Огненото кълбо

В съня му огненото кълбо гореше със страшна сила, увиснало в клоните на стария чворест дъб край малкото затънтено градче на дълбокия юг.

Въжето на което висеше, се извиваше от конвулсиите на горящия в кълбото човек, а писъците му ехтяха в мрака.

Наоколо в екстаз виеше и се смееше тълпа от получовеци, загубили завинаги човешкия си облик и с крясъци насърчаваше Смъртта.

Момчето се събуди с крясък, в ноздрите му се беше утаил мирис на горяща плът, нечовешките писъци още кънтяха в ушите му.

Минаха години, а сънят, ако това изобщо беше сън, се завръщаше с непонятно упорство и населяваше нощите му.

Момчето неусетно порасна, стана младеж, после мъж.

Животът си течеше незабележимо около него, но демоните в душата му не си отиваха, а сънят се завръщаше и завръщаше, все по-жив и все по-ужасяващ в реалността си.

През годините видя и добро и лошо, срещна много хора – някои от тях бяха като ангели в своята чистота, други – същински демони.

Огненото кълбо обаче не можеше да забрави и да го прогони от паметта си, нито онзи извечен и противен мисир на тлееща плът, както и писъците, които се носеха от обвесеното на въже кълбо, което се гърчеше в агония.

Тогава момчето-мъж реши, че ще превърне в мисия на живота си и в своя основна цел това, да се завърне към корените си и към онова малко градче накрай света.

Да открие огненото кълбо и да изцери човекът, скрит в нажежените му недра, да изцели болката му и да въздаде мир и спокойствие на измъчената му душа.

Момчето-мъж се вгледа дълбоко вътре в себе си. Търсеше изначалното добро, търсеше справедливостта, търсеше човечността, която се крие дълбоко във всеки от нас, без значение какви сме – добри и зли, млади и стари, черни или бели, мъже и жени, прокълнати или благословени.

Вгледа се в същността си, в спомените и съновиденията си и се върна там – в самото начало. Видя група хора, озверели, безумни, нечовечни, събрали се в онова малко затънтено градче, някои навлекли бели роби и качулки, други дошли просто така – заедно със семействата си, като на пикник, хапват и пийват домашна бира и лимонада, нагъват сандвичи, прегръщат децата си и жадно гледат как обвесен на дървото гори жив човек като самите тях и как умира в адски мъки, без дори да знае защо.

Момчето-мъж прелетя във времето и пространството и се завърна към страдащата невинна душа, скрита в огненото кълбо.

Разпръсна озверялата тълпа, която се разбяга с писъци и ругатни в мрака.

Пресегна се и откачи от примката гърчещото се в конвулсии тяло.

Загаси пламтящия огън с косите си.

Погали овъгленото лице с пръстите си.

Успокои потръпващите му длани със своите длани.

Попи сълзите му с устните си.

Даде му последна надежда, причастие и упование със сърцето си, което беше преизпълнено с болка, но и с любов към целия страдащ свят.

Когато всичко наоколо най-сетне утихна, а тялото пред него се умири, приемайки Смъртта умиротворено, момчето приседна на обгорялата трева и обгърна раменете му, шепнейки думи на успокоение, умиротворение и печал.

Южняшкият вятър сякаш притихна.

Обгорените листа на стария чворест дъб, превърнат в ешафод зашепнаха неземна мелодия, нощните звуци се отдръпнаха и наоколо настъпи тишина.

Момчето-мъж надникна в съзнанието си и там видя своята жертвоготовност и човеколюбие, които най-сетне бяха намерили своя път след дълги години на терзания, кошмарни съновидения и неискани спомени.

То се разплака, но това бяха сълзи на изцерение и сълзи на благодарност, че най-сетне всичко е свършило, макари да не беше забравено.

И за него самото, и за този, който беше освободил от огненото кълбо.

Момчето-мъж прошепна тиха молитва.

Обърна очи към небето.

После ги извърна отново дълбоко вътре в себе си, за да запомни завинаги този миг, в който доброто отново беше победило злото в извечната им борба за надмощие на този и на онзи свят, амин.

На земята тялото лежеше вече умиротворено.

Слепите очи не плачеха.

Мъртвите устни не молеха пощада.

Ръцете и краката спокойно почиваха на хладната трева.

И когато най-сетне сключи обгорените пръсти на гърдите му, а последното му дихание излетя във вечността, момчето-мъж изведнъж видя да се устремява към небето онова същото огнено кълбо от съня му, ярко, пламтящо и светло като самата същина на живота ни, който сме орисани от раждането си да водим на тази грешна земя.

Но сега кълбото вече не беше зловещо и угнетяващо, от него не се носеха писъци и нетърпима воня на опърлено.

Кълбото светеше с нова ярка светлина и я хвърляше върху света по пътя си, докато летеше нагоре и все по-нагоре.

Докато накрая не се превърна в една истинска нова звезда на небосклона, където остана да осветява пътя на хората занапред и вовеки веков.

На този и на онзи свят.

Постмортем

Зловещи създания
плъзват в нощта
Зова упование
само в смъртта
И мълком ридая
и търся те вън
Макар и да зная
че всичко е сън
В утроба незнайно
се пръкнало Зло
И то е омайно
не питаш защо
И то те привиква
и търсиш го в мрак
И то е реликва
и вечен е знак
Бълнуваш наяве
говориш насън
Каквото да правиш -
все траурен звън
Дочуваш ридание
не ще го възпреш
Това е познание
за хорската гмеж
И те като червеи
тихо пълзят
и търсят безвремие
в хорската плът
Сърцето ти хапят
и търсят сълза
Която за тях
е любима храна

За после

На брат ми

Когато спомените, брат,
постелят меко одеало,
припомнят ти, че бил си млад
и с теб били сме просто цяло.

Когато легна в рохкавата пръст,
не ме полагай много на дълбоко.
И над главата ми не слагай кръст -
да си погребан вече е жестоко.

Сложи ми в урна пепелта
и разпръсни я над морето.
За гларусите дан е тя,
а ти си винаги в сърцето ми.

Затуй, когато ме изпратиш,
недей скърби и спирай сълзите.
Защото знай, че аз при тате
отивам и недей се сърди.

И на земята няма Рай -
повярвай ми и обещай...

Тортила Флет: май 2010 - февруари 2019

Когато дойде при нас преди 8 години, нашият ретривър Флет беше една пухкава златиста топка от любов, любопитство и неутолим апетит.
Когато ни напусна на 5 февруари, приличаше на парцал за миене на под, а беше гордо куче, красиво и силно...
Помежду всичко това Флет беше верен приятел, пръв другар в игрите, умен, възпитан и любвеобвилен пълноправен партньор в семейството. Никога не се превърна просто в домашен любимец, а беше пълноценен член на семейството докрая.
Когато се роди в котило с още 10-ина кученцета в Русе - точно като мен и сина ми Младши, все още никой не знаеше момче или момиче е, затова го кръстихме Тортила Флет, за всеки случай. Е, Флет се оказа.
Въпреки това завърши дните си разнасян като чувал с картофи от ветеринар на ветеринар, от кабинет на кабинет, от клиника на клиника. Изтърпя всичко стоически, дори с усмивка, не трепна при вземане на кръв, биопсии или рентгенови снимки, макар накрая дори да не можеше сам да се качи и слезе от колата и да трябваше да го гушкаме и да го носим на ръце като бебе, а тежеше повече от 30 кила.
Флет завърши дните си на одеалцето в коридора на един апартамент във Варна. Сам, в тъмното, заврял нос във входната врата, скимтящ... макар и заобиколен от семейството си...
В цел в живота ни се беше превърнал стремежа да внимаваме да не го настъпем и всеки го заобикаляше и прескачаше, а той само леко помръдваше с опашка на всеки.
После Флет си отиде.

Вече не лежи в тъмния коридор, а почива на слънчев хълм на Франга дере над Варна, с изглед към града и морето, в сянката на борова горичка, обсипан с шишарки.
Въпреки това и сега се улавям, че когато нощем тръгна в тъмното към банята, вдигам високо крака в коридора и се опитвам да прескоча и да не настъпя своя приятел, който всъщност вече го няма.
И сега понякога неволно поглеждам към пода пред входната врата, но там няма никой, дори килимчето, което в крайна сметка изигра ролята и на погребален саван.
И сега в тъмните предутринни часове като че чувам тихо проскимтяване откъм пустия коридор или потупването на уморени лапи както когато в последните си дни едва стигаше до купичката с вода. Пълзешком.
Не знам полудявам ли или Флет наистина е все още някъде там и призивно скимти за обич в тъмнината на нощта.
Както казват, в дългата тъмна нощ в душата, когато сякаш е винаги 3 часа сутринта...

