Кукувица

В очите ми се крие синьо
В сърцето ми е древен лед
В душата ми цари пустиня
Останала след теб, със теб
Юмруците са ми без сила
Нозете тънат във калта
Душата ми е пак безкрила
Но ще отлитне с есента
 Която в края на живота
Повежда птиците на юг
А ти оставаш тук самотен
Комай си ти, но уж си друг
Незнайна птица тихо кацна
във моето гнездо студено
Отлитнах, беше тя опасна
и закръжих обезверено
А после тя яйце си снесе
изхвърли моите яйца
Отново горе се възнесе
И тихичко си отлетя
Разбрах това е кукувица
нахлува в чуждите гнезда
И като неземна птица
донася в тях и любовта

Огненото кълбо

В съня му огненото кълбо гореше със страшна сила, увиснало в клоните на стария чворест дъб край малкото затънтено градче на дълбокия юг.

Въжето на което висеше, се извиваше от конвулсиите на горящия в кълбото човек, а писъците му ехтяха в мрака.

Наоколо в екстаз виеше и се смееше тълпа от получовеци, загубили завинаги човешкия си облик и с крясъци насърчаваше Смъртта.

Момчето се събуди с крясък, в ноздрите му се беше утаил мирис на горяща плът, нечовешките писъци още кънтяха в ушите му.

Минаха години, а сънят, ако това изобщо беше сън, се завръщаше с непонятно упорство и населяваше нощите му.

Момчето неусетно порасна, стана младеж, после мъж.

Животът си течеше незабележимо около него, но демоните в душата му не си отиваха, а сънят се завръщаше и завръщаше, все по-жив и все по-ужасяващ в реалността си.

През годините видя и добро и лошо, срещна много хора – някои от тях бяха като ангели в своята чистота, други – същински демони.

Огненото кълбо обаче не можеше да забрави и да го прогони от паметта си, нито онзи извечен и противен мисир на тлееща плът, както и писъците, които се носеха от обвесеното на въже кълбо, което се гърчеше в агония.

Тогава момчето-мъж реши, че ще превърне в мисия на живота си и в своя основна цел това, да се завърне към корените си и към онова малко градче накрай света.

Да открие огненото кълбо и да изцери човекът, скрит в нажежените му недра, да изцели болката му и да въздаде мир и спокойствие на измъчената му душа.

Момчето-мъж се вгледа дълбоко вътре в себе си. Търсеше изначалното добро, търсеше справедливостта, търсеше човечността, която се крие дълбоко във всеки от нас, без значение какви сме – добри и зли, млади и стари, черни или бели, мъже и жени, прокълнати или благословени.

Вгледа се в същността си, в спомените и съновиденията си и се върна там – в самото начало. Видя група хора, озверели, безумни, нечовечни, събрали се в онова малко затънтено градче, някои навлекли бели роби и качулки, други дошли просто така – заедно със семействата си, като на пикник, хапват и пийват домашна бира и лимонада, нагъват сандвичи, прегръщат децата си и жадно гледат как обвесен на дървото гори жив човек като самите тях и как умира в адски мъки, без дори да знае защо.

Момчето-мъж прелетя във времето и пространството и се завърна към страдащата невинна душа, скрита в огненото кълбо.

Разпръсна озверялата тълпа, която се разбяга с писъци и ругатни в мрака.

Пресегна се и откачи от примката гърчещото се в конвулсии тяло.

Загаси пламтящия огън с косите си.

Погали овъгленото лице с пръстите си.

Успокои потръпващите му длани със своите длани.

Попи сълзите му с устните си.

Даде му последна надежда, причастие и упование със сърцето си, което беше преизпълнено с болка, но и с любов към целия страдащ свят.

Когато всичко наоколо най-сетне утихна, а тялото пред него се умири, приемайки Смъртта умиротворено, момчето приседна на обгорялата трева и обгърна раменете му, шепнейки думи на успокоение, умиротворение и печал.

Южняшкият вятър сякаш притихна.

Обгорените листа на стария чворест дъб, превърнат в ешафод зашепнаха неземна мелодия, нощните звуци се отдръпнаха и наоколо настъпи тишина.

Момчето-мъж надникна в съзнанието си и там видя своята жертвоготовност и човеколюбие, които най-сетне бяха намерили своя път след дълги години на терзания, кошмарни съновидения и неискани спомени.

То се разплака, но това бяха сълзи на изцерение и сълзи на благодарност, че най-сетне всичко е свършило, макари да не беше забравено.

И за него самото, и за този, който беше освободил от огненото кълбо.

Момчето-мъж прошепна тиха молитва.

Обърна очи към небето.

После ги извърна отново дълбоко вътре в себе си, за да запомни завинаги този миг, в който доброто отново беше победило злото в извечната им борба за надмощие на този и на онзи свят, амин.

На земята тялото лежеше вече умиротворено.

Слепите очи не плачеха.

Мъртвите устни не молеха пощада.

Ръцете и краката спокойно почиваха на хладната трева.

