Кръводарителски център или Комарът - начин на употреба

Живея в най-големия кръводарителски център в обединена Европа.

Нарича се Русе.

Но…

Нека започнем отначало.

Нека ви се представя.

Къде ми остана доброто възпитание?!

Казвам се Питър Стоун.

Роден съм през 1969 година в Мейн, САЩ, в семейството на потомствени хотелиери и ресторантьори от Нова Англия. Охолният живот обаче не беше за бунтар по душа като мен, така че започнах отрано да скитам по света, воден от любопитството си, хобитата си, намирането на препитание и сюжети, както и търсенето на любовта. Любовта  открих случайно в интернет и тя ме отведе не къде да е, а в България, в Русе.

Иначе казано - както ще разберете - в най-големия кръводарителски център в обединена Европа…

Пристигнах тук с ведра душа, носен на крилете на любовта.

Местните ми се видяха благоразположени, ракията - пивка.

Купих рухнала къща на брега на река Дунав, видяла по-добри времена през далечната 1902 година, когато е била построена, както гласеше надписът над входната врата, потегнах я и вече си представях безоблачното бъдеще с любимата, седнали на верандата с изглед към реката с по чаша студено питие в ръка.

Да, ама не. За бъдещето не знам, но настоящето се оказа облачно. В смисъл, още първата вечер, когато приседнахме с любимата на верандата, за да се порадваме на майския залез над реката на по чаша ледена биричка, ни връхлетяха облаци… от комари.

И така продължи цялото лято. Както и следващото, и по-следващото.

Комарите връхлитаха отвсякъде, а спасение не дебнеше отникъде.

Общинарите дори се похвалиха, че това лято били 100 пъти повече от миналото.

В началото ми беше даже смешно. Пляскахме се по вратовете, голите ръце и крака, подскачахме на един крак, ръкомахахме като луди, за да прогоним гадините и се смеехме.

После постепенно спрях да се смея.

Жилеха гадовете!

Вярно, от време на време по крайдунавската ни улица минаваха някакви пикапи и разпръскваха бяла мъгла, от която ме избиваше на кихане. Комарите обаче не се даваха, дори не кихнаха след поредното обгазяване.

Опитах всичко - електрически приспособления, които се включват в контакта, прословутите спирали, факли и горящи пръчици, аерозоли и кремове, дори насадих леха босилек по цялата ограда. След това насадих още канела, рицин, розмарин, лимонова трева, кедър, мента, лавандула, мащерка, бахар, соя и чесън, така че градината ни заприлича на джунглата от "Рамбо 5". Дори се опитах да развъдя популация от водни кончета, които - казват - били единственият естествен враг на комара, но уви - комарите изпапаха и тях. Копелетата бяха прекалено жилави и хитри, не случайно могат да се похвалят с 95 милиона години еволюция за разлика от нас.

И… Нищо!

Освен, че цяло лято набивахме салата от домати с моцарела и босилек, и всичките ни манджи ухаеха на индийска, средиземноморска и гръцка кухня в едно, а бюджетът ми за антикомарни средства или т.нар. репеленти, застрашително набъбна, нищо друго не се случи. Комарите си бяха все така тук, бръмчаха по цяла нощ дразнещо из спалнята, хапеха ни в банята, докато се къпем, покриваха ни от глава до пети всеки път, щом слезехме до реката на пикник, за риба или просто на плаж, изскачаха из храсти, треви, дървета, мочурища, иззад пердетата и тоалетното казанче.

И жужаха, жужаха, жужаха.

И жилеха, жилеха, жилеха.

А и един Господ знае какви ли зарази разнасяха… За всеки случай, ежедневно се оглеждахме за признаци на малария, западнонилска треска, денге, калифорнийски енцефалит, тахиня, лимфоцитарен хореоменингит, чигунгуня, западен енцефаломиелит, треска "Синдбис" и жълта треска, но слава Богу, размина ни се явно. 

Казват, че само женските комари хапят, а мъжките се хранят с цветен прашец. Друг път! Тези да ми ги разправят на шапката, както казват тук, в България.

Казват и че край Камчия и Нил имало по-големи и кръвожадни комари. Не им вярвам.

Единствената ми утеха беше само тази, че тук се въдеше май само един от всичките 3500 вида комари по света, но и това не беше кой знае колко голяма далавера за хронично нахапаното ми дупе.

Писна ми! Писах на общината, писах до Народното събрание и до Брюксел, мислех да пиша и на Папата, но се отказах. Не знаех вече какво да правя, а кръвта изтичаше от вените ми, изсмуквана със садистично постоянство от пълчищата, които явно нямаха край, нито им пукаше за някакво си третиране и обгазяване.