Обичаме те, Флет!
Липсваш ни, приятелю!
Винаги...

Стоп

Вече спирам да живея
и да дишам, и да бдя.
Спирам вече да се смея,
вече спирам да зова.

Вече спирам да мечтая,
да жадувам, да зова.
Спирам вече да желая,
да копнея аз ще спра.

Вече спирам да будувам,
да сънувам във съня.
Спирам вече да ви чувам -
зад заключена врата.

Вече спирам да умирам,
спирам вече тленноста.
Да загнивам вече спирам,
спирам да зова Смъртта.

Вече спирам да живея.
Вече спирам да мечтая.
Вече спирам да се смея.
Вече спирам да желая.

Сам в съня на Вечността...

Смяна на етажа

Тихо пиукат
сред мрак апарати.
Системите капят
във вени гальовно.
По ням коридор
пак стъпки потракват
и миг композират -
нетраен, минорен.
В решетки прозорец
сковал е луната.
Леглото шепти
със скърцащи зъби.
Една диаграма
пълзи по стената,
а мракът тежи
от зловонно безмълвие.
И дните преливат се
в наниз от нощи,
еднакви и сиви -
подобно престилки.
Присмиват се -
колко си вече немощен
и годен си само
за сетно усилие.
Настъпи ли времето,
ще спрат апарата
и пак си свободен
от тази каторга.
Ти просто отново
ще сменяш етажа -
ще слезеш надолу
към моргата.

Най-лошата от всички смърти

Ох!

Всичките кокали ме болят тъй, все едно аз съм носила ковчега, а не братовчедите на Стоян от града. Сама. Не съм, обаче. Работата е там, че носих НЕГО, на гръб, цял живот, до днес. И – сама, вярно си е. Сама съм се родила, сама ще си умра.

Не е шега това нещо. Сега като се замисля – петдесет и кусур години са това. Голямо теглило, голяма любов, голяма пукница, голямо нещо. Ама и на това днес му се видя края, Цано, Цанооо. Братовчедите го домъкнаха от дома до гробището, попът го опя, пуснаха го в трапа. Дотук.

Ама ме болят, пак ме наболяват, костите де. Гърбът, вратът, кръстът, бедрата ме болят. Сърцето и душата, верицата му. Цял живот на гръб го носих и ей ме на – сам-самичка се тътря от гробищата към дома, няма кой да ме утеши, няма кой да ме поздрави, няма кой дума да ми каже.

Вярно, малката ми сестра Мара още е жива – Бог да я пази – тази зима чукна 72 лазарника, ама това хич не ми е от помощ, хич не ме грее. Тя си върти къщата, аз моята – криво ляво, доколкото мога още, а то не е хич много, отдавна вече.

Старците като моичкия умират един през друг. Селото ни умира с тях. Помня когато се заженихме с покойния Стоян, селото беше голямо, процъфтяваше, земите наоколо – богати, Дунава – пълноводен и пълен с риба, селяните – заможни. Имаше и делници, и празници, и работа, и веселба. Сега няма нищо. Пустош. От над 200 къщи в трите махали, сега я има, я няма десетина къщи с живи хора в тях. Все старци като мен. Все самотни. Децата до едно се запиляха де в столицата, де в чужбина. Някои пращат от време на време по някой лев, някои – не. Спряха да се прибират дори за да си погребат своите хора, старите, родителите си. Селото опустя. Дори кучешки лай не се чува вече, че то и добитъкът го няма отдавна – кой да се грижи за него с немощните си старчески ръце, с какво да го храниш в този недоимък. Ако някой може, аз вече не насмогвам. Баба Цана беше дотук.

Остарях, животът ми тъй си мина и замина. Едно ми е останало и то наближава, усещам го с всяка една от старите си, болнави, изстрадали кости. Утре ще се гътна и ще си отида като този моичкия днес, а няма кой да ме изпрати, кой да ме измие, да ми облече новите дрехи, да ме положи в ковчега и гроба и да ме оплаче. Вярно, викат, че смъртта е занимание самотно, ама това е най-страшната от всички смърти. Най-страшната...

Селата край Дунава, дето ги наобикалям като поп в енорията, са бедни, обезлюдени, там живеят отдавна вече само старци. Хорицата са на възраст и са притиснати от самота, бедност, болести и неволи. Толкова са смачкани и отчаяни от живота, че не знаят на кой свят са. „Поп Пейо, немойм повече, отче, то вече не се трае!“, викат ми понякога, срещнем ли се нейде из тесните улички или на мегдана. Някои чакат смъртта като спасение, а мнозина се боят, че ще си отидат в забрава, без близки, които да ги изпратят достойно.

Тази самотни старци обитават грохнали като тях къщи, свидетели на едни по-добри времена. В тях вечер едва мъждука по една електрическа крушка, съседи почти няма, домовете наоколо от години са празни, рушат се – дори и обитаваните все още.

Ей я на например баба Цана от Кокичево. В селото са останали едва десетина възрастни хора като нея. Мъжът и Стоян се спомина тези дни и я остави съвсем самичка, макар да има по-малка сестра в другата махала. Баба Цана е на 78, носи всички болести, дето се сетите, отгледала е пет деца /едно и умряло след раждането още/, а днес няма кой една дума да и каже. В селото трудно се снабдяват дори с хляб – магазин няма и им носят неща от първа необходимост един път седмично с микробус. Зимно време старците едва успяват да излязат на двора за наръч дърва и точно през скованите от мраз и сняг месеци най-много баби и дядовци се преселват на оня свят. Понякога роднините и съселяните им разбират, че вече ги няма дни и седмици по-късно. Случвало се е да намираме в ледените домове мумифицирани до неузнаваемост или разкъсани от животни трупове. Затова с кмета всяка сутрин обикаляме пустите улици и като видим, че някъде комина не пуши, знаем, че там се е случило нещо лошо и бягаме да проверим живи ли са, здрави ли са нашите хора. Тъй открихме един старец – зимната фъртуна беше изпотрошила стъклата на прозорците, вътре беше лед. Печката явно не беше палена с дни и човека береше душа, скушен под няколко юргана и черги. Един друг път пък открихме една баба, още жива, ама червеите вече пъплеха по нея. Ужас някакъв нечовешки! Децата и внуците им живеят надалеч и обикновено погребваме самотните нещастници за сметка на общината, Бог да ги прости горкичките. Тъй сторихме и с дядо Стоян, защото след всичкото блъскане през всичките тези години, баба Цана няма ни един скътан лев и едва свързва двата края с никаквата си мижава пенсийка, макар да не се е оплакала и веднъж в тоя живот.

Мина се, не мина седмица, откак положихме в земята Стоян, налегнаха ме лоши мисли. Рекох си – Цано, тя твоята се е свършила, видя се тя, ами помисли като как да сториш тъй, че да си идеш достойно от тази грешна земя. Утре ще се гътнеш и повече няма да станеш и няма кой да те изпрати подобаващо. Малката ми сестра Мара и тя болнава, кекава, с един крак в гроба, на нея ли баш да разчитам или тя на мене? Децата всичките /живите де/, се пръснаха като пилци по белия свят, никой няма да се върне, че да ме заровят както се полага, да ме оплачат, да ме изпратят на оня свят според божията повеля. Затуй, рекох си, ще взема нещата в свои ръце, сама ще се погрижа за тленното си тяло и за безсмъртната си душа. Трябва да си готова, Цано, като ти дойде времето. Оная с косата не бива да те изненада, че премного лоши изненади си имала през този пусти живот – като тръгнеш от ненавременната смърт на първородното ти, като минеш през този злощастен брак със Стоян покойника, две войни си преживяла, няколко правителства, и във фашизъм, и в комунизъм, и в демокрация изкрета някак, ама сега вече няма накъде...

Като селски поп в последните години работата ми не е никак весела. Нали знаете, в Обреди си имат отдел „Тъжни и весели ритуали“. Е, при мен весели няма. Няма кръщенета, годявки, сватби, именни дни, освещаване на офиси или нови къщи. Има само погребения. Има панихиди, опела, 40-дни, годишнини от смъртта. Ей такива работи.

Енориаршите ми са все хора на възраст, една шепа са и се топят от ден на ден. От самота и немотия старците взеха направо да превъртат. Почнаха, докато са още на крака и имат по нещо скътано, да си спретват още приживе помени с угощение с все още живите си набори от селцето. За този странен траурен ритуал старците обикновено избират християнски или личен празник – най-често Задушница или рождения си ден. . Както си му е редът, кандидатите за отвъдното колят овца или кокошка, правят курбан чорба, месят хляб, точат винце и ракийка, редят трапеза. Някои даже подреждат край масите дрехите и вещите, с които трябва да ги изпратят към оня свят. Всичко си върви като на истински помен. Само дето няма покойник. В началото бях като втрещен, дяволска работа е това, поп Пейо, виках си, ама с времето свикнах. То с всичко се свиква на тоя свят, няма накъде. Ходя по къщята по тези небогуугодни панихиди, прекаждам масата както иначе си му е редът, давам причастие с хляб и вино, и чета молитва, но не за гроб и не споменавам име...

