40 дни: Протестната далавера на баба Свобода

Ко кайш, баби? По-силно викай, че от крясъците на кафеджиите прад Парламента нищо не чувам.

Какво искаш? Знаменце, маска, камък, яйце, домат?

Нищо, кайш?! Че как тъй нищо?

Аз съм тук да въртя алъш-вериш с кафеджиите, не да се намирам на приказка... То и без туй тез протести са една голяма далавера, що покрай тях да не завъртя и аз една малка, моя си, викам си и ей ме на...

А, от джурналята, кайш, си бил, вестникар. От РусИ, а?. Ми, убаво...

Аз съм от Видин, баби, от Западналата България, както викат унуките. Баба Свобода ми викат. Отворила съм тука на жълтия калдаръм зад Опашката на Коня таз сергийка от има-няма 40 дни, амин, да изкарам някой лев покрай кафеджиите пред Парламента, чадо, че немотията голяма извън таз пуста столица, дет все растяла, пък не стареела - не като мен, баби...

Иначе туй - БСП-та, ДПС-та, СДС-та, ФБР-та и останалата дивотия, виж, не отбирам много-много от нея. Иначе за герберите знам туй-онуй, щото у дома у градинката насаждах чат-пат гербери, ама нещо много оклюмаха и се разсъхнаха напоследък, за нищо ги не бива, чадо, затуй спирам им кранчето и на тях...

Както вика унуката... чакай да си извадя бележката и очилата аз... Та вика унуката, тука тъй журналята като теб всеки ден показват "красотата" на туй, дет му викат, "протест" и сърцати революционери някакви в Софията, пък нас от провинцията кучета ни яли... София не е България, чедо, ама и България въобще не е София... Унуката вика - чакай да зачета -че по някаква там оперативна програма „Региони в растеж” Софията ще прилапа 600 милиона, пък Пловдив, Варна, Бургас, Русе, Стара Загора, Велико Търново, Плевен и Благоевград ще получат трохи, за нашия Видин да не говорим - оттам вече се разбягаха и клошарите и бездомните пседа, баби...

Чак ви се чудя на акъла на вас от РусИ, как траете още тази работа и като защо не фъргате и вий там домати по кметството ли, по областната ли, по не знам какво, докато софиянци хем папат всичките пари, облаги и магистрали, хем стачкуват тук всеки божи ден - за кой дявол, да им се чудиш на пипето и на тях...

Вий само се вдигнете там покрай Дунава и веднага ще отворя един филиал на сергийката, да захранвам, дето има една дума, местната русенска дававера покрай мойта...

Та затуй ви се чудя на вас в РусИ що си трайте и нищо не прайте. Имате си даже Статуя на Свободата, пък тука тъй на - на жълтия калдъръм пред "Съединението прави силата" изонзи ден една такава "свобода" се беше разпищолила и си вееше циците пред всички, че уж народа водела... Затуй наред с другите нещица, дето ги продавам от сергийката на кафеджиите, вече продавам и сутиени, че Свободата да си покрие срамотиите следващия път, щото - нали - то ясно кой кого води и кой кого яха на тез пусти протести...

Абе, пусти-непусти, поне изкарвам за хяба и киселото мляко покрай тях, че то пенсията ми колкото за Бог да прости, Баби... Кафеджиите и хулиганите вече 40 дни си правят ей тука на разни флашмоби, харлем шейки, хепънинги-мепънинги и не знам кви дивотии, че чак на цирк и театро мяза, не на протест някакъв, докато в същото време държавата цикли, а аз си въртя далаверката със сергийката, де да ида...

Ей на кво продавам - сам виж, чедо...

С домати и яйца започнах търговийката пред Парламента, щото нали модерно да ги фъргат кафеджиите по политиците напоследък. Пък и у Видинско изкупните цени и на доматите, и на яйцата паднаха даже по-бърже, отколкото Фидосова изпадна от Парламента...