И когато най-сетне сключи обгорените пръсти на гърдите му, а последното му дихание излетя във вечността, момчето-мъж изведнъж видя да се устремява към небето онова същото огнено кълбо от съня му, ярко, пламтящо и светло като самата същина на живота ни, който сме орисани от раждането си да водим на тази грешна земя.

Но сега кълбото вече не беше зловещо и угнетяващо, от него не се носеха писъци и нетърпима воня на опърлено.

Кълбото светеше с нова ярка светлина и я хвърляше върху света по пътя си, докато летеше нагоре и все по-нагоре.

Докато накрая не се превърна в една истинска нова звезда на небосклона, където остана да осветява пътя на хората занапред и вовеки веков.

На този и на онзи свят.

Постмортем

Зловещи създания
плъзват в нощта
Зова упование
само в смъртта
И мълком ридая
и търся те вън
Макар и да зная
че всичко е сън
В утроба незнайно
се пръкнало Зло
И то е омайно
не питаш защо
И то те привиква
и търсиш го в мрак
И то е реликва
и вечен е знак
Бълнуваш наяве
говориш насън
Каквото да правиш -
все траурен звън
Дочуваш ридание
не ще го възпреш
Това е познание
за хорската гмеж
И те като червеи
тихо пълзят
и търсят безвремие
в хорската плът
Сърцето ти хапят
и търсят сълза
Която за тях
е любима храна

По пътя или епитаф за Черноморието

Викам на жената – така и така не си изкарахме меден месец, след като се бракосъчетахме на круизен кораб в Будапеща по Дунава, дай поне да попътуваме.

Тя вика давай, ама да ходим към морето този път, че ми омръзна тогава оная калната река.

Тъй да бъде, викам.

Тръгнахме.

Решихме да започнем от немай къде от север на юг.

Понеже нямаше смисъл да ходим чак до Костанца, която отдавна вече не е българска територия, започнахме от Дуранкулак и Крапец.

Вижте в Дуранкулак, Крапец и Българево беше хубаво, диво и красиво навремето.

Вече не е.

Няма известна рок група наоколо, а и вече май трудно ще почиваме дори там на спокойно и девствено място, почнаха да строят.

Е, още има страхотна рибена чорба и домашна сливовица, ама някак не е вече същото.

На Камен бряг още си ги има скалите, 70-метровата пропаст и Вечното огънче. Дори понякога правят Джулая и там. С Джон Лоутън, разбира се.

Мисля и че къщата на Едвид Сугарев си стои, ама не съм много сигурен, защото вече много къщи вдигат на брега над морето.

И Дуранкулашкото и Шабленското езеро са си наоколо, макар и силно прецакани, както и няколко култови кръчми, но в Българево май няма много българи и някак си вече нищо не е същото.

Шабла си е Шабла от 1972 година насам, там не намерих какво да кажа. Липсват големия къмпинг, полякините и ресторанта с голямата тераса над плажа, ама пък има чалга.

Имаше си рок група за кавъри на име вероятно „Шабла биг мадъ факъ блус бенд“, но и нея вече я няма, както и да се е казвала всъщност.

Русалка и преди, и сега, е херметизирана до огромна степен за своеволни бг туристи като нас, затова и оттам минаваме направо транзит, устремени към Рок Столицата Каварна.

Рок столицата Каварна днес е едно обикновено добруджанско градче, точно като Кубрат, Разградско, само че там си имат бетонирано море на няколко километра от центъра.

Очевидно далеч назад са останали времената, в които Кметълът Цонко раздвижи градчето със серия от музикални фестивали и рок концерти, на които можехме да си пием ракията на Плажа с хора като Дейвид Ковердал, Скорпионс, Били Айдъл или Апокалиптика.

А, да – имаше и миден фестивал.

Както често ми казваше моят приятел по чашка навремето – Божинката – бе Каварна ми е точно като Варна, ама не съвсем.

Навремето и тук си имаха местна рок група на име „Джереми“, но тя също отдавна запраши към столицата след батковците си от варненските ПИФ.

От Каварна до Балчик перем със 100 километра в час през неразработени голф игрища, недостроени комплекси от затворен тип и стълбовете на вятърните електрогенератори, които масово трепят мигриращите птици и не генерират нищо, даже ток.

Балчик е белокаменно градче от селски тип от рода на Каварна и гореспоменатия Кубрат.

Има си хубава циганска махала с перфектна панорама към морето, както и вече презастроена дамба, която за момент ме подведе да си мисля, че съм в Манхатън.

Има и Дворец.

Дворецът всъщност не е наш, а е бил на румънската кралица, но от десетилетия е известен единствено с гражданската война между Културното министерство и Софийски университет, благодарение на което плащаме по две различни такси, за да влезем в комплекса.

Рок живот – цюрюк, фестивали – в минимума, чалга – ашкомсун.

Нос Калиакра е нос.