Дойде ми и на мен времето, потегнах чеиза, дето не е чеиз, ами е за погребение стегнат, наредих трапезата с каквото дал Бог и повиках поп Пейо за панихидата. Настаних се в чамовия ковчег, сестра ми запали свещите и преля с винце, после коленичи край мен, гледам – съвсем истински сълзи лее, завалията, сякаш наистина ще ме погребва. Като влезе попа, гледам го, че се шашардиса. Не му е за пръв път, знам, ама мен си ме обича май, тъй мисля понякога в дългите, самотни зимни вечери. Както и да е, дойде попът, макар и да беше видно, че е разстроен, извади кандилото, запали свещ и я сложи в ръцете на „покойницата”, тоест в моите, и чак тогава видя, че още съм жива, мърдам демек. Помислих, че съвсем ще пощръклее човекът, ама поп Пеьо се взе в ръце, свърши си работата, както си му е редът. Като приключи обаче, сестра ми, дето до този момент ме жалеше отстрани, се изправи с бастунката и рече: „Како, ставай, да лягам аз!”.

Ей Богу, претръпнал бях вече на тези неестествени неща, ама тази работа с баба Цана и сестра и, нанагорно ми дойде, вярно е. Знам я държелива старица, целият и живот знам – и мъжът и пияницата, и смъртта на първородното и още като пелеваче, и децата им, дето се запиляха от село и повече не се вяснаха, и всичките и болежки, неволи, нямането и надеждите, дето последни умирали, казват. Не съм прост човек, начетен съм. Знам, че панихиди наживо са се правили още в стари времена, не са ново явление и коренът им е в далечното минало, ама това днес здрави и прави хора, с които всеки ден се разминаваш по улиците и в черквата, да се опяват приживе, само защото животът и скотията и тази държава-мащеха, са ги притиснали до немай къде, това не мога да го приема. Знам, че ритуал, наречен „помана на живо”, съществува от векове в част от крайдунавските села, че е част от традициите и живота по тези места. И днес – като тогава - хората, които символично се изпращат на оня свят, седят на отделна маса от гостите и мълчат през цялото време, като призраци са направо, настръхвам. Настръхнах и когато ме викнаха за панахидата на баба Цана и на сестра и. Имало е за какво...

Как да е, поп Пейо свърши работата, направи панахидата като по книга. Опя първо мен, после в ковчега легна и сестра ми /„Како, ставай, да лягам аз!”, вика завалията, чак ме досмеша, ама то за смях ли е/. Опя я и нея попът, отказа да вземе някой лев, дето го бяхме скътали от години тъкмо за тая работа, отказа и да се почерпи, и развя расо навън, ядосан беше явно.

Загасих след него свещите да не стават зян, запуших бутилките с вино и ракия, и захлупих недокоснатите гозби. Гледам сестра ми не се надига да помогне поне. „Хайде, ставай Маро, попът замина, дай да похапнем за Бог да прости и да лягаме, че навън вече мръква“, викам на сестра си, ама Мара не помръдва.

Надвесих се над ковчега и гледам – горкичката наистина сдала Богу дух, тъй както я опявал попа уж наужким, както си му е реда всъщност, както си се прави по белия свят. Лежи бяла-бяла, че чак жълта, в скръстените и ръце още мъждука свещ.

Оттърва се. И тя ме изпревари, Господ да я убие, викам си.

Мъжът ми Стоян, комшиите, наборите, всички си заминаха един по един, сега и тя. „На кого ме оставяш Мароооо?!“, проплаках, ама очите ми сухи, виждам. Приседнах на стола до прозореца, навън зимният ден гаснеше, падаше сумрак, пак запрехвърча сняг.

Седя и се виждам сякаш отстрани и сякаш насън – още съм млада, права и здрава и румена, сестра ми тича край мен, насреща ми иде Стоян, още левент и не се беше пропил, мъртвото ми новородено не беше още мъртво, мама и тате – живи и те, селото пълно, небето синьо, животът пред нас, днешното минало още е тогавашно бъдеще.

Седя си на стола, навън мръква, а всички тези призраци изпълзяха из комина, през прозорците, изпод вратата, изпод чергите, отвсякъде, заобиколиха ме и кръжат ли, кръжат като караконджули, а аз седя – съвсем сама на тоя свят, както цял живот е било, макар и да съм живяла уж все сред свои, още ще тегля хомота.

Докато и на мен ми дойде времето.

Тогава вече ще се оттърва.

И труп, и труп, и труп...

Вече втори месец разговаряше тайно с трупа.
Имаше чувството, че му остава само малко, преди съвсем да полудее.
Денем трупът беше тих и неподвижен. Просто един безжизнен вързоп - бинтован като древноегипетска мумия манекен от витрина, от който се носеше отвратителна смрад на разложение и мърша, без да помръдне, без да издаде и звук.
А сигурно адски го болеше.
Нощем обаче трупът говореше.
И говореше, и говореше, и говореше.
Говореше предимно за себе си, за семейството си, за жена си, за децата си, за работата си, за детството си, за мечтите си, за себе си...
Не спираше и за миг. Цяла нощ.
Гласът му извираше от невидимата дупка на мястото на устата нейде дълбоко изпод пластовете бинт и се носеше глухо из притихналата среднощна стая на спешното отделение. В вачалото трудно различаваше изречените от трупа думи, дотолково бяха тежки нараняванията по цялото му тяло, но с течение на времето започна да свиква и да разбира всичко, изречено от него.
Оказа се, че трупът всъщност - поне доскоро - бил човек като него, мъж, четиридесет и три годишен. По професия бил адвокат и то един от най-добрите в бранша си, хвалеше се безизразно в мрака трупът. Имал "разкошна женичка", както обичаше да подчертава в дъхащия на формалин и медикаменти среднощен мрак, както и три момиченца - "същински русокоси ангелчета", на 3, 6 и 11 годинки.
Трагедията дошла през една омайна пролетна вечер, която започнала страхотно - със семейна вечеря в хубав ресторант край морето на фона на обсипаното със звезди небе, по повод 15-та годишнина от сватбата. После щастливото семейство се прибрало у дома по панорамния крайбрежен булевард. Той оставил съпругата си и трите "русокоси ангелчета", а после се върнал с колата до хипермаркета, който се намирал само на 3 километра от къщата, защото в последния момент се сетили за някакви неотложни покупки. Та отишъл той до големия денонощен магазин, напазарувал и бързайки да се прибере навреме в семейното гнездо, попаднал в най-адската верижна катастрофа за последните 20 години в града, след която останали четирима мъртъвци, единадесет ранени и осем размазани до неузнаваемост коли. Както и той разбира се - трупът. Имал лошият късмет семейното комби да се запали при удара и освен, че се потрошил целия в катастрофата, 82 процента от тялото му буквално изгоряло.
Нощи наред трупът скимтеше, жалваше се и проклинаше небесата заради злощастната си съдба, която го беше лишила от всичко - от настояще и бъдеще, от надежда и воля за живот, от семейството и кариерата, от самия него, от лице и тяло, от всичко.
Още през първата седмица беше научил наизуст биографията му, кариерата му, родословното му дърво, стремежите и мечтанията му, болките и разочарованията му.
Два месеца разговаряше с трупа всяка божа нощ. Два месеца денем трупът не обелваше и дума пред болничния персонал и редките си посетители.
В един момент обаче, вместо само да разказва обърканата история на живота си и тотално загубената битка с него, трупът започна да иска. Да изисква, да настоява, да се моли, направо да хленчи.
- Не издържам вече. Няма живот за мен. Вече дори не съм човек, а една оръфана препечена пържола. Помогни ми приятелю, моля те!МОЛЯ ТЕ!
Това повтаряше трупът нощ след нощ и на него наистина му се струваше, че ще полудее. Самият той не бе добре - лежеше с лошо счупен крак, няколко наранени ребра и ключица, потрошена скула след инцидент, по ирония на съдбата при катастрофа, макар и друга, а не онази, верижната.
Нощ след нощ преживяваше плътно терзанията на трупа. Знаеше, че в един момент ще се наложи да вземе трудно, ужасно решение.
Често се замисляше за него, за човекът, който е бил преди, за семейството и за живота му, за плановете му за бъдещето и за това, какво всъщност го очаква занапред, когато един прекрасен ден излезеше от тази болница. Просто един жив труп, нищо друго. Човек без лице. Адвокат без устни. Съпруг без крака. Баща без ръце. Беше загубил всичко човешко, наистина, само един глас ишзпод превръзките, уволяващ, стенещ глас, изпълнен с неизказана болка и молба.
Както и да го погледнеш, това не бе човешко същество, а труп. И труп, и труп, и труп, нищо повече. Още една мърша в мелницата на Бог, която отсега нататък щеше да бъде в тежест на семейството си, да кара децата си да се срамуват от него пред връстниците си в училище, а съпругата му да зачерни остатъка от живота си. Беше в тежест дори на самия себе си, за бога, поне на това което бе останало от предизното му "аз".
Накрая все пак взе решението.
Заедно избраха нощта.
И репетираха внимателно и стъпка по стъпка и нощ след нощ - всеки от тях отдаден на собствената си зловеща роля, в мършвешки спектакъл без хепиенд, чийто режисьор беше Смъртта.
- Моля те, приятелю...- гъгниво профъфри трупът в съдбовната нощ и този път в гласа му се чувстваше едновременно болката му, изгубените илюзии и унижението да моли съвсем непознат човек за помощ - Моля те. Помогни ми...
За миг постоя неподвижен в мрака, сдържайки дъха си. После се ослуша - болницата спеше, тиха в предутринния мрак, придърпа патериците си и непохватно се изправи до леглото. Провлачвайки гипсирания си крак, излезе в коридора и бавно се завлече до манипулационната, която - знаеше - щеше да бъде празна в този среднощен час. Скалпелът си стоеше все така в никелираната съдина за изваряване на хирургическите инструменти и блестеше под косите лъчи на луната, надничаща през прозореца. Пусна го в джоба на болничната пижама и все така с накуцване се прибра в стаята, без да го види никой.
Приближи се в мрака до леглото на трупа и се потопи изцяло в носещата се от постелята му воня. Въпреки тъмнината и нараняванията си, уверено се пресегна и се хвана за ръба на леглото, ухаещо на леш.
Бяха се упражнявали двамата на целия този ритуал нощи наред и сега можеше буквално да повтори всичко със завързани очи.
Бавно, опипом, изгубен завинаги в мрака, който го обръщаше, раздвижи пръстите си по грубия пашкул от бинтове, обгръщащ плътно гърдите на трупа.
- Да...- внезапно изграчи приглушеният от бинтовете глас от утробата на пашкула - Това е. Точно там е. Сърцето...
Той застина за миг, умолително вперил слепи очи в небето, което не виждаше, после натисна скалпела и продължи да натиска и да натиска, и да натиска, чак докато горещата кръв не обля ръката му, а трупът най-сетне застина, прикован от острието към болничното легло.