И камъни им продавам на завалиите - автентични, истински, от крепостта Баба Вида дето се къртят от неподдържането, щото гледам - копат тук павета, не стига материала да мятат по Народното събрание и мерцедесите. Скоро, викам си, като на Шипка и телата на падналите ще замятат, та тъй - камъни домъкнах с влака, макар че то от Видин до София един влак, един път - да не ти разправям - тоз Дунав мост 2 нахалост го направиха - никой не ще да си троши ТИР-а натам...

Тъй стартирах, чедо малък частен бизнес покрай кафеджиите пред Парламента, ама пустия бизнес за 40 дни много се разрастна и викам да взема пък да го разширя, семеен бизнес да направя. Почнах началото на юни с една масичка на Опашката на Коня, па виж сега - цяла сергия вече имам и двамата унуки помагат /временен преместваем обект била сергийката, викат/, че и онуй... как му викаха... асортимента де - се разшири, пък аз съм стара жена, непопдържана, с калпава пенсия, нямам сили веке, чадо...

Сега продавам на кафеджиите и други нещица, полезни за туй, дет му викат днес протест. 

Продавам им трикольори - малки, големи и още по-големи. Шъткам им готови плакати /унуките ги сглабят на компотера у дома/, маски с дупки на очите за онез там - провокаторите, че и червена боя у флакони, досущ кръв истинска, да се мацат по празните кратуни, уж ги налагала джандармерията... Даже кирки им продавам, чадо, да си къртят павета на воля и да ги замятат по депутатите, без да си скършат хубавия маникюр... Туй свирки, дрънкалки, тъпани и гайди, дудуци и вувузели - купуват, та се късат, като улави направо... При кафеджиите много ми се харчат тези дни и кафето /нищо, че е турско, на джезве варено/, айрянът, баничките, тутманикът, туй-онуй... Тез вагабонти даже, казват, се броели сами себе си, по празните кафени чашки и ги събирали след всяка баталия пред Парламента, ма туй за мен пак далавера. Минавам след тях, събирам ги, премивам ги, пък на другия ден, като се съберат и пак затворят движението у центъра, пак им ги препродавам барабар с турското кафе, тъй че не знам какво броят и как си хващат бройката, нещо не е наред цялата тази работа...

Чакай сега малко, че имам клиент, я кирка ще купи, яа кора яйца, я маска...

Тъй... и от тоя балама изкарах някой лев, ама 40 дни ми се увидяха направо, чадо, до ей тука на ми дойде... Далавера - далавера, ама не може все така... Стара съм, обезверена и уморена - като повечето народ по таз нашта измъчена българска земя...

Ма накрая ще им тегля на всички една майна, ще си скатая сергийката, ще им покажа среден пръст и на кафеджиите и на политиците и си отивам у дома във Видин, в Западналата България, дето вика унуката, там да чакам края. И моя, и на всичкото...

Камен Петров

Животът е бряг

                              

 "Achtung! Herr Petroff! Herr Kamen Petroff! Gekommen um der Polizei! Wiederholen…"

Лаещият от високоговорителите глас, който крещи името ми и ме приканва да се явя в полицейския пункт, ме кара инстинктивно да се присвия в убежището си до стената. Подсъзнателно ми напомня крясъците на нацистите в концлагерите от филми като "Списъкът на Шиндлер" или "Пианистът". В този миг към мен се устремява униформен полицай в пълно бойно снаряжение. Приисква ми се да изкрещя, да се скрия, да избягам… После се отпускам, осъзнавам се. Годината отново е 2013-та, а не 1942-ра. Не съм някъде в Аушвиц, а на тази луксозна аерогара на границата между Германия и Белгия. Ставам от спалния си чувал в ъгъла, посрещам униформеното ченге…  

Но - да започна отначало… Или поне някъде близо до началото…

Получих писмото на границата в Германия. Донесе ми го на летището същият този немски полицай, който в крайна сметка се оказа разбран човек. Всъщност, макар дотогава никога да не бях гледал "Терминал" на Спилбърг, живеех на ръба на тази граница с Белгия насред летището вече шести месец…

