По пътя или епитаф за Черноморието

Викам на жената – така и така не си изкарахме меден месец, след като се бракосъчетахме на круизен кораб в Будапеща по Дунава, дай поне да попътуваме.

Тя вика давай, ама да ходим към морето този път, че ми омръзна тогава оная калната река.

Тъй да бъде, викам.

Тръгнахме.

Решихме да започнем от немай къде от север на юг.

Понеже нямаше смисъл да ходим чак до Костанца, която отдавна вече не е българска територия, започнахме от Дуранкулак и Крапец.

Вижте в Дуранкулак, Крапец и Българево беше хубаво, диво и красиво навремето.

Вече не е.

Няма известна рок група наоколо, а и вече май трудно ще почиваме дори там на спокойно и девствено място, почнаха да строят.

Е, още има страхотна рибена чорба и домашна сливовица, ама някак не е вече същото.

На Камен бряг още си ги има скалите, 70-метровата пропаст и Вечното огънче. Дори понякога правят Джулая и там. С Джон Лоутън, разбира се.

Мисля и че къщата на Едвид Сугарев си стои, ама не съм много сигурен, защото вече много къщи вдигат на брега над морето.

И Дуранкулашкото и Шабленското езеро са си наоколо, макар и силно прецакани, както и няколко култови кръчми, но в Българево май няма много българи и някак си вече нищо не е същото.

Шабла си е Шабла от 1972 година насам, там не намерих какво да кажа. Липсват големия къмпинг, полякините и ресторанта с голямата тераса над плажа, ама пък има чалга.

Имаше си рок група за кавъри на име вероятно „Шабла биг мадъ факъ блус бенд“, но и нея вече я няма, както и да се е казвала всъщност.

Русалка и преди, и сега, е херметизирана до огромна степен за своеволни бг туристи като нас, затова и оттам минаваме направо транзит, устремени към Рок Столицата Каварна.

Рок столицата Каварна днес е едно обикновено добруджанско градче, точно като Кубрат, Разградско, само че там си имат бетонирано море на няколко километра от центъра.

Очевидно далеч назад са останали времената, в които Кметълът Цонко раздвижи градчето със серия от музикални фестивали и рок концерти, на които можехме да си пием ракията на Плажа с хора като Дейвид Ковердал, Скорпионс, Били Айдъл или Апокалиптика.

А, да – имаше и миден фестивал.

Както често ми казваше моят приятел по чашка навремето – Божинката – бе Каварна ми е точно като Варна, ама не съвсем.

Навремето и тук си имаха местна рок група на име „Джереми“, но тя също отдавна запраши към столицата след батковците си от варненските ПИФ.

От Каварна до Балчик перем със 100 километра в час през неразработени голф игрища, недостроени комплекси от затворен тип и стълбовете на вятърните електрогенератори, които масово трепят мигриращите птици и не генерират нищо, даже ток.

Балчик е белокаменно градче от селски тип от рода на Каварна и гореспоменатия Кубрат.

Има си хубава циганска махала с перфектна панорама към морето, както и вече презастроена дамба, която за момент ме подведе да си мисля, че съм в Манхатън.

Има и Дворец.

Дворецът всъщност не е наш, а е бил на румънската кралица, но от десетилетия е известен единствено с гражданската война между Културното министерство и Софийски университет, благодарение на което плащаме по две различни такси, за да влезем в комплекса.

Рок живот – цюрюк, фестивали – в минимума, чалга – ашкомсун.

Нос Калиакра е нос.

Има военно поделение. Ресторант, в който никой не ходи заради кебапчетата. Музей в пещера – празен. Имало било пеликани, тюлени, делфини и акули, но никой не ги помни отдавна вече, защото сме ги направили да изчезнат;

По надолу минаваме през Албена, но трудно минаваме, защото ни накараха да си оставим таратайката още в началото на курорта, на платен охраняем паркинг, който де факто и ситуиран някъде из Добруджа. То добре това иначе, макар че хотелите още носят духа на соца и фамилната скука и идилия, но все пак като ме кремират, там искам да ме погребат. Някъде под сянката на хотел „Добруджа“, примерно да речем. Само не и на Слънчака примерно. За Лозенец да не говорим.