Има военно поделение. Ресторант, в който никой не ходи заради кебапчетата. Музей в пещера – празен. Имало било пеликани, тюлени, делфини и акули, но никой не ги помни отдавна вече, защото сме ги направили да изчезнат;

По надолу минаваме през Албена, но трудно минаваме, защото ни накараха да си оставим таратайката още в началото на курорта, на платен охраняем паркинг, който де факто и ситуиран някъде из Добруджа. То добре това иначе, макар че хотелите още носят духа на соца и фамилната скука и идилия, но все пак като ме кремират, там искам да ме погребат. Някъде под сянката на хотел „Добруджа“, примерно да речем. Само не и на Слънчака примерно. За Лозенец да не говорим.

И ей на – стигаме внезапно след поредица не съвсем панорамни завои до Кранево.

Кранево, което помня, имаше една дискотека, безкрайна плажна ивица и огромно изобилие от пионерски лагери и руски-полски-украински-чешки и други малолетни туристки, заради които основно ходехме там.

Има си фестивал на цацата с народна музика и рок групи, каквото и да значи точно това.

Подминаваме.

И ето – ето!

Стигаме пак някакви бели огромни жилищни сгради, все едно си в „Люлин“ в София, а аз викам – ей на Варна, момиче!

Не беше Варна.

Бяха Златни пясъци.

Вярно, че навремето курорта го разграбиха за без пари на парче за разлика от Албена, ама чак пък толкова!

Бетон, бетон, бетон.

Тук там нещо зелено, често изкуствено.

Имаме щастието да минем през горния панорамен път, където задниците на евтините хотели от 7-ма линия гледаха към пътя, а по терасите беше пълно с фиркани на кирка руснаци, дошли да се натаралянкат за 2 седмици почти без пари.

Викам – давай, момиче, дай газ!
Даде.

Прелетяхме през Златните, край Аладжата, после по някакви сокаци, пълни с дупки и полицейски блокади, които водеха до самата Варна.

Видяхме Варна, решихме да подминем и нея.

Оказа се сложна работа.

Варна вече си има през сърцето на града нова магистрала, доскорошен булевард, която прилича на аутобаните на Хитлер в Берлин от 30-те години на миналия век. Коли фучат, коли дрифтят, коли катастрофират, ченгета дебнат.

Лудница.

Решаваме да хванем долния път край Морска градина и криво ляво се добираме до Аспаруховия мост, който ще ни отведе на юг.

Сбогом Варна, сбогом морето, сбогом сините вълни!

Олекна ни, когато остана зад гърба ни с все чалгаджийниците си, бетонираната плажна ивица на Алея първа, мутрите, калпавите шофьори и още по-калпавото улично движение.

Хванахме най-сетне прохода на юг, профучавайки мимоходом край нацвъканите край отбивката за Аспарухово мургави абитуриентки и застроеното приселци, по-известно с това, че там навремето вдигна палат един небезизвестен малко-голям шеф на Златни пясъци.

Отиваме към Камчия.

Руснаците заграбиха Камчия и си построиха там един огромен комплекс, известен просто като СОК, защото те са царе на абревиатурите. Сещате се – ГУЛАГ, КГБ, Совнарком, Наркооп, Газпром, КПСС и прочее. После си биха камшика и Камчия си продължи бавно да гасне и гние, така както го прави от десетилетия насам.

Никой поне не може да и отнеме уникалната лонгозна гора, едноименната река, пълна с риба, костенурки и змии, и рибарското селище, където правят страхотна рибена чорба с 8 вида речна и морска риба.

А да, има и бунгала. Стари.

Следваща спирка по трасето ни е Шкорпиловци, пардон – село Старо Оряхово, защото именно това село е цвъкнато на главния път Варна-Бургас, а самото Шкорпиловци е забито на километри в страни, близо до морето, за да могат местните селяни да развиват туризъм.

Шкорпиловци има огромна плажна ивица, гори, бунгала и почти нищо друго, макар че напоследък и там оживено строят комплекси от затворен тип, лъскави хотели и чалгаджийници, така че бързо ни се отщя и си продължихме по пътя.

Бяла с белокаменните си варовикови скали, тесния плаж и стръмните улици е нискотарифен курортен град. Не е много интересен, но и не е чак толкова скучен, особено за семейни туристи и тийнейджъри без пари.

Бързо се спускаме по завоите и стигаме за минути до града-близнак на Бяла, а именно Обзор.

Обзор е всичко това, което Бяла не е и си личи, че много му се иска да е малкото братче на Слънчев бряг.

Натруфени многоетажни палати, огромни комплекси, строени предимно за руските туристи, голям зеленчуков пазар и голям битак за цигании и други китайски боклуци, опнат току покрай пътя, също предназначен предимно за братушките.

Кич и липса на условия за почивка.

Продължаваме, но преди да стигнем някак си до край на прохода, лавирайки между ченгетата в засадите, камионите с трупи, изсечени в Странджа, конски коруци и разни други донори на мотори и форсирани коли, внезапно прочетох в интернет, че тъкмо пуснали едновременно два нови български сериала - „Съни Бийч“ и „Ол инклузив“, обечидно предназначени да ни подгреят преди новия летен туристически сезон.

