Клетката

Къщата беше наистина хубава.

Суха, празна, тиха, уединена, уютна, запазена.

Може би това са прекалено много прилагателни за една къща, но фактът е, че сградата май всъщност беше паметник на културата и архитектурата и като се замисли човек, определено имаше защо.

Настани се в нея през един студен, ветровит ден на дъждовния март, а сега вече беше зима и севернякът виеше по кръстовищата на пустите улици от съседна Румъния. Беше започнал да я чувства почти като истински дом, а това за него си беше направо постижение, няма какво да се лъжем.

Клошарят заживя в бившата къща на един от най-големите банкери в миналото, сякаш цял живот беше обитавал порутената и красота. Спеше в бившите слугински помещения в таванската мансарда, ходеше по нужда в официалния салон на партера, печеше вечерята си в някоя от многобройните камини в спалните и стаите за гости, палеше си огъня с изтръгнати парчета паркет и редеше постелята си с откъснати тапети и завеси от големите френски прозорци.

Така минаваха месеците. Клошарят, за който никой в този чужд град не подозираше, че има две висши образования и е бил два мандата дипломат в чужбина, живееше ден за ден, без да се интересува за утрешния и без да си позволи да си спомня за вчерашния. Компания в самотната му борба за оцеляване му правеше единствено глутница безпризорни като него кучета, начело с големия рижав Шаро, с който делеше и залъка и постелята си. С тяхна помощ отстояваше и правото си да живее в руините на бившия банкерски палат на пъпа на града.

Един ден обаче властите, сръчквани в ребрата от будната гражданска съвест и от местните медии най-сетне явно се размърдаха и взеха мерки да обезопасят паметника на културата и архитектурата, който бълваше зловония, бълхи и лоши слухове в централната част на града – много посещавана от чуждестранните туристи и разбира се обитавана от местния провинциален елит.

В една ранна мразовита сутрин в средата на януари, когато термометърът вероятно би показвал поне минус 25 градуса по Целзий /ако разбира се клошарят имаше термометър/, неспокойния му сън на вечно гладен, гонен и унижен човек беше нарушен от силни и резки удари. Клошарят подскочи в кирливата си постеля на последния етаж, а кучетата се разбягаха като пилци в краката му и изхвърчаха навън. Той предпазливо слезе по скърцащите стълби, заобикаляйки изпочупени бутилки, използвани спринцовки и презервативи, стари дюшеци, купища събиран през годините боклук. Когато обаче най-сетне се добра до вестибюла и стигна до входната врата, ударите бяха затихнали. А вратата беше закована.

Клошарят глуповато се загледа в закованите накръст на входната врата греди, укрепени със стоманени лостове. С подобни дъски бяха заковани и прозорците. Той се приближи до един от тях и за всеки случай поразклати новопоставените решетки на новата си клетка. Не помръднаха, разбира се. Опита на още две-три места, после се отказа. Клошарят сви рамене и се оттегли в покоите си на последния етаж в бившите слугински помещения на банкерската къща, за да си отспи.

Утре щеше да му мисли какво да прави.

Утрото обаче дойде и отмина, а след него настъпиха гладни дни. Клошарят изгриза всички останки, които бе събирал заедно с кучетата по контейнери и задни входове. Изгори остатъците от пищния навремето паркет, както и всяка дъска, греда и парцал, които намери в триетажната къща. Беше му студено. Гонеше го нечовешки глад. Постепенно и паниката се загнезди в него, а клошарят не беше глупав човек, за негово огромно съжаление, притежаваше въображение в излишък.

Крещя и вика до пресипване през тесните процепи в закованите врати и прозорци на клетката си. Удря по дъските с юмрук, с крака, с главата си. Напразно. Бяха го оковали завинаги в тази къща, в този паметник на архитектурата, в персоналната му клетка, в собствения му гроб.

Клошарят реши, че ако не иска да умре от гладна смърт или от студ, трябва да вземе съдбата си в собствените си ръце.