И ей на – стигаме внезапно след поредица не съвсем панорамни завои до Кранево.

Кранево, което помня, имаше една дискотека, безкрайна плажна ивица и огромно изобилие от пионерски лагери и руски-полски-украински-чешки и други малолетни туристки, заради които основно ходехме там.

Има си фестивал на цацата с народна музика и рок групи, каквото и да значи точно това.

Подминаваме.

И ето – ето!

Стигаме пак някакви бели огромни жилищни сгради, все едно си в „Люлин“ в София, а аз викам – ей на Варна, момиче!

Не беше Варна.

Бяха Златни пясъци.

Вярно, че навремето курорта го разграбиха за без пари на парче за разлика от Албена, ама чак пък толкова!

Бетон, бетон, бетон.

Тук там нещо зелено, често изкуствено.

Имаме щастието да минем през горния панорамен път, където задниците на евтините хотели от 7-ма линия гледаха към пътя, а по терасите беше пълно с фиркани на кирка руснаци, дошли да се натаралянкат за 2 седмици почти без пари.

Викам – давай, момиче, дай газ!
Даде.

Прелетяхме през Златните, край Аладжата, после по някакви сокаци, пълни с дупки и полицейски блокади, които водеха до самата Варна.

Видяхме Варна, решихме да подминем и нея.

Оказа се сложна работа.

Варна вече си има през сърцето на града нова магистрала, доскорошен булевард, която прилича на аутобаните на Хитлер в Берлин от 30-те години на миналия век. Коли фучат, коли дрифтят, коли катастрофират, ченгета дебнат.

Лудница.

Решаваме да хванем долния път край Морска градина и криво ляво се добираме до Аспаруховия мост, който ще ни отведе на юг.

Сбогом Варна, сбогом морето, сбогом сините вълни!

Олекна ни, когато остана зад гърба ни с все чалгаджийниците си, бетонираната плажна ивица на Алея първа, мутрите, калпавите шофьори и още по-калпавото улично движение.

Хванахме най-сетне прохода на юг, профучавайки мимоходом край нацвъканите край отбивката за Аспарухово мургави абитуриентки и застроеното приселци, по-известно с това, че там навремето вдигна палат един небезизвестен малко-голям шеф на Златни пясъци.

Отиваме към Камчия.

Руснаците заграбиха Камчия и си построиха там един огромен комплекс, известен просто като СОК, защото те са царе на абревиатурите. Сещате се – ГУЛАГ, КГБ, Совнарком, Наркооп, Газпром, КПСС и прочее. После си биха камшика и Камчия си продължи бавно да гасне и гние, така както го прави от десетилетия насам.

Никой поне не може да и отнеме уникалната лонгозна гора, едноименната река, пълна с риба, костенурки и змии, и рибарското селище, където правят страхотна рибена чорба с 8 вида речна и морска риба.

А да, има и бунгала. Стари.

Следваща спирка по трасето ни е Шкорпиловци, пардон – село Старо Оряхово, защото именно това село е цвъкнато на главния път Варна-Бургас, а самото Шкорпиловци е забито на километри в страни, близо до морето, за да могат местните селяни да развиват туризъм.

Шкорпиловци има огромна плажна ивица, гори, бунгала и почти нищо друго, макар че напоследък и там оживено строят комплекси от затворен тип, лъскави хотели и чалгаджийници, така че бързо ни се отщя и си продължихме по пътя.

Бяла с белокаменните си варовикови скали, тесния плаж и стръмните улици е нискотарифен курортен град. Не е много интересен, но и не е чак толкова скучен, особено за семейни туристи и тийнейджъри без пари.