"Meine Damen und Herren, wurde die Lufthansa-Flug wegen schnee 22,30 stunden abgebrochen…"

Поредният отменен полет. Поредният среден пръст от страна на Съдбата. Едно просто съобщение по високоговорителя и ето ти куп семейни скандали, провалени бизнес срещи, закъсняла животоспасяваща медицинска грижа, пропаднали планове и ваканции, нерви, умора, безсъние… Малко сняг на пистата и иначе подредените шваби изпадат в паника, а "Луфтханза" се презастрахова както винаги. Интересно ми е да ги видя тези дойчовци у нас, когато навали сняг до кръста. Хората си карат някак колите по улиците, самолетите някак си летят, влаковете се движат /макар и с обичайното закъснение, при това студени/ - свикнали сме на всичко, ние - българите.

Да, обаче няма как да ги видя дойчовците у нас, не и сега, така, както съм се сврял като подгонен чуждоземен плъх с екзотичен тен и акцент насред това летище. Всъщност, от 6 месеца насам виждам родината си единствено такава, каквато я вижда CNN и я експонира на огромните плазмени екрани на телевизорите в луксозната чакалня. Това, което виждам, обаче ме плаши. Точно то ме кара все още да стоя тук. Виждам протести /за децата, за тока, за пенсионерите, за висшето образование, за природата/, виждам оставки, скандали, корупция, атентати, бетонирано море и планини, забрана на цигарите, забрана на Шенген, забрана на Англия… Почти съм забравил вече химна на републиката…

"Achtung! Gesucht verlorenen Jungen - erfüllt den Namen Max. Ich wiederhole... Gewünscht..."

Още един изгубен на този свят - в живота, в превода, на летището. Има ли значение? Всички сме изгубени в някаква степен - някои повече, някои по-малко. Ние сме новото изгубено поколение на Света, дори и без Гъртруд Стайн, без Ерата на джаза, без нелегалния алкохол и мафията… Нечии безотговорни родители са се запили във ВИП-зоната на летището в Дюселдорф и са загубили детето си, Макс… Ще го намерят, дисциплинирани хора са това германците… Чудя се обаче какво ли съм загубил аз самият през всичките тези 23 години на прехода и то безвъзвратно…

У дома, в България, 6 години карах такси. Половината - докато следвах, другата половина - след като се дипломирах с отличен успех. 3 години търсих работа по специалността си в четири града. Нищо. Никаква надежда. Така преди 6 месеца бях един млад безработен специалист без никакви ориентири пред себе си. Бях на 30 - първите 7 ме възпитаваха в ОНАЗИ система, останалите 23 ги прекарах в ПРЕХОДА. Оглеждах се и виждах наоколо само уплашени и обезверени хора, корупция и некадърност по върховете, мизерия на дъното, никаква перспектива, никакъв шанс. Изгубено поколение, при това поредното… И - ето ме тук. Спя като клошар, увит в спалния чувал в ъгъла между тоалетните и вендинг машините за кафе, закуски и безалкохолни. Тоалета си правя в същите тези тоалетни, храня се от надменното благоговение на тевтонските пътници на летището, от някоя и друга дребна услуга, която правя на персонала, от същите тези вендинг машини… 6 месеца… Вакуум… Безвъздушно пространство… Заклещен съм като топка за пинг-понг в мрежата на този летищен терминал…

И ето - един ден ченгето дойде и ме срита /образно казано/, после учтиво ми връчи писмото. Писмо като писмо, отдавна не бях виждал истинско в тези времена на електронната поща, но познах пощенските марки. На тях имаше трибагреник…

"Сине, татко ти се спомина внезапно. Взехме с кака ти добри пари за земите край Дунава, а и за апартамента в града. Ела си! Най-сетне можеш да си стъпиш на крака и да сбъднеш мечтите си… У дома… Целувам те - мама…"

"Achtung! Passagiere auf Flügen nach Varna an Klemme № 2 erscheinen…"

Сепвам се при звука на това така до болка познато име /Варна, морето, сините вълни… плажът, фестивалите, любов на пясъка…/, макар и изкривено до неузнаваемост от твърдия немски език, и вдигам унесен поглед.