Супер, викам си, живнаха българското кино и телевизия след поредица от тъпни като „Откраднат живот“ и „Под прикритие“, че и Слънчака може да живне най-сетне след пиянския запой... пардон – застой, който тегне в курорта от 1972 година насам.

Да, ама не, както е казал поетът.

След поредица инфарктни ситуации на пътя и стремително спускане по безкрайните стръмни серпантини на пътя из прохода, най-сетне стигаме равното и си отдъхваме.

Отдъхваме си, но не сме подготвени за гледката.

Почти веднага се натъкваме на мегаполиса Свети влас-Слънчев бряг-Несебър и направо ни се отщява.

Всичко лошо, което сте чували за тези места е вярно. А всичко написано по-горе за Обзор тук е същото, само че е взело гротескни размери.

Ако сте чували за бургаските мутри, престрелките, публичните домове, стриптийз баровете, алкохолния туризъм, презастрояването и всичко останало – вярно е!

Това отдавна вече не е курорт, това е град, който нормалните хора избягват. Тук е раят на бургаските батки, английските фиркани тийнейджъри и израелските, немски и австрийки пенсионери, мъкнати за ол инклузив вегетиране на морския бряг от от туроператори като „Томас Кук“ и други такива, най-вече с цел да се разширят крилата на сезона от ранно пролет до късна есен.

Язък за доскорошното китно селце Свети влас и язък за древния Несебър, прилапани от мастодонта и ламтежа за бързи печалби, но това е положението. Днес те живеят в сянката на огромния комплекс и се прехранват основно от него.

Следват Равна и Ахелой, които са си по същината села, само дето са нацвъкани край морския бряг.

Затова стигаме директно до Поморие, като прескачаме в движение горните две.

Поморие е град, известен с най-голямата руска диаспора у нас, с рок групата „Помориънс“ и лидера им Янко Бръснаря, с поморийските солници, поморийската гроздова и добрите бели вина.

Подминаваме неусетно летището, където преди време израелски терорист взриви автобус, подминаваме тузарския квартал Сарафово, и вече сме в Бургас

Бургас е добър град за живеене, не толкова добър курорт.

Благоустроен,, с хубав плаж, хубав мост, хубава морска градина, хубав център, хубав градски транспорт, хубави условия за велосипедисти и домашни любимци, както и хубави закуски на име „странджанка“, Бургас е перфектен град за всички туристи,, които искат бързо да го минат транзит, за да забият към Южното Черноморие.

Забиваме до красивото градче Черноморец, което през зимата е пусто, а лете – пренаселено. Народът тук живее основно от риболов, земеделие и туризъм,, но всичко това важи и за всички останали наши черноморски селища от селски тип, преди да дойдат големите батковци с парите и преди да ги презастроят. Тук си струва човек да види храма „Св. Николай“, в който си имат – ама наистина – Райска градина, и там може да откриете абсолютно всяко едно растение, описано в Библията. Осоленият паламуд също си струва.

Созопол е град легенда... най-вече за софиянци. Софиянци си умират да летуват и да запиват тук, да си правят командировките тук и да снимат филми тук, а най-вече си умират да правят фестивали като Аполония, където изкуството, ракиите и мезетата от морски дарове са в изобилие и често безплатни.

А, да – често същите тези въздишат за „стария Созопол“, който лично те и такива като тях през годините са затрупали, пренаселили, застроили и обезличили, амин.

Приморско е поредното претъпкано през лятото и пустеещо през зимата малко курортно градче, най-известно с това, че именно оттук е небезизвестния Здравко от Биг Брадър, който си има хотелче и яхтичка, и така де факто обрисува от раз местния поминък и облик.

Китен и Царево в същината си са нелицеприятни малки населени места, които спокойно можеха да бъдат разположени я в Лудогорието, я в Пернишко. Както вече сме отбелязвали обаче по-горе, имат си море и стъпват на това. Иначе – скръб.

Ахтопол е красив и красиво е застинал в миналото. Тук като че ли няма визия за развитие на туризма, освен може би кръчмите. Легловата база основно се състои от древни соц бунгала на бивши лагери и почивни баси на север и квартири под наем на юг. Известен е като нискобюджетен курорт с евтини нощувки, но скъпи кръчми, тъй че повечето „туристи“ си носят продукти от дома или ги купуват в магазините, после готвят вечер след плажа на терасата за цялата рода. Наздраве!

Лозенец преди беше китно курортно селце. Сега прилича на кръстоска между столичния квартал Лозенец и Слънчев бряг. Презастроено, лъскаво, скъпо, можеш да видиш Графа, Къци Вапцаров или Мария Илиева. Известен е като купонджийско място, но определено не си струва.

В Синеморец положението е сходно и дивната природа, красивите заливи, страхотното речно устие и девствените плажове са отстъпили място на тълпите, бетонните строежи в стил мутро-барок, кръчмите и чалгатеките. Скоро там човек няма да може да види на живо морска змия във водата или буревестник във въздуха, най-много някоя силиконова миска да мерне.

Резово, скъпи приятели и съседи, бележи границата ни с братска Турция, която се намира отвъд едноименната рекичка.