Беше забелязъл, че от време на време кучетата, които се навъртаха около него, най-вече големия рижав Шаро, понякога копаят и подкопават задния зид на старата къща. Отиде там и критично се вгледа в плитката дупка, после решително се просна на голата земя и започна неистово да рови в нея. Започна да копае настървено, задъхвайки се от нетърпение, скимтейки като бясно куче, гонен плътно по петите от страха, глада и студа. В началото дълбаеше с парче тухла, с някаква захвърлена дъска, с ръждива лъжица, оглозгана кост, остатък от натрошено стъкло от близкия прозорец. После продължи да дълбае вкочанената от студа земя направо с голи ръце, които скоро се разкървавиха, а оглозганите му нокти се изпочупиха в неравната борба със замръзналата почва...

... Най-сетне клошарят успя да подаде глава извън клетката си, извън клаустрофобията на старата къща, задухата и вонята на лайна и мумифицирана мърша. Пое дълбоко чистия мразовит въздух с пълни гърди, извърнал лице към далечните звезди в неудобната си, дори направо унизителна поза.

Спасение!

Опита се да промуши ръце през тесния тунел към свободата, но раменете му неочаквано се заклещиха в изкопа, и единствено дланите му останаха да стърчат отвън, обгърнали комично лицето му в някаква пародия на молитвена поза...

... Кучето се приближи предпазливо, някак си странично, с причудлива скоклива походка. Помахваше леко с опашка и се хилеше с изплезен език, но нещо в него някак си изобщо не му харесваше.

- Ей, Шаро! Ей! Кучи-кучи-кучи, приятелю!- подвикна му с внезапно разтреперан глас клошарят, приклещен и безпомощен в тясната дупка.

Тогава видя как зад големия рижав пес се мярнаха неясни сенки, които бързо се материализираха в избледняващата предутрин нощ в цялата така добре позната му глутница, с която доскоро делеше оскъдната си храна и несигурния си подслон.

- Ей, Шаро, помниш ли как се топлихме в тази бърлога нощем, а? Сещаш ли се как си деляхме останките от храна, които изравях от контейнерите?- подхвана клошарят.

В този момент обаче големият рижав пес завря муцуната си в него и без колебание загриза стръвно лицето му с големите си, бели и остри зъби, скимтейки и треперейки с цялото си тяло от глад и нетърпение. Скоро към него се присъедини цялата глутница и започна спокойно да се храни, без да се смущава от писъците, хриповете и стоновете на клошаря, които и без това скоро заглъхнаха съвсем в ранната мразовита утрин, докато песовете го издърпваха бавно със зъби и нокти от дупката му, тъй както готвача издърпва с щипците си варения охлюв от собствената му черупка.

Камен Петров

Блус за Калната река

Да се живее край Калната река далеч не е лесно.
Виждам го всеки Божи ден от живота си наоколо. Угнетени хора, липса на работа, замрял бизнес, мъртви мечти, никаква перспектива, провинциализъм, който плаши.
И – забележете – животът край реката е труден дори за кореняците, за хората с дом, семейство, работа, доходи. Такива като мен. Какво ли остава за моя приятел клошарят?
Наблюдавам този бездомник от години, може би от две-три, но спокойно може да са тридесет или триста. Тук времето тече бавно и лениво като реката. Наносите на навиците задръстват плиткото дъно на провинциалното ежедневие и се утаяват по ъглите на отдавна непочистените улици. Дори пословичните – иначе едри – крайречни мухи и комари, някак апатично жужат и не отлитат с охота, замахнеш ли с ръка по тях. Може би затова и бездомникът се вписа с лекота в пейзажа, все едно винаги е бил тук, а не се е материализирал в един прекрасен ден по някакви си причина, отнякъде си.
Не знам кой дявол, кой попътен вятър или кой пътнически влак с три прекачвания на второкласни гари, го довя точно тук – в този град, край тази река, сред тези хора. Не знам, не помня, не ме интересува. Животът ми винаги е бил животът на кораб без платна. Носен от теченията. Лашкан от бурите и вълните. Винаги заплашен от абордаж, от повреда, от подводни скали, от потъване. Самият аз винаги съм бил бездомник по душа, космополит по сърце, безсребърник отвсякъде, безродственик по рождение. Винаги съм търсил новото, впечатленията, местата, емоциите, хората. Ако се разровя малко по-дълбоко в затлъстялото си от апатия, ледни победи и безсмислени дни сърце, ще открия, че всъщност винаги съм мечтал да пътувам, откакто се помня, от град на град, от любов към изневяра, от стоп на стоп, от коптор на коптор, от приятелство до предателство, от кашон до кашон и от контейнер до контейнер – точно като клошаря. Днес обаче съм тук и сега, това съм, което представлявам, каквото и по дяволите да е то. Често слушам един тъжен блус на една местна блусарска банда - "Коко Блус Бенд". Казва се "Блус за Калната река". Ето го:

Аз родих се край реката,

Край голямата вода.

Ала сбърках щат и дата,

Мисисипи не е това.

Моят град се мие в Дунав,

Насред калните води,

Посред него плава шхуна

И на нея май си ти.

Времена, води и нрави

Все се точат покрай мен.

Вечно нямам кво да правя,

Вечно съм обезверен.

Бачкам, любя и мечтая

край голямата река,

За началото, за края

И за всичко сред това.

Тук родих се, тук си пея

Нито риба, нито рак,

От мелодии живея

И се преповтарям пак.

Знам, не съм на Мисисипи,

Ала влизам в всеки бар,

Казвам „Барманче, я сипи!”

И съм на реката цар…

Брегът на Калната река бележи северния край на моя дом, в който в последните години се е превърнал присвития, уплашен, живуркащ в спомените си град на задника на географията, геополитиката и политиката.
Хората в нашия бездеен град нито го харесаха, нито не. Просто поредния човек от улицата, без подслон, приятели, перспективи, може би без душа... като повечето от самите тях. Клошар беше наистина, няма какво да се лъжем. Бездомник, пройдоха, скитник. Долу-горе това бяха думите, с които съгражданите ми посрещнаха появата му, после забравиха.
Аз обаче не го забравих.
Наблюдавах го ден след ден, година след  година, сезон след сезон, удобно облегнат на прозореца на мансардата си в старата кооперация отвъд крайречната улица. Обикаляше своя скромен периметър от града, съвсем до кея край Калната река, в компанията на 5-6 помияра, които се бяха събрали около дрипавата му фигура още с появяването му и сега оформяха сплотена, вярна до гроб групичка. Човек без да иска се сеща за Стайнбек и романа му „Тортила Флет“, но тук – уви, не е Калифорния и годината не е 1930-та...

Съпровождан от глутницата си безименни песове, непоискани дори в общинския приют за безстопанствени животни, клошарят преживява като влачи с канджата си боклук от Калната река. А във водите и, Бога ми, боклук колшото искаш. Влачени от мудното течение по пътя му на изток към морето, край града в денонощието вероятно минават тонове и тонове отпадъци, събирани в бавния му ход от целия континент. С безпристрастната точност на статистик, клошапят ежедневно пресяваше купища боклук, за да отсее полезното от ненужното, здравото – от потрошеното, запазеното – от разваленото. Стари автомобилни гуми, празни кофички от кисело мляко и бутилки от напитки, дървесни стволове и откъртени дъски, кутии от храна, от цигари и от какво ли още не, прогизнали ташони, прокъсани платнища, използвани полиетиленови пликове и торбички във всички възможни  размери и цветове на дъгата, скъсани презервативи, цигарени фасове, трупове на животни, риби и птици, захвърлени рибарски мрежи и изгубени гребла, нечия стара шапка, парче от вестник, подгизнала книга, фекалии, кредитни карти, хвърлило... Калната река не беше придирчива. Със старанието на престарял гробокопач прибираше от бреговете си всичко захвърлено там и го влачеше надолу към морето.