Бързо се спускаме по завоите и стигаме за минути до града-близнак на Бяла, а именно Обзор.

Обзор е всичко това, което Бяла не е и си личи, че много му се иска да е малкото братче на Слънчев бряг.

Натруфени многоетажни палати, огромни комплекси, строени предимно за руските туристи, голям зеленчуков пазар и голям битак за цигании и други китайски боклуци, опнат току покрай пътя, също предназначен предимно за братушките.

Кич и липса на условия за почивка.

Продължаваме, но преди да стигнем някак си до край на прохода, лавирайки между ченгетата в засадите, камионите с трупи, изсечени в Странджа, конски коруци и разни други донори на мотори и форсирани коли, внезапно прочетох в интернет, че тъкмо пуснали едновременно два нови български сериала - „Съни Бийч“ и „Ол инклузив“, обечидно предназначени да ни подгреят преди новия летен туристически сезон.

Супер, викам си, живнаха българското кино и телевизия след поредица от тъпни като „Откраднат живот“ и „Под прикритие“, че и Слънчака може да живне най-сетне след пиянския запой... пардон – застой, който тегне в курорта от 1972 година насам.

Да, ама не, както е казал поетът.

След поредица инфарктни ситуации на пътя и стремително спускане по безкрайните стръмни серпантини на пътя из прохода, най-сетне стигаме равното и си отдъхваме.

Отдъхваме си, но не сме подготвени за гледката.

Почти веднага се натъкваме на мегаполиса Свети влас-Слънчев бряг-Несебър и направо ни се отщява.

Всичко лошо, което сте чували за тези места е вярно. А всичко написано по-горе за Обзор тук е същото, само че е взело гротескни размери.

Ако сте чували за бургаските мутри, престрелките, публичните домове, стриптийз баровете, алкохолния туризъм, презастрояването и всичко останало – вярно е!

Това отдавна вече не е курорт, това е град, който нормалните хора избягват. Тук е раят на бургаските батки, английските фиркани тийнейджъри и израелските, немски и австрийки пенсионери, мъкнати за ол инклузив вегетиране на морския бряг от от туроператори като „Томас Кук“ и други такива, най-вече с цел да се разширят крилата на сезона от ранно пролет до късна есен.

Язък за доскорошното китно селце Свети влас и язък за древния Несебър, прилапани от мастодонта и ламтежа за бързи печалби, но това е положението. Днес те живеят в сянката на огромния комплекс и се прехранват основно от него.

Следват Равна и Ахелой, които са си по същината села, само дето са нацвъкани край морския бряг.

Затова стигаме директно до Поморие, като прескачаме в движение горните две.

Поморие е град, известен с най-голямата руска диаспора у нас, с рок групата „Помориънс“ и лидера им Янко Бръснаря, с поморийските солници, поморийската гроздова и добрите бели вина.

Подминаваме неусетно летището, където преди време израелски терорист взриви автобус, подминаваме тузарския квартал Сарафово, и вече сме в Бургас

Бургас е добър град за живеене, не толкова добър курорт.

Благоустроен,, с хубав плаж, хубав мост, хубава морска градина, хубав център, хубав градски транспорт, хубави условия за велосипедисти и домашни любимци, както и хубави закуски на име „странджанка“, Бургас е перфектен град за всички туристи,, които искат бързо да го минат транзит, за да забият към Южното Черноморие.

Забиваме до красивото градче Черноморец, което през зимата е пусто, а лете – пренаселено. Народът тук живее основно от риболов, земеделие и туризъм,, но всичко това важи и за всички останали наши черноморски селища от селски тип, преди да дойдат големите батковци с парите и преди да ги презастроят. Тук си струва човек да види храма „Св. Николай“, в който си имат – ама наистина – Райска градина, и там може да откриете абсолютно всяко едно растение, описано в Библията. Осоленият паламуд също си струва.