Стигнахме дотам, направихме рязко обратен завой по Дейвид Линч и поехме с мръсна газ обратно към дома, отвратени от видяното, изтръпнали от чутото и с грозни предчувствия за бъдещето.

Желаем ви приятно летуване... в Гърция...

Камен Петров

Снимки:

БГ туризъм, Уикипедия, Гоу ту Бургас, Офнюз, Дарик, Е-вестник, ИкономикБГ

Краят на Света

Пианото ми разкордирано е яко
и по клавишите му блъскам аз едва.
Потънал съм до дупка с двата крака
и днес не мога да стъпя на крака.
Разбих акордите на старата китара.
От жиците изплетох самота.
А  самотата толкова е стара.
Тя най-самотната е на света.
Написах песен, тя не се получи.
Опитах стих, а той не полудя.
Надявах се, че нещо ще се случи,
че ще променя и края на света...

Снимка - Жан-Мишел Жар "Оксижен"

Metallica, me and myself

Историята ми с Metallica като група е дълга, напоителна и изпълнена с много махмурлук.
Не това обаче е тема на настоящото изследване.
Открих Metallica на поредната малоумна училищна екскурзия, на която успях да се сдобия за 70 кинта с двоен концертен албум на Kiss, което беше и равностойността на джобните ми за цялата екскурзия, както и с гадже, което зарязах още в автобуса на път към дома.
Бай дъ уей.
Годината беше далечната 1984, а парчето беше For Whom the bell tolls и се намираше в някаква странна компилация с балади на... касетка... Да - касетка - онова странно нещо, дето го пренавивахме с помощта на химикалка БИК.
От тоя момент забравих всякакви тъпни от рода на Скорпионс, Пърпъл, ЕйСи ДиСи или Мейдън.
Отново бай дъ уей.
Metallica издадоха Master of Puppets през 1986 година, точно навреме за първата ми година като студент.
В смисъл, че албумът имаше перфектно за мен времетраене от близо 60 минути, а точно толкова траеше пътят от Русе до Кубрат, където живеех по това време, така че се лашках с буса със затворени очи и си пеех албума наизуст, а щом свършех, знаех, че съм стигнал.
Просто, нали.
Лесно и просто ми беше, тъй като по това време бях барабанист в една доста загубена столична рок банда на име Фобус, тъй че знаех партиите на барабаните от този албум наизуст, колкото и прост и некадърен барабанист да е Ларс Улрих.
Освен това, нашите бяха кръчмари и в ресторанта, който държаха имаше банда, а аз обичах да мия сутрин всички гадни чаши на бара, докато нашите лежат у дома в несвяст с махмурлук, после да си налея водна чаша коняк и тайно да блъскам барабаните. познайте - на Master of Puppets на Metallica.
Днес малкият ми син, удачно назован Младши, успешно продължава традицията.

Не е имало ден, в който да го карам с колата до детската му градина във Варна и той да не се тръшка ако от уредбата не звучат именно Metallica.
Само че неговата песен е Seek and destroy.
Само по това се различаваме.
Честно, мадъ факъ...

Глутница кучета

Част от полицейския архив, по който се издирваха членовете на бандата.

Сценарий от Питър Стоун /Камен Петров/

Режисьор Туентин Карантино

Камерата прави плавен обход на фарт над Кубрат от птичи поглед.

Обикаля над Хижата и Колибите, прелита над часовниковата кула на Общината, чийто часовник не работи, и над Читалището с надписа КУБРАТ и шадраванчето, което също не работи, минава край улица „8-ми март“, басейна, градинката и Младежкия дом.

После внезапно набива фокуса към „Бар Роси“ и влита вътре в кръчмата.

На малка банкетна маса в ъгъла седят Грутницата кучета.

Фонът е песента „Малкият град“ на „Тангра“, омешана с фрагменти от песни на Лили Иванова.

СЦЕНА ПЪРВА

„Бар Роси“. Интериор.

Малка банкетна маса в „Бар Роси“, отрупана с бутилки, чаши, мезета, салати, свинско и винско, Джако с Кола, узо Плумари, октоподи, калмари и свинска пача.

Начело на масата седи Големия Весо заедно с мазния си телохранител Чувито. Наоколо са насядали Камбето, Сакина, Токина, Джофата, Камския и Цървула.

Фонът е от песента на Азис „Хабиби“.

САКИНА: Нека ви разкажа за „Like A Virgin“ на Мадона. Това е за девойка, която иска момче с голяма патка. Цялата песен е метафора за големи патки.

КАМСКИЯ: Глупости! Пак си на мека дрога, брат!

ТОКИНА: Дайте да не се караме сега, братлета. Трябва да обсъдим обира.

ГОЛЕМИЯ ВЕСО: Затваряйте си човките всички! За обира ще говорим като отидем до склада.

ДЖОФАТА: Иванка защо я няма?

КАМБЕТО: Млъкни, бе тъпак!

ЦЪРВУЛА: Коя е Ѝванка?

