Соната за момиче, лодка и двама рибари

Тя нагази пустия плаж в ранното есенно утро.

Отсреща слънцето едва се подаваше над едва разлюляното море, а сребристата му пътека се беше разляла нашироко по сиво-зеленикавата вода, бележеща края на сезона и приближаването на депресията на зимните крайморски дни.
Крис събу кларковете и чорапите, и закрачи боса, провлачвайки с наслада крака в хладния пясък. Подмина табелите на будката на спасителите, които си бяха отишли заедно с туристите, слънцето и сезона /"Внимание! Мъртво вълнение! Дънни ями! Неохраняем извън сезона плаж!"/, после се отпусна на пясъка на ръба на прибоя, там, където оттеглилото се море беше оставило широка ивица от мъртви водорасли, миди, рачета и всевъзможен боклук, която обаче въпреки това ухаеше упоително.
Наоколо по пустия плаж се търкаляха все още неприбрани купчини тръстикови чадъри, избелели от солта и слънцето, камари закопчани с вериги шезлонги, препълнени кошчета за боклук, пластмасови чашки и чинийки, опаковки от сандвичи, огризки от ябълки и царевични кочани, празни бутилки. Сред тях, грачейки и борейки се за всяка находка, подскачаха вечно гладните сивкави гларуси, а по деликатните чайки се белееха по-встрани и чакаха щастливия си миг в пост сезонното ежегодно пиршество с остатъците на туристите.
От някаква все още оцеляла в есенната пустош плажна кръчма, прикрита сред дюните, се носеше приглушено музика. Като че ли бяха Portishead. Пееха „Give e a reason to love you, give me a reason to live...", но може и да се лъжеше. Можеше да е просто съсъка на вятъра в разлюляните тръстики по края на плажа или пиян клошар, проклинащ Бог, Вселена и всичко останало по реда му.
В ленивия прибой, който едва се забелязваше, за разлика от почти ураганните вълни в края на август, в които подскачаха и се кикотеха всеки път, щом гребените им смъкваха надолу банските им, съзря как проблясват рояк слънчеви зайчета. Зачуди се на чудото на природата, което позволяваше подобен феномен, при положение, че слънчевите лъчи все още не бяха легнали над морето.

Стана, съблече късите дънкови панталонки и суичъра си, и нагази по бански в морето, което я прие както винаги като стар приятел, без значение в сезона или не. Щом прецапа плитката вода и нагази сред слънчевите зайчета, видя че това всъщност е пасаж новородени сафридчета, които се стрелкаха в блестяща сребриста завеса над пясъчната пустиня на дъното, обитавана единствено от някой и друг заблуден рак-пустинник, понесъл откраднатата от незнаен охлюв черупка на гърба си, полюшващо се от невидимото вълнение под повърхността морско конче, прилично на вкаменен миниатюрен жребец, така както се беше захванало с изящната си опашка за кафяво водорасло, няколко стрелкащи се морски игли, самотна скарида, само че не розова като в коктейла с майонеза, поднасян по бийч баровете през лятото, а зеленикаво-прозрачна, така че дори оттук с просто око можеше да види в тялото и просто устроените и вътрешни органи. Пасажът новородени сафридчета, не по-големи от нокътя на кутрето и, се стрелкаше насам натам край босите и крака. Любопитните рибки я гъделичкаха, всеки път, щом се опитваха да клъвнат някаква илюзьорна храна от златистата кожа на прасците и.
Крис звънко се засмя, а смехът и се понесе надалеч над спокойната повърхност на морето, което вече проблясваше под лъчите на издигащото се от изток септемврийско слънце. После, все още смеейки се, Крис се гмурна сред рибките и заплува в плавен бруст навътре в морето, а пасажът развя паниката си в непостоянен сребрист воал около гъвкавото и тяло и се пръсна за миг, после се събра отново зад нея...

Дълбоко навътре в залива, на около четири морски мили от брега, двама стари рибари обикаляха даляните и търпеливо изтегляха нощния улов от сребролюспести риби в лодката. Смехът долетя до тях далечен, приглушен и призрачен, като кикота на морска сирена, мамеща моряците в открито море.
Единият от рибарите изправи схванатия си гръб над борда и като засенчи очи с длан от набиращите сила лъчи на утринното слънце, се взря към брега.
- Не е хубава тази работа.- отбеляза рибарят - Морето влачи навътре днес, нищо че е измамно спокойно. Къде е тръгнала по това време да плува тази жена?
- Туристи...- процеди пестеливо другият рибар и плю във водата.
Това и беше единственият им коментар, поне до момента, в който смехът премина в писъци и вопли за помощ.
Двамата рибари зарязаха мрежите и се спогледаха. Знаеха се от години. От десетилетия излизаха в морето рамо до рамо в тясната лодка, въртяха греблата, изпъваха платното, кърпеха мрежите, прибираха улова, пазаряха се с прекупвачите, бореха се за насъщния, а от ден на ден ставаше все по-трудно и по-трудно. Дето има една дума, знаеха и кътните си зъби. Бяха винаги заедно - и в добро, и в зло, и при имане, и при нямане. Дотам бяха неразделни, че когато в един ден жените им, които не издържаха на тежкия рибарски живот, ги напуснаха /първо едната, после - другата/, по мълчаливо съгласие събраха такъмите, лодките и скромната си покъщнина и заживяха в едната от двете хижи, сякаш се разбираше от само себе си, сякаш цял живот така бяха живели - те двамата, морето и рибата в него. Един затворен кръг, който и осмисляше животът им.
Сега двамата рибари се гледаха очи в очи, а писъците на момичето ехтяха отвъд прибоя.