Созопол е град легенда... най-вече за софиянци. Софиянци си умират да летуват и да запиват тук, да си правят командировките тук и да снимат филми тук, а най-вече си умират да правят фестивали като Аполония, където изкуството, ракиите и мезетата от морски дарове са в изобилие и често безплатни.

А, да – често същите тези въздишат за „стария Созопол“, който лично те и такива като тях през годините са затрупали, пренаселили, застроили и обезличили, амин.

Приморско е поредното претъпкано през лятото и пустеещо през зимата малко курортно градче, най-известно с това, че именно оттук е небезизвестния Здравко от Биг Брадър, който си има хотелче и яхтичка, и така де факто обрисува от раз местния поминък и облик.

Китен и Царево в същината си са нелицеприятни малки населени места, които спокойно можеха да бъдат разположени я в Лудогорието, я в Пернишко. Както вече сме отбелязвали обаче по-горе, имат си море и стъпват на това. Иначе – скръб.

Ахтопол е красив и красиво е застинал в миналото. Тук като че ли няма визия за развитие на туризма, освен може би кръчмите. Легловата база основно се състои от древни соц бунгала на бивши лагери и почивни баси на север и квартири под наем на юг. Известен е като нискобюджетен курорт с евтини нощувки, но скъпи кръчми, тъй че повечето „туристи“ си носят продукти от дома или ги купуват в магазините, после готвят вечер след плажа на терасата за цялата рода. Наздраве!

Лозенец преди беше китно курортно селце. Сега прилича на кръстоска между столичния квартал Лозенец и Слънчев бряг. Презастроено, лъскаво, скъпо, можеш да видиш Графа, Къци Вапцаров или Мария Илиева. Известен е като купонджийско място, но определено не си струва.

В Синеморец положението е сходно и дивната природа, красивите заливи, страхотното речно устие и девствените плажове са отстъпили място на тълпите, бетонните строежи в стил мутро-барок, кръчмите и чалгатеките. Скоро там човек няма да може да види на живо морска змия във водата или буревестник във въздуха, най-много някоя силиконова миска да мерне.

Резово, скъпи приятели и съседи, бележи границата ни с братска Турция, която се намира отвъд едноименната рекичка.

Стигнахме дотам, направихме рязко обратен завой по Дейвид Линч и поехме с мръсна газ обратно към дома, отвратени от видяното, изтръпнали от чутото и с грозни предчувствия за бъдещето.

Желаем ви приятно летуване... в Гърция...

Камен Петров

Снимки:

БГ туризъм, Уикипедия, Гоу ту Бургас, Офнюз, Дарик, Е-вестник, ИкономикБГ

Да имаш и да нямаш

Откакто беше навършил 58 години, старецът не пропускаше сутрин, без да слезе с колелото, въдицата, кепчето и такъмите до морето, а оттогава има-няма, бяха минали вече цели 17 години. Тази пролет беше чукнал 75 лазарника, но не се отказваше от навиците си – от колелото, въдиците и такъмите, от диханието на морето и утринната свежест. Те го държаха жив, бодър и държелив.

Старецът извади рибарските си принадлежности и пусна въдицата край буната, която отколе му беше редовното място за риболов. Тук беше закътано и вълнението на морето не гонеше рибата, рядко духаше, а и нямаше толкова народ. Освен това когато вечер грейнеха уличните лампи по протежение на буната, в отразените им във водата светлини, се събираха пасажи любопитни риби, търсещи храна.

Въпреки всичко – доброто място за замятане, сезонът /беше края на циганското лято и началото на есента, прохладно, тихо и с чести ръмежи/, както и дългогодишния си опит, старецът вече седмици наред се връщаше с празна кошница у дома в края на всеки ден.

Да беше жива бабата, имаше да го кълне и подиграва незлобливо, рече си старецът и като почеса олисялата си глава, запали първата за деня цигара. На хоризонта над морската шир първите светлици на слънцето запалиха заревото си над тихата вода и заедно с крясъка на чайките като че ли разбудиха окончателно утрото.