ГОЛЕМИЯ ВЕСО: Дайте сега пари да платим на кака Роси и да се омитаме.

Всички оставят по някой лев на масата, Сакина оставя в евро, а Джофата – в турски лири. Само Цървула седи и мълчи.

ГОЛЕМИЯ ВЕСО: Давай пари за бакшиша на кака Роси, задник!

Цървула без желание се бърка и оставя няколко румънски леи на масата.

СЦЕНА ВТОРА

Складът. Интериор.

Складът, който се намира след Лудогорието в посока пътя за Русе, близо до Дряново, е празен в този почивен неделен ден.

Глутницата кучета е насядала на сгъваеми столове пред черна дъска, до която седят Големия Весо и Мазния му телохранител Чувито.

Фонът е песента „Тигре, тигре, имаш ли пари“.

ГОЛЕМИЯ ВЕСО: Значи, смятам, задници, всичко вече ви е ясно.

САКИНА: Да бе, ще оберем банката на Малкото Паце.

ЦЪРВУЛА: Че то Малкопо Паце няма банка.

ГОЛЕМИЯ ВЕСО: Затваряй си плювалника!

КАМБЕТО: Малкото Паце има всичко, брат. Държи половината град, поне това, което е останало след ГЕРБ, ДПС и Данчо Бореца.

ГОЛЕМИЯ ВЕСО: Значи така... Правим удара максимално бързо, вземаме каквото можем, после зачезваме с трите коли в различни посоки. Среща след една седмица на пчелина на Токина край Тутракан. После заминаваме за Санторини.

КАМСКИЯ: Не забравяйте по време на обира да не използваме личните си имена...

САКИНА: Браво, Камски! Умно! Друго си е да имаш писател в бандата, брей!

ГОЛЕМИЯ ВЕСО: Затваряйте си тъпите плювалници! Без лични имена, разбира се. Затова сега всеки ще получи нов прякор, който ще използваме по време на удара.

ДЖОФАТА: Бе на мен от прякори ми е писнало още от училище.

КАМБЕТО: И на мен, мамка му!

ТОКИНА: Аз моя прякор даже не знам какво значи, да го еба...

ГОЛЕМИЯ ВЕСО: Шерап, мадъ факъ!... Така... Сега... Значи – Токин, ти ще бъдеш Господин Син... Джофа, ти ще бъдеш Господин Рус...

ДЖОФАТА: Ама аз съм черен...

ГОЛЕМИЯ ВЕСО: Шерап, мадъ факъ, казах!... Така... Камски, ти ще бъдеш Господин Бял... Цървул, ти ще бъдеш Господин Розов...

ЦЪРВУЛА: Ама, защо розов, мамка му стара? Не може ли да съм Господин Черен?!

ГОЛЕМИЯ ВЕСО: Виж какво, лайненце! Докато ти ми се криеше в нелегалност в Румъния, аз тук разработвам стратегията и тактиката на тоя обир. Плюс това при други удари сгафих и използвах именно прякора Господин Черен, а копелетата се изпозастреляха, докато се караха кой точно да носи тоя прякор, тъй че затваряй си голямата глупава адвокатска уста! Ти ще бъдеш Господин Розов. Ясен ли съм, момченце?!

ЦЪРВУЛА: Ъъъ, да...

ГОЛЕМИЯ ВЕСО: А така!... Докъде бях стигнал, мамка му?... А, да... Камбе, ти ще си Господин Кафяв. А ти, Сакин, ще носиш прякора Господин Оранжев. Въпроси? Добре? Ако има ранени, Немеца ще ги закърпи. Ако стане пожар, Трътчо ще доведе пожарната от Разград. Ако стане съвсем мазало, Кмета ще замаже нещата... Да действаме, копелета!

СЦЕНА ТРЕТА

Движещ се автомобил. Интериор.

Виждаме как Господин Бял /Камския/ кара бясно трабанта комби на баща си по кубратските улици и фучи от центъра в посока ДЗС-то.

На задната седалка се гърчи, потънал в кръв Господин Оранжев /Сакина/, който е прострелян много лошо в корема.

На фона се чува песента „Машина за месо“ на Милена.

ГОСПОДИН ОРАНЖЕВ: Мамка му! Мамка му! Мамка му! Гръмнаха ме в корема, копелета гадни! Мамка му!

ГОСПОДИН БЯЛ: Спокойно! Всеки момент ще пристигнем в склада и като се съберат всички, Големия Весо ще оправи нещата. Ще извика Немеца и копелето ще те зашие.

ГОСПОДИН ОРАНЖЕВ: Мамка му! Имам нужда от ганджа и Джако с Кола!

ГОСПОДИН БЯЛ: Ще ти поръчам китъринг от Вива. Ти само се дръж, брато!

ГОСПОДИН ОРАНЖЕВ: Какво се обърка?! Какво стана с останалите?

ГОСПОДИН БЯЛ: Стана това, че някой явно ни е изпял на Малкото Паце. Ченгетата ни чакаха в засада. Ние налетяхме с моя Трабант и твоя ЗАЗ. Изведнъж се появиха ченгетата – Печкина и Парджо. После почна патакламата... Господин Розов /Цървула/ е мъртъв. Печкина му пръсна главата...