- Пускай мотора. Отиваме да видим какво става.- нареди късо първият.
Другият рибар отново плю през борда в морето.
- Зарежи. Туристи. Рибата няма нас да чака да си правим разходка с лодка до брега за тоя, дето духа.
- Чува се, че е уплашена. Сигурно се дави. Морето дърпа навътре днес, нищо че изглежда спокойно.- упорито повтори първият.
- Не се занимавай с глупости, човече. Стар си вече за такива неща. Щом е влязла, ще се оправи. А и спасители има за тая работа, не изкуфели дъртаци като нас.
Приятелят му го изгледа косо още за миг, после с рязко движение се надигна от тясната седалка на носа, изпъна се като струна и се гмурна в морето, без да плисне и капка при скока си, хлъзгав като змиорка.
Заплува с мощен кроул, оттрениран до съвършенство през годините /нищо, че онзи глупак там го мислеше вече за отписан/, по посока на гласа и на брега, а зад себе си чуваше виковете и молбите на приятеля си. Затвори ши за гласа му и се настрои само напред и натам, където потъваше момичето, усещайки с всяка фибра на 62-годишното си тяло как мъртвото вълнение бавно и неумолимо забавя хода му, изцежда с всяко загребване силите му, всмуква го като хидра, иска го. За себе си.
Изнемощял, почти без дъх, с уста, нос и уши, пълни с морска вода и натежали като олово мокри дрехи и ботуши, рибарят достигна мястото, където за последен път видя да се подава за миг една тъмна глава и ръка, отчаяно протегнала пръсти към морето.
Пое за последно издълбоко соленият морски въздух и се гмурна право надолу, с ясното съзнание, че тук дъното е поне на седем-осем метра надолу и като нищо можеше да я изтърве. После, след още няколко отчаяни замаха и когато дробовете му като че ли вече щяха да се пръснат, пищейки за глътка кислород, видя безжизнените рамене, безволево отпуснатите крайници, разлюлените като туфа водорасли коси около бледното лице. Старият рибар напрегна последните си сили и се спусна още по-надолу, протягайки се към момичето...

Крис изпълзя омаломощена из прибоя, който вече не беше така измамно тих, а плющеше върху нея като мокро одеяло, което сякаш искаше да я върне обратно в дълбините. Слънцето беше изгряло и светеше остро в изнурените и очи, без да топли. Просна се на твърдия като цимент мокър пясък на ръба на водата, после с мъка се изви, седна и присви колената плътно до себе си, обгърнала ги с ръце. Трепереше, колкото от студ, толкова от умора и от преживения ужас. Издуха полепналите по лицето и кичури мокра коса и и сякаш затърси с очи нещо в блесналата под слънчевите лъчи морска повърхност, където вълните вече образуваха гърбици под напора на северняка и гонеха пенестите си гребени към нея и към брега...
Рибарят дълго стоя във все по-яростно клатещата се на ръба на прибоя лодка, взирайки се напразно в размътената от надигналото се от северняка вълнение. Отсреща момичето се беше свило като куче на мокрия пясък и трепереше. Видя я как изпълзя от морето на брега. Приятелят му обаче така и не излезе. Знаеше, че няма смисъл да опитва да го търси долу, под водата. Отдавна беше подминал точното място в стремежа си да го догони с лодката, а и мъртвото вълнение сигурно го беше отнесло вече един Бог знае накъде по дъното, сред скалите, водораслите и раците. Каза му! каза му, мама му мръсна, че е стар вече за тези неща! Защо не остави загубената туристка сама да се оправя, защо?! И той самият се почувства ужасно стар, страшно празен, почувства се като изпечената от слънцето опразнена рачешка черупка, плацикана равнодушно от вълните на вечното море по брега, безнадеждна. Нямаше вече никаква надежда. Нищо нямаше. Все пак почака още малко.
После рибарят, някак странно сгърбен над руля, обърна бавно лодката в широк полукръг и пое право срещу ослепителния диск на слънцето, навътре в залива, към открито море, после зад носа с фара на вълнолома, към порутения дъсчен пристан на малкото рибарско селище, което беше светът му, откакто се помнеше, и към пустата, празна, тиха рибарска хижа, която вече никога нямаше да може да почувства като дом.

Въпреки, че дъното беше пълно с прясно наловена риба, припляскваща в плитката вода, преляла с вълните през борда, цяла планина от риба, която преливаше над глезените му, той почувства лодката празна, ужасно празна.
Знаеше, че никога вече няма да се напълни достатъчно...

Камен Петров