Сезони

Покрити с есенна слана,

косите ти блестят в сребристо.

Съзираш близо есента

и зима снежнобяло-чиста.

В прегърбените рамене

се впивам спомени замрели.

Тежат и са лъжливи те,

залъгват те, че сме живели.

Затъват босите нозе

в калта на вековечно блато,

наречено живот. Всуе

опитваш сам да го изгазиш.

Очите ти слабеят в плен

на сънища за нещо невидяно

Те скоро ще заспят съвсем,

а ти си мислиш, че е рано.

Догонваш вяло есента,

копнеейки за дълга зима.

Оплакват капещи листа

живота ти... ако го има.

А после в край на дълъг път

присядаш просто да починеш -

и демоните те зоват,

и шепнат в мрака твойто име.

Най-самотният миг

Най-самотният миг
от самотен живот
само твой е до край
и не знаеш защо.

Най-самотният миг,
изтъкан от сълзи,
покрай теб се разгръща,
мълком в тебе пълзи.

Най-самотният миг
той не носи тъга,
той е пълен с насмешка -
като весел кошмар.

Най-самотният миг
се проточва безкрай,
после после тихо се сгушваш -
в своя Ад, в своя Рай.

В най-самотния миг
не поглеждаш назад
полетяваш самотен
тихо падаш в Ноща.

В най-самотния миг
сам напускаш Света -
гневни думи бълнуваш,
призоваваш Смъртта.

В най-самотния миг
се превръщаш във леш,
мълком молиш за прошка,
ала сам ще умреш...

И това ще мине

На моя Джо Пеши – той си знае

Ето го лошият татко!
Синът ми крещи и се смее. После се скрива под завивката и гушка мама. Играят си на къща и на още нещо.
Той не знае, че няма лоши татковци.
Имаш просто татко. Това е.
Или го имаш, или го нямаш.

В един друг момент самият аз лежа до собствения си баща.
Баща ми умира, но още не го знае. Или – напротив...
Летен грип, казвам му небрежно, нищо че ми се реве, а той го вярва. Но едва ли. Голям човек е, че е помъдрял особено с годините, но сигурно усеща.
Летен грип, друг път.
Рак, браток, но не е Рачо Капитана, с триста раци, с триста опитни моряци.
Нищо няма да преплуват с него, освен болката, а тя е навсякъде, всепоглъщаща.
Дай да си дръпна, мамка му, нарежда ми по своему кисело. Онази стара мръсница Смъртта съвсем го е вкиснала, вижда се.
Давам му, какво да правя. Надали точно моята цигара ще го убие.
Давам му да си дръпне всеки път, щом тайно минава край мен, а аз пуша.
Не че мама не знае.
Не че никой не усеща.
Просто даваш.
Знам и че долу в колата си има малка бутилка, от която си дръпва тайно от време на време.
Тайно за кого, по дяволите?!
Но и това е вече минало.
В момента дори не може вече да слезе до колата да си пийне – дори с асансьор или без асансьор.
Нивга веч. Нивга веч.
Какво ми грачиш като някой стар гарван, сопва ми се и пак взема фаса, дръпва си.
Интересно, как още не ми е поръчал да му донеса и нещо за пийване.
Дядо, Бог да го прости, също го отнесе рака. Едни от последните му думи бяха именно към татко. Искаше за  последно да си сръбне малко ментичка. Татко му донесе. Дядо сръбна. После умря. Баси майката и живот.

Беше нейде около полунощ, когато татко влезе при мен.
Не се учудих особено, макар да беше мъртъв от 10-ина години.
Цели 10 години не са малко, но изобшо не можеш да му ги дадеш.
Изглеждаше по-слаб, отколкото го помнех.
Всеки скелет изглежда така.
Как е, моето момче? – изтрака със зъби баща ми, но това не ме стресна. Така тракат по филмите на ужасите оглозганите черепи, но и тате приживе така ми тракаше с изкуствените си челюсти.
Добре. Всичко е окей.- отвърнах машинално, не съвсем разсънен, досущ така, както отвръщаше на този въпрос двегодишния ми син днес.
После се събудих.
Отново бях в преди, а не в сега, татко още беше жив, макар и не особено.
Хъркаше, стенеше на сън, гърчеше се в напразен опит да намери удобна поза, в която рака да спре да го гризе. Не спираше.
Лежах до него и стисках потната му жълта ръка. Беше станал само кожа и кости, и едно сюрреалистично шкембе. Доскоро ни заплашваше наред, че ако не му кажем най-сетне какво му е, ще скочи през терасата, а живееха на 10-тия етаж с мама.
Вече не ме е страх от това.
Не може да скочи.
Няма сили.
Предстои му един-единствен скок, а той няма да е бърз, няма да е героичен, няма да подхожда на мъж. Ще е гаден, продължителен и ще боли. Дано поне татко не го узнае.

Щом сме на Боровец, няма как да не се спуснем със ските, казва тате някога, някъде, тоест – на Боровец, естествено. И отиваме на пистата. Двамата. Двама мъже. После – някой и друг час – се връщаме в хотелската стая.
Мамо, викам аз, пък тате пи няколко развалени кока-коли.
Това е положението. Човек и водката не може да си скрие от едно будно дете, за себе си говоря. Днес и аз имам подобен проблем със сина си.

Аз и тате, София. Студ, зима, никакъв транспорт след полунощ. Тате спи в един бардак до Халите, наречен хотел, аз спя на земята до леглото му, сгушен в онзи негов олд скул кожух. Няма автобуси, няма таксита, Студентски град е далеч. Тате се надига, загъва ме, че е студено, пали цигара, после ми я дава. Заспиваме отново.

Научи ли си по кандидатстудентския изпит по история, пита ме тате и ме гледа насмешливо. Знае, че не съм. Знае и че не ми се виси в гадната студентска квартира.
Почти, отвръщам му.
Добре, тогава ще си дочетеш на басейна. И отиваме.
Аз рошав, той – солиден, учебникът е дебел и червен.
Пием бира, плуваме, от време на време чета.
Боже, колко много момичета, все хубави.
Тате се гмурка и внезапно ме вика.
Не, не се дави.
Паднала му е зъбната протеза.
Гмуркам се и виждам как се спуска в плавна спирала към дъното. Тате обаче е бил спасител на река Дунав – бързо я достигна, прибра я в устата си и веднага изплува, закачайки момичетата наоколо.

