Показват се публикациите с етикет нощ. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет нощ. Показване на всички публикации

понеделник, 10 август 2020 г.

Постмортем

Зловещи създания
плъзват в нощта
Зова упование
само в смъртта
И мълком ридая
и търся те вън
Макар и да зная
че всичко е сън
В утроба незнайно
се пръкнало Зло
И то е омайно
не питаш защо
И то те привиква
и търсиш го в мрак
И то е реликва
и вечен е знак
Бълнуваш наяве
говориш насън
Каквото да правиш -
все траурен звън
Дочуваш ридание
не ще го възпреш
Това е познание
за хорската гмеж
И те като червеи
тихо пълзят
и търсят безвремие
в хорската плът
Сърцето ти хапят
и търсят сълза
Която за тях
е любима храна


сряда, 19 април 2017 г.

Най-самотният миг

Най-самотният миг
от самотен живот
само твой е до край
и не знаеш защо.

Най-самотният миг,
изтъкан от сълзи,
покрай теб се разгръща,
мълком в тебе пълзи.

Най-самотният миг
той не носи тъга,
той е пълен с насмешка -
като весел кошмар.

Най-самотният миг
се проточва безкрай,
после после тихо се сгушваш -
в своя Ад, в своя Рай.

В най-самотния миг
не поглеждаш назад
полетяваш самотен
тихо падаш в Ноща.

В най-самотния миг
сам напускаш Света -
гневни думи бълнуваш,
призоваваш Смъртта.

В най-самотния миг
се превръщаш във леш,
мълком молиш за прошка,
ала сам ще умреш...

неделя, 10 ноември 2013 г.

Вой

Кученцето скимтя, лая и ви като че ли през цялата тъмна, безлунна, безкрайна нощ.
В гласа му имаше нотки, които накараха космите по главата на вдовицата да се изправят, дори още преди да е изплавала съвсем от съня си. Тя лежеше в студеното си вдовишко легло в крайния квартал на града и се вслушваше със свито сърце във воя на малкото псе.
Виеше, виеше, виеше.
Тя познаваше този глас. Знаеше чие е малкото куче. Убеди се окончателно когато чу и писъците на Морския вълк.
Морския вълк беше едър, навъсен, саможив човек около 60-те. Говореше рядко, още по-рядко повишаваше глас, но и така всяваше респект в квартала. Сега обаче пищеше като момиче.
-         Моля те! Моля те! МОЛЯ ТЕ!- пишеше Морския вълк.
Вдовицата подскочи в леглото си и конвулсивно притисна към устата си свития на топка чаршаф, вслушвайки се във воя на кученцето и в писъците на господаря му.
Нощта се точеше, черна като мастило, безкрайна като скучен рефрен.
Вдовицата не издържа и посегна към телефона на нощното шкафче. Трябваше да извика помощ, трябваше да звънне в полицията...
Ръката и обаче замръзна за миг във въздуха, после се върна колебливо при другата в скута. Вдовицата конвулсивно сплете пръсти, а навън воят и писъците продължаваха ли, продължаваха...

...

Убиецът седеше разкрачен на пейката в малката беседка пред блока и систематично налагаше с юмруци в лицето и главата мъжа, който лежеше под него на земята. Ръцете му бяха окървавени до лактите, пръски кръв имаше и по светлата му риза, и по лицето му, изкривено от пиянска ярост. Малкото кученце на пребития все още се дърпаше неистово, закачено на нашийника, който жертвата стискаше неистово в ръка. Виеше като на умряло.
-         Млъкни, животно!- изрева убиецът на кученцето и отново удари с юмрук кървавата каша, която представляваше лицето на жертвата му.

...