Като по-млад беше излизал всеки божи ден в морето и с лодката, но остаря, кокалите го предадоха, очите и ръцете - и те, тъй че с натежало сърце продаде на загуба старото корито и „се преквалифицира от наперен рибар в сухоземен въдичар“, както често го майтапеше бабичката му, Бог да я прости.

И днес – старецът го усещаше в сърцето на ревматичните си кости, комай се очертаваше поредния безплоден тегав ден, в който рибата щеше да му бяга и сякаш да му се подиграва от дълбокото, а привечер щеше да поеме оклюмал с колелото обратно към пустата си къща, в която нищо нямаше да цвърне в сухия тиган, нито щеше да се чуе тъй свидното до болка мърморене на бабичката му, камо ли пък гласовете на децата и внуците – до един запилели се по белия свят в търсене на прехрана.

Старецът въздъхна и смени стръвта, после заметна отново навътре в морето, поне дотам, докъдето му стигаха старческите сили. През тази пролет и цялото лято беше опитал какво ли не – пробваше се на мида, на скариди, на морски червей, на рабан, ама на – нищо. В сънищата си виждаше пасажите зарган и сафрид, мятащите се кефали и лефера, сребристите стрели на безбройните иларии, чернокопа, циганката и барбуна. По дъното сякаш лазеха ордите на всеядната кая, наоколо щъкаха безброй меджиди и гюмюш – вярно, презрени рибоци, ама и на тях ще съм доволен, рече си натъжен старецът. Дотам я беше докарал, че щеше да е рахат да закачи дори някой скорпит, защото тая бодливка имаше хубаво месо въпреки всичко и излизаше барабар с попчетата. Единственото, което се беше хванало на въдицата му – Бог да го порази дано – през тези тегави последни седмици, беше един морски дракон миналата сряда, ама старецът беше патил и препатил и знаеше – това чудовище, това недоразумение на природата и бич за всеки въдичар, излизаше по всяко време и човек беше хубаво да има винаги клещи под ръка, че да го откачи от куката.

Старецът плю с омерзение във водата и там, където плюнката му докосна повърхността и разстла концентрични кръгове в морската вода, се стрелна сребристото тяло на илария и изчезна. Към въдицата му обаче нищо не се стрелваше.

Този път старецът вече изруга и запали нова цигара, нищо че не и беше още времето – толкова скоро след първата.

Часовете се нижеха едва, над него гларусите виеха вечното си хоро и огласяха нерадостните му мисли с гладните си крясъци. Все така не кълвеше. Вече седмици поред.

Старецът стоеше на поста си край прибоя, вдигнал като за почест все така празната си въдица, а североизточният бриз рошеше бялата му брада, пожълтяла от тютюна край устата му.

Да беше само от спортна страст, майната му, рече си старецът, докато обхождаше с избледнелите си като небето сини очи хоризонта, изпъстрен с подгонени от вятъра сърфисти и пладноходки, заграден околовръст от десетки товарни кораби, които чакаха ред да влязат в пристанището, полюшващи се с диханието на морето на летния рейд срещу плажа и града.

Да беше само спортна страст, ама не беше. Отдавна не беше само това. От години старцът ловеше риба за препитание, а при слука – и да изкара някой лев от прекупвачите, тези гадни копелета, дето смъкваха по десет кожи от гърба на рибарите, а после препродаваха скъпо и прескъпо на търговците по градските тържища и по ресторантите. Откакто бабичката му се спомина, а децата се разпиляха като пасаж дребна риба, подгонена от акула, старецът преживяваше едва-едва. Къде с мизерната пенсия, къде с някой и друг паричен превод от децата /дъщерята – в столицата, синът – в Канада/, а най-вече от риболова. Нямаше какво да си криви душата – от 17 години вече морето го хранеше. То беше негов приятел и негов враг. С него споделяше дните си, а морето споделяше с него богатата си трапеза... Само дето напоследък риболовът никак не вървеше, ама никак.