Не чуваш ли, че ти звъни гадния телефон?
Това е тате.
Това е неговата нощ.
Скоро няма да го има.
Не харесва и песента, с която телефонът ми звъни.
Queen. We will rock you.
Е, вече и аз не я харесвам.
Нещо повече – мразя я. Изпитвам ужас, щом я чуя. Във всеки случай, няма я вече в телефона ми, нито в компютъра, просто звучи всяка нощ в бедната ми, празна, измъчена, самотна глава.
Извинявай, тате, казвам виновно, след като поглеждам дисплея. Тя звъни. Звъни си, викам и наум. Спи спокойно. И това ще мине, тате, изричам гласно и сам не си вярвам...
И това ще мине. Прегръщам го, макар да мирише и да ми е страшно.
Това е баща ми, мамка му.

И това ще мине, викам си десетилетия по-рано. Оттатък в ресторанта явно тече скандал. Свикнал съм. Откакто се помня, все по ресторанти живеем, а съм още на 5. Може би 6. Мама и тате работят в тях, ние с братчето ми живеем по банкетните зали, фургоните, бунгалата, хижите. Кеф.
Тази нощ обаче скандалът е огромен.
Малкият спи като пън, гадината. Завивам го и го целувам. Нека спи. Малък е още. Има кой да развива параноидна шизофрения тепърва и това съм, разбира се, аз.
Надничам през вратата на банкетната зала и наша спалня по съвместителство.
Крясъци, псувни, пияни мъже и жени, силна музика, май Led Zepellin, все пак е някъде към 1975 година.
Тате е в ъгъла до камината, затиснат от банда мъже. Бие се мъжки, те обаче са много.
Внезапно виждам мама, по-скоро ръката и. Стиснала е трикрако столче, слава богу, че кръчмата е битова, иначе няма да може да вдигне нормален стол – толкова е крехка и слабичка – и тогава, и сега.
Да удрям ли?, крещи мама.
Удряй!, крещи и тате.
И тя удря.
Боят свърши.
Дойде и полицията – пардон – милицията.
Легнах си и заспах.
А онова дребното, то си спеше през цялото време.
Да му имам нервите на него аз.
Ама брат, че и по-малък.
Обичам си го и без него не мога.

После тате умря.
Не тогава, при оня бой.
Във всеки случай бавно умираше.
/А знам ли – субективно погледнато, от негова гледна точка вероятно е било дори твърде бързо/
Умря си в леглото – по-слаб, по-стар, по-некрасив, по-уплашен, по-отчаян, по-неразбиращ, по-грозен, по-заядлив.
Не приличаше на себе си.
Само се усещаше, че това е татко.
Никой не го харесваше накрая, най-малкото пък самият той.
Умря, а аз бях далеч от него.
Пари да ми даваха, нямаше да съм там.
Брат ми го изми. Брат ми го избръсна и облече.
Брат ми бе докрай до него.
Малкото ми братче, дето все спеше при скандалите навремето, като дете.
А аз седях през това време свит на пода на най-далечната от смъртното му ложе тераса, смучех водка, пушех цигара от цигара и чаках да затворят ковчега.
Защото няма лоши татковци, има само татко.
Както и споменът за него.
Или и това ще мине?
Надали...

...

Някой ден ще седна край гроба ти

На тате

Някой ден ще седна край гроба ти

Ще го гледам с грозни очи

Теб да виждам навярно не мога

Но до мене навярно си ти

Някой ден, някой ден

Ти отново ще бъдеш до мен

Някой ден, някой ден

Ти отново ще бъдещ до мен

Ще разкъртя грозния паметник

Ще изръфам със зъби пръстта

Ще крещя като бебе безпаметно

Ще те търся самин във нощта

Някой ден, някой ден

Ти отново ще бъдеш със мен

Някой ден, някой ден

Ти отново ще бъдеш със мен

Хей, стани, усмихни се

Или просто нещо кажи

Всичко станало ти припомни си

Или просто така излъжи

Някой ден, някой ден

Ти отново ще бъдеш със мен

Някой ден, някой ден

Ти отново ще бъдеш със мен

Всички болки и всичките спомени

Припомни си и забрави

Всичко мина, но болката гони ни

До безкрая на вечните дни

Някой ден, някой ден

Ти отново ще бъдеш със мен

Някой ден, някой ден

Ти отново ще бъдеш със мен

Аз те помня тъй както желая

Помня всяка красива лъжа

Греховете остават на края

Твойта болка остана в пръстта

Някой ден, някой ден

Ти отново ще бъдеш със мен

Някой ден, някой ден

Ти отново ще бъдеш със мен

Ето всичко, тате, отмина

Аз нали ти така обещах

Ето с тебе сме само двамина

Да обичаш далеч не е грях

Някой ден, някой ден

Ти отново ще бъдеш със мен

Някой ден, някой ден

Ти отново ще бъдеш със мен

И отново щом се прегърнем

Ще откриеме пак вечността

Всичко хубаво пак ще си върнем

Ще презираме двама смъртта

Някой ден, някой ден

Ти отново ще бъдеш със мен

Някой ден, някой ден

Ти отново ще бъдеш със мен

Не знам видя ли свойте внуци

Край гроба ти играят те

На нищо ти не си ги учил

Но ти си в тях, а те са в мен

Някой ден, някой ден

Ти отново ще бъдеш със мен

Някой ден, някой ден

Ти отново ще бъдеш със мен

Постой, почакай ме за малко

След тебе идвам вече аз

Животът ни е залъгалка

За дъвчене пред ОНЗИ час

Някой ден, някой ден

Ти отново ще бъдеш със мен

Някой ден, някой ден

Ти отново ще бъдеш със мен

Съзнавам, знаеш – така те обичаме

Все пак – почини си след толкова тичане...

Още болка

                                               
"Нищо не трае вечно.
Винаги има място за още болка."
              Гюнтер Грас "Местна упойка"