Дори спрях да се смея на вицове като този, каквито новите ми русенски приятели ми разказваха с десетки при пристигането ми. Преценете сами защо: "Един комар отишъл на разходка. Върнал се. Приятелите му го попитали: Как беше? Ами, интересно - отвърнал комарът - Всички ми ръкопляскаха...". Виждате, не е смешно. Просто и ние денонощно ръкопляскаме на комарите, през цялото време, през цялото лято, всяко лято. Един съсед ме светна на номер, с който да се спасим от комарите. "Комшу Питър, рече съседът, вечер преди лягане светни всички крушки вкъщи, отвори вратите и прозорците, и като влязат всички комари, затвори ги вътре, а вие с жената легнете да спите на терасата". Да бе, викам си, само това оставаше, да се дам сам на тепсия на отсрещните, румънските комари, които - казват - били по-големи, кръвожадни и по-коварни дори от нашите.

Като вчера помня онази топла неделна привечер, когато два комара, големи като врабчета, отнесоха филията ми с хляб от масата, тъкмо когато се канех да я намажа с майонеза, и отлетяха бръмчейки нанякъде. Един от новите ми приятели ми беше разказвал как комар отмъкнал новородено котенце от моравата му и тогава не повярвах, сега обаче загрях каква е истината.

Любимата ми започна да ми се вижда некрасива, цялата покрита с розови плюски от нажиленото, с разранени лице, ръце и крака там, където се е чесала ожесточено след поредното ухапване, нервозна и с тикове.

Усещах, че от постоянното кръвопускане от страна на проклетите малки хвъркати вампири започнах да заслабвам, ставах анемичен, апатичен и градът, реката и хората не ми се виждаха вече така дружелюбни, красиви и обещаващи като в началото, а ракията вече не я пиех, а мажех с нея нажиленото.

Едва сега започнах да проумявам напълно иначе идиотския местен идиом "Жив ме изядоха!".

Накрая, заради всичко това, романтичната ми връзка се разпадна, едва напъпилият ми местен шовинизъм съвсем угасна, продадох къщата, купих си билет за дома и си взех завинаги сбогом с този град, тази река, тази сбъркана държава, иначе казано - най-големия кръводарителски център в обединена Европа.

Преди да се кача на самолета обаче щателно се изкъпах от глава до пети и дезинфекцирах дрехите и багажа си, да не би случайно да пренеса яйца, ларви или пупи на русенски комари в родните САЩ и да предизвикам екологична катастрофа в Северна Америка…

Записа Камен Петров

Блус за Калната река

Да се живее край Калната река далеч не е лесно.
Виждам го всеки Божи ден от живота си наоколо. Угнетени хора, липса на работа, замрял бизнес, мъртви мечти, никаква перспектива, провинциализъм, който плаши.
И – забележете – животът край реката е труден дори за кореняците, за хората с дом, семейство, работа, доходи. Такива като мен. Какво ли остава за моя приятел клошарят?
Наблюдавам този бездомник от години, може би от две-три, но спокойно може да са тридесет или триста. Тук времето тече бавно и лениво като реката. Наносите на навиците задръстват плиткото дъно на провинциалното ежедневие и се утаяват по ъглите на отдавна непочистените улици. Дори пословичните – иначе едри – крайречни мухи и комари, някак апатично жужат и не отлитат с охота, замахнеш ли с ръка по тях. Може би затова и бездомникът се вписа с лекота в пейзажа, все едно винаги е бил тук, а не се е материализирал в един прекрасен ден по някакви си причина, отнякъде си.
Не знам кой дявол, кой попътен вятър или кой пътнически влак с три прекачвания на второкласни гари, го довя точно тук – в този град, край тази река, сред тези хора. Не знам, не помня, не ме интересува. Животът ми винаги е бил животът на кораб без платна. Носен от теченията. Лашкан от бурите и вълните. Винаги заплашен от абордаж, от повреда, от подводни скали, от потъване. Самият аз винаги съм бил бездомник по душа, космополит по сърце, безсребърник отвсякъде, безродственик по рождение. Винаги съм търсил новото, впечатленията, местата, емоциите, хората. Ако се разровя малко по-дълбоко в затлъстялото си от апатия, ледни победи и безсмислени дни сърце, ще открия, че всъщност винаги съм мечтал да пътувам, откакто се помня, от град на град, от любов към изневяра, от стоп на стоп, от коптор на коптор, от приятелство до предателство, от кашон до кашон и от контейнер до контейнер – точно като клошаря. Днес обаче съм тук и сега, това съм, което представлявам, каквото и по дяволите да е то. Често слушам един тъжен блус на една местна блусарска банда - "Коко Блус Бенд". Казва се "Блус за Калната река". Ето го:

Аз родих се край реката,

Край голямата вода.

