Дамоклиевият меч на "висящите кафета"

 След "Гангнам стайл", "Харлем шейк", червените килими по псевдо ВИП-събития, трудносмилаемите БГ-сапунки, протестите и силиконовите цици, нова привнесена мания затресе страната в последните дни, отново на принципа копи-пейст, тука има-тука нема, или по нашенски казано - всяко чудо за три дни, както предпочитате.

Става дума за прословутото "висящо кафе", разбира се. Вярно в родината си Неапол, в Италия, Европа и по света, това е една наистина щедра, хубава и благородна инициатива. Само че, скъпи съграждани, негласното споразумение, че всеки може да поръча "висящо кафе", което да плати без да консумира, за да се възползва от него някой друг, по-беден от вас, тук просто няма как да проработи.

Познавате ли някой, който ще влезе в първия лъскав тузарски бар по пътя си /лавирайки притеснено между паркираните отпред БМВ-та, Поршета, Хамъри и джипове/, с унизителния въпрос: "Някой поръчвал ли е "висящо кафе?", ще признае на надутата кифла, която го играе сервитьорка или на зализания барман, че е беден и няма пари, за да плати горещата напитка, така че да се осмели да поръча кафе, платено и подарено от непознат? Да, ама не, както казваше един човек, наричан по фамилия Бочаров.

В интернет твърдят, че вече близо 200 са заведенията и магазините в България, които са се включили в благотворителната инициатива "висящо кафе". Фейсбук активността на българина обаче и този път изпреварва реалиите от живота, точно както и при протестите.

Страницата на общността в социалната мрежа събра над 7000 последователи за ден, а в момента хората в групата са над 21 000 души. Само че - да сте виждали около вас бар, който НАИСТИНА предлага "висящи кафета"? Виждали сте, ама друг път! За справка - в космополитен Русе от над 200 заведения, в инициативата са се включили цифром и словом цели… две… Пак според вездесъщия Фейсбук обаче.

 Пак казвам, хубава инициатива, ама не става за тук. За какво са му на бедния, на клошаря, на просяка, на бездомника или безработния ефимерните ви безплатни кафета, ало?! Поне чай да беше. Бедните са ни умрели за кафето, бе хора. Това, което е ок за белия свят, просто не работи в България.

Дайте им на хората поне "висяща работа", "висящ дом", "висящи дрехи" и "висяща храна", платете им висящите сметки за ток, парно и вода, дайте им висяща надежда и висяща сигурност, висящо бъдеще и висящо настояще, никой не е опрял до скапания кофеин на псевдо баровците, чиято единствена работа е да висят по барчетата и да лафят по скъпите си мобилни телефони на изплащане.

Да не говорим, че ако утре отида в някоя кръчма, поръчам 5 кафета, изпия 2 от тях и оставя другите 3 като "висящи" - познайте къде ще отидат парите - вероятно в джоба на кръчмаря, на барманчето или сервитьорката. Само дето първо ще си помислят, че съм дрогиран да правя такава поръчка и дълго ще ми се смеят зад гърба, а влезлият по-късно бедняк ще получи както винаги само един среден пръст, нищо повече, камо ли безполезното кафе.

А и кой ли бедняк тук наистина в крайна сметка е осведомен за тези празни напъни, че и ще се осмели да влезе в някой лъскав бар в центъра и да попита зализаното барманче - извинете имате ли висящо кафе за мен. Хората нямат дори и дом обикновено, камо ли компютър, интернет, да не говорим за Фейсбук, че да следят с нестихващ интерес всяка малоумна инициативка, сътворена от някой си в Глобалното село в часове на скука. Питайте първия срещнат клошар по пътя си, знае ли за инициативата "висящо кафе"…

Хората умират голи и гладни от студ, ние ги черпим с кафе. Стига бе!

Няма ли БЧК, че да раздава поне топла супа?

Няма ли дарители, меценати, филантропи, широки души, които да решават наистина проблема на бедните, без да ги товарят с безплатен кофеин, по 2 кинта чашката?

Няма ли държава и държавност да се погрижи за бедните си?

Май няма…

На човек да му се доповръща вече - веднага във Фейсбук се нароиха "висящи екскурзии" и "висящи почивки" във Варна, "висящи вафли" в Радомир и "висящи билети" за опера в Пловдив. Хора, луди ли сте?! Защо тук и сега всичко винаги е изкривено и тотално объркано, чак перверзно взе да става.