Вдовицата не знаеше минути ли бяха минали или часове, когато най-сетне се престраши да напусне несигурната защита на леглото и да излезе на пръсти, боса до терасата. Надникна навън в раздираната от писъци и вой нощ. В първия момент не можа да различи нищо в дълбоките сенки долу, после видя силуетите в беседката, които се люшкаха в мрака като зловеща имитация на японски театър на сенките.
Бялото кученце подскачаше наоколо. Надвесена в тъмното фигура нанасяше удари в главата на друга, която лежеше на земята и риташе конвулсивно. Обувките на човека бяха излетели встрани и лежаха на земята, изпопадали в нелепи пози.
-         Моля те! Моля те! Пусни ме да стана и ще ти донеса пари! Моля те! – продължаваше да пищи Морския вълк, но другият продължаваше тежко да го пъхти, дишайки учестено при всеки нанесен юмрук като тенисист в тежък мач на корта при силен удар по топката.
„Туп-туп-туп”, чуваха се в мрака тежките удари на юмруците на убиеца.
„Аааау-аааау-аааау”, пригласяше воят на кученцето.
„Моля те-моля те-моля те”, пищеше Морския вълк.
Вдовицата надзърна несмело над перилата и в този миг и се стори, че от небето падат светулки като звезди. Покрай главата и от време на време прелетяваше искрящо в огнено червено пламъче и се разбиваше долу на земята. После вдовицата изведнъж прозря, че далеч не е единственият безмълвен свидетел на побоя. По горните тераси мъжете от блока очевидно също наблюдаваха сцената в беседката и пушеха, облегнати боси по бельо, на перилата, после хвърляха фасовете си на цимента.

...

Пред блока се оживи едва когато в далечината се зачуха полицейски сирени и две патрулни коли влетяха на паркинга, осветявайки с призрачните светлини на въртящите се буркани беседката и грозната сцена, която се разиграваше в нея. Сега силуетите на убиец и жертва се откроиха ярко, като изрязани. За учудване на вдовицата кръвта не беше яркочервена, а черна. Дори кученцето беше опръскано цялото с мастилено черните петна от кръвта на стопанина си.
Когато униформените наскачаха с извадени пистолети от патрулните коли и се завтекоха към него, убиецът най-сетне престана да удря Морския вълк и тежко се изправи, така както си беше разкрачен над тялото му.
-         Какво правиш, бе изрод? Убил си човека!- изкрещя едно от ченгетата.
-         А, нищо му няма, господин полицай. Пийнахме тук и се поумори, та легна да си почине. Нищо му няма. Ей сега ще стане.- отвърна невъзмутимо убиеца и посочи с кървава ръка тялото на Морския вълк, лежащо в постепенно разширяваща се локва от собствената му кръв.
После нещата се развиха бързо, като но филм. Дойдоха още коли и още полицаи. След тях пристигна и линейката /”Нищо не може да се направи. Късно е за спешна първа помощ. Човекът е мъртъв. Карайте го в патологията”/. Ченгетата закопчаха убиеца и го откараха нанякъде с патрулната кола. Линейката пък откара в друга посока трупа на морския вълк.
На сутринта дойдоха журналистите. Газеха в кръвта, прескачаха полицейските заграждения, снимаха навсякъде, задаваха въпроси.
За вдовицата нощта и денят след нея минаха като насън, а в ушите и все така продължаваха да звучат воят на кученцето и писъците на господаря му, давещ се в собствената си кръв.
Знаеше, че още дълго време няма да се отърси от екота им.
Знаеше, че още дълго време няма да може да спи спокойно нощем.
Знаеше, че докрай в сърцето и ще остане загнезден страхът и ще умира от страх по малко всеки път щом излезеше на улицата, всеки път щом някой позвънеше на входната и врата, всеки път щом чуе странен шум в нощта, всеки път щом някъде някога нечие куче залае.
Знаеше също така и че днес Морския вълк може би щеше да бъде жив ако в онази нощ поне един от тях беше вдигнал телефона и беше промълвил в слушалката просто едно „Помощ!”.
Знаеше го.
И и идваше да завие и самата тя.
Знаеше обаче и че това ще е напразно...


Камен Петров

сряда, 24 април 2013 г.

