

Знам, не съм на Мисисипи,

Ала влизам в всеки бар,

Казвам „Барманче, я сипи!”

И съм на реката цар…

Брегът на Калната река бележи северния край на моя дом, в който в последните години се е превърнал присвития, уплашен, живуркащ в спомените си град на задника на географията, геополитиката и политиката.
Хората в нашия бездеен град нито го харесаха, нито не. Просто поредния човек от улицата, без подслон, приятели, перспективи, може би без душа... като повечето от самите тях. Клошар беше наистина, няма какво да се лъжем. Бездомник, пройдоха, скитник. Долу-горе това бяха думите, с които съгражданите ми посрещнаха появата му, после забравиха.
Аз обаче не го забравих.
Наблюдавах го ден след ден, година след  година, сезон след сезон, удобно облегнат на прозореца на мансардата си в старата кооперация отвъд крайречната улица. Обикаляше своя скромен периметър от града, съвсем до кея край Калната река, в компанията на 5-6 помияра, които се бяха събрали около дрипавата му фигура още с появяването му и сега оформяха сплотена, вярна до гроб групичка. Човек без да иска се сеща за Стайнбек и романа му „Тортила Флет“, но тук – уви, не е Калифорния и годината не е 1930-та...

Съпровождан от глутницата си безименни песове, непоискани дори в общинския приют за безстопанствени животни, клошарят преживява като влачи с канджата си боклук от Калната река. А във водите и, Бога ми, боклук колшото искаш. Влачени от мудното течение по пътя му на изток към морето, край града в денонощието вероятно минават тонове и тонове отпадъци, събирани в бавния му ход от целия континент. С безпристрастната точност на статистик, клошапят ежедневно пресяваше купища боклук, за да отсее полезното от ненужното, здравото – от потрошеното, запазеното – от разваленото. Стари автомобилни гуми, празни кофички от кисело мляко и бутилки от напитки, дървесни стволове и откъртени дъски, кутии от храна, от цигари и от какво ли още не, прогизнали ташони, прокъсани платнища, използвани полиетиленови пликове и торбички във всички възможни  размери и цветове на дъгата, скъсани презервативи, цигарени фасове, трупове на животни, риби и птици, захвърлени рибарски мрежи и изгубени гребла, нечия стара шапка, парче от вестник, подгизнала книга, фекалии, кредитни карти, хвърлило... Калната река не беше придирчива. Със старанието на престарял гробокопач прибираше от бреговете си всичко захвърлено там и го влачеше надолу към морето.

