из ЦИКЪЛА „Необяснимите стихии в сърцето”
Тогава стани
и през прозореца викай.
В тъмна земя
без светлини,
в тъмно море
не търся нежност.
Тъмно. На тъмно,
на тъмно играя "живот"
Нова Генерация „Тъмна земя”
Поредният ден си отиде зад ъгъла и отново настъпи нощта.
Свикнал съм с тъмното, знам какво е да ти е черно, да е мрачно, да не виждаш нищо и да караш на сляпо, така че – окей, няма проблеми, нека е нощ.
Скоро обаче си дадох сметка, че всичко би било наред ако това бе просто поредната купонджийска парти нощ край морето, ако не беше наслоения мрак дълбоко вътре в мен и наоколо, ако имаше надежда за нов – по-добър ден.
Нощта настъпи, а с идването и бързо проумях, че сме във фаза новолуние.
Нямаше я пълната луна, която осветява с призрачната си светлина света, за да вия като върколак срещу нея. Нямаше романтична лунна пътека през реката към замиращата като нас Румъния. Дори не беше лято, а някакъв гнусен унисекс-демисезонен мелез между дългата зима и дъждовната пролет през март.
Небето беше притиснало града, безлунно и беззвездно, черно като черно кафе от уличен автомат, бездънно като мъката на абортирала родилка, празно като думите на имбецилен психопат, държащ стадото ни заложници тук долу, на Земята.
А на земята беше тъмно.
Цареше нощ.
Градът също беше тъмен, но него така или иначе не го касаеше нощ ли е или ден, новолуние или пълнолуние, зима или лято. ВИНАГИ си беше тъмен този град в провинцията – и отвътре, и отвън, ВСЯКАК.
Говоря ви за прозаични неща, не за тъмнината в сърцето и душата.
Говоря ви за уличното осветление.
Вие знаете ли какво е това?
Тъмни улици, тъмни булеварди, тъмни тротоари, тъмни паркинги, тъмни паркове, тъмни градинки, тъмни кейове, тъмен град.
Не, не – отдавна вече няма режим на тока, знам, помня ОНЕЗИ времена, няма режим на тока, поне засега, но е… тъмно.
Вървя по тъмните улици. Стъпките ми потракват по надупчения асфалт на шосето или по натрошените плочки на тротоара, все едно не съм един истински мъж, а просто травестит на високи токчета.
Так-так, так-так. Потропвам в тъмното.
От време на време покрай мен в среднощния мрак присветват стоповете на окъснял автомобил или нелепата жълта рекламна табелка на таваните на такситата. Ама нарядко присветват и само сгъстяват още повече мрака.
Понякога някоя забравена от кризата и рецесията неонова рекламна табела изсъсква в мрака, проблясва за миг /”Дрехи за бременни!”, „Топли хамбургери!”, „Сезонна разпродажба!”, „Секс шоп!”/, после отново помръква и прави мракът на нощта само още по-гъст.
Малко ми е криво, понеже скоро бях в тъмната стаичка да дам вота си.
Фактически след това бях за 24 часа и в тъмната стаичка на следствения арест по причини, които не са за хора, най-малкото пък за хората, за които дадох вота си, а после съжалих.
Благодаря на Господ и на все още не дотам технологически напредналите СРС-та, че никой не може да надникне в тъмната стаичката на душата ми, пълна с недоизречени ругатни, клетви, проклятия, доноси, омраза и желания.
Господ обаче тази нощ не ми помага особено в мрака на нощта.
Решавам да си помогна сам, затова влизам в едно от малкото осветени места, които мяркам в тъмнината. Оказва се чалгатека. Или чалга дискотека. Или просто дискотека през 2012 година, защото те май са едни и същи напоследък и то все такива. Там обаче също е тъмно, нищо че неоновите надписи греят в цветовете на дъгата, а по билбордовете се кълчат изрусени крави с вид на проститутки и изрусени пичове с вид на педали. Мрак, децибели, потни тела, натъпкани със силикон, мускули или сланини, друсат гюбеци, смучат уискита, смъркат нещо бяло, лапат разни розови хапченца, на никой не му пука. Тъмно е, шумно, мирише на бърбън, кръв, сперма, пот, повръщано и сладникав букет от парфюми – ултра скъпи ментета. Явно има сцена, явно има дансинг, явно има сепарета, явно има бар. Самотен прожектор в курвенско розово лази по разкривените физиономии в чалгатеката и угнетяващо сгъстява мрака по ъглите.