Човекът с часовника


                              
"Туй наше вечно „утре“, „утре“, „утре“,
пълзи от ден на ден с крачета ситни,
дорде изгризе сетната частица от срока ни…"
                                                         Шекспир, "Макбет"

Всяка нощ се промъквам на пръсти из тихата къща и Човекът с часовника винаги е там. Стои като сомнамбул в тъмното с лице пред стената в дневната, където от години тик-така стенния часовник, но не е сомнамбул. Буден е. Това е баща ми?
- Какво правиш, тате?- питам унило, но всъщност знам какъв е отговорът. Задавала съм този въпрос всяка една нощ от години насам и неизменно съм получавала един и същ отговор:
- Гледам дали скапаният часовник още върви и да не би да изостава, проклетникът.
И така - всяка нощ.
От години.
Никога не е пропускал ни една.
Нощ, имам предвид.
Ставам, боса и сънена, изшляпвам от спалнята до дневната и той е там. Човекът с часовника.
Понякога откачам стария часовник от стената и го поставям на кухненската маса, а той - след мен. Сяда и съсредоточено зяпа стрелките в безкрайния им ход във времето. Казвам си, като будува, поне да приседне някъде, може пък и да заспи. Лягам си, но стана ли отново час по-късно, човекът и часовникът пак са на обичайното си място в дневната - единият виси и тик-така на стената, другият се взира мълчаливо в него.
Часовникът, разбира се, никога не спира /защото ТОЙ редовно го навива/ и никога не изостава /защото е произведен КАЧЕСТВЕНО в доброто старо време, когато все още индустрията не бълваше пластмасови китайски еднодневки/. Човекът с часовника обаче не престава да се тревожи и аз си мисля, че знам какво не му дава покой.
Времето. Времето е това, което неумолимо го тласка към стената в тъмното. Времето тик-така в главата му, движи краката му из тихата къща на живота. Времето неумолимо изтича тик-такайки - добре, че часовникът поне не е пясъчен, мисля си, защото тогава вече със сигурност ще полудея.
Времето.
То отминава. Нищо не отмива. Нищо не успокоява, най-малкото пък загубата, болката или скръбта. Не носи забрава, нито покой.
Стрелките на времето наглед са бавни и често влудяващо монотонни /тик-так, тик-так/, но летят чудовищно бързо покрай нас. Секунди, минути, часове, дни, седмици, месеци, години… Декади… Епохи… Един живот или една епоха, няма никакво значение. То е морето, а ние сме песъчинките.
Затова Човекът с часовника винаги е на поста си и бди над всички нас - небрежно проспиващи нощите си, безжизнено изживяващи дните си, безсмислено пропиляващи мечтите си, хора, на които не им пука за стрелки, за време и за вечност, спящи.
Наистина, знам какво не дава нито миг покой на Човека с часовника, на баща ми, но нищо не мога да направя по въпроса по простата причина, че той ГО ВИДЯ, а аз НЕ.
Беше преди години, но сякаш още не е отминало.
Човекът с часовник ми го е разказвал безброй пъти, когато го посещавам в безсънните му нощи пред черната тиктакаща стена.
Някога… Да - някога, имах син. Беше страхотно момченце, най-красивото. Беше като живак, истинска кукла, с огромните си сини очи и русите къдри. Живеех, дишах и умирах за него. Той беше моят живот, моят син, моето дете, моят мъж…
Един ден Човекът с часовника влязъл в дневната, а тригодишното ми детенце стояло вече от часове със затворени очи пред стенното огледало, краката му потрепервали от умора.
- Господи! Какво правиш там, миличък? - попитал баща ми.
- Нищо, дядо. Просто искам да видя как ще изглеждам когато умра…
И това продължило дълго. Имам предвид месеци. Човекът с часовника всеки ден заварвал малкия си внук приживе мъртъв със затворени очи пред огледалото /докато аз съм пропускала всички малки, мили и всезначни моменти от живота на сина си/, а на стената отсреща часовникът неизменно тик-такал и отмервал времето. Неговото време.
Когато най-сетне в един мразовит февруарски ден онази кола изскочи ненадейно иззад ъгъла и връхлетя пред очите ми, пищейки със спирачките си,  върху детенцето ми, моето дете, за миг то беше живо, а в следния умря. И умря с отворени очи. Не така си го беше представял моят малък син…
Затова сега дядо му, моят баща, Човекът с часовника, неуморно следеше хода за времето, защото ТО никога и никого не забравя, ставаше нощем, навиваше старата зъбчата машина и не и позволяваше да спре.
Години наред и нощ след нощ.
После един ден и неговото време свърши.
Беше тук, а после го нямаше.
Мъртъв.
И с отворени очи, точно като внука си.
Почина точно в 22,10 часа през нощта, докато наблюдаваше зорко и с недоверие часовника, а аз както винаги СПЯХ.
След погребението, се върнах у дома.
Седнах безволева на дивана.
Взрях се в себе си.
После чух ТИШИНАТА.
Часовникът беше замлъкнал.
Къщата беше опустяла безвъзвратно.
Станах и отидох до стената.
Часовникът бе мъртъв, а стрелките му сочеха точно 22,10…
Беше издъхнал заедно с баща ми.
Заедно с Човека с часовника.
И настана безвремие…