      Тялото ми е малка , изтерзана бърлога, тресяща се в спазмите на алкохола. Не усещам ръцете си; пръстите ми са безчувствени, сякаш само допреди миг са стискали парче лед - когато вдигам чашата, очаквам всеки момент да падне на пода и да се разбие на милион искрящи късчета, но тя не пада.
      Вече пети ден стоя затворен в стаята си, пия. Всъщност, пия, повръщам, отново пия, за да прогоня гаденето и пак повръщам. От вчера отново виждам двуизмерно. Светът /заключаващ се в момента за мен в тези угнетяващи десетина квадратни метра на стаята ми/ е една черно-бяла... не - сивкава проекция, в която плувам, нереален и безплътен, колкото си искам. Дори музиката, която слушам, ми звучи моно, а слушам Доорс.
      Пия водка "No5".  Що за идиотско име?! Имам чувството, че съм изредил цялата номерация от едно до десет и то няколко пъти. След първите четиридесет и осем часа стигнах до гениалното откритие, че всъщност няма голямо значение какво точно пия. И водката, и уискито, и конякът от един момент нататък имат един и същ вкус. А и ефектът в крайна сметка си е все същият. Може би разликата е само в цената? Трябва да помисля върху това.
Тази сутрин към четири часа изпуших една цигара с “трева", която купих миналата седмица на тъпия купон в студентските общежития от един изрусен тип с обеца на носа. Голяма грешка. Освен че си докарах адска кашлица и повече от час останах вгледан в една и съща шибана точка в стената в очакване на ефекта, нищо интересно не се случи. Дори не изпитах онзи екзистенциален гърч да напиша някое откачено стихотворение, което казва всичко за живота и любовта, и заради което в крайна сметка явно съм роден. Или "тревата" беше лоша, или не са ми нужни подобни боклуци, за да стигна до себе си ... Пък и водката "No5" си върши чудесно работата.
      В крайна сметка в четири сутринта поне говорих с дядо си. Мъртъв е от повече от четири години, но въобще не можеш да му ги дадеш. Пък и той винаги е бил общителен човек.
      - Голяма грешка, момче - каза той - Това, за тревата.
      - Прав си , дядо - отвърнах и усетих доколко ми бе надебелял езика - Няма да се повтори.
     Той подпря суховатото си тяло на стената; лявото му рамо допираше точно точката върху нея, където щях да се вторачвам в близкия един час. Беше си както винаги все със същата черна барета, която сваляше от главата си само когато спи. Помня колко бях угнетен, когато го видях положен в ковчега - натъкмен в претенциозен черен костюм, какъвто никога нямаше да сложи приживе, смален от болестта, баретата я нямаше. Домъчня ми за него. Между пожълтелите си пръсти стискаше тънка свещ с мъждукащо пламъче, вместо обичайната евтина АРДА. Наведох се и го целунах по студеното чело, после  се разридах и избягах навън - далеч от лепкавия мирис на тамяна, писъците на оплаквачките и тъмния силует на Смъртта, която скучаеше, подпряна на ковчега.
      Повече не го видях.
      А ето - сега разговарях с него. Мамка и, и трева!
      - Нещо много си се замислил, момче - рече той и запали нова цигара от старата. Учудих се, че и там - на небето, продават от любимата му АРДА, но не се издадох. Не исках да го обидя.
      - Ами, замислил съм се. Пия.
      - Виждам - рече неодобрително - А друго правиш ли?
      - Е ... Нали знаеш - дипломирах се, поработвам от време на време, пиша ... Преди две седмици купиха един мой разказ в списание "Егоист".
     Дядо ми изсумтя. Не каза нищо. Разбирах го напълно - така и не    можа да ме види дипломиран, изтърва казармата ми, а и внучетата, за които така копнееше, не можа да дочака. Долу в мазето на старата къща, на хладно, беше заровил три бъчонки с отлежала гроздова - за сватбите на тримата си внуци. Ядец! Дядо от четири години е в гроба, а внуците му все така са си сами, залутани в житейски проблеми, безразборни полови контакти и несподелени любови - дали и тримата нямаше да се окажат латентни хомосексуалисти? Не знам.
       - Дядо - опитах се да сменя темата - Кажи ми нещо за себе си.
       - Веднъж... - рече той - Нямах още седем години, пасях кравите през нощта, на ливадите досами село. Доспа ми се, подложих един голям камък под главата си, завих се с кожухчето и заспах ...
      - И?
      - И като се събуждам заранта, гледам - това под главата ми се било камък, а конска глава. Оглозгана, побеляла от слънцето, в очните и кухини пъплеха червеи. Щях да се побъркам от страх.
      - Божичко! Избяга ли?
      - Не! - избелелите му очи гневно просветнаха изпод надвисналите вежди - Не, мамицата му! Отнесох си я в къщи и я побих на един кол от оградата, така че дядо ти Йордан да я гледа всеки ден и да се коси, че е изпратил едно седемгодишно дете да пасе нощем кравите в полето.
       - И спря ли да те изпраща?
       - Друг път! Прадядо ти не беше такъв човек. Изпрати ме отново още същата нощ, а главата я извари, лакира я и си я сложи над огнището в къщи, да му красяла  стаята.
      Обърках се:
       - И какъв е изводът в историята , дядо?
       - Няма извод. Пък и няма история… - рече той и изчезна.
       - Дядо! - изкрещях - Деденце! Чакай, върни се! Липсваш ми, дядо! Кажи нещо! Кажи ми смисъла!
      Той не се върна. И нищичко не ми каза. Днес, близо дванадесет часа след това, смисълът все още   ми се губи.
      Лежа гол в леденото си легло, отвън октомврийският дъжд бие в стъклото, треперя. Чудно. Никога не съм разбирал физиката си, психиката - въобще и не съм опитвал. Сигурно там е дори още по-голяма каша. Когато се докарам в подобно състояние, след водката и "тревата", най-логичната следваща стъпка е самоубийството. На мен самият обаче прекалено много ми допада това дружество с ограничена отговорност, наречено на мое име, чийто едноличен лидер и единствен член съм аз, за да се разделя толкова лесно с него. Освен това, навярно много боли. А аз съм страхливец.
      Паячета лазят по лицето ми… Глупости! Не са паячета и много добре го знам. Това са гнусните мисли, които ме връхлитат, когато съм зъл и похотлив -картини на неконсумиран грях, съмнения, жлъч, пораженство и омраза, и всички онези негативни, да не кажа гадни емоции, които кръжат на границата на подсъзнанието ми и на които не им е нужен Фроид, за да се измъкнат - гърчещи се, навън и да населят света ми с кошмари и видения, на фона на които, всяко едно интервю на Сашка Васева би изглеждало като квинтесенцията на съвременната философска мисъл.
      Колко ли е часът , по дяволите!? Часовникът ми е спрял преди трудно установим период от време и сега представлява една ненужна, зле конструирана вещ от метал, стъкло и пияни стрелки, която само предизвиква копнеж в слабините ми. Знам, че от пет денонощия не съм излизал от тук, защото броя изгревите /дано само не съм проспал някой/, но часът нещо ми убягва ...
      Всъщност , майната му и на часа! Нужен ми е дотолкова, доколкото да отмервам унизителното времетраене на очакването си. Стига ми да знам, че тя вече пети ден не ми се обажда - от онази злощастна нощ, когато за първи път в живота си си позволих да говоря това, което мисля. Значи ли това, че хората ме приемат и обичат, само когато ги лъжа и дали си струва? Трябва да помисля и над този проблем.
      Няма смисъл. Толкова усилено мисля, че чак е безсмислено. Понякога се улавям как мозъка ми скърца. Дали не е от водката или си е чисто и просто естествен природен феномен? Ха! Ако имам късмет, може и да пишат за мен в "ШОК":
       "СУИСИДЕН ПИСАТЕЛ СКЪРЦА С МОЗЪКА СИ !!! "
       От това би излязло страхотно заглавие. Нищо чудно вестникът след това така да вдигне тиража и цената си, че да не мога да си позволя да купя следващия брой, ха-ха ... Обаче, от друга страна, кой ли пък нормален човек чете "ШОК"? ...  Хм, май са доста. О, Господи!
      Не знам. Колкото повече мисля, толкова повече глупости  ми идват в главата, така че вече съм достигнал до фазата, в която всичко е на надглупостно ниво. Феерия.
      Дали пък да не ч убия? Може би като премахна причината, ще се отърва и от последствията?  Може дори да се влюбя отново... Обаче как? Нямам нужния инструментариум за едно елементарно убийство, мамка му! А ако тръгна да я душа с голи ръце, най-много накрая да я изчукам, доколкото се познавам.  А после? "Страхотни садо-мазо фантазии, скъпи!". О, не! Няма да стане. Може би все пак трябва да оставя нещата така, както са. Обичам мазохизма си. Какво ще правя без него?
      Не ми трябва "трева", за да говоря с дядо си.
      Не ми трябва любов, за да се чувствам зле.
      Не е нужно да я убивам, за да я имам.
      Пък и сега притежавам това, което ми дава сили да живея.
      Болка ...

Нощ/Ден

" - Откъде да започна, Ваше Величество? -
попита Белия заек.
- Започни от началото - отвърна кралят
рязко - продължи по-нататък, докато
стигнеш до края. Тогава спри. "
           Луис Карол "Алиса в страната на чудесата"

Стана светло.
Новороденото проплака и предпазливо заопипва Света с пробуждащите си се сетива. Страхуваше се. Чувстваше се беззащитно, голо и само. Пъпната връв вече му липсваше. Тук беше прекалено светло, прекалено шумно и май вече щеше да му се налага да се справя без чужда помощ. А и пространствата бяха огромни. Някой внезапно го потупа с груба длан по дупето /"мамо!", прииска му се да извика/, и сега вече то здравата се разрева, Божичко ...
... Божичко, каза си Бебето, гледайки с широко разтворени очи Света наоколо. Колко са стари, грозни и тромави. И си въобразяват, че знаят всичко. Мислят си, че са вечни. Вече са забравили откъде са излезли. Не им се връща ТАМ... Вземай си обратно тази тъпа дрънкалка, глупако! Да, да - на теб говоря – дядо. Виж го само как се прави на маймуна - май тук всички са откачени - не може ли да ми каже човешки какво иска?... То засмука палеца си и мислено пролази по стената, където се сви в ъгъла между ланшните паяжини и се вгледа с недоумение в грозните, стари, тромави хора под себе си, които се щураха като мравки из стаята, където ...
... където Детето се бе свило под масата, самичко. Гърмеше музика. Възрастните смешно подскачаха и се въртяха в безсмислен кръг под звуците и. Някои вече бяха пияни. То гледаше краката им изпод покривката, стиснало стара снимка на дядо си в ръце. Нощта напредваше. Краката наоколо ритмично потропваха. Хората се веселяха. Детето мислеше за дядо си. Никога, никога нямаше да го забрави. Вчера той си беше отишъл завинаги /"татко!", ридаеше безутешно маминка/, а днес тези тук играеха ли играеха ...