Това, което ставаше за нещо, клошарят придърпваше с канджата на калния бряг долу под хотела и го товареше на раздрънката си количка, за която човек трудно би могъл да каже от какво е сглобена или на какво е остатък. В нея – освен откраднатия от Калната река товар, клошарят държеше още прокъсаното си одеало, което го пазеше от зимните студове, нощния хлад или пролетния дъжд, няколко използвани бутилки, в които носеше вода за себе си и кучетата, парче стар хляб, стара книга за четене със силно късогрледите си очи. Животът си. После клошарят пласираше неугледната си стока по антиквари, букинисти, понктове за вторични суровини, колекционери, където може. С това преживяваше, той самият и песовете му.
Случваше се за канджата да се закачи трупчето на мъртво куче, гларус или коте. Тогава клошарят безмълвно плачеше, докато го издърпваше на брега, изкопаваше плитък гроб в тинята под върбите и го погребваше.
Когато пък попаднеше на някое „съкровище“ /интересна стара книга, дреха, която става за зимата, нашийчик за някое от кучетата/, клошарят се радваше като дете и самотният му смях като че стряскаше дребните еснафи, плажуващи край пълната с фекалии, пиявици, тиня и яйца на комари Кална река, която безжизнено влачеше водите си край тях.
Веднъж, беше началото на август, помня горещото лято, вероятно малко след Илинден, настъпи денят, в който завинаги загубих моя приятел клошаря. Беше обикновен изпепеляващ ден, когато севернякът отвъд Калната река като че ли е забравил да подухне /тъй както иначе го правеше с неистова стръв през цялата сковаваща зима/, а клошарят и кучетата му търпеливо вадеха от водата бедния си улов и критично оглеждаха всяка нова вещ, извлечени с канджата на брега.
Внезапно клошарят подскочи, а песовете се засуетиха лаейки покрай него. Бавно, с приведени сякаш от тежестта на цялата мирова скръб рамене, той издърпа канджата си до брега, коленичи и изтегли на брега безформен вързоп с прилични размери.
Гледай ти, моят приятел днес май улучи джакпота, помислих си развеселен, наблюдавайки малката групичка далеч долу на брега на Калната река от прозореца на мансардната си стая отвъд крайречната улица. Както винаги обаче през дългия си, безинтересен живот, грешах. Разбрах го още в мига, в който клошарят обърна разплаканато си лице към мен. В ръцете си нежно беше прегърнал вързопа, но не защото в него имаше съкровище. Клошарят държеше в прегръдките си трупчето на малко момиченце. Надали имаше повече от 4-5 годинки, русата и косица беше полепнала в калта по лицето и в милостива маска, ръчичките и краченцата и висяха безжизнени в загрубелите ръце на мъжа, розовата и рокличка беше прогизнала и разпокъсана от капризите на теченията на Калната река. /“Дете на 4 години с инициалите К.П.К. е изчезнало в реката на 300 километра нагоре по течението! Момиченцето играело с братчето си без надзор на брега! Водолази трети ден издирват тялото на детето!“/. Внезапно си припомних с болка натруфените вестникарски заглавия от дните след Илинден.
Плачейки, клошарят направи инстинктивно няколко несигурни крачки към малкото си импровизирано гробище под върбите, понесъл зловещия си товар, после спря. Олюля се за миг, след това се обърна и понесъл на ръце трупа на малкото момиче, се приближи като осъден на смърт до количката си на бездомник.
После клошарят зави с прокъсаното си одеало малкото телце, грижливо го постави в раздрънканата количка и като се впрегна в бремето си, бавно закрачи по стръмния хълм под хотела, който водеше нагоре към града, към градската морга и орисията си.
Гледах го и дълбоко в сърцето си знаех, че вече никога няма да го видя, защото коварното течение на Калната река, което беше повлякло отдавна душите на всички ни тук, в този град, най-сетне го беше грабнало и него и го носеше надолу и все надолу с водите си...
  

Камен Петров

Суша

из ЦИКЪЛА "Необяснимите стихии в сърцето”

Устните ми са изпръхнали и напукани като земята, осеяна с посърналите трупове на повехнал царевичак и слънчогледи, отвърнали лица от слънцето.

Суша е.

И жега.

От месеци не е капнала капка дъжд да отмие срама ни, прахта и стъпките на случайни минувачи от улиците, а слънцето немилостиво пече. Пресъхнали са морето, реки, езера, ручеи и потоци, чешмички, фонтани и шадравани. Дори сухия фонтан в 10-милионния стар-нов център на града вече е наистина сух и туристите прибират фотоапаратите.

Устните ми са нацепени, нецелунати и сухи. От тях по лицето ми се стичат струйки димяща кръв, която цвърчи и се изпарява, надявайки ми сюрреалистична карнавална маска, в която самият аз не мога да се позная.

Прибирам се с пресъхнала уста и изсушен мозък след поредния безплоден работен ден у дома и се спъвам в малко трупче. Някой от ония авто педали е сгазил домашната ми котка пред входната врата. Станало е отдавна, защото вече се е изсушила като чироз, мумифирицала се е така, че не и трябва препаратор, за да си я оказа в хола над камината. Прекрачвам мумифирицарана си котка /в древния Египет тя щеше да е обект на преклонение/ и влизам у дома.

Ежедневието е празно – едно такова сиво, прашно и потънало в маранята на скуката. Блъскаш си ежедневно главата със сухари в полицейски, военни и митнически униформи или със сухари, удобно вдървени зад чиновническите си бюра.