Освен това, и без подобни копи-пейснати от белия свят инициатива и сега тук има нормални хора. Има магазинери и търговци, които продават на по-ниски цени вчерашния хляб или позалежали плодове и зеленчуци в кварталните си магазинчета, а моята съседка-магазинерка направо оставя в торбичка до контейнера стоката си, която вече няма търговски вид, но става за ядене и е питателна - за бездомниците. Без да ги унижава и без парадиращи кампании. Моята любима преди години е работела в кафе магазин в столицата - и тя е оставяла "втора цедка" кафе за бездомниците от квартала край магазина, а тогава никой от тези инициатори на висящите фейсбук кафета дори не е чувал за подобно нещо.

Обаче пък кой знае… може някой и друг бедняк в крайна сметка да се престраши и да изсърба кафето, дарено по милост, вместо да му дарят примерно един хляб, колкото да използва после празната чашка, за да събира в нея редките жълти стотинки на подаянията ни… А и ние рядко пускаме, българи сме все пак…

Затова, вместо да си играете на баровци с т.нар. "висящи кафета", по-добре дарете някой лев на някой дом или кръвта си на нуждаещ се болен, пуснете пара в шепата на просяка, дайте старите си дрехи и обувки, купете хляб и кило кренвирши на клошаря, на бедняка, на бездомника.

Не се правете на европейци, каквито не сте, и то на гърба на бедния.

И вашите джобове са празни, а очите ви гладни.

Няма какво да се лъжем - всички просто… висим…

А някъде над нас, дори не чак толкова високо - виси надвиснал Дамоклиевият меч на "висящите кафета, а те са горчиви, повярвайте ми…

Камен Петров

Малкият живот и малките мечти на Малкия

На Цеци и Пешо - с любов

Минаха Коледа и Нова година.

По телефона и в интернет традиционно ми се обадиха да ми честитят много хора.

Предварително си знаеш кой ще ти честити празника и кой не.

Понякога им се радваш, друг път ти е тъпо и се чувстваш неловко, ама няма как - празници са, трябва да се честити, ще изтраеш и досадниците.

В общи линии от години изненади в честитките почти никога няма.

Тази година обаче мен ме изненадаха…

Да ми честити празниците ненадейно ми се обади човек, който почти бях забравил, че съществува, а както се и оказа - самият той също е забравил за съществуването си.

Човек е, да, дори си има име, но за да запазим поне частица от малкото му останало достойнство, ще го наречем просто Малкия.

"Малкия" го наричаха още навремето и нашите, които държаха ресторант от веригата на "Наркооп", през 80-те години на миналия век, в един малък град наблизо. По традиция така се кръщаваше всеки нов сервитьор, а старите кучета го юркаха с най-тежките поръчки, най-стиснатите или избухливи клиенти, най-крайните маси - тези до входната врата, до кухнята и тоалетната. Та Малкия си остана Малкия докрай.

Мина време, мина и наркоопската епоха, дойде непреходния /както стана видно/ преход, хората се разпиляха из цялата страна и света.

Моето семейство се разпиля към Варна, морето, сините вълни… Един ден там от нищото се материализира и Малкия. Самотен, гладен, дезориентиран. Татко, Бог да го прости, му помогна да започне работа като нощен пазач на паркинга, където държеше семейната кола. Там работеше, живееше, пиеше и мечтаеше Малкия - в малката будка с бариерата на входа на паркинга. Нямаше къде другаде да иде.

После вятърът на промяната отново ме грабна и ненадейно ме изтърси в родния ми град Русе, отново, 43 години след като съм се пръкнал на бял свят във вече несъществуващото родилно на "Николаевска".

Животът ми пое новия си коловоз, дните се сляха в седмици, месеци и години, руслото беше ясно, нещата изглеждаха прости.

И ето ти един ден, Малкия пак се появи отникъде. Преследваше ме като сянка този човек - от град на град, викам си.

Намирам го една ранна сутрин, докато си разхождам кучето, седи на пейка на кея до Дунава и пие кафе от пластмасова чашка. Изглеждаше още поопърпан, омърлян, безнадежден откогато и да било. Очевидно живееше на улицата, но не си го признаваше. От 100 километра ухаеше на клошар, но отричаше. Веднага ставаше ясно, че е умрял от глад, но отказа храна. Иначе ми се зарадва. Разговорихме се за доброто старо време /"Как е майка ти? Хубава жена беше!... Добре? Браво!... Татко ти? Големи приятели бяхме, нищо че ми се явяваше шеф... какво?! Починал?! КОГА?!... Бог да го прости!"/, после се поразговорихме в първо лице единствено число за настоящето.