... играеха ли играеха, а Момчето се бе свило уплашено до стената и бе на крачка да се разплаче. Татко и маминка играеха любимата си игра - правеха си скандал. "Курва! - крещеше баща му и удряше с юмрук по масата /Това обаче не му стигна. Играта явно му се отдаваше/. "Курва! Върви, върни се при оня твоя нещастник!"… "Импотентен алкохолик! - уж спокойно отвръщаше маминка и методично трошеше на пода булчинския си сервиз - Бездарен писач! Мухльо!"... Играта им нямаше край. Беше безинтересна. Беше скучна. Обикновено го разплакваше. Когато порасне, никога няма да играе, реши Момчето и сви юмруци, никога, никога ...

... никога ли няма да порасна, простена мислено Юношата, свит в горещата влага на леглото си. Излезе потен на терасата и загледан в обвития в смог вечерен град, изпуши една от цигарите на баща си. Имаше отвратителен вкус! Всъщност, Юношата се чувстваше ужасно всеки път, когато правеше това /а и онова - лепкаво-блудкаво-соленото върху самотните си чаршафи/, но то му помагаше да се чувства и малко по-добре, малко по-зрял, малко по-мъж. Усещаше как с всеки изминал ден растеше, но и усещаше как с всяка нощ, изтъкана от копнежи, кошмари и полюции, загубва по нещо от себе си. Вече не помнеше деня, в който се беше родил. Забравяше как дори е изглеждал дядо му /а толкова, толкова го обичаше!/. Скандалите в къщи - "игра", все още с ненужен евфемизъм ги наричаше маминка - вече посребрена, състаряваща се пред очите му женица, отдавна не предизвикваха нищо друго в него, освен презрение и досада. Той захвърли недогорялата цигара. Мечтаеше за деня, в който щеше да се махне. Ох, кога щеше да стане войник!? Тогава всичко щеше да бъде по-различно, по-истинско и по-добро, да...
... да-да, каза си вцепенено Войникът и невярващо се взря във все още топлия труп пред себе си. Да, той е мъртъв. Той е мъртъв, по дяволите, и аз го убих! Не го мразя. Не сме във война - нали само си играем на войници в тази казарма? Дори не го познавам, а го убих. И то само защото глупакът е решил да прескочи точно тази ограда, която не трябва. Защо?! По е мъртъв и от пълнен шаран на фурна, а аз съм и въдичарят и главният готвач. АЗ СЪМ УБИЕЦ!... Войникът се сви до трупа в топлия августовски здрач и...
... и се взря критично в огледалото. Мдаа, беше един представителен Млад Мъж. Току що дипломиран юрист. Божичко, как да го повярваш?! Усмихна се криво. Пълен отличник, доктор на юридическите науки, дипломант на най-престижния университет... а днес бе първият му работен ден. Бяха го взели най-сетне на работа, след единадесет дълги, тягостни месеца без пукната пара в джоба... Барман в заведение за бърза закуска. Чудесно! Ама направо прекрасно! Въобще, наситен ден. Вчера бе погребал майка си, днес го приеха на работа, а довечера е на рожден ден с много музика. Страхотно...

... страхотно, миличка! - простена Мъжът и тя с удвоена охота се залови за работа, докато той отново се загледа с досада в тавана... Няма ли най-сетне да свършва, Божичко, колко ли още проклети минути! Десет? Двадесет? По дяволите, как се набутах в това идиотско положение?! Замисли се без болка за тазсутрешния скандал с жена си и присви устни. "Курва! - крещеше той, блъскайки с юмрук по масата - Курва! Върни се при оня твоя нещастник, както там се казваше!"… "Импотентен лигльо! - отвръщаше му безстрастно тя и трошеше булчинския си сервиз в пода - Бездарно адвокатче! Мухльо!"... А бяха толкова влюбени двамата, имаха такива големи планове за...
... за вечерта, а беше още далеч, мамка и! Зрелият Мъж внезапно скочи от бюрото и откъсна от кабела звънящия безспирно телефон. Мразеше това копеле! И бюрото си мразеше, и проклетия си кабинет, и въобще цялата си престижна, скъпо платена, идиотска професия - от зори до мрак, от осем до пет, ден след ден, всеки месец /двадесет дни платена отпуска/, всяка проклета година - до края на живота си. Грабна телефона и с гневни крачки влезе в стаята на секретарката, където тя /облакътена на СВОЕТО бюро, което сигурно също мразеше/, пушеше без удоволствие цигара и изпълваше въздуха с миризмата на мигрената си и с натрапчивия си евтин парфюм. Зрелият мъж отвори прозореца, изхвърли телефона навън, после се обърна към бюрото и. "И теб мразя, кучко!" - изкрещя той и се върна все пак в офиса, където за днес го очакваше  още доста работа...
... работа, работа - мдаа, каза си умислено Възрастният Човек. Цял живот блъскаш и докъде я докарваш? Доникъде. Децата се пръснаха. Загубих интерес към всеки и всичко. Внукът ме гледа сякаш съм маймуна, всеки път, щом му донеса дрънкалка, а щом умра, на третия ден ще ме забрави. Започнах да остарявам... Оох! Сещам се отново за лицето на дядо си. Толкова бе измъчен, бедният, толкова изстрада... И къде отидоха всички?! Дядо, баба, маминка, тате... Че и жена ми, Бог да я прости. Къде?! Защо, Господи, ЗАЩО?! Приплака му се, както когато беше Дете и...
... и Старецът наистина се разрида. Това беше краят - усещаше го. Той напрегна за последно умиращите си сетива. Светът изсивяваше. Беше го страх. Чувстваше се беззащитен, гол и сам. Пространствата се свиваха... Опита се да се взре ТАМ - ОТВЪД, със слепите си старчески очи, но очевидно никой не го очакваше.       “Мамо…”, прошепна Старецът, а сълзите докрай се стичаха по бузите му, в очакване някой нежно да ги приласкае с устни.
После стана тъмно...

Камен Петров

Изход или бягство от себе си

                                Да се опиташ да избягаш от смъртта е все едно да се опиташ да избягаш от себе си.

Невъзможно е, знам.

Въпреки това не преставам да опитвам.

Например, когато пътувам с автобус /колкото и рядко да ми се случва това/, винаги заставам до табелката, на която пише „Авариен изход”. До нея обикновено има и малко чукче, с което да разбиеш прозореца и да се измъкнеш навън в мига, в който проклетия автобус се запали, преобърне се или претърпи тежка катастрофа.

Положението е същото и ако пътувам с влак.

Ползвам ли самолет пък, всеки път трижди се проклинам, че още не съм открил начин как да се сдобия с портативен парашут, който да скрия под костюма си.

В лек автомобил никога не заключвам вратата си, за да мога при нужда бързо да я отворя и да избягам, и държа едната си ръка на закопчалката на колана – пак по същата причина.

Наложи ли ми се да плавам на кораб или лодка /само в краен случай/, винаги се опаковам в спасителна жилетка и гледам да поддържам добри отношения с капитана и моряците, защото така си подсигурявам първи място в спасителната лодка при потъване или друга подобна ексцесия.

Щом отида на кино, театър или опера, неизменно търся място на партера, а не на ложите или балкона, в близост до изхода. Ако има правостоящи места, вземам от тях. Все пак винаги при бедствие в залата най-добре е да имаш летящ, а не седящ старт.

Ако съм на гости някъде вечер, сядам близо до вратата – така при евентуален пожар мога бързо да изхвърча навън, а при земетресение – да се покрия под касата на вратата.

Изобщо, думичката „Изход” /EXIT/ ми е сред най-любимите, да не кажа най-любимата, независимо дали става дума за някое учреждение, МОЛ или институция, или за разгара на поредната ми романтична връзка, неусетно вървяща към своя край.

Въобще, сигурен съм, че смъртта дебне навсякъде и на всяка крачка и трябва да бъда бдителен, внимателен и нащрек, за да не ме изненада някой прекрасен ден – в черно, мълчалива, с косата – такава, каквато си я представям, а не такава, каквато реално си е. Иначе, сигурен съм, че смъртта е прозаична като живота. Някои я наричат рак, други инсулт, трети СПИН, сърдечен удар, катастрофа, изстрел, удавяне, какво ли не. Смъртта е многолика и злокобна, тя е коварно копеле и никога не знаеш под коя от формите си ще те изненада.

Стремя се да я държа встрани – с ваксини, природосъобразен начин на живот, здравословно хранене, умерено спортуване, избягване на случайни полови контакти, заострено внимание при шофиране и пресичането на улицата.

Въпреки това не съм много сигурен за себе си.

Страх ме е.

Затова и до днес където и да отида, първо търся емблематичния надпис „Изход” /EXIT/.

Знам обаче, че никога няма да успея да избягам от себе си и от собствените си фобии и страхове, така че малко вероятно е да избягам и от Нейно Величество Смъртта.