Ала сбърках щат и дата,

Мисисипи не е това.

Моят град се мие в Дунав,

Насред калните води,

Посред него плава шхуна

И на нея май си ти.

Времена, води и нрави

Все се точат покрай мен.

Вечно нямам кво да правя,

Вечно съм обезверен.

Бачкам, любя и мечтая

край голямата река,

За началото, за края

И за всичко сред това.

Тук родих се, тук си пея

Нито риба, нито рак,

От мелодии живея

И се преповтарям пак.

Знам, не съм на Мисисипи,

Ала влизам в всеки бар,

Казвам „Барманче, я сипи!”

И съм на реката цар…

Брегът на Калната река бележи северния край на моя дом, в който в последните години се е превърнал присвития, уплашен, живуркащ в спомените си град на задника на географията, геополитиката и политиката.
Хората в нашия бездеен град нито го харесаха, нито не. Просто поредния човек от улицата, без подслон, приятели, перспективи, може би без душа... като повечето от самите тях. Клошар беше наистина, няма какво да се лъжем. Бездомник, пройдоха, скитник. Долу-горе това бяха думите, с които съгражданите ми посрещнаха появата му, после забравиха.
Аз обаче не го забравих.
Наблюдавах го ден след ден, година след  година, сезон след сезон, удобно облегнат на прозореца на мансардата си в старата кооперация отвъд крайречната улица. Обикаляше своя скромен периметър от града, съвсем до кея край Калната река, в компанията на 5-6 помияра, които се бяха събрали около дрипавата му фигура още с появяването му и сега оформяха сплотена, вярна до гроб групичка. Човек без да иска се сеща за Стайнбек и романа му „Тортила Флет“, но тук – уви, не е Калифорния и годината не е 1930-та...

Съпровождан от глутницата си безименни песове, непоискани дори в общинския приют за безстопанствени животни, клошарят преживява като влачи с канджата си боклук от Калната река. А във водите и, Бога ми, боклук колшото искаш. Влачени от мудното течение по пътя му на изток към морето, край града в денонощието вероятно минават тонове и тонове отпадъци, събирани в бавния му ход от целия континент. С безпристрастната точност на статистик, клошапят ежедневно пресяваше купища боклук, за да отсее полезното от ненужното, здравото – от потрошеното, запазеното – от разваленото. Стари автомобилни гуми, празни кофички от кисело мляко и бутилки от напитки, дървесни стволове и откъртени дъски, кутии от храна, от цигари и от какво ли още не, прогизнали ташони, прокъсани платнища, използвани полиетиленови пликове и торбички във всички възможни  размери и цветове на дъгата, скъсани презервативи, цигарени фасове, трупове на животни, риби и птици, захвърлени рибарски мрежи и изгубени гребла, нечия стара шапка, парче от вестник, подгизнала книга, фекалии, кредитни карти, хвърлило... Калната река не беше придирчива. Със старанието на престарял гробокопач прибираше от бреговете си всичко захвърлено там и го влачеше надолу към морето.