Сухата статистика сочи, че заради кризата и жегата и провинциалния дух, който някак ни крепи живи, отдавна в този град са пресъхнали паричните потоци. По непометените му улици се валят сухи есенни листа, останали още от миналия октомври. Пресушените дамаджани с вино са една от отличителните черти на жителите му – хора, за които от години казват, че дори да нямат работа, по цял ден пълнят кръчмите в центъра – и май е вярно. Емоциите наоколо са сухи цветя в празна ваза. Хората си разменят сухи думи, оформени в протяжни съподчинени изречения. От време на време избухва кратък сух смях, най-често сардоничен и обиден за околните.

Пресъхнали кладенци се мержелеят в маранята – и петролни, и газови, и питейни такива, последните подвластни на Басейнова дирекция, разбира се.

Вървиш по пустите провинциални улици, край които мълчаливо се ронят фасадите на старите аристократични сгради, припукващи в сухата жега и ронят отдавна изсъхнала настилка по напечения асфалт, така че като ходиш, под стъпките ти сякаш хрущят пясъците на пустинята Сахара – пусто е и горещо и няма оазиси. Унесен в мислите си, в рехавата сянка на стар орех в центъра на града се сблъскваш с известен от години клошар, известен най-вече с това, че е клошар от години.

-         Голяма суша, а, приятел?- вика клошарят с надеждата, че ще му пусна в ръката някой лев, и потрива палец и показалец в древния жест – Имаш ли нещо сухо за Бог да прости?

-         Направо като Сухиндол или Суходол, хахаха.- допълва с изкривено чувство за хумор, забелязал безмълвния отказ в сухите ми очи, колкото да ми позволи да си припомня, че настоящият клошар е бивш филолог с магистратура и 30 години стаж като преподавател в едно от бившите улитни училища в града.

Отминавам го без думи в жегата, потънал в собствените ми мисли, които се блъскат из гънките на мозъка ми като пощурели пчели в изоставен пчелен кошер. Сухиндол и Суходол, Сухиндол и Суходол, повтарям си без глас. Виното и клиниката за алкохолици, причината и следствието, началото и края, кръговратът на вселената за всички ни в крайна сметка. Поне просякът-филолог не си даваше труда да го прикрие като повечето от нас и дори в момента, когато ми демонстрираше малката си игра на думи, подаващата се от джоба на палтото му бутилка го издаваше, смигайки право в очите ми с полупразното си /или може би полупълно/ гърло.

Клошарят, жегата и безпътицата ме подтикват неволно да си мисля за сухо бяло вино с лед и лимон, ледено сухо мартини, сух лед и сух таратор. Суходол и АА не са далеч, човече, опомням се обаче навреме и се отправям към Голямата река.

Голямата река обаче в момента е Пресъхналата река. Реката е жадна, а устните и са напукани и болят като моите. Прегазвам реката, която вече не е река, а самотен нажежен каньон, осеян с наноси и попукана спечена тиня, с  мумифицираните трупове на птици, риби и раци, а водата и е само една мътна топла вада, в която няма да се зароди живот, поне не в близките 1 милиард години. Прецапвам прочее вадата, животинските останки и спечената тиня до отсрещна Румъния, зорко озъртайки се със сухите си очи за случайно преминаващи митничари, граничари или Бог знае какво, колкото само да открия, че и там жегата, сушата, блокадата на Шенген и евроизолацията са оставили своя безнадежден траен отпечатък.

Така че връщам се обратно в буренясалия от ненужни спомени и закърнели надежди град отсам Пресъхнала река /реката е жадна!/, чудя се какво да правя със живота си в тази жега, която е изсушила мозъците, емоциите, амбициите, плановете, мечтите, бъдещето на хората – мумифицирани понятия в пирамидата на Времето.