Камен Петров

сряда, 26 септември 2012 г.

Биберон, патлак и два вонящи памперса


Среднощ е.
Всички в тази половина на Земното кълбо отдавна спят със здравия сън на праведните или под упойката на твърд алкохол и мека дрога. Будни са единствено совите, магистралните проститутки, дежурните ченгета и... аз...
Поглеждам с отвращение стрелките на стенния часовник срещу мен, който призрачно се мержелее в приглушената светлина на нощната лампа, която гори денонощно в спалнята от около месец насам.
3,20 часът сутринта.
Време за петото двойно уиски в бара на ъгъла. За самоубийство в някоя задна уличка. За край на поредното техно парти в бийч бар край морето. Или за... сменяне на памперси...
Тъкмо си го помислям и наследникът ми зейва, тъй както само допреди миг кротко е прохърквал, сгушен в леглото между мен и майка си, и изкарва един солов рев ала Монсерат Кабайе плюс Леми Килмистър от Моторхед, от който ми настръхват косите. Край, викам си. Още няколко такива подобни среднощни концерта, и домоуправителят ще ни изхвърли като мръсни котета на мразовитата есенна улица.
Тъй като не сме обаче изритани все още, с майка му се измъкваме изпод завивките като сънени еноти с тъмните си кръгове под очите и се надвесваме над свидната, високодецибелна рожба. Леле, викам си в полусън, още е на месец, пък как врещи. Чудно какво ли ни чака да речем след година... Ами след 14... 18...
Както и да е. С вече вещи и отиграни, механични сънени движения измъкваме от многослойната какавида от пелени, памперси, ританки, камизолки, потничета, чорапчета и прочее розовия, тресящ се от спазмите на коликите, глада и рева пашкул /32 дни, 58 сантиметра, 4 кила и 800 грама/. После мама го намества с идващо дълбоко от зората на човечеството атавистично познание, което не се учи, А СЕ ПРИТЕЖАВА, до набъбналата си гръд. Наследникът доволно захапва цицката с мляскащи звуци като на хималайски тигър, кормещ младо муфлонче. А аз, олюлявайки се в притихналата нощ, се отправям като сомнамбул към торбата за боклук на терасата. Да изпуша една цигара. И да изхвърля поредния вонящ памперс.
Пуша без наслада срещу нощта, облегнат на хладните перила. 6 памперса в денонощие... Умножено по 32... Около 200 парчета за месец... По 30 кинта пакета... За три години това прави... Махвам с ръка и се отказвам да се боря с тройната заплаха на аритметиката, семейния бюджет и безсънието. Във всеки случай множко ми се вижда.
Хвърлям фаса далеч долу на тъмната земя, минавам да пусна една вода в тоалетната и тихомълком се сгушвам в топлото разхвърляно легло, където мама и бебокът вече се приспиват, всъщност почти са заспали.
Лежа до тях и ги обичам, и кроя нелепи планове да обера банка. Или съседния тотопункт /ама там ме познават, че съм от „редовните”/. Или може би бронирана кола, пенсията на някой дядка - още в мига, в който си я изтегли с треперещи ръце от банкомата, отсрещното казино, което е единственият търговски обект на печалба в квартала, касата на фирмата, поне бакалията на ъгъла...
Мятам се в просъница и бълнувам сложни системи да изкарам някой лев в тази гадна криза, при това вариететно правителство, при всичката му безработица, рецесия, евро и шенген зони, дълговете, наемите, сметките за плащане, пороци като ядене, пиене, пушене и почивка един път в годината за 7 дни на морето...
Да, ама аз съм много интелигентен /понеже мама все така повтаря/, тъй че си давам сметка, че това май е само за кино или за полицейските хроники. Вярно, че Гай Ричи пробута подобна фантасмагористична утопия на Холивуд и целия свят и я нарече „Две димящи дула". Вярно и че българските му епигончета го преповториха и я пробутаха и те тук-там из селските провинциални кина на републиката и я нарекоха „Пистолет, куфар и три смърдящи варела". Понеже съм по-умен, закъсал и амбициозен от тях, викам си почти насън, що и аз да не се пробвам? Що не напраскам един сценарий и по него - вместо да снимам поредния калпав български филм без награди, да обера някого или поне да преметна социалните и данъчните, все тая...
После обаче надвива желязната ми воля за живот и се унасям в крехък сън без сънища - защото ЗНАМ! - скоро ще изминат заветните 3 часа тишина, и звярът в сина ми ще се обади с безпогрешната точност на инстинкта и жаждата за живот.
А ние с мама отново ще бъдем до него, за да му помогнем да се превърне постепенно от безпомощна плюшена играчка в истински човек като нас. Може би грешен. Може би смъртен. Може би слаб. Може би гений...
Нашето си бебче.
Със или без пищов.
На него засега му стигат биберона и пълните памперси...