Това, което ставаше за нещо, клошарят придърпваше с канджата на калния бряг долу под хотела и го товареше на раздрънката си количка, за която човек трудно би могъл да каже от какво е сглобена или на какво е остатък. В нея – освен откраднатия от Калната река товар, клошарят държеше още прокъсаното си одеало, което го пазеше от зимните студове, нощния хлад или пролетния дъжд, няколко използвани бутилки, в които носеше вода за себе си и кучетата, парче стар хляб, стара книга за четене със силно късогрледите си очи. Животът си. После клошарят пласираше неугледната си стока по антиквари, букинисти, понктове за вторични суровини, колекционери, където може. С това преживяваше, той самият и песовете му.
Случваше се за канджата да се закачи трупчето на мъртво куче, гларус или коте. Тогава клошарят безмълвно плачеше, докато го издърпваше на брега, изкопаваше плитък гроб в тинята под върбите и го погребваше.
Когато пък попаднеше на някое „съкровище“ /интересна стара книга, дреха, която става за зимата, нашийчик за някое от кучетата/, клошарят се радваше като дете и самотният му смях като че стряскаше дребните еснафи, плажуващи край пълната с фекалии, пиявици, тиня и яйца на комари Кална река, която безжизнено влачеше водите си край тях.
Веднъж, беше началото на август, помня горещото лято, вероятно малко след Илинден, настъпи денят, в който завинаги загубих моя приятел клошаря. Беше обикновен изпепеляващ ден, когато севернякът отвъд Калната река като че ли е забравил да подухне /тъй както иначе го правеше с неистова стръв през цялата сковаваща зима/, а клошарят и кучетата му търпеливо вадеха от водата бедния си улов и критично оглеждаха всяка нова вещ, извлечени с канджата на брега.
Внезапно клошарят подскочи, а песовете се засуетиха лаейки покрай него. Бавно, с приведени сякаш от тежестта на цялата мирова скръб рамене, той издърпа канджата си до брега, коленичи и изтегли на брега безформен вързоп с прилични размери.
Гледай ти, моят приятел днес май улучи джакпота, помислих си развеселен, наблюдавайки малката групичка далеч долу на брега на Калната река от прозореца на мансардната си стая отвъд крайречната улица. Както винаги обаче през дългия си, безинтересен живот, грешах. Разбрах го още в мига, в който клошарят обърна разплаканато си лице към мен. В ръцете си нежно беше прегърнал вързопа, но не защото в него имаше съкровище. Клошарят държеше в прегръдките си трупчето на малко момиченце. Надали имаше повече от 4-5 годинки, русата и косица беше полепнала в калта по лицето и в милостива маска, ръчичките и краченцата и висяха безжизнени в загрубелите ръце на мъжа, розовата и рокличка беше прогизнала и разпокъсана от капризите на теченията на Калната река. /“Дете на 4 години с инициалите К.П.К. е изчезнало в реката на 300 километра нагоре по течението! Момиченцето играело с братчето си без надзор на брега! Водолази трети ден издирват тялото на детето!“/. Внезапно си припомних с болка натруфените вестникарски заглавия от дните след Илинден.
Плачейки, клошарят направи инстинктивно няколко несигурни крачки към малкото си импровизирано гробище под върбите, понесъл зловещия си товар, после спря. Олюля се за миг, след това се обърна и понесъл на ръце трупа на малкото момиче, се приближи като осъден на смърт до количката си на бездомник.
После клошарят зави с прокъсаното си одеало малкото телце, грижливо го постави в раздрънканата количка и като се впрегна в бремето си, бавно закрачи по стръмния хълм под хотела, който водеше нагоре към града, към градската морга и орисията си.
Гледах го и дълбоко в сърцето си знаех, че вече никога няма да го видя, защото коварното течение на Калната река, което беше повлякло отдавна душите на всички ни тук, в този град, най-сетне го беше грабнало и него и го носеше надолу и все надолу с водите си...
  

Камен Петров

Жега

из ЦИКЪЛА "Необяснимите стихии в сърцето"

Потта се стича по очните ми ябълки, стича се в кухината, образувана от слънчевите очила под клепачите, капе по бузите ми и сърби. Нечовешки сърби. мамка му, чувствам се като Веселин Маринов, направо! 

Отгоре на всичко вероятно отстрани приличам на лунатик, на кокаиноман със силна зависимост от водката и слънчев тен, наподобяващ някаква обратна пародия на този на енотът – гадната миеща мечка с тъмните кръгове около очите. Е, моите са светли кръгове под тъмните цайси, а иначе съм изгорял и това лято /трето поредно/ с провинциалния текезесарски тен на този забит град – далеч от море, на джапанки,        на тениски, потници и ризки с къси ръкави, на тъмни цайси…

Жега е, бате, и няма море и бриз, нито прохладни коктейли с лайм и много лед или нощни къпания с голи мадами на плажа. Само бачкане, селяния, комари, смрад, разбити тротоари и разтичащ се в буренясалите канавки асфалт. Откъм реката лъха горещина, лъха на кал и на тиня, на трупове на отдавна мъртви животни и на дизел от редките влекачи, преминаващи кой знае защо нагоре-надолу по течението, май по навик само, камо ли по някаква особена икономическа логика – поне не и в този трансграничен регион, на задника на ЕС. Кърлежите, комарите и помиярите са най-живи от всичко останало по напечените от жегата улици, по празните площади, в крайните квартали, на буренясалия кей край реката, в заринатите с боклук междублокови простнаства и проскубаните нажежени паркове. Останалото – хората имам предвид, или бачка кой знае къде и за колко жълти стотинки, или виси по барчетата на по едно дълго кафе, малка бира или малка водка цял ден – от години този град има славата, че тука бизнес и работа няма, но затова пък кръчмите му са пълни.

Температурен рекорд след температурен рекорд.

Това е положението.