Решавам, че след като няма никакъв смисъл в нищо, най-логично е да се самоубия. Качвам се на моста, който не излъчва никаква дружба, а само къртеща плочките за 10 милиона жега, перилата му парят, скелетът му трепти в унисон със стъпките ми и с вибрациите на прелитащите климатизирани автомобили. Установявам обаче /логично!/, че всъщност не мога да се удавя, просто няма как – жега е и суша, в реката няма вода, само затънали в изпечената тиня шлепове и влекачи, а и никак не ми се иска да се размажа далеч нейде долу в пресъхналото корито на Голямата река, Пресъхналата река.

Тръгвам все пак по протежение на така недружелюбния Мост на Дружбата към Румъния. Не може да е чак толкова зле като тук, решавам. На края на моста обаче ме пресреща разпасан румънски митничар. И той потрива похотливо палец и показалец подобно на градския клошар-филолог, и от неговия джоб се подава същата бутилка, макар надписът и да е на латиница, не на кирилица.

-         Две евро, домнуле!- вика мамалигаринът и се уригва на ракия и чесън в лицето ми – Такса! Такса!

За да съм в унисон с експеранто-пантомимата му, правя от своя страна един също така характерен и разпознаваем навсякъде по земното кълбо международен знак с пръстите си, но – може би защото съм ужасно уморен – използвам вместо два само един – а именно средния.

И знам, че не го показвам само на това копеле – митничаря, а на целия проклет Свят, на Живота, на миналото и Бъдещето, на Всичко.

Обръщам се бавно /все пак 46,6 градуса по Целзий на сянка е/ и бавно поемам обратно по дългия недружелюбен мост, в чийто отсрещен край все така ме чакат дълбокия провинциализъм, сковаващата скука, сахарската жега, ронещите се аристократични сгради, убийствената рутина на ежедневието, сушата, залезът на парещото слънце.

Мостът глухо кънти и се съпротивлява на стъпките ми. Страхувам се, че всеки момент от лицето ми ще се отронят горещите капки кръв от напуканите ми устни и солените сълзи от сухите ми очи, и ще затрополят по асфалта.

Сълзите ми обаче отдавна вече също са пресъхнали.

Кръвта ми спи.

Таке че – сухо е…

Камен Петров

Потоп

из ЦИКЪЛА "Необяснимите стихии в сърцето”

След ден застъпва вечер

На смяна нощна моля се и веч ще е така
Поне за миг човечен
Опитвам се, но още търся нечия следа
Вали, и сме сами...

                          П.И.Ф., „Вали”

                

ТE казват, че е отнесъл моста над Владая, както и още два-три подобни.

Лъжат обаче.

Далеч не е това проблемът.

Потопът отнесе Моста между Двата Свята, между Доброто и Злото, между Теб и Мен, между Вчера и Утре.

Има обаче все още държащи се паянтови мостове наоколо, а под тях все така тече Реката на Живота, подхранвана от поройния дъжд на Времето, Пластмасовата река. Тече и носи пред очите ми животински и човешки трупове, пластмасови и силиконови отпадъци, използвани презервативи с развиващи се в тях вече мъртви зародиши, отровена риба, лети джанти, бутилки, чаши, купон, смрад, тиня, отрова, миазми… Хадес…

Насред реката има само хора-острови, градчета-острови, чувства-острови, къщи-острови. Архипелаг от отломки след Потопа, обаче архипелаг без бъдеще, не като този на Сейшълите.

Потоп…

Вали безспирно дни наред, приличаме на субтропическа джунгла, а не на нашия си протоселски, субпровинциален, безличен източноевропейски градец, почиващ само на стара слава и на неясни планове за бъдещето, подкрепени единствено с европейски пари и реститутски амбиции, които никой никога повече няма да уважи.

Вали, а инфраструктурата на тъпия град не е подготвена за това.