Излизам си. Хем бързо.
Вървя ли, вървя през тъмния град.
Нямам дори кибрит или свещичка, нито джобно фенерче, за да си светя в мрака. Уви, не е и Нова Година, за да разпръсна с фойерверки от бенгалски огън тъмнината.
Тук-там из шестия по големина мегаполис на тази мегаломанска държава със затихващи функции все още проблясват бледи, блуждаещи светлинки. Цели огромни новопостроени кооперации, застигнати от кризата, стоят празни, само в някои прозорци самотно свети, има хора, някой някак някъде живее живота си. Другото е празнота, самотност, криза, безнадеждност… мрак…
Вървя в тъмното и ми е самотно, неориентирано, тъжно и страшно.
Никого не познавам и никой не ме познава.
Мога да се сблъскам в тъмното с майка си и да не разбера.
Вървя и си мисля подобни нерадостни мисли и в този момент наистина се сблъсквам с някого.
Не е майка ми, обаче.
Заболя ме.
Извиках от изненада, страх и болка, сляп в мрака, безпомощен в дезориентацията си, сам насред града, а онзи отсреща ми изкрещя и отново се нахвърли отгоре ми.
В един момент крещях, в следващия просто хъхрех, защото черната фигура насред черния мрак беше сключила черни пръсти около гърлото ми и ме душеше.
Борех се напразно за глътка въздух, за малко милост, за живота си, но дори не знаех с кого. Можеше да е ченге, можеше да е брат ми, можеше да е духът на покойния ми баща, някой извратеняк или – най-вероятно – сериен убиец, нямаше как да разбера без очила за нощно виждане, като в ония там филми с Шварценегер или Ван Дам. Усещах нещо твърдо да ме подпира в ребрата. Не знаех дали е пищов, братски или бащински юмрук, еректирал пенис, бухалка или касапски нож. Нямах време да се замисля, само реагирах. Нощта и мракът бяха пропълзели дълбоко вътре в същността ми, дадоха ми сили, направиха ме непредвидим, силен и неконтролируем, така че и аз на свой ред се нахвърлих на невидимия в тъмнината враг, удрях го, хапах, ритах, скубах, блъсках главата му в асфалта, скачах отгоре му, ридаех и ругах… и го убих. Убих го! Знам, защото иначе той щеше да убие мен…
Залитайки, прескочих в тъмното трупа, препъвайки в агонизиращата му ръка, после продължих лъкатушещия си път в нощта.
Так-так, так-так, так-так.
Стъпките ми.
Продължават.
Вярвах си, препъвайки се в мрака.
Все така сам, все така нанякъде.
Нямах обаче ориентири.
Не знаех вече кой съм, откъде идвам и накъде отивам.
Изгубих се напълно.
Беше прекалено тъмно дори за мен.
Наоколо пищяха създанията на мрака или просто пищеше високото кръвно в ушите ми.
Край мен се редяха кошмарите на нощта, излезли сякаш от минали сънища.
Блъсках се в изоставени автомобили, трупове на бездомни старици, руини на недостроени билдинги, изгорели пожарникарски коли, сгазени кучета и неродени бебета, лющещи се аристократични фасади на сгради и рушащи се фасади на институции. Спъвах се в останките на недовършена инфраструктура, в останки от несбъднати мечти и несподелени любови, в собствените си преплитащи се крака и във вълмата токсична мъгла, стелеща се ниско над разбития паваж на улиците. Извървях безброй тъмни пътища за никъде, задънени улици и недостроени магистрали.
Вървях и вървях по тъмния тунел.
Той беше дълъг наистина, този тунел, и наистина беше адски тъмен, точно така, както разказват всички, които са го извървели донякъде, но после са се върнали, след като са видели светлината в края му.
Беше дълъг и тъмен тунел, но в края му, уви, аз поне не виждах светлина.
А вървях дълго.
После просто спрях.
И нощта продължи и без мен…
Камен Петров
