In the right light, study becomes insight,
But the system that dissed us,
Teaches us to read and right.
So, called facts are fraud,
They want us to allege and predge.
And bow down to thei God,
Lost the culture, the culture lost…
Spun our minds and though time,
Ignorance has taken over.
Yo, we gotta take the power back!
Rage Against The Machine “Take the power back”
Преди време големият откачалник на поп арта Анди Уорхол е казал: "Преди да стрелят по мен, винаги съм мислел, че съм наполовина тук, от колкото напълно. Винаги съм подозирал, че гледам телевизия, вместо да живея."
Тъпото е там, че макар и все още да не са стреляли по мен, аз пък тая дълбоки подозрения, че сърфирам на компютъра, вместо да живея.
И да – обикновено съм само наполовина тук.
И то не напълно…
Всичко това обаче продължи единствено до онзи момент, в който компютърът ми тихо изжужа, оригна се и ми каза с чувство: ”мамо!”.
Да кажеш, че съм се втрещил, не съм.
Аз съм ново технологично копеле и компютри, лаптопи, айподи, айфони и всякакви такива джаджи не ме стряскат особено.
Компютър като компютър, нямаше с какво толкова чак да ме учуди.
От 20 години се занимавам с копелета като него, изкарвам си прехраната с компютри, за Бога, така че да дрънка, колкото и каквото си иска. Мен ако питаха, и националният химн на два гласа да изкараше, все тая.
Малоумник!
Май пак имаше нужда от ъпгрейдване.
Днес нещата се развиват с такава свръхсветлинна скорост, че коли, компютри, мадами и мобилни телефони остаряват по-бързо, отколкото остарява новото парче на Азис, циците на Мара Отварачката или откачена артритна немска овчарка с наченки на болестта на Хотжкин и метил в черния дроб.
Просто ги сменяш, без да се замисляш, това е.
После продължаваш напред.
Иначе адски изоставаш от времето, брат.
Така че, рестартирах тъпия компютър, ритнах го за всеки случай без яд, изпуших половин цигара и продължих работата си оттам, докъдето я бях докарал, преди копелдака да реши да ми развива нещо като псевдо Едипов комплекс във вариант на сайбър пънка на Уилям Гибсън.
„Мама”, друг път!
В крайна сметка, можеше и нещо доста по-лошо да ми каже.
Можеше да запее някоя чалга, да изругае грозно, да обиди премиера…
А той просто – „мама”…
Даже не го изрече като хората, по-скоро го прошепна, даже го профъфли май.
Маааммммааааааа…
Тпу!
Попогледнах го все пак с присвити очи, за всеки случай, да видя някаква реакция.
Все пак съм мнителен тип и често има за какво.
Реакция нула, обаче.
Мониторът му бе все така безизразен.
Клавиатурата бе мъртва като клавишите на 100-годишно пиано.
От ДВД-плейъра не бълваха изпълнени със сарказъм и вируси дискове.
Мишката дори не потрепваше насмешливо.
Просто тъп компютър, питай Бил Гейтс, да не се бърка със Стив Джобс, R.I.P.
Но защо в крайна сметка е тръгнал да ми говори, запитах се.
Какво иска от мен, тъпото електронно копеле?
Да си лафи с мишката там или с някой лапноп.
Да си направи психоанализа или харакири, нали има 200 ГигаБайта памет, не е като моята след 20 години запои.
Самотен ли е, какво ли?
Не е ли чувало за алиенация, тенекиеното му парче, вероятно сглобено надве-натри нейде в Индонезия?
Що не си трайка, да си мълчи и просто да си върши работата?! Да ми помага да сърфирам в Глобалното село заедно с останалите зомбита, да точи музика, забранени филми и порно сайтове, да намира новините, които са ми нужни и познанствата, които не желая, да ми снася редки рецепти от Средиземноморската кухня, съвети за отглеждането на златистия ми ритривър, резервации за хотелите по морето, ненужни факти за Вселената, Света и Всичко Останало…
Ако имах брадва, щях да го прасна на мига, но брадва нямах.
Нямах и пушка, пластичен взрив, бейзболна бухалка или поне паве – от тия, дето се ронят като зъби на стар пияница от новия 10-милионалевов площад в центъра на Русе.
Затова не го праснах, а просто кликнах с мишката и – нищо.
Копнах един тест от някакъв сайт, пейстнах го в друг /което беше забранено/, написах злъчен и сардоничен коментар, пълен с цинизми и обиди към властта, в трети, даунлоуднах цялата поредица „Междузвездни войни” директно от официалната страница на НСБОП, както и новия албум на „Металика” – от тази на АКТА, видях набързо прогнозата за времето, написах 4 статии за 3 различни вестника, чекнах си мейла, после скайпа, туитъра и фейсбука, запознах се с някаква мадама и изтрих профилите на други 32…
Нищо, копеле!
Оня тъп компютър нито мръдна, нито заби, нито „гък” не каза даже.
Искаше ми се просто да го запитам: „Защо „мама”, бе копеле? Защо не „тате”, примерно? Или „приятелю”? Или – „опа, ей педал”? „Загубен левскар”? „Чалгаджия прост”? „Простак”? „Селянин”? „Таксиджия”? Защо точно „мама”, мамка му?!
Аз ли съм най-големият загубеняк, попаднал на единственият изперкал компютър на света, който се чувства самотен, явно е чел най-малкото „Аз, роботът” на Азимов или е гледал „Матрицата”, а сега се опитва да събуди майчинското ми чувство – ерго, нещо, с което не разполагах…
Чудих се известно време, после спрях да се чудя.
Все пак работа ме чакаше, а моята беше свързана именно с този компютър, с интернет, с глобалната информация, с новинарски потоци, блиц интервюта, водещи новини, международен обмен и бърз трансфер на данни.
Бачкане, какво толкова?
Като шлосер на струга, само дето моя явно говореше от време на време…
Поработих още час-два.
Изведнъж спрях.
Усетих как ме гнети атмосферата.
Тишината.
Самотата.
Липсата на един нормален – човешки или електронен - глас, който да ти каже нещо, някога, някак, по някаква си там причина, с какъвто си иска тембър – ако ще и да е просто: „мамо!”.
Погледнах с надежда компютъра си.
Компютърът обаче зловещо и механично мълчеше.
От Ю Ес Би устройството му излизаше лек дим с неприятен мирис след поредния 10-часов работен ден, нон стоп.
Вентилаторът леко придрънкваше от прегряване, но бях свикнал.
В клавиатурата имаше трохи от сандвич, парче манго, лекета от малко кафе и доста водка.
На монитора леко примигваше курсорът на мишката в очакване на поредната безсмислена команда на уморената ми ръка.
Посегнах към клавишите и плахо написах:
„Мамо?...”
Никой не ми отговори – нито в стаята, нито от монитора, нито насред Глобалното село, най-малкото пък в главата ми.
Бях сам…
Камен Петров