Навсякъде има локви, ями в асфалта, пълни с кална вода, кални поляни с кални кучета, кални прасета и кални циганета, които се въргалят в тях, евтини коли втора ръка, разпръскващи мътна дъждовна вода по минувачите по кръстовищата, наводнени мазета и магазини на партерни етажи, преливащи кенефи с весело смърдящи фекалии, течащи романтични мансарди и преливаща над дигите река, давещи се котки и давещи се подхвърлени бебета, воня на мухъл и на мазе – европейски град, но не е Венеция. Язовири и реки преливат, бентове и мостове се рушат, цепи се, потапяме се, гмуркаме се в тинята на дъното.

После идват комарите, заразите, смрадта.

Газя водата по улицата и пред мен внезапно се отлепя фасада на сграда, разядена от всемирната влага и мухъл, и пада на улицата. Ега ти напречния разрез викам си, докато зяпам, заслепен от дъжда куклената къща с липсваща предна стена - обесена на гредата на тавана несподелена любов, прострелян в слепоочието неиздължен кредит, давещо се във ваната в мазето отчаяние, мъртви мечти, наслоени в канализацията за мръсната вода и плуващи в кенефа парченца нежност, несподелени с никого.

Потоп…

ТЕ казват, споко пич, шъ съ упрайм, силни сме заедно, взехме изборите.

Няма го обаче Ной да ни чифтоса оттук-оттам, да събере на едно място хора, сатири, сладострастни свине и разгонени маймуни, потъващи плъхове и изплуващи русалки, издути непотъващи салоподобни политици и гладни деца с издути коремчета и ококорени очички, за да ни спаси и да влезем отново в легендите и библейските сказания.

Няма дори свястно такси, което да извикаш, мамка му, за да те откара сред локвите до дома, без да ти съдере бакшиша кожата или без да те пребият впиянчените му приятелчета и колеги-футболни фенове, всички до един с развалени зъби, смърдящи на вкисната бира, евтина пот и евтин салам, евтини курви и евтин живот по крайните квартали, въртящи воланите безспир ден и нощ, докато по евтиното радио в колата гърми неизменно чалга, упса.

Потоп…

ТЕ казват, че трябва да сме търпеливи и да държим глави над водата, още малко, още мъничко, братя, за бога не купувайте, докато ние садим блатни кокичета и откриваме магистралите за никъде, дай тука флашката, брат, ще уволним още няколко министри, няма проблеми, плувайте-плувайте-плувайте, българи, скоро няма избори, спокойно, казах, да не раздам още по някой и друг шамар, ура, нашите, гооол, Стоичков пак гърми Слонове в Сафара или гърми Боби в БФС, never mind  /нъл тъй се викаше, бе Цецо/, опа, Уорлик, къде така, бе friend, аркадаш, аверче, баси пак падна мост, отиде банкета в Бояна, ама плувайте бе, мама му стара, не помните ли Таня Богомилова, а дъжда вали ли вали, кротко ръми, жестоко шиба, събаря къщи и предизвиква свлачища, превръща се в библейски порой и в Реката на Живота и отнася всичко по пътя си.

Потоп…

ТЕ казват, че водата отмива всичко, дори най-лошото.

Главата ми обаче се е превърнала в центрофуга на евтина пералня и върти ли върти мътна сапунена вода, която нищо не отмива, най-малкото пък лошите спомени и стаените страхове и вонята на пот като на товарен кон, обязден за кой ли път от кофти ездачи.

Пералнята върти водата вътре, но нищо не изпира – бельото ни е мръсно, братя, чорапите ни смърдят, отзад имаме жълто, на коленете ни кръпките ни са избелели, носете си новите дрехи, момчета, а, стига бе!

В улуците на паметта ми се стичат само ръждиви струи.

В локвите под нозете ми шляпа единствено кал.

В басейна пред къщи квакат жаби в жабурняка.

Небето е сиво, небето е черно, небето е отрупано с облаци и чужди бомбардичовачи, проблясва светкавица, удря гръм, но то е само насън, защото наяве никога никъде наоколо нищо не се случва – сиво, черно, облачно, заплашително, опасно.

Буреносно небе.