С писмото от мама и с това "Варна" по високоговорителите в чакалнята, в мен се надигна като мощна вълна нещо, което мислех, че съм отхвърлил завинаги от себе си още преди всичките тези дълги, безкрайни, кошмарни месеци.

Поглеждам през панорамните прозорци, отвъд сипещия се февруарски сняг, където проблясват светлините на големия мегаполис на германо-белгийската граница. Там е всичко, към което съм се стремил през последните 6 години от живота си, за което съм мечтал през всичките 30 съзнателни години от живота си. Там, зад прозорците, на запад, са сбъднатите мечти, перспективите, реализацията, кариерата, парите, бъдещето…

После се извръщам след последния, наредил се на и без друго рехавата опашка пред гише №2, над което примигва светлинния надпис "Düsseldorf - Varna". Мислено проследявам полета на самолета над половин Европа. Виждам как каца на летището във Варна, как подскача по изпотрошения, тревясал бетон на пистата. Първоначално гледам през очите на цялата тази шепа германски туристи и виждам мизерията, занемарата, безпаричието, липсата на работа, просяците, клошарите и бездомните кучета, ченгетата, никакво бъдеще… После обаче дълбоко вътре в мен се отварят широко едни други очи - изконни, атавистични, изтъкани с памет очи, налети с родовата ми кръв, а те виждат и други неща…

Стоя така с писмото на мама в ръка насред жужащия многоезичен, космополитен, така европейски кошер на международното летище.

Стоя разкрачен между два свята.

Люшкам се насред бурното море между два бряга.

Накъде да поема?

Високоговорителят обаче този път мълчи…

Камен Петров

Звукът на тишината

• 
• Тази сутрин се събудих от гласовете на пеещите птички, кацнали на шумящите клони на дървото точно под прозореца на спалнята ми.
• Отдолу долиташе приглушеното потракване на приборите, докато мама приготвя закуската и си припяваше някаква стара мелодия.
• Полежах миг-два с вперени в тавана очи, а стенният часовник оглушително тиктакаше над главата ми.
• После се надигнах от леглото, пружината протяжно изскърца, а черният котарак се изсипа заедно с мен изпод завивките на пода с ядно мяукане.
• Докато ледените струйки на душа пронизително плющяха по голото ми тяло, си затананиках без да искам парчето, което се лееше от радиото в спалнята. Казваше се The Sound Of Silence, на Simon and Garfunkel.
• Вслушан в дразнещото дращене на старото бръснарско ножче по брадясалите си бузи, се запитах какъв ли ден ме очаква днес.
• Нямах понятие, затова повторих въпроса на глас, вслушан в собствените си думи: "Какъв ли ще е днешният ден?".
• Свих рамене, затворих с трясък прозореца срещу трелите на птичките и далечния лай на съседско куче, и затрополих шумно по стъпалата долу.
• Мама вече беше тръгнала на работа, но на котлона все още приятно цвъртеше любимата ми закуска - две рохки яйца на очи, тънки резенчета бекон и една препечена наденичка.
• Заблудена пчела жужеше объркано на прозоречното стъкло, на перваза напевно бръмчеше настолният вентилатор на мама и навяваше хладина и уют.
• Пуснах кафеварката и тя забълбука и заклокочи, изпускайки ароматни облачета от шуптяща пара.
• Един от пороците ми е силното черно горещо кафе, без което не мога да направя и крачка. Самодоказах си го за пореден път, когато в припряността си изтървах порцелановата чаша, която иззвънтя няколко пъти в плочките на пода и се разцепи на три парчета, а дръжката и остана да стърчи на едното от тях.
• Изпсувах непохватността си така поривисто, че собственият ми глас подразни ушите ми, после звънко се изсмях и си налях първото за деня кафе, което весело забълбука в чашата.
• Реших да не го вземам присърце, вече бях сигурен, че ме чака прекрасен ден, дори още преди да отворя скърцащата входна врата и да изляза в ослепителната слънчева светлина, заляла моравата, където с весел лай ме посрещна тромавият Роро.
• Свирнах му остро, той изскимтя нетърпеливо и тръгна редом до мен по тротоара, дращейки с нокти, където ни погълна мигновено уличният трафик.
• Воят на гумите по асфалта, форсираните двигатели, писъкът на спирачките и  надутите клаксони не успяха да ми развалят обаче настроението.
• Успях дори да чуя ревът на реактивните двигатели далеч преди да видя високо горе в безоблачното небе сребристото туловище на поредния прелитащ към близкото летище самолет.
• Отново си засвируках пронизително през зъби онова страхотно парче The Sound Of Silence, което не бях слушал от години, макар все пак да не посмях да затананикам текста, защото нямах вяра на гласа си, ама никак.
• - Здрасти чичо, как си? - звънливо ме закачи петгодишното момиченце на съседите, а аз само се засмях и му изпратих въздушна целувка /Мляс!/, преди двамата с Роро да завием зад ъгъла.
• Денят наистина беше специален и то не заради това, че днес навършвах 26 години, не дори заради прекрасната лятна утрин, вкусната закуска, любовта на мама, подскачащия в крак с мен Роро.
• Просто оглушах, когато бях едва на 8 години и според лекарите нямаше надежда за мен, а ето, че отново се наслаждавах на звука на тишината…
• 
  