Застанал под лъчите на вече прежурящото слънце, захапал поредната цигара, старецът с вдървени пръсти стискаше все още нетрепващата въдица и се взираше напрегнато във водата, сякаш искаше само със силата на волята си да проникне в морските дълбини и да подчини на желанията си все така изплъзващата му се риба.

С една риба Христос е нахранил 5 000 гладни човека, рече си старецът и сам се зачуди дали вече не е слънчасал, слънчасал и прималял от глад и от униние. Вярно, призна сам пред себе си той, пустата библейска риба всъщност е била уловена от Петър, който малко по-късно ще стане свети Петър, ама хваната ли е – хваната. Нахранил ли е 5000 гладни – нахранил ги. Че и им показал на рибарите възкръсналия от мъртвите Христос къде точно на Галилейското езеро ще имат най-добра слука и им осигурил прехраната занапред и вовеки веков.

Ех, да имам късмет и аз да извадя една такава риба, подсмихна се вътрешно старецът. Ще нахраня ако не целия голям град, поне комшиите от Гръцката махала. А най-първо ще нахраня Алито, дето съборетината му е на един хвърлей от Морска гара и пристанището, барабар с цялата му многолюдна, босонога челяд. Че те завалиите по-гладни и от мен ходят. И по една ракийка може да изпием по случая, развесели се старецът. Докато сполуката го спохождаше все още, той все гледаше да отдели по някое и друго рибе за семейството на Али – де две-три иларии, де кило сафрид. Морето беше голямо и щедро – имаше за всички.

Макар и вече животът му да вървеше към заник, старецът не беше прост човек. Беше видял и чел много, а и досега гледаше и четеше както може, макар очите му отдавна да не бяха вече като едно време и да недовиждаше. Беше чел и за чудесата на Христос, беше чел и за чудото с онзи кубински старец Сантяго, дето също като него преследвал и преследвал голямата риба след дълги дни на нямане. Докато накрая беше я уловил на въдицата си – сам насред огромното море в малката си лодка. И я беше изтеглил на брега – напук на нямането, на голямата гладна акула, дето беше изплюскала половината от рибата, тъй както била завързана за лодката, напук на неверниците, на имащите и на целия голям, студен и лош свят.

Точно затова, защото никога не падаше духом, а беше и видял, чел и преживял много нещо, старицът знаеше, че след дългите седмици на суша, и на него накрая ще му се усмихне късметът.

Улови се, че сякаш май беше подадрямал, унесен в мисли и приспан от ленивия ритъм на прибоя, когато се озърна и осъзна, че бризът се беше усилил неусетно и сега равномерно биеше в пясъчния бряг, гларусите се бяха спуснали още по-ниско и дебнеха дребната риба по повърхността на водата или ровеха в кофите за боклук навътре в сушата, а сенките на чадърите на южния плаж хвърляха дълги сенки почти досами морето. Свечеряваше се. Поредният безплоден ден беше към края си и го чакаше отново гладна вечер и безсънна нощ.

С нежелание, старецът се канеше вече да събере такъмите и да подкара колелото към дома, когато изведнъж кордата се изпъна, а въдицата се изви в ръцете му.

Без да посмее да повярва в късмета, който тъй дълго го беше отбягвал, старецът се надигна и започна внимателно да обира месината, вторачен напрегнатотам, къдто тя се врязваше косо във водата и вибрираше от силата на мятащата се нейде дълбоко долу риба, а от блестящата корда се сипеха ситни капки като бисери и се ръсеха обратно във водата.

