Как си, брадър? Орта-будала, бай, мерси, чао…

Тия дни влизам в кварталния магазин, тип соцбакалия.

Не бях стъпвал отдавна там.

Знаеш, аз съм градски пич, отворен, дето ходи само в големите вериги хипермаркети по околовръстното, нищо че ми идат малко надалеч.

Ама пак допрях до бакалията.

Питам лелката-магазинерка, ей така, лаф да става:

-         Как е, отдавна не сме се виждали, как я карате?

-         Все тая.-вика лелката – Долу-горе я караме, някак си.

-         Е, не е така. В тази криза и долу-горе е добре. Щото можеше и зле да е. – казвам дипломатично и излизам, за да не вляза никога повече в миризливата бакалийска дупка, щото – нали – имаме си „БИЛЛА” и „Кауфланд”, почти наблизо, няма половин час път с колата.

Иначе лафът ме кефи.

„Все тая”.

„Долу-горе” /във Видинско му викат „горе-долу”/.

Бившият президент Желю Желев ни учеше, че се произнасял другояче този идиом – Comsie-Comsa.

Чистачката на работа пък ми обяснява, че всеки президент на България си е идиот по презумпция, както и че статуквото не е променено и в настоящия пространствено-времеви континиум.

Синът ми, който е на 10, небрежно определя ситуацията като „чат-пат”.

Съседът от Кубрат, където нашите кой знае защо все още имат къща, все едно сред тиквите ще поникнат лалета и ДПС някога ще изпуснат властта, му вика на това просто „орта-будала”.

Турчин е човекът и знае къде живее. В Кубрат.

/Дори Лили Иванова вече не живее там/

Аз обаче също вече не знам къде съм.

/Нищо, че не съм Лили Иванова/

Иначе знам къде са ми мозъка, черния дроб, сърцето, тестисите, левия бъбрек и дясната ръка, защото ме боли точно там почти всеки божи ден.

Не знам обаче самото ми Аз като как точно е ориентирано във Времето и Пространството в тоя Живот, на тази Земя, сред тези Хора.

Да, да, наясно съм, живея в страна, наречена България, в Европа сме уж, някъде на Земята, Космосът ни обгръща, Чалгата ни залива, Животът ни изтича и смисълът – мамка му – отдавна не е 42, какви ги дрънка онзи Тери Пратчет?!

Обаче…

КЪДЕ СЪМ?!

КОЙ СЪМ?!

КАКВО СЪМ?!

ЗАЩО СЪМ?!

С КОГО СЪМ?!

АЗ ЛИ СЪМ ИЛИ НЕ СЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪМ…

Дори не знам как се чувствам.

Казват ми как.

/”Чат-пат”, обяснява ми търпеливо синът ми Давид/.

Искам или не, ще трябва да му се доверя.

За разлика от мен, синът ми има мозък и той работи.

За разлика от мен, синът ми ще доживее до 2084 година.

За разлика от мен, синът ми ще дочака излизането от кризата, пенсионната реформа, отхвърлянето на ГМО, възраждането на птицата Додо, падането на това правителство, укрепването на еврото, България да стане Световен шампион  по футбол, мутрите да не ни управляват, простаците да не ни газят по пътищата, катаджиите да не ни цуцат пари за няма нищо, такива неща, общочовешки, дето се вика, един вид…

Затова го гушкам, тоя мой син, Давид, навличам бялата риза с дългите ръкави, които се завързват предвидливо откъм гърба, казвам „мерси” на санитарите, „чао” на родата, „бай” на гаджето, „чок селям” и „селям алейкум” на малцинствата наоколо, „алоха” и „куба либре” на аверите от плажа… после си влизам в Отделението, където явно си ми е Мястото, лягам си на Леглото и затварям Очи. Извинете – очи.

След което заспивам.

Пък и тези малки розови хапчета, мамка му, явно наистина действат.

Иначе как би заспал нормален човек?

Кажете ми, моля!

Please!

S'il vous plaît!

Por favor!

Пожалуйста!

Моля ви, моля….

Камен Петров