Това, което ставаше за нещо, клошарят придърпваше с канджата на калния бряг долу под хотела и го товареше на раздрънката си количка, за която човек трудно би могъл да каже от какво е сглобена или на какво е остатък. В нея – освен откраднатия от Калната река товар, клошарят държеше още прокъсаното си одеало, което го пазеше от зимните студове, нощния хлад или пролетния дъжд, няколко използвани бутилки, в които носеше вода за себе си и кучетата, парче стар хляб, стара книга за четене със силно късогрледите си очи. Животът си. После клошарят пласираше неугледната си стока по антиквари, букинисти, понктове за вторични суровини, колекционери, където може. С това преживяваше, той самият и песовете му.
Случваше се за канджата да се закачи трупчето на мъртво куче, гларус или коте. Тогава клошарят безмълвно плачеше, докато го издърпваше на брега, изкопаваше плитък гроб в тинята под върбите и го погребваше.
Когато пък попаднеше на някое „съкровище“ /интересна стара книга, дреха, която става за зимата, нашийчик за някое от кучетата/, клошарят се радваше като дете и самотният му смях като че стряскаше дребните еснафи, плажуващи край пълната с фекалии, пиявици, тиня и яйца на комари Кална река, която безжизнено влачеше водите си край тях.
Веднъж, беше началото на август, помня горещото лято, вероятно малко след Илинден, настъпи денят, в който завинаги загубих моя приятел клошаря. Беше обикновен изпепеляващ ден, когато севернякът отвъд Калната река като че ли е забравил да подухне /тъй както иначе го правеше с неистова стръв през цялата сковаваща зима/, а клошарят и кучетата му търпеливо вадеха от водата бедния си улов и критично оглеждаха всяка нова вещ, извлечени с канджата на брега.
Внезапно клошарят подскочи, а песовете се засуетиха лаейки покрай него. Бавно, с приведени сякаш от тежестта на цялата мирова скръб рамене, той издърпа канджата си до брега, коленичи и изтегли на брега безформен вързоп с прилични размери.
Гледай ти, моят приятел днес май улучи джакпота, помислих си развеселен, наблюдавайки малката групичка далеч долу на брега на Калната река от прозореца на мансардната си стая отвъд крайречната улица. Както винаги обаче през дългия си, безинтересен живот, грешах. Разбрах го още в мига, в който клошарят обърна разплаканато си лице към мен. В ръцете си нежно беше прегърнал вързопа, но не защото в него имаше съкровище. Клошарят държеше в прегръдките си трупчето на малко момиченце. Надали имаше повече от 4-5 годинки, русата и косица беше полепнала в калта по лицето и в милостива маска, ръчичките и краченцата и висяха безжизнени в загрубелите ръце на мъжа, розовата и рокличка беше прогизнала и разпокъсана от капризите на теченията на Калната река. /“Дете на 4 години с инициалите К.П.К. е изчезнало в реката на 300 километра нагоре по течението! Момиченцето играело с братчето си без надзор на брега! Водолази трети ден издирват тялото на детето!“/. Внезапно си припомних с болка натруфените вестникарски заглавия от дните след Илинден.
Плачейки, клошарят направи инстинктивно няколко несигурни крачки към малкото си импровизирано гробище под върбите, понесъл зловещия си товар, после спря. Олюля се за миг, след това се обърна и понесъл на ръце трупа на малкото момиче, се приближи като осъден на смърт до количката си на бездомник.
После клошарят зави с прокъсаното си одеало малкото телце, грижливо го постави в раздрънканата количка и като се впрегна в бремето си, бавно закрачи по стръмния хълм под хотела, който водеше нагоре към града, към градската морга и орисията си.
Гледах го и дълбоко в сърцето си знаех, че вече никога няма да го видя, защото коварното течение на Калната река, което беше повлякло отдавна душите на всички ни тук, в този град, най-сетне го беше грабнало и него и го носеше надолу и все надолу с водите си...
  

Камен Петров

Черна смърт

Песът беше черен като смъртта, огромен и зъл, зъбите му стърчаха иззад винаги изплезения език, от който се стичаха лиги и капеха в прахта по земята. Женската до него беше незабележимо по-дребна и по-светла, но само мъничко. Сигурно и двете кучета, за които тате казваше, че са от породата „ротвайлер”, тежаха поне колкото по една торба цимент, а те бяха от по 50 килограма /за справка – отново тате/.