През целия дълъг и безплоден ден, старецът беше опитал какво ли не, за да прилъже рибата и сега ловеше на воблер. Чудеше се какво ли е закачил, а силата, с която теглеше рибата, сякаш му даде крила. Паламуд! Помогни ми Боже, нека е паламуд и да е цял пасаж, примоли се под мустак старецът, докато навиваше внимателно кордата на макарата, макар с дядо Господ от години да не бяха в много топли отношения – не и след кончината на старицата му и след тази пуста каръщина в риболова.

Час по-късно, когато сенките се бяха сгъстили, а плажът се беше опразнил от летовници и буната – от въдичари, старецът извади с кепчето и последната риба и я пусна още шаваща в живарника при другите. Десет парчета, каза си той. Десет парчета, хем едри. Вярно, не беше паламуд като паламуд, а циганка, ама поне не излезе някой кьопав меджид или гюмюш, развесели се той.

Старецът събра такъмите, нарами въдицата и затика колелото, запътен заедно с нощта към дома си. Макар и нанагорнище в тазди посока, сега пътят му се видя като песен. Слуката се беше завърнала при него и стомахът му днес щеше да бъде пълен и сит. И не само днес, а и дни напред. Пък ако и утре, пък и по-сетне му вървеше все така, щеше да изкара и някой и друг лев от онези гадове – прекупвачите, че да купи малко брашно, сол, олио, кафе, защо не и килце от онази чудна смокинова ракийка, дето е продаваха бабите на пазара.

Унесен в сладки мисли, старецът изкатери баира до дома си насред Гръцката махала, предвкусвайки богатата трапеза, възвърнатата слука, вероятната печалба, подравленията от комшиите.

Мина покрай смълчания двор на Али, нейде извътре дочу детски плач.

Поспря се, после се повърна назад и подпря колелото на каменния зид, вдигнат на крачка от песъчливия браг на морето още в ония далечни времена, когато околовръст разрастващия се провинциален град още се издигали крепостните стени на турските укрепления.

Старецът влезе в бедната къща на комшията – по-бедна дори от неговата схлупена рибаска хижа, мушна се в малката кухничка и безмълвно подаде пълния живарник на Айше, която седеше присвита на дървен стол край празната маса и дундуркаше късащото си се от рев отроче, а в очите и имаше сълзи.

Все така мълчаливо, жената на Али пое богатия улов от стареца. Сълзите в очите и внезапно пресъхнаха и в тях заблестя отзвук от онзи неуловим, извечен блясък, който навремето така беше ранил в сърцето мъжа и.

-          Благодаря... Много ти благодаря...- промълви жената и направи жест като да се надигне, а бебето спря да плаче и протегна съсухрени ръчички към все още шаващата в живарника риба – Ами ти? Ами за теб, комшу?

-          И за мен има, комшу. За всички има. Морето е щедро и добро. Няма да ни остави да умрем от глад. Пък и сме свикнали и да имаме, и да нямаме...

После старецът се прибра пипнешком в тъмната и пуста къща, където електричеството беше спряно за пореден път. Не си направи труда да запали свещ, да не става зян, рече си, пъхна се сред студените чаршафи и като се изви ничком към стената, подпъхна ръце под главата си и се опита да заспи напук на празния стомах.

А утре, утре отново щеше да излезе с въдицата на буната край морето и отново щеше да предизвика късмета си и съдбата, които толкова често му обръщаха гръб.

Щеше да излезе.

Отново.

K&K feat. SVE: Аз-Бургас реге

Хей, полека събуди ме,
И вълни, вълни, вълни…
Ще прошепна твойто име,
Само пак ме събуди.
Морско-сладко целуни ме,
Покрай мене остани.
Целуни ме и вземи ме,
После пак ме целуни.
Плувай сред водите сини,
Пожелай ме и люби.
Лято е, любов, прости ми,
Плувай с мен и ми прости.
Ще преминем двеста зими,
Ще се топлим със мечти,
Пак по пясъка ще минем,
И до изгрева ще бдим.
Влюбен, сляп или безимен,
Тук съм аз и там си ти.
Ако искаш ти – приспи ме,
После пак ме… събуди…