• Камен Петров

Среща

Jesus, Jesus help me

I'm alone in this world

And a fucked up world it is too

Tell me, tell me the story

The one about eternity

And the way it's all gonna be

Wake up, wake up, dead man…

                             U2, "Wake up, dead man" 

Събудих се, потънал в лепкава пот.  Едва не затраках със зъби. 

Мамка му и сън!

Погледнах часовника на нощното шкафче.  Пет и двадесет сутринта. Събота.   Божичко!

Затворих очи и се опитах отново да заспя. Зловещият силует отново се прокрадна в червената пулсираща тъмнина зад стиснатите ми клепачи. Лъч неземна светлина пробяга по острието на косата и аз отново подскочих в мокрите чаршафи, квичейки от ужас.

Мамка му!  Мамка му!  МАМКА МУ!!!

Явно днес повече нямаше да се спи.  Единственият ми почивен ден,  по дяволите.  Жана тихичко похъркваше в своята половина на семейната спалня, размазала сипаничевия си нос във възглавницата.  Нея явно не я мъчеха кошмари.  Никога.

Изхлузих се неохотно изпод завивките в дрезгавината на ноемврийската предутрин. Сърцето ми още препускаше като обезумяло. Облякох се,  измих се надве-натри в ледената баня и изведох Сара два часа по-рано на традиционната сутрешна разходка. Нямаше нищо против.  Навън бръскаше противен леден дъждец.  Прииска ми се от­ново да се мушна в леглото до Жана, която в съня си излъчваше топлина като от доменна пещ. После пак се сетих за кошмара и ми се отщя. Подсвирнах на Сара и докато палех първата за деня    . цигара, закрачихме под ситния дъждец към парка.

Когато се върнахме в къщи час по-късно, Жана вече бе станала и приготвяше закуската.  Независимо дали бе делник или празник, винаги ставаше точно в шест. Селски навик, но си я обичах по своему. Бяхме женени от дванадесет години. Свикнахме един с друг.

Окачих мокрото яке на закачалката и потърсих с устни топлата и шия, докато Сара шумно се отърсваше от дъждовните капки в предверието, доволна  от необичайно дългата разходка.  Жана разсеяно подложи буза за целувка, после наля кафе в две чаши и седнахме на кухненската маса.  Запалих нова цигара с  още потрепващи пръсти.  Тя продължително ме изгледа.

-         Какво ти е? Не изглеждаш добре.