- Нацели го в окото, бате. В окото!- прошепна по-малкият ми брат, тъй както бяхме залегнали в буренака зад къщи, но аз го ръгнах с лакът в ребрата и той изскимтя и обидено си замълча.

Прицелих се внимателно с прашката и му пуснах един камък „22-ри калибър”, откраднат заедно с още десетина такива от строежа на новата кооперация на ъгъла. Вместо в окото, снарядът ми нацели звяра някъде във врата. Той изквича и скочи високо нагоре барабар с четирите си крака. После зави, зарева и залая едновременно, като едва не се удави в лигите си и препусна в тромав галоп към скривалището ни. Женската веднага се включи в преследването.

- Бягай! Бързо!- наредих кратко по войнишки и отпраших пред брат си към дъската в оградата.

Промъкнах се първи и задържах за миг дъската, преди през дупката да се промуши и кльощавото тяло на дребния, миг преди чудовищните зъби да го захапят за задника. После я пуснах, тя хлопна глухо на мястото си, а песът се трясна с всичките си 50 кила в оградата, която се разтресе, и отново изквича – колкото от болка, толкова от бяс. Облегнахме потните си гърбове на нагорещените от слънцето дъски, без да обръщаме грам внимание на сумтенето, ръмженето и лая отвъд оградата. Бяхме им свикнали вече.

- Брей, бате, на косъм беше този път!- възкликна запъхтяно дребният.

- За трети път тази седмица, мамицата му!- изругах с любимата ругатня на тате – Трети път го удрям, но все не улучвам в главата.

Изплюх се на напечената земя, където слюнката ми остави малко лунно кратерче в прахта, точно като онези, които оставяха в нея вонящите лиги на главния ни враг в махалата, чийто лай кънтеше на два пръста зад главите ни в момента.

Лаят в момента обаче изобщо не ни притесняваше. Даже хич! Гадният пес, ротвайлер или не, не можеше да ни докопа, дори задника си да съдереше от лай. Още миналото лято с малкото ми братче се бяхме светнали, че не е необходимо човек да обикаля около трите съседски къщи по тротоари и улички, за да стигне до училище, да отиде за хляб в кварталния магазин или на игра /или пък бой/ в съседната махала. 

Много по-просто бе да отковем по една широка дъска в долния край от всяка ограда, която просто отмествахме и после спускахме обратно след себе си, и така разполагахме с чудесен таен и високоскоростен маршрут за навсякъде. Дори бяхме белязали дъските с по един тебеширен кръст, защото често ни се случваше да се нуждаем от спешен изход и спасение след масов бой с бандата от другия квартал, от бдително ченге, зло куче или сприхав съсед. Бяхме едни същински нашенски Том Сойер и Хъкълбери Фин, както често шеговито ни наричаше тате между две бири  /като разбира се, аз бях Том, а дребният – Хъкълбери или просто Хък/ и не се бояхме от никого. Смело влизахме в ръкопашни схватки с дечурлигата от другите банди, биехме с прашката птици, котки и кучета, крадяхме плодове и бонбони от кварталната бакалия, пукахме гуми, трошахме стъкла или иначе казано – изживявахме си поредното приказно лято. Лято, което никога вече нямаше да се повтори. Тогава аз бях на цели девет, а малкият ми брат бе едва седемгодишен…

От последния ми – трети до момента - несполучлив опит да прострелям Големия Злобен Черен Пес с прашката беше изминала цяла седмица, така че с Хъкълбери замисляхме поредното покушение. Денят беше поредния от низ жежки, прашни, изнурителни августовски дни, когато всичко живо се е покрило на сянка, но ние бяхме млади и смели и кипяхме от сила и от желание да претрепем най-сетне чудовището, от което се страхуваше цялата махала.

- Хък!- наредих кратко на малкия си брат – Бягай до строежа и донеси 10-ина по-големи парчета, докато аз приготвя прашката!