Тате, Русе, 26 септември 2012

вторник, 18 септември 2012 г.

Принцът на Деня и Нощта

На Камо Младши
Принцът денем
е царствен и нощем,
а Вселената
в пъпа му спи,
вдъхва в мен
едно безспокойствие,
но и много красиви мечти.
Щом протегне
розови пръстчета
към небето -
и стапя нощта.
Покрай него
сънят му пристъпва,
а пък той се потапя в съня.
Щом отвори очички
сред мрака,
светват
хиляди нощни слънца.
Зад вратата,
скрити го чакат,
любовта
и съня
и света.
Той не знае,
че нечие бъдеще,
е понесъл във свойте очи.
Просто чувства -
щастлив или тъжен,
че нощта покрай него искри.
С малки пръстчета,
с мънички крачки,
се изкачва напред и натам,
накъдето
сме всички запътени,
но ще стигнем ли с него...
не знам...

Тате 
Русе, 18 септември 2012 година

..................


Третият необходим

И не винаги излишен е третия
защото страхотно допълва
със своя си низ междуметия
едно угнетено безмълвие

И не винаги излишен е третия
и когато го вземеш в ръце
си вече безсмъртен и грееш
а той ще изгрее след теб

И не винаги излишен е третия
пак събуждаш се нощем и – виж!
във леглото до теб и до нея
днес любов посред розите спи

И не винаги излишен е третия
тези търсещи мъдри очи
надживели са всичкото време
затова го обичай, мълчи...

Тате
Русе, 18 септември 2012 година

неделя, 18 март 2012 г.