Малкия, вика, бил добре, даже много. Не ми стана съвсем ясно какво точно прави в Русе, но тук живеел сега.

"С една кака, браточка, малко ми е дърта, ама много хубав човек. Държи на пъпа на Русе, ей там над общината, една страхотна таванска стаичка, само 80 кинта на месец наем, нищо, че тоалетната и банята са общи за етажа…".

Разказва още, че всяка сутрин връщал в кварталния магазин празни бутилки /"Че много се събират и пречат у дома, браточка"/, за да вземе цигари и кафе, после си пушел кротко тук на пейката на кея и зяпал Дунава. Мечтаел.

Хубаво си мечтаеш ти, а работа имаш ли, питам го направо.

Е, че как! Има, как да няма! Държал една сергийка на битака на Кооперативния пазар. "Ей тъй, на" държал клошарите на Русе в шепата си. Всеки ден му се отчитали след обиколките си по контейнерите, оставяли разни намерени по-ценни неща, за които им давал жълти стотинки, а после от мераклии изкарвал хубави пари. Куфари, полилеи, цели врати и дограми, дрехи и обувки, чанти, счупени електроуреди, часовници, грамофони, какво ли не, разказва ми Малкия, а стомахът му къркори в ясния и мразовит въздух на ранната януарска сутрин.

Добре живеел, казва, но признава, че мечтае да се върне в родния си, забутан, замиращ, забравен от Бога градец, известен само с това, че в него е родена навремето Лили Иванова, където да отвори една малка кръчма. Да я развърти с "русенската кака", че все пак цял живот е бил сервитьор, нали, и пак всички да го познават като преди и да му викат… Малкия…

Камен Петров

Клетката

Къщата беше наистина хубава.

Суха, празна, тиха, уединена, уютна, запазена.

Може би това са прекалено много прилагателни за една къща, но фактът е, че сградата май всъщност беше паметник на културата и архитектурата и като се замисли човек, определено имаше защо.

Настани се в нея през един студен, ветровит ден на дъждовния март, а сега вече беше зима и севернякът виеше по кръстовищата на пустите улици от съседна Румъния. Беше започнал да я чувства почти като истински дом, а това за него си беше направо постижение, няма какво да се лъжем.

Клошарят заживя в бившата къща на един от най-големите банкери в миналото, сякаш цял живот беше обитавал порутената и красота. Спеше в бившите слугински помещения в таванската мансарда, ходеше по нужда в официалния салон на партера, печеше вечерята си в някоя от многобройните камини в спалните и стаите за гости, палеше си огъня с изтръгнати парчета паркет и редеше постелята си с откъснати тапети и завеси от големите френски прозорци.

Така минаваха месеците. Клошарят, за който никой в този чужд град не подозираше, че има две висши образования и е бил два мандата дипломат в чужбина, живееше ден за ден, без да се интересува за утрешния и без да си позволи да си спомня за вчерашния. Компания в самотната му борба за оцеляване му правеше единствено глутница безпризорни като него кучета, начело с големия рижав Шаро, с който делеше и залъка и постелята си. С тяхна помощ отстояваше и правото си да живее в руините на бившия банкерски палат на пъпа на града.

Един ден обаче властите, сръчквани в ребрата от будната гражданска съвест и от местните медии най-сетне явно се размърдаха и взеха мерки да обезопасят паметника на културата и архитектурата, който бълваше зловония, бълхи и лоши слухове в централната част на града – много посещавана от чуждестранните туристи и разбира се обитавана от местния провинциален елит.

В една ранна мразовита сутрин в средата на януари, когато термометърът вероятно би показвал поне минус 25 градуса по Целзий /ако разбира се клошарят имаше термометър/, неспокойния му сън на вечно гладен, гонен и унижен човек беше нарушен от силни и резки удари. Клошарят подскочи в кирливата си постеля на последния етаж, а кучетата се разбягаха като пилци в краката му и изхвърчаха навън. Той предпазливо слезе по скърцащите стълби, заобикаляйки изпочупени бутилки, използвани спринцовки и презервативи, стари дюшеци, купища събиран през годините боклук. Когато обаче най-сетне се добра до вестибюла и стигна до входната врата, ударите бяха затихнали. А вратата беше закована.