Господин Бял набива спирачки пред склада зад Лудогорието и пренася Господин Оранжев вътре, а той кърви като прасе и пъшка. Поставя го на пода в тоалетната и му обяснява, че отива да търси Немеца, за да му помогне. Излиза.

СЦЕНА ЧЕТВЪРТА

Складът. Екстериор.

В далечината се чуват полицейски сирени.

Отнякъде се появява ЗАЗ-ката на бащата на Сакина и набива спирачки пред входа.

От таратайката излиза с тарикатска походка Господин Кафяв /Камбето/, с тъмни цайси, дегизиран като Дядо Коледа, макар че от червения му колан виси чифт нунджаки.

Той отваря багажника който е отпред /а не както обикновено отзад/ и изважда отвътре пребит полицай. Това е Печкина.

Завлича го в празния склад и го завързва за един стол.

Та фона звучи песента "Stuck in the middle with you" на Stealers Wheel.

Подсвирквайки си, Господин Кафяв възсяда Печкина, който врещи и моли за пощада, вади от джоба си стария бръснач на дядо си и му реже ухото, а ченгето квичи.

После Господин Кафяв, все още тананикайки си звучащото на фона парче, излиза зо ЗАЗ-а на таткото на Сакина, вади туба бензин и се връща в склада, където се залавя методично за залива с бензина гърчещия се Печкин.

Господин Кафяв доволен се отдръпва назад и вади запалка Зипо, закупена специално за целта от Кубратския битак за 2 кинта.

В това време от тоалетната изпълзява смъртно раненият Господин Оранжев /Сакина/ и изпразва целия пълнител на пищова си в Господин Кафяв /Камбето/.

СЦЕНА ПЕТА

Складът. Интериор.

На фона се чува „Най-щастливият ден“ на Контрол.

Почти едновременно, но от различни врати, в склада шумно нахълтват различни хора.

От едната страна се вмъкват Господин Бял /Камския/ заедно с Немеца, който е помъкнал докторската си чанта и трепери от страх.

От другата страна нахълтват Големия Весо с мазния си телохранител Чувито. Заедно с тях – потни, разчорлени, окървавени и задъхани, влизат още Господин Син /Токина/ и Господин Рус /Джофата/, които мъкнат трупа на Господин Розов /Цървула/ и го захвърлят в ъгъла.

От трета врата с ритник се вмъква Парджо, който се поти и пъхти от свръхтегло и паника, хвърля се на пода и вади служебния патлак.

ГОЛЕМИЯ ВЕСО: Какво става тук, мамка му? Къде са кинтите?

ГОСПОДИН ОРАНЖЕВ: Това... лайно... Камбето... Искаше да пречука... тъпото ченге... Убих го...

ГОЛЕМИЯ ВЕСО: На кого му пука за тъпия Печкин?!

Големия Весо извади големия си патлак и изстреля целия пълнител във вързаното ченге.

В същото време Господин Оранжев започна да стреля по него.

Парджо също откри стрелба по всичко живо в склада.

Господин Син и Господин Рус от едната страна, както и Господин Бял от другата, също измъкнаха пищовите и започнаха стрелба.

Немеца се скри в ъгъла и се сви зад докторската си чанта.

СЦЕНА ШЕСТА

Складът. Звучи песента „The end” на Doors.

Малкото Паце влезе в склада, побутна с гнусливо с крак труповете на Глутницата кучета, от която не беше оживяло нито едно псе.

После подсвирна и до него се приближиха две мадами, тип манекенки, всяка по-висока с по една глава от него.

Зад тях пристъпваше тежко Немеца, който сега вместо докторската чанта мъкнеше тежък куфар, пълен с пари, които Глутницата кучета така и не успяха да отмъкнат.

Той ги прегърна през тънките кръстчета и се отправи на запад към залязващото слънце и към обектива на камерата, като с всяка крачка ставаше все по-голям и по-голям...

Накрай тримата се потопяват в джакузито, специално изградено за целта от снимачния екип, на терасата на кръчмата „Рибарска среща“ на Заю...

ТНЕ ЕND

Филмът е осъществен с любезната подкрепа на:

Бар Роси

Липите

Колибите

Хижата

Басейна

Младежки дом

Читалище Кубрат

Фотото на Сашо

Вива

Горското

Бензиностанцията на Минчо

Вафли Мура

Каскадьорите – Чукурикито, Бартека, Илията, Генади Скелета, Жоро Мечката

Статистите от 5 Б клас и от хора на кубратските момчета

Музика – духът на маестро Иванджиков

Декори – черният дроб на Стоян Черников

С любезното съдействие на Община Кубрат, Полиция Кубрат и Пожарна Кубрат

Булката беглец или защо Красавицата се превърна в Звяра

Иванка сграбчи Джофата в мечешка прегръдка и го разцелува с лигавите си устни.

Звукът беше такъв все едно пияна баба месеше кисело тесто.