Потоп…

ТЕ казват, синоптиците обещават слънчево време.

Но няма как. Струва ми се наистина, че тази вода и тази влага, и тези струи, стичащи се навсякъде наоколо, както и безвечния мухъл, който неизменно носят, като че ли продължават вечно – винаги са текли и винаги ще текат. Текат, валят, струят от всяка цепнатина на битието ми, на моето аз, на моя свят, на всичко наоколо и отвъд.

Вали и вали и вали.

Капките пробиват дупки в мозъка ми, големи като кратери, а главата ми все пак не е планета, а просто една глупава, нищо неразбираща глава, вкопана в настоящето, завлечена от миналото, търкаляща се към бъдещето. Търкаля се и пляска из локвите на безкрайния дъжд, който продължава бой знае откога.

Затова, едно искам да ти кажа.

Спри, моля те, спри да плачеш вече, мила, защото цял се давя в твоите сълзи, а спасителният пояс на любовта ти все не достига до мен…

ТЕ казват, че това не е любов.

Но както винаги, ТЕ грешат.

И нека го изпеем заедно с онзи Голям Зелен Гущер - Дейвид Бауи: “They say: Jump!”

А ти просто спри дъжда.

И то завинаги, защото те обичам.

Скрий се под стряхата на любовта ми.

Там е сухо

                И топло

                            И сигурно.

И няма кой да ти казва какво да правиш, какво да чувстваш, какво да мислиш, как да обичаш, как да си ти и как да сме ние.

Пък нека навън да вали...

Дори и ТЕ да се давят...

 Камен Петров

Кръвта сякаш още плава във водите на Дунав край Вуковар

Река Дунав е голяма. Река Дунав е пълноводна. Река Дунав е дълга и е събрала край бреговете си огромното разнообразие на половин мултикултурна и мултинационална Европа – от пищните замъци и катедрали на Будапеща и Виена, до малки селца и градчета със собствен колорит като Долни Милановац, Дюрнщайн или… Вуковар.

Вуковар е общински център в Източна Хърватия и е най-голямото речно пристанище в страната, разположено при вливането на река Вука в Дунав. Вуковар е третият по-големина град в Славония след Осиек и Славонски брод, но в малка страна като Хърватия, разположена на площ от едва 56,5 хил. кв. км., това е доста условно дори за нашите стандарти – населението му е едва 30 126 души.  Името на  Вуковар произлиза от сливането на корените на думите вълк или вук и индоиранската дума вар, която означава крепост. Същият произход притежава и река Вука, която в буквален превод означава "вълча река". Семантичният превод на името Вуковар обаче - "вълча крепост" или иначе казано "непревземаема твърдина", изиграва лоша шега на местните жители преди 20 години, по време на печално известната операция "Олуя", когато на 18 ноември 1991 година югославските и сръбските военизирани части завземат кокетния град след 87-дневна обсада в самото начало на сръбско-хърватската война. 