Клошарят глуповато се загледа в закованите накръст на входната врата греди, укрепени със стоманени лостове. С подобни дъски бяха заковани и прозорците. Той се приближи до един от тях и за всеки случай поразклати новопоставените решетки на новата си клетка. Не помръднаха, разбира се. Опита на още две-три места, после се отказа. Клошарят сви рамене и се оттегли в покоите си на последния етаж в бившите слугински помещения на банкерската къща, за да си отспи.

Утре щеше да му мисли какво да прави.

Утрото обаче дойде и отмина, а след него настъпиха гладни дни. Клошарят изгриза всички останки, които бе събирал заедно с кучетата по контейнери и задни входове. Изгори остатъците от пищния навремето паркет, както и всяка дъска, греда и парцал, които намери в триетажната къща. Беше му студено. Гонеше го нечовешки глад. Постепенно и паниката се загнезди в него, а клошарят не беше глупав човек, за негово огромно съжаление, притежаваше въображение в излишък.

Крещя и вика до пресипване през тесните процепи в закованите врати и прозорци на клетката си. Удря по дъските с юмрук, с крака, с главата си. Напразно. Бяха го оковали завинаги в тази къща, в този паметник на архитектурата, в персоналната му клетка, в собствения му гроб.

Клошарят реши, че ако не иска да умре от гладна смърт или от студ, трябва да вземе съдбата си в собствените си ръце.

Беше забелязъл, че от време на време кучетата, които се навъртаха около него, най-вече големия рижав Шаро, понякога копаят и подкопават задния зид на старата къща. Отиде там и критично се вгледа в плитката дупка, после решително се просна на голата земя и започна неистово да рови в нея. Започна да копае настървено, задъхвайки се от нетърпение, скимтейки като бясно куче, гонен плътно по петите от страха, глада и студа. В началото дълбаеше с парче тухла, с някаква захвърлена дъска, с ръждива лъжица, оглозгана кост, остатък от натрошено стъкло от близкия прозорец. После продължи да дълбае вкочанената от студа земя направо с голи ръце, които скоро се разкървавиха, а оглозганите му нокти се изпочупиха в неравната борба със замръзналата почва...

... Най-сетне клошарят успя да подаде глава извън клетката си, извън клаустрофобията на старата къща, задухата и вонята на лайна и мумифицирана мърша. Пое дълбоко чистия мразовит въздух с пълни гърди, извърнал лице към далечните звезди в неудобната си, дори направо унизителна поза.

Спасение!

Опита се да промуши ръце през тесния тунел към свободата, но раменете му неочаквано се заклещиха в изкопа, и единствено дланите му останаха да стърчат отвън, обгърнали комично лицето му в някаква пародия на молитвена поза...

... Кучето се приближи предпазливо, някак си странично, с причудлива скоклива походка. Помахваше леко с опашка и се хилеше с изплезен език, но нещо в него някак си изобщо не му харесваше.

- Ей, Шаро! Ей! Кучи-кучи-кучи, приятелю!- подвикна му с внезапно разтреперан глас клошарят, приклещен и безпомощен в тясната дупка.

Тогава видя как зад големия рижав пес се мярнаха неясни сенки, които бързо се материализираха в избледняващата предутрин нощ в цялата така добре позната му глутница, с която доскоро делеше оскъдната си храна и несигурния си подслон.

- Ей, Шаро, помниш ли как се топлихме в тази бърлога нощем, а? Сещаш ли се как си деляхме останките от храна, които изравях от контейнерите?- подхвана клошарят.

В този момент обаче големият рижав пес завря муцуната си в него и без колебание загриза стръвно лицето му с големите си, бели и остри зъби, скимтейки и треперейки с цялото си тяло от глад и нетърпение. Скоро към него се присъедини цялата глутница и започна спокойно да се храни, без да се смущава от писъците, хриповете и стоновете на клошаря, които и без това скоро заглъхнаха съвсем в ранната мразовита утрин, докато песовете го издърпваха бавно със зъби и нокти от дупката му, тъй както готвача издърпва с щипците си варения охлюв от собствената му черупка.