Джофата се гърчеше в яките лапи на булката си, но тя не се даваше, плюс това беше по-яка, отколкото можеше да предположи.

- Вхх... Трксъъъ... Упрбхрррр...- изграчи Джофата.

- Кукличката на кака. Ще ти плета терлици, ще ти мачкам гърба, ще ти народя дечица- гальовно му отвърна Иванка и му пусна език чак до гърлото.

Джофата припадна съвсем не по мъжки и то баш в първата си брачна нощ след сватбата.

Историята всъщност далеч не почва така.

По-вероятно е това дори да е краят и.

Историята започна, когато сводника на Джофата – неговия авер, съученик и събрат по чашка Камбето, ги сватоса на бърза ръка с Иванка навръх именния и ден.

Сводникът засипваше от известно време Джофата през интернет със зарибявки за тази неземна красавица. Обясняваше му каква е, на колко е, какво работи, колко деца има. Почна да му праща и снимки, а Джофата само пъшкаше в чата: „Аххх, кукла!“ и „Аххх, красавица!“.

Проблемът обаче, поне за всички приятели на бъдещия жених, които следяха тази мелодрама през чата, беше, че Джофата както и да го погледнеш, си беше кинта и двайсе, имаше изкуствени стави и живееше в далечна Бурса, където със спортно темпо редуваше пиене и спане, докато Красавицата беше в Пловдив.

Накрая Сакина му намери цаката:

- Споко, пичове. Аз и без това съм известен с това, че вечно се губя по пътищата на Европа и от Амстердам до София стигнах на оверлог, така че няма проблем. Ще скоча до Бурса и ще домъкна младоженеца до Пловдив ако трябва и насила, щото тренирам и съм як.

Така транспорта беше решен, а останалите се заеха с подаръците.

Камския беше набутан здраво от Камбето за кръстник, затова обеща на сватбата да домъкне и две малки циганки от село Медовене.

Весо нарече на младоженците един Трабант, който изпрати като пратка по Еконт.

Токина щеше да подсигури мед и домашна ракия.

Кабмбето пък, като изтъкнат пловдивско-кубратско-варненски сводник, щеше да подсигури терена, стая за една нощ в близкия бардак, както и кетъринга за купона.

Така церемонията беше задвижена.

Както се зарече, Сакина домъкна от Бурса младоженеца, който риташе и врещеше като заклано яре, тъй като религията му на правоверен мюсюлманин му пречеше да квичи като заклано прасе, а Аллах му беше свидетел, че точно това му се искаше да направи.

Трабантът беше доставен пред ресторанта за сватбата, опакован в розова панделка, а багажникът му беше пълен с мед и ракия от Тутраканско.

Двете циганки от Медовене се натискаха и кикотеха на задната седалка.

За всеки случай за церемонията бяха повикани едновременно и поп и имам, а наблизо дебнеше като резерва дори един равин.

Тъй като младоженеца твърдо се противопостави на идеята да викат Металика, за да свирят на живо пред гостите, поканиха един цигански оркестър, който от сутринта дънеше вечни евъргрийни на българския поп фолк като „Тигре, тигре“, „Дърт Козел млада върба лющеше“, „Бял Мерцедес“ и „Радка пиратка“.

Младоженеца живна като чу тая вълшебна музика. Живна дори още повече като люсна четири пъти по 50, както си му беше обичая и се провикна:

- Юбрееее! Евалла! Живее ми се, бе хора, много ми се живее! Къде е моята кукла? Къде е моята красавица?

Иванка, нагиздена, начервена и белосана, кокетно се зададе откъм кухненските помещения на ресторанта и отметна булчинския си воал пред своя жених.

Джофата изхълца и подбели очи.

- Тттва не е Красавицата, бе... Тттва е Звяр!- изфъфли той и се строполи право в прегръдките на булката, която се оказа толкова яка, че го награби още във въздуха.

Иванка сграбчи Джофата в мечешка прегръдка и го разцелува с лигавите си устни.

Звукът беше такъв все едно пияна баба месеше кисело тесто.

Джофата се гърчеше в яките лапи на булката си, но тя не се даваше, плюс това беше по-яка, отколкото можеше да предположи.

- Вхх... Трксъъъ... Упрбхрррр...- изграчи Джофата.

- Кукличката на кака.- галявно му отвърна Иванка и му пусна език чак до гърлото.

Джофата припадна съвсем не по мъжки и то баш в първата си брачна нощ след сватбата.

Когато се свести, беше тъмно, Иванка хъркаше юнашки до него в леглото в стаята за една нощ в бардака, а откъм ресторанта се зачуваха заглъхващите звуци на сватбената веселба, тъй като Камбето, Весо, Сакина, Токина и Камския пиеха като смокове и ядаха като разплани, особено Весо.

Докато Звяра в образа на Красавицата хъркаше юнашки в брачното ложе, Джофата се изсули по чорапи навън и точно като булката беглец в оня филм търти да бяга накъдето му видят очите, само да е някъде по-далеч, за предпочитане Бурса или Санторини.

КРАЙ