Нощ

из ЦИКЪЛА „Необяснимите стихии в сърцето”


Тогава стани
и през прозореца викай.
В тъмна земя
без светлини,
в тъмно море
не търся нежност.
Тъмно. На тъмно,
на тъмно играя "живот"
                       Нова Генерация „Тъмна земя”
Поредният ден си отиде зад ъгъла и отново настъпи нощта.
Свикнал съм с тъмното, знам какво е да ти е черно, да е мрачно, да не виждаш нищо и да караш на сляпо, така че – окей, няма проблеми, нека е нощ.
Скоро обаче си дадох сметка, че всичко би било наред ако това бе просто поредната купонджийска парти нощ край морето, ако не беше наслоения мрак дълбоко вътре в мен и наоколо, ако имаше надежда за нов – по-добър ден.
Нощта настъпи, а с идването и бързо проумях, че сме във фаза новолуние.
Нямаше я пълната луна, която осветява с призрачната си светлина света, за да вия като върколак срещу нея. Нямаше романтична лунна пътека през реката към замиращата като нас Румъния. Дори не беше лято, а някакъв гнусен унисекс-демисезонен мелез между дългата зима и дъждовната пролет през март.
Небето беше притиснало града, безлунно и беззвездно, черно като черно кафе от уличен автомат, бездънно като мъката на абортирала родилка, празно като думите на имбецилен психопат, държащ стадото ни заложници тук долу, на Земята.
А на земята беше тъмно.
Цареше нощ.
Градът също беше тъмен, но него така или иначе не го касаеше нощ ли е или ден, новолуние или пълнолуние, зима или лято. ВИНАГИ си беше тъмен този град в провинцията – и отвътре, и отвън, ВСЯКАК.
Говоря ви за прозаични неща, не за тъмнината в сърцето и душата.
Говоря ви за уличното осветление.
Вие знаете ли какво е това?
Тъмни улици, тъмни булеварди, тъмни тротоари, тъмни паркинги, тъмни паркове, тъмни градинки, тъмни кейове, тъмен град.
Не, не – отдавна вече няма режим на тока, знам, помня ОНЕЗИ времена, няма режим на тока, поне засега, но е… тъмно.
Вървя по тъмните улици. Стъпките ми потракват по надупчения асфалт на шосето или по натрошените плочки на тротоара, все едно не съм един истински мъж, а просто травестит на високи токчета.
Так-так, так-так. Потропвам в тъмното.
От време на време покрай мен в среднощния мрак присветват стоповете на окъснял автомобил или нелепата жълта рекламна табелка на таваните на такситата. Ама нарядко присветват и само сгъстяват още повече мрака.  
Понякога някоя забравена от кризата и рецесията неонова рекламна табела изсъсква в мрака, проблясва за миг /”Дрехи за бременни!”, „Топли хамбургери!”, „Сезонна разпродажба!”, „Секс шоп!”/, после отново помръква и прави мракът на нощта само още по-гъст.
Малко ми е криво, понеже скоро бях в тъмната стаичка да дам вота си.
Фактически след това бях за 24 часа и в тъмната стаичка на следствения арест по причини, които не са за хора, най-малкото пък за хората, за които дадох вота си, а после съжалих.
Благодаря на Господ и на все още не дотам технологически напредналите СРС-та, че никой не може да надникне в тъмната стаичката на душата ми, пълна с недоизречени ругатни, клетви, проклятия, доноси, омраза и желания.
Господ обаче тази нощ не ми помага особено в мрака на нощта.
Решавам да си помогна сам, затова влизам в едно от малкото осветени места, които мяркам в тъмнината. Оказва се чалгатека. Или чалга дискотека. Или просто дискотека през 2012 година, защото те май са едни и същи напоследък и то все такива. Там обаче също е тъмно, нищо че неоновите надписи греят в цветовете на дъгата, а по билбордовете се кълчат изрусени крави с вид на проститутки и изрусени пичове с вид на педали. Мрак, децибели, потни тела, натъпкани със силикон, мускули или сланини, друсат гюбеци, смучат уискита, смъркат нещо бяло, лапат разни розови хапченца, на никой не му пука. Тъмно е, шумно, мирише на бърбън, кръв, сперма, пот, повръщано и сладникав букет от парфюми – ултра скъпи ментета. Явно има сцена, явно има дансинг, явно има сепарета, явно има бар. Самотен прожектор в курвенско розово лази по разкривените физиономии в чалгатеката и угнетяващо сгъстява мрака по ъглите.