Километър 495 от Шварцвалд насам и с всеки километър работата става все по-грозна, все по-упадъчна, ръждива, гореща и мизерна и все по-безнадеждна, май – с един или с два моста над реката, на кой ли му пука вече, вероятно само на някой и друг министър…

Вестниците и телевизиите вият от кеф на първите си страници и в праймтайма си. Жега, комари, криза, рецесия, реката спада, реката се вдига, хората мрат от инфаркти, абитуриентите и алкохолиците – от препиване, горите ги секат, крайбрежието го застрояват, лифтове има за всички, насам, народе.

Не му е сега времето да опънеш две-три греяни ракии или чаша греяно червено вино с черен пипер и сланинка пред камината, наметнат с карираното вълнено одеалце, мислиш си, докато потта се стича по лицето ти и в цепката на задника ти, а пръстите на краката ти са стегнати в капана на чорапите и обувките.

Затова вземам радикално решение, събличам се чисто гол, вземам леден душ, наливам се с литри бира и айрян, с вода, джин, бяло вино, тоник, кока-кола, сокове с лед-лед-лед.

Викам си, брей, ще оживея май и до тази Коледа, ама не би.

Лошо ми е.

Потя се.

Имам сърцебиене.

Очите ми лепнат и горят.

45 градуса на сянка, близо до километър 495 на голямата Пластмасова река.

Спи ми се още от мига, в който сутринта отворя очите си, а цяла нощ се въртя в потните си безсъници, населени с идиотски кошмари.

Сляпото нажежено око на слънцето.

Безветрието.

Нито едно облаче на небето.

Нито намек за полъх или дъжд.

Реката сякаш не тече в коритото си.

Комарите сънно жужат и те – упоени.

Жега.

Пот.

Горещо.

Мухи, големи като самун румънски хляб.

Не ти трябва сауна, за да смъкнеш по някое и друго кило всеки божи ден, нито пък скокообразните ръстове на цените на всичко, на всяка цена. Пъкълът и адът са сега и тук, край теб, в града и в работата ти, в леглото и в съня ти, населен с нелепи кошмари за нестинарки /защо ли?!/. Сахара е тук, а в омарата на нейната Фата Моргана, сънуваш плаж, море, басейн, водопад, вода…

Жаждата те изпива отвътре.

Порите ти са се превърнали в шлюзове на язовир и оттам изтича всяка една живителна течност, който поемеш орално – вода, бира, каквото и да е, сълзите ти.

Устните ми се цепят, кожата ми се цепи и кърви, и сълзи с белезникава гной, пот и капчици, съсирена от жегата кръв, която цвърчи под палещото слънце по снежнобялата ми до тази сутрин тениска.

Горещи страсти, горещи гаджета, горещ пясък, горещ шоколад, горещо /дано да е без онази изрусената по телевизията поне, викаш си/.

Няма брат - има само Конския плаж.

Що за климат?!

Що за държава?!

Що за град?!

Що за живот изобщо?!

Гаджето ми е полусибирячка и не знам просто как издържа, а е и доста бременна.

Ехо, европейците, пуснете по-силно водата в шадраваните и поправете най-сетне чешмичките, става ли?

Ще ни се да чуваме по-често момичешки смях и ромона на вода, а не писъците на линейките и на припадналите по улиците, нали...

Тръгвам да си планирам поне лятната отпуска, ама нема как, брат, криза е, че и рецесия, викат. Явно парите за магистрали до морето не са стигнали или поне парите, дето ще ми оправят на мен плажа това лято.

Пак ще сме си тук и пак ще се потим и пак ще се опитваме да си плащаме сметките и дълговете, и да устискаме.

Само, че докога, мамка му?!

То трудно се издържа на тоя темп, батка!

На жегата, на градусите, на нямането и на простотията, с която ни заливат баш босовете държавните по телевизията – всяка сутрин и всяка вечер, по всяка емисия.

Тях градусите май не ги ловят.

Казват, че в лимузините, джиповете, резиденциите, 5-звездните хотели, командировките в чужбина, в Евксиноград и в Министерски съвет било досущ като в Нова Зеландия – цяла година 22 градуса, няма циклони и земетресения, нито безработица, заплати от 350 лева, СПИН, левкемия и мор по добитъка, а хладните коктейли били безплатни.

Баси мамата!

Добре поне, че пишман политиците забраниха и тютюнопушенето в кръчмите, че иначе ние пушачите живи щяхме да изгорим вътре в тая жега, барабар с масово фалиращите кръчмари и останалия непогребан още дребен бизнес, амин…

Пък тъй ни се ходи и на нас на морето, на всичките.

На плаж.

Все още сме хора все пак, ало, забравихте ли?!?

Камен Петров

Русе, юни