Камен Петров

Блус за Калната река

Да се живее край Калната река далеч не е лесно.
Виждам го всеки Божи ден от живота си наоколо. Угнетени хора, липса на работа, замрял бизнес, мъртви мечти, никаква перспектива, провинциализъм, който плаши.
И – забележете – животът край реката е труден дори за кореняците, за хората с дом, семейство, работа, доходи. Такива като мен. Какво ли остава за моя приятел клошарят?
Наблюдавам този бездомник от години, може би от две-три, но спокойно може да са тридесет или триста. Тук времето тече бавно и лениво като реката. Наносите на навиците задръстват плиткото дъно на провинциалното ежедневие и се утаяват по ъглите на отдавна непочистените улици. Дори пословичните – иначе едри – крайречни мухи и комари, някак апатично жужат и не отлитат с охота, замахнеш ли с ръка по тях. Може би затова и бездомникът се вписа с лекота в пейзажа, все едно винаги е бил тук, а не се е материализирал в един прекрасен ден по някакви си причина, отнякъде си.
Не знам кой дявол, кой попътен вятър или кой пътнически влак с три прекачвания на второкласни гари, го довя точно тук – в този град, край тази река, сред тези хора. Не знам, не помня, не ме интересува. Животът ми винаги е бил животът на кораб без платна. Носен от теченията. Лашкан от бурите и вълните. Винаги заплашен от абордаж, от повреда, от подводни скали, от потъване. Самият аз винаги съм бил бездомник по душа, космополит по сърце, безсребърник отвсякъде, безродственик по рождение. Винаги съм търсил новото, впечатленията, местата, емоциите, хората. Ако се разровя малко по-дълбоко в затлъстялото си от апатия, ледни победи и безсмислени дни сърце, ще открия, че всъщност винаги съм мечтал да пътувам, откакто се помня, от град на град, от любов към изневяра, от стоп на стоп, от коптор на коптор, от приятелство до предателство, от кашон до кашон и от контейнер до контейнер – точно като клошаря. Днес обаче съм тук и сега, това съм, което представлявам, каквото и по дяволите да е то. Често слушам един тъжен блус на една местна блусарска банда - "Коко Блус Бенд". Казва се "Блус за Калната река". Ето го:

Аз родих се край реката,

Край голямата вода.

Ала сбърках щат и дата,

Мисисипи не е това.

Моят град се мие в Дунав,

Насред калните води,

Посред него плава шхуна

И на нея май си ти.

Времена, води и нрави

Все се точат покрай мен.

Вечно нямам кво да правя,

Вечно съм обезверен.

Бачкам, любя и мечтая

край голямата река,

За началото, за края

И за всичко сред това.

Тук родих се, тук си пея

Нито риба, нито рак,

От мелодии живея

И се преповтарям пак.

Знам, не съм на Мисисипи,

Ала влизам в всеки бар,

Казвам „Барманче, я сипи!”

И съм на реката цар…

Брегът на Калната река бележи северния край на моя дом, в който в последните години се е превърнал присвития, уплашен, живуркащ в спомените си град на задника на географията, геополитиката и политиката.
Хората в нашия бездеен град нито го харесаха, нито не. Просто поредния човек от улицата, без подслон, приятели, перспективи, може би без душа... като повечето от самите тях. Клошар беше наистина, няма какво да се лъжем. Бездомник, пройдоха, скитник. Долу-горе това бяха думите, с които съгражданите ми посрещнаха появата му, после забравиха.
Аз обаче не го забравих.
Наблюдавах го ден след ден, година след  година, сезон след сезон, удобно облегнат на прозореца на мансардата си в старата кооперация отвъд крайречната улица. Обикаляше своя скромен периметър от града, съвсем до кея край Калната река, в компанията на 5-6 помияра, които се бяха събрали около дрипавата му фигура още с появяването му и сега оформяха сплотена, вярна до гроб групичка. Човек без да иска се сеща за Стайнбек и романа му „Тортила Флет“, но тук – уви, не е Калифорния и годината не е 1930-та...

Съпровождан от глутницата си безименни песове, непоискани дори в общинския приют за безстопанствени животни, клошарят преживява като влачи с канджата си боклук от Калната река. А във водите и, Бога ми, боклук колшото искаш. Влачени от мудното течение по пътя му на изток към морето, край града в денонощието вероятно минават тонове и тонове отпадъци, събирани в бавния му ход от целия континент. С безпристрастната точност на статистик, клошапят ежедневно пресяваше купища боклук, за да отсее полезното от ненужното, здравото – от потрошеното, запазеното – от разваленото. Стари автомобилни гуми, празни кофички от кисело мляко и бутилки от напитки, дървесни стволове и откъртени дъски, кутии от храна, от цигари и от какво ли още не, прогизнали ташони, прокъсани платнища, използвани полиетиленови пликове и торбички във всички възможни  размери и цветове на дъгата, скъсани презервативи, цигарени фасове, трупове на животни, риби и птици, захвърлени рибарски мрежи и изгубени гребла, нечия стара шапка, парче от вестник, подгизнала книга, фекалии, кредитни карти, хвърлило... Калната река не беше придирчива. Със старанието на престарял гробокопач прибираше от бреговете си всичко захвърлено там и го влачеше надолу към морето.