Дребният скочи на крака и с готовност отпраши към строежа на новата кооперация, който беше неизчерпаем източник за жлъчни коментари от страна на кореняците с къщи, както и неизчерпаем арсенал за нашата тежка артилерия, тоест прашката, която в момента внимателно преглеждах, смазвах, затягах и приготвях хладнокръвно за стрелба или както казваше тате: „Вие двамата нехранимайковци сте като идни същи ловци в саваните на Кения описани от Ърнест Хемингуей”. Край на цитата.

Така че сега аз, Големият ловец, Тихата стъпка, Поразяващата ръка, Том Сойер от махалата, сериозно се подготвях да сваля най-сетне на земята с един изстрел оня огромен звяр с острите зъби, докато туземния ми водач Хък тъпчеше камъни в джобовете си.

После двамата, както винаги, тръгнахме на лов.

Денят наистина беше ужасно горещ, беше средата на август /”Човек може в такава жега да изпържи яйце в каската си”, казваше тате, който беше ходил войник/. Бях сигурен, че гадният пес, заедно с кучката си, лежат обезсилени от жегата някъде наоколо, изплезили езици, а лигите им както винаги капят в нагорещения прахоляк. В нашата персонална квартална джунгла обаче, обхващаща трите съседни къщи, все още несъборени и презастроени с панелни блокове, както и с преките пътечки през оградите благодарение на откованите дъски, беше прохладно. Дворовете бяха гъсто обрасли с буренак, репей, храсти, нискорасли разкривени плодни дръвчета, отдавна превърнали се в дивачки, асми и малинак, така че малобройният ни, двучленен партизански отряд се промъкваше към дивеча в истински сенчест тунел, който хвърляше изумрудени отблясъци по потното челце на малкия ми брат и изсушаваше тениската на собствения ми мокър от жегата гръб. Отместихме първата белязана с кръстче дъска в нашата ограда и минахме в съседния двор, после втората, после третата и ето, че бяхме Отвън, в царството на врага. Снишихме се и запълзяхме сред репеите.

Бяхме наострили бдително уши, наоколо се стелеше непроходимия гъсталак на буренясалите покрайнини, съчки пукаха, листата шепнеха, в далечината лаеше куче /но не нашето/, чувах бученето на колите по близкото шосе, бумтенето на сърцето си и пъхтенето на братчето си, някъде отзад изведнъж се чуха – като че ли съвсем близо – силни удари като от чук. Дотук нищо необичайно, Том, рекох си, давай смело напред, песът е някъде наоколо и чака да му светиш маслото...

Песът наистина беше наблизо заедно с кучката. Двата огромни ротвайлера се бяха изтегнали в дълбоката сянка на полупрекършена стара слива и лежаха полузарили муцуни в стар пясъчник, търсейки прохлада в жегата.

Направих знак на малкия си брак и той се закова до мен и ме загледа благоговейно в очите, нещо което страхотно много мразех. Направих друг знак и той плътно се сниши, после пипнешком извади шепа заоблени камъни от джоба на гащите си.

Легнах до него сред репеите и зорко разузнах обстановката.

Този път ще го ковна рекох си, ама явно го рекох на ум, щото дребният, Хък значи, ме беше зяпнал в устата и се кокореше като туземец някакъв.

- Дай снаряди, Хък!- наредих уставно – Целта е пред нас.

Малкият ми брат с готовност ми подаде шепа камъни, от които с вещина избрах най-тежкия и с най-острите ръбове. Поставих го ритуално в прашката под благоговейния му поглед, после се прицелих в Окото на Звяра. Целих се дълго, а в това време потта се стичаше в очите ми и чувах хрипливото учестено дишане на малкия си брат до себе си. После си рекох, мамка му, сега е моментът, отпуснах рязко ластика и камъкът полетя. В мига, в който чух познатото „пляс!”, което означаваше, че отново съм улучил, видях огромният пес да подскача като полудял във въздуха, а заедно с него скочи и голямата черна кучка.

- Бягай!- като всеки друг път кратко, по командирски наредих на дребния, скочих и се завтекох с всички сили към спасителната дъска в оградата с голямото, нарисувано с бял тебешир „Х” на нея.