Дано само ми отпусне още някой и друг ден.

Защото ясно ми е, че в крайна сметка изходът от всичко е само един.

Обаче, скапан или не, животът е сладък като шоколад, както вероятно биха го изпели „Остава”...

Камен Петров

Среща

Jesus, Jesus help me

I'm alone in this world

And a fucked up world it is too

Tell me, tell me the story

The one about eternity

And the way it's all gonna be

Wake up, wake up, dead man…

                             U2, "Wake up, dead man" 

Събудих се, потънал в лепкава пот.  Едва не затраках със зъби. 

Мамка му и сън!

Погледнах часовника на нощното шкафче.  Пет и двадесет сутринта. Събота.   Божичко!

Затворих очи и се опитах отново да заспя. Зловещият силует отново се прокрадна в червената пулсираща тъмнина зад стиснатите ми клепачи. Лъч неземна светлина пробяга по острието на косата и аз отново подскочих в мокрите чаршафи, квичейки от ужас.

Мамка му!  Мамка му!  МАМКА МУ!!!

Явно днес повече нямаше да се спи.  Единственият ми почивен ден,  по дяволите.  Жана тихичко похъркваше в своята половина на семейната спалня, размазала сипаничевия си нос във възглавницата.  Нея явно не я мъчеха кошмари.  Никога.

Изхлузих се неохотно изпод завивките в дрезгавината на ноемврийската предутрин. Сърцето ми още препускаше като обезумяло. Облякох се,  измих се надве-натри в ледената баня и изведох Сара два часа по-рано на традиционната сутрешна разходка. Нямаше нищо против.  Навън бръскаше противен леден дъждец.  Прииска ми се от­ново да се мушна в леглото до Жана, която в съня си излъчваше топлина като от доменна пещ. После пак се сетих за кошмара и ми се отщя. Подсвирнах на Сара и докато палех първата за деня    . цигара, закрачихме под ситния дъждец към парка.

Когато се върнахме в къщи час по-късно, Жана вече бе станала и приготвяше закуската.  Независимо дали бе делник или празник, винаги ставаше точно в шест. Селски навик, но си я обичах по своему. Бяхме женени от дванадесет години. Свикнахме един с друг.

Окачих мокрото яке на закачалката и потърсих с устни топлата и шия, докато Сара шумно се отърсваше от дъждовните капки в предверието, доволна  от необичайно дългата разходка.  Жана разсеяно подложи буза за целувка, после наля кафе в две чаши и седнахме на кухненската маса.  Запалих нова цигара с  още потрепващи пръсти.  Тя продължително ме изгледа.

-         Какво ти е? Не изглеждаш добре.

-         Не можах да спя...- отвърнах,  отбягвайки погледа и. Проклетата женска интуиция.

-         Цяла нощ се мяташе насън.

Въздъхнах:

     -  Сънувах скапан кошмар...  Изглеждаше направо като истински, мамка му!- почувствах се тъпо,  още докато го казвах.

Жана отново ме изгледа.  Отпи от кафето,

     -    Този път пък какво?

     -     Смъртта...

Тя повдигна вежди.  Умееше ги тези трикове, кучката.

-         Да, да… Смъртта…

-         Затова ли си толкова скапан? Приличаш на задник.

Кимнах:

-         Наистина беше ужасно, скъпа.

-         Хайде-хайде.  Така говореше и когато сънува как майка ти излива прокиснатото мляко пред кухненската врата.

-         Обаче баща ми на другата сутрин се подхлъзна на стъпалата и си счупи ключицата,  нали?- май започваше да ме втриса.

-         Все още не мога да схвана връзката. Ставаш параноичен.

Започнах да се впрягам.  Изкарах една наистина отвратителна нощ, а тя седнала да си прави гаргара с мен. Още повече прекрасно знаеше, че вярвам в тези неща. Сънищата ми винаги бяха толкова...  реалистични. Преброих до десет и внимателно рекох:

-         Направо не съм на себе си от сутринта.  Не знам какво да правя.

-         Трябва ли да правиш нещо?

Свих рамене.  Кафето ми изстиваше. Отвъд кухненския прозорец разръфаните  облаци се сгъстяваха. Валеше като из ведро и вече определено миришеше на сняг.  Потръпнах,  но не от студ.  Сара кротко дремеше, свита на кравай пред готварската печка. От време на време тихичко изскимтяваше насън,  И на мен ми се прииска да изскимтя.  Вместо това и разказах:

     -   Беше отвратително истински. Все едно наистина бях мъртъв. Седях си и кротко си пиех на бара, когато ТЯ влезе. С плаща, качулката и косата в костеливите и ръце.  Точно като по филмите.  Само очите и студено проблясваха изпод наметалото. Щом влезе, хлад скова цялото помещение; по бутилките се появи скреж. Само дето като че никой не Я забеляза. Никой! Продължаваха да си смучат бирата, да бистрят политиката и да закачат минаващите наоколо момичета. Само рижавият котарак на бармана настръхна и съскайки, се изниза през задната врата...- млъкнах за секунда, колкото да запаля нова цигара.  

Отново се бях разтреперал. Отне ми доста повече от секунда. Отпих от студеното кафе.  Жана мълчаливо ме наблюдаваше.  Нямаше вид като да е особено трогната.

-         Е, и?

-         Нищо.  Тоест, както и очаквах.  Тя не обърна внимание никому. Студените и очи бяха впити в мен. Подмами ме с костелив пръст като някое кутренце на улицата и просто каза:   "ДОЙДОХ ЗА ТЕБ,  Ч0ВЕЧЕ.  И БЕЗ НОМЕРА, А?!"... Беше точно полунощ, мамка му! Тогава усетих как животът си отива от мен, ама наистина, и...  и се събудих.  Събудих се...

Погледнах я.  Върна ми погледа бездушно.

-         Какво да правя, Жана?

-         Дегизирай се.- рече с безразличие тя след кратко мълчание.

 Не се подсмихна.  Не и пукаше, мамка и! Нито пък ми вярваше.

-         Какво?!

-         Дегизирай се.- тя вдигна рамене - Така Смъртта няма да те познае и ще можеш на спокойствие да си сънуваш следващия кошмар.

След което се надигна, изля утайката от кафето в мивката и излезе на пазар, изоставяйки ме насаме с кошмарите, страха и фобиите ми. Просто си излезе.

Денят ми мина като насън.  Имах чувството, че ще се задуша от напрежение.   Отстрани може и да изглежда глупаво, но аз вяр­вах в тези неща,  по дяволите.  Дванадесет часа по-късно обръснах главата си нула номер със самобръсначката, сложих си изкуствени мустаци и тъмни очила, и излязох в дъждовната нощ.  Минаваше осем и половина.  Жана бе отишла на гости на най-добрата си приятелка. Аз самият имах среща в девет в кварталната кръчма. Всяка събота се събирахме по стара традиция с приятели на карти и разпивка, далеч от жените. Нямаше как да пропусна тази вечер въпреки всичко.   Още по-малко пък ми се оставаше сам в къщи.  Не и днес.

Големият часовник над бара тъкмо отброяваше дванадесетия час след полунощ, когато вратата се отвори с трясък и заедно с ледения повей на вятъра вътре влетя Смъртта.  Изглеждаше вкисната. Взря се скептично в косата, сякаш се питаше дали няма да ръждяса след всичкия този дъжд. После с едри крачки се приближи до бара, потраквайки с твърде кокалестата дори за моя вкус фигура. Вкамених се въпреки дегизировката, пък не е като да не се бях постарал. Почти изтрезнях. Смъртта безцеремонно се настани на съседното столче.  Никой не и обръщаше и грам внимание.  Само рижият котарак настръхна, сякаш е видял призрак, изсъска и се изсули тихомълком през задната врата.  Барманът се приближи като хипнотизиран.  Взираше се някъде над лявото И рамо.

     -  ТРОЙНА ТЕКИЛА БЕЗ ЛИМОН.- нареди кисело Смъртта. 

Барманът вдървено сложи чашата пред НЕЯ. ТЯ е глътна без удоволствие на екс:

     -  ОЩЕ ЕДНО ОТ СЪЩОТО.

Взря се с пустите си очни кухини в стенния часовник, после ме посочи с костелив пръст и отбеляза свадливо:

     -  АКО ОНЗИ ТИП НЕ СИ ДОВЛЕЧЕ ХЪРБАВИЯ ЗАДНИК ДО ПЕТ МИНУТИ, ЩЕ  ПРИБЕРА  ТОЗИ  ТУК  ПЛЕШИВИЯ  С МУСТАЦИТЕ  И  ТЪМНИТЕ  ОЧИЛА,  МАМКА МУ...

Оригна се некултурно и глътна втората чаша. Припаднах.

Камен Петров