Излизам си. Хем бързо.
Вървя ли, вървя през тъмния град.
Нямам дори кибрит или свещичка, нито джобно фенерче, за да си светя в мрака. Уви, не е и Нова Година, за да разпръсна с фойерверки от бенгалски огън тъмнината.
Тук-там из шестия по големина мегаполис на тази мегаломанска държава със затихващи функции все още проблясват бледи, блуждаещи светлинки. Цели огромни новопостроени кооперации, застигнати от кризата, стоят празни, само в някои прозорци самотно свети, има хора, някой някак някъде живее живота си. Другото е празнота, самотност, криза, безнадеждност… мрак…
Вървя в тъмното и ми е самотно, неориентирано, тъжно и страшно.
Никого не познавам и никой не ме познава.
Мога да се сблъскам в тъмното с майка си и да не разбера.
Вървя и си мисля подобни нерадостни мисли и в този момент наистина се сблъсквам с някого.
Не е майка ми, обаче.
Заболя ме.
Извиках от изненада, страх и болка, сляп в мрака, безпомощен в дезориентацията си, сам насред града, а онзи отсреща ми изкрещя и отново се нахвърли отгоре ми.
В един момент крещях, в следващия просто хъхрех, защото черната фигура насред черния мрак беше сключила черни пръсти около гърлото ми и ме душеше.
Борех се напразно за глътка въздух, за малко милост, за живота си, но дори не знаех с кого. Можеше да е ченге, можеше да е брат ми, можеше да е духът на покойния ми баща, някой извратеняк или – най-вероятно – сериен убиец, нямаше как да разбера без очила за нощно виждане, като в ония там филми с Шварценегер или Ван Дам. Усещах нещо твърдо да ме подпира в ребрата. Не знаех дали е пищов, братски или бащински юмрук, еректирал пенис, бухалка или касапски нож. Нямах време да се замисля, само реагирах. Нощта и мракът бяха пропълзели дълбоко вътре в същността ми, дадоха ми сили, направиха ме непредвидим, силен и неконтролируем, така че и аз на свой ред се нахвърлих на невидимия в тъмнината враг, удрях го, хапах, ритах, скубах, блъсках главата му в асфалта, скачах отгоре му, ридаех и ругах… и го убих. Убих го! Знам, защото иначе той щеше да убие мен…
Залитайки, прескочих в тъмното трупа, препъвайки в агонизиращата му ръка, после продължих лъкатушещия си път в нощта.
Так-так, так-так, так-так.
Стъпките ми.
Продължават.
Вярвах си, препъвайки се в мрака.
Все така сам, все така нанякъде.
Нямах обаче ориентири.
Не знаех вече кой съм, откъде идвам и накъде отивам.
Изгубих се напълно.
Беше прекалено тъмно дори за мен.
Наоколо пищяха създанията на мрака или просто пищеше високото кръвно в ушите ми.
Край мен се редяха кошмарите на нощта, излезли сякаш от минали сънища.
Блъсках се в изоставени автомобили, трупове на бездомни старици, руини на недостроени билдинги, изгорели пожарникарски коли, сгазени кучета и неродени бебета, лющещи се аристократични фасади на сгради и рушащи се фасади на институции. Спъвах се в останките на недовършена инфраструктура, в останки от несбъднати мечти и несподелени любови, в собствените си преплитащи се крака и във вълмата токсична мъгла, стелеща се ниско над разбития паваж на улиците. Извървях безброй тъмни пътища за никъде, задънени улици и недостроени магистрали.  
Вървях и вървях по тъмния тунел.
Той беше дълъг наистина, този тунел, и наистина беше адски тъмен, точно така, както разказват всички, които са го извървели донякъде, но после са се върнали, след като са видели светлината в края му.
Беше дълъг и тъмен тунел, но в края му, уви, аз поне не виждах светлина.
А вървях дълго.
После просто спрях.
И нощта продължи и без мен…

Камен Петров