Чух стъпките на малкото ми братче зад гърба си. Чувах насеченото му дишане зад мен. Съвсем малко по назад чувах и тропота на осемте кучешки лапи и лаят на двете огромни озверели кучета, всяко от които – нека си припомним – тежеше 50 кила, колкото една торба цимент, доста повече и от мен и от малкия Хък.

Не ме беше чак толкова страх обаче.

Нали нашата ограда беше там.

Както и нашата дъска.

Тичах и тичах и тичах.

Зад себе си чувах тропота на крачетата на братчето си.

Зад тях – галопът на ноктестите кучешки лапи.

Щом стигнах оградата, се плъзнах с отиграно движение по задник, докато се плъзгаз в прахоляка, посегнах и се опитах да отместя дъската и… се блъснах с цялото си лице в нея. А дъската не помръдна…

НЕ ПОМРЪДНА!

Дъската беше закована а нашият спасителен път беше отрязан.

Изпищях и подскочих, подгонен от ужаса и отчаянието. Хванах се в горния край на оградата и се набрах с все сили с пилешките си мускули, пришпорван от страха. Нейде из отдолу чук как малкият ми брат също се блъсна в неподвижната дъска, чух и неговия писък, после се прехвърлих отвън, в двора, на безопасно място и протегнах ръка да му помогна…

В този момент огромното черно куче и жена му връхлетяха върху малкото ми братче, върху моят персонален туземен водач, върху Хък, Хъкълбери Фин, МОЯ БРАТ…

Обзет от ужас паднах от ръба на оградата на гърба си, а дъхът ми излезе с един безкраен, омаломощавах хриплив звук от гърдите ми. Претърколих се по лице и се надигнах на ръце и крака, после припълзях до оградата. Отвъд се чуваше ожесточено мляскане, ръфане и боричкане, все едно цялата ми рода се бе събрала на семеен празник, за коленето на поредното прасе. Само дето това отвъд оградата сега не беше семейството ми, а озверелите ротвайлери. Прасето също не беше коледно прасе, а малкото ми братче, малкият Хъкълбери Фин, МОЯТ БРАТ.

Развиках се, разкрещях се, разридах се, псувах с всички псувни на тоя свят, питах по оградата, удрях по нея с пръчки, камъни, юмруци и всичко, което успях да докопам. Излязох от безсмисления си ступор в мига, в който през цепнатините влетя пръска кръв и се лепна през окото ми по цялата ми буза, после се стече – гореща като жарава, към вратлето ми.

После звуците отвъд оградата престанаха, чух отдалечаващите се стъпки и приглушеното ръмжене на двата звяра. Излязох несмело от прикритието си, дръпнах безсилно дъската, която явно вече беше закована, слеид това се прехвърлих с омекнали ръце през оградата при това, което беше останало от мъничкия ми по-малък брат след пиршеството на ротвайлерите.

Подсмърчайки се наведох, прегърнах кървавите останки, изправих се, а гръбнакът ми изпука, после с люшкащи се стъпки се отправих към къщи, към нас, у дома, само че този път не по преките пътеки през дворовете, а по обиколния път по тротоара. Пътем събрах неловко с една ръка червата на малкото си братче, които бяха се разтекли от коремната кухина и се стелеха по асфалта след нас /”Извинявай, Хък…”, промълвих на озъбения му, оглозган до бяло на места череп в прегръдките ми/, после прекрачих прага на нашия двор и влязох вътре.

Щеше ми се да изкрещя с цяло гърло, исках да викам за помощ, копнеех да припадна, но в този момент видях тате: седеше както винаги под асмата на сянка, бирата пред него беше хладна, той като всеки друг път се усмихваше мило и всеразбиращо. Изпитах всичкото облекчение на света, знаех, че вече има кой да ми помогне, да подаде ръка, да спаси брат ми, да приласкае синовете си… После видях до ръката на тате, почти на ръба на масата, до лакътя му, до пепелника и до разпенената халба с бира, една тесла и няколко пирона.

- Сине…- рече той, преди да види зловещия товар в прегръдките ми – Някой беше разковал оградата, копелето му мръсно. Току що я поправих…

А после млъкна.