Тогава в двора на болницата на Вуковар сръбските сили вземат за пленници 250 ранени хървати, преди да ги екзекутират във ферма в околностите, в деня на падането на града. Днес в гробището на Вуковар лежат 1 600 цивилни и военни, убити по време на обсадата. По време на тримесечната обсада на града близо 4 000 души са ранени от артилерийски снаряди на Югославската армия и сръбските бунтовници в Хърватия. Близо 22 000 души са прогонени от града след неговото падане. Вуковар и околностите бяха поставени под администрацията на ООН в края на войната, преди да бъдат повторно интегрирани към Хърватия през 1998 година. Днес – 20 години по-късно, градът на брега на река Дунав все още живее в сянката на войната, а кръвта сякаш все още плава по пълноводното и течение, наред с круизните кораби, рибарските лодки и яхтите на новобогаташите. Където и да мине човек по вуковарските улици, площади и брегове, неизменно ще се натъкне на многобройни възпоменателни знаци и паметници, а три четвърти от красивите вуковарски жени са все още облечени в черно – това са почернените майки, съпруги, дъщери и сестри на героите от битките през 1991 година. Другата характерна поствоенна особеност на града са десетките изтърбушени от куршуми и снаряди на къщи, обществени сгради, църкви и дворци /дори и старата водонапорна кула над града/, които обаче са окичени до една с цветя и разрухата е скрита от погледа… а може би и дълбоко в сърцата на местните жители. Вуковарци – като всички хървати, са славяни, католици, служат си с латиница, а много векове земите им са били в пределите на Унгария и Австро-Унгария. От 1994 година тук е приета паричната единица, наречена куна /и липа – еквивалент на нашата стотинка или на евро цента/. Такива са били парите и през 1941 – 1945 година, когато Хърватия е била самостоятелна държава. Ако днес слезете от кораба на брега на Вуковар, почти на 100% е сигурно, че вашите левове, евро или долари няма да вървят, освен може би при далавераджиите. Всеки – от кварталния бакалин, през продавача на сувенири край пристанището, служителката в хипермаркета, бабата на пазара или продавачката на цигари и бира, сякаш „са си плюли в устата” и винаги вадят готовата фраза „Одите в менителницу на ъгълу!” /Вървете в чендж бюрото на ъгъла/ още в момента, щом извадите банкнотите в евро, така че човек неволно се чуди дали търговците в града не са близки или далечни роднини на съответния чейнчаджия.  Тук обаче в това отношение е по-добре от Сърбия, Словакия или Унгария, където обикновено ви вземат с готовност евро-банкнотите и бързат да ви върнат рестото съответно в динари, крони или форинти. Извън всичко това Вуковар за непредубедения турист е симпатичен и подреден малък град, съчетал по нещо от швабската подреденост и славянската небрежност. Новоизградените след войната улици и сгради са чисти и добре поддържани, навсякъде има цветя – не само по паметниците и гробовете, но и край кошчетата за боклук, по шадраваните, по стълбовете на уличното осветление , по первазите на прозорците и по протежение на мостовете и мантинелите. В позадрямалия в последните седмици заради ниските нива на реките Вука и Дунав яхт клуб кротко дремят под есенното слънце десетки лодки, яхти и моторници. Хората са препълнили кафенетата в центъра или търчат по обичайните си ежедневни задължения. Не липсват и туристи, но внимавайте с въпросите. Запитате ли за ориентир някой местен къде да откриете историческия център на града, интересни старини или музеи, неизменно ще ви посрещнат с вдигнати вежди: „Историческият център?! Старини, църкви, дворци и музеи?! Войната отнесе всичко, приятелю…”. Иначе Вуковар може да се похвали с красоти и история. Около него са открити няколко селища от доисторическо време и от Средновековието, известни като „Вучедолска култура”. Близо до центъра на града е открит илирийски некропол, както и останки от римския кастел Улкейликус. През ХІІ и ХІІ в., както е и днес, Вуковар е бил търговски център, седалище на жупан (управител а жупа – териториална административна единица от съседни общини). Споменава се за пръв път през 1231 г. като Каструм Валков. Славянското му име е било Вуково (от р. Вука – Вълково), а унгарското – Вуковар (Вар от Варош – или в превод Вуковар е „Вълчи град). През 1408 г. при Вучедол бил изграден Каструм Вучедол. Унгарците са владели града до нашествието на турците през 1526 г. Описание на крепоста през 1608 г. е направил пътешественикът Прантщетер. След нейното разрушаване израстнал