Това, което ставаше за нещо, клошарят придърпваше с канджата на калния бряг долу под хотела и го товареше на раздрънката си количка, за която човек трудно би могъл да каже от какво е сглобена или на какво е остатък. В нея – освен откраднатия от Калната река товар, клошарят държеше още прокъсаното си одеало, което го пазеше от зимните студове, нощния хлад или пролетния дъжд, няколко използвани бутилки, в които носеше вода за себе си и кучетата, парче стар хляб, стара книга за четене със силно късогрледите си очи. Животът си. После клошарят пласираше неугледната си стока по антиквари, букинисти, понктове за вторични суровини, колекционери, където може. С това преживяваше, той самият и песовете му.
Случваше се за канджата да се закачи трупчето на мъртво куче, гларус или коте. Тогава клошарят безмълвно плачеше, докато го издърпваше на брега, изкопаваше плитък гроб в тинята под върбите и го погребваше.
Когато пък попаднеше на някое „съкровище“ /интересна стара книга, дреха, която става за зимата, нашийчик за някое от кучетата/, клошарят се радваше като дете и самотният му смях като че стряскаше дребните еснафи, плажуващи край пълната с фекалии, пиявици, тиня и яйца на комари Кална река, която безжизнено влачеше водите си край тях.
Веднъж, беше началото на август, помня горещото лято, вероятно малко след Илинден, настъпи денят, в който завинаги загубих моя приятел клошаря. Беше обикновен изпепеляващ ден, когато севернякът отвъд Калната река като че ли е забравил да подухне /тъй както иначе го правеше с неистова стръв през цялата сковаваща зима/, а клошарят и кучетата му търпеливо вадеха от водата бедния си улов и критично оглеждаха всяка нова вещ, извлечени с канджата на брега.
Внезапно клошарят подскочи, а песовете се засуетиха лаейки покрай него. Бавно, с приведени сякаш от тежестта на цялата мирова скръб рамене, той издърпа канджата си до брега, коленичи и изтегли на брега безформен вързоп с прилични размери.
Гледай ти, моят приятел днес май улучи джакпота, помислих си развеселен, наблюдавайки малката групичка далеч долу на брега на Калната река от прозореца на мансардната си стая отвъд крайречната улица. Както винаги обаче през дългия си, безинтересен живот, грешах. Разбрах го още в мига, в който клошарят обърна разплаканато си лице към мен. В ръцете си нежно беше прегърнал вързопа, но не защото в него имаше съкровище. Клошарят държеше в прегръдките си трупчето на малко момиченце. Надали имаше повече от 4-5 годинки, русата и косица беше полепнала в калта по лицето и в милостива маска, ръчичките и краченцата и висяха безжизнени в загрубелите ръце на мъжа, розовата и рокличка беше прогизнала и разпокъсана от капризите на теченията на Калната река. /“Дете на 4 години с инициалите К.П.К. е изчезнало в реката на 300 километра нагоре по течението! Момиченцето играело с братчето си без надзор на брега! Водолази трети ден издирват тялото на детето!“/. Внезапно си припомних с болка натруфените вестникарски заглавия от дните след Илинден.
Плачейки, клошарят направи инстинктивно няколко несигурни крачки към малкото си импровизирано гробище под върбите, понесъл зловещия си товар, после спря. Олюля се за миг, след това се обърна и понесъл на ръце трупа на малкото момиче, се приближи като осъден на смърт до количката си на бездомник.
После клошарят зави с прокъсаното си одеало малкото телце, грижливо го постави в раздрънканата количка и като се впрегна в бремето си, бавно закрачи по стръмния хълм под хотела, който водеше нагоре към града, към градската морга и орисията си.
Гледах го и дълбоко в сърцето си знаех, че вече никога няма да го видя, защото коварното течение на Калната река, което беше повлякло отдавна душите на всички ни тук, в този град, най-сетне го беше грабнало и него и го носеше надолу и все надолу с водите си...
  

Камен Петров