сегашния Вуковар, споменат за пръв път през 1567 г. от пътешественика Пагафета. В пределите на Австрия се развива като търговски, а по-късно и като фабричен град с конопопреработвателна  и мелничарска промишленост. Днес река Вука все така, както и в последните няколко столетия, все още дели града на две части – стара и нова. В старата част е сградата на някогашния  графски дворец Елтц, построен в 1750 г. Допреди 20 години в  него се помещавал Градският музей с няколко богати раздела – археология, етнография, работническо движение, картинна галерия. Музеят сега е преместен, а дворецът – както и десетки и стотици други сгради и обекти в града, се реставрира по европрограма, по простата причина, че по време на обсадата на Вуковар през 1991 година, кулите му, както и тези на многото църкви в града, са били отлична цел за югославските снайперисти и артилеристи. Иначе Вуковар е изключително важен за икономиката на Хърватия не само като пристанищен, но и като железопътен възел.Освен завода за обувки и автогуми „Борово”, на 6 км. се намират заводите на вуковарската текстилна индустрия „Вукотекстил”, както и селскостопанският комбинат „Вуковар”. Там се изработват килими, трикотаж, прежди, хранителни продукти. Освен всичко друго, е предвидено и прокопаването на канал между Вуковар и Жупаня – от Дунав до Сава, дълъг 60 км., който ще съкрати с 450 км. пътя към Адриатическо море и надеждите на местния бизнес са силно свързани с него. В околностите на града има много лозя, а вината и високоалкохолните напитки на Вуковар са известни из цяла Европа. Извесни са вината траминац, силванац, както и вуковарските дини и пъпеши. Риболовът също формира голяма част от местния бизнес, така че на всяка втора крачка ще видите надписа „Рибарница” или по нашенски магазин за риба. Изобщо, съветът към българите, стъпващи за пръв път във Вуковар, е да не се опитват да комуникират на английски, немски, френски или руски. Опитайте с българския. Двата езика са така близки, че не ви трябва преводач и ще се разберете с местните много по-бързо и ефикасно. Думи като „Рибарница”, „Месарница”, „Цветарница”, „пазар”, „център”, „мост”, „река” или „пристанище” просто не се нуждаят от превод, когато става дума за разговор между братя-славяни. Възползвайте се от тази лингвистична близост и се ориентирайте навреме, защото във Вуковар – освен пристанището, пазара, деловата част и останките от старини, има още какво да се види. Местността „Вучедол”, на 4 км. от града, е любимо място за почивка на вуковарци. В тази зона за краткотраен отдих са включени пясъчни плажове, ресторанти („Лъв” и „Шаран” – също без превод), мотели, бунгала, археологически обекти, спортни терени за игра с топка – футбол, волейбол, баскетбол. Близо до Вуковар един бял блок отбелязва общата гробница на падналите 1027 войници от Първата българска армия на Сремския фронт, през декември 1944 г., в боевете срещу Германия на хърватска земя. Това гробище се счита за най-голямото военно българско гробище в чужбина и е задължително за всеки истински български патриот, стъпил поне веднъж на вуковарска земя. Борово и Вуковар са почти слети в едно селище. При Вуковар Дунав често излиза от бреговете си и причинява наводнения. По-големи наводнения тук е имало през 1769, 1827, 1853, 1876, 1907, 1920 и особено голямо през 1926 година и на много места по течението на реката може да видите упоменателни знаци, показващи нивото на водата по едно или друго време. На мястото на село Даля пък е бил римският кастел Тото Бургиум. При днешното село Котин е имало също крепост на име Каструм Зата, спомената за пръв път през 1416 година от хроникьорите. Освен старини, в 30-хиляден Вуковар ще намерите и всички блага на цивилизацията – кокетни бистра и барове, лъскави хотели /един от тях резонно се казва като русенския – „Дунав”/, уютни ресторанти, магазини и търговски центрове, пазар досущ като русенския, където може да си купите от тамошните „баби” домашни яйца, сланина, сладка, мед, ракийка… На 18 ноември във Вуковар предстоят възпоменателните тържества по повод 20-годишнината от падането на града. Тогава там ще се изсипят политици, скърбящи, журналисти. Отново ще има речи, венци или наздравици. После… после животът в най-голямото дунавско пристанище на Хърватия ще си продължи с обичайните темпове – улисан в битийността на ежедневието, наследил поуките и привилегиите на миналото, урбанистично модерен под сянката на война, на Смъртта и на черните дрехи на вдовиците…

Камен Петров