-         Не можах да спя...- отвърнах,  отбягвайки погледа и. Проклетата женска интуиция.

-         Цяла нощ се мяташе насън.

Въздъхнах:

     -  Сънувах скапан кошмар...  Изглеждаше направо като истински, мамка му!- почувствах се тъпо,  още докато го казвах.

Жана отново ме изгледа.  Отпи от кафето,

     -    Този път пък какво?

     -     Смъртта...

Тя повдигна вежди.  Умееше ги тези трикове, кучката.

-         Да, да… Смъртта…

-         Затова ли си толкова скапан? Приличаш на задник.

Кимнах:

-         Наистина беше ужасно, скъпа.

-         Хайде-хайде.  Така говореше и когато сънува как майка ти излива прокиснатото мляко пред кухненската врата.

-         Обаче баща ми на другата сутрин се подхлъзна на стъпалата и си счупи ключицата,  нали?- май започваше да ме втриса.

-         Все още не мога да схвана връзката. Ставаш параноичен.

Започнах да се впрягам.  Изкарах една наистина отвратителна нощ, а тя седнала да си прави гаргара с мен. Още повече прекрасно знаеше, че вярвам в тези неща. Сънищата ми винаги бяха толкова...  реалистични. Преброих до десет и внимателно рекох:

-         Направо не съм на себе си от сутринта.  Не знам какво да правя.

-         Трябва ли да правиш нещо?

Свих рамене.  Кафето ми изстиваше. Отвъд кухненския прозорец разръфаните  облаци се сгъстяваха. Валеше като из ведро и вече определено миришеше на сняг.  Потръпнах,  но не от студ.  Сара кротко дремеше, свита на кравай пред готварската печка. От време на време тихичко изскимтяваше насън,  И на мен ми се прииска да изскимтя.  Вместо това и разказах:

     -   Беше отвратително истински. Все едно наистина бях мъртъв. Седях си и кротко си пиех на бара, когато ТЯ влезе. С плаща, качулката и косата в костеливите и ръце.  Точно като по филмите.  Само очите и студено проблясваха изпод наметалото. Щом влезе, хлад скова цялото помещение; по бутилките се появи скреж. Само дето като че никой не Я забеляза. Никой! Продължаваха да си смучат бирата, да бистрят политиката и да закачат минаващите наоколо момичета. Само рижавият котарак на бармана настръхна и съскайки, се изниза през задната врата...- млъкнах за секунда, колкото да запаля нова цигара.  

Отново се бях разтреперал. Отне ми доста повече от секунда. Отпих от студеното кафе.  Жана мълчаливо ме наблюдаваше.  Нямаше вид като да е особено трогната.

-         Е, и?

-         Нищо.  Тоест, както и очаквах.  Тя не обърна внимание никому. Студените и очи бяха впити в мен. Подмами ме с костелив пръст като някое кутренце на улицата и просто каза:   "ДОЙДОХ ЗА ТЕБ,  Ч0ВЕЧЕ.  И БЕЗ НОМЕРА, А?!"... Беше точно полунощ, мамка му! Тогава усетих как животът си отива от мен, ама наистина, и...  и се събудих.  Събудих се...

Погледнах я.  Върна ми погледа бездушно.

-         Какво да правя, Жана?

-         Дегизирай се.- рече с безразличие тя след кратко мълчание.

 Не се подсмихна.  Не и пукаше, мамка и! Нито пък ми вярваше.

-         Какво?!

-         Дегизирай се.- тя вдигна рамене - Така Смъртта няма да те познае и ще можеш на спокойствие да си сънуваш следващия кошмар.

След което се надигна, изля утайката от кафето в мивката и излезе на пазар, изоставяйки ме насаме с кошмарите, страха и фобиите ми. Просто си излезе.

Денят ми мина като насън.  Имах чувството, че ще се задуша от напрежение.   Отстрани може и да изглежда глупаво, но аз вяр­вах в тези неща,  по дяволите.  Дванадесет часа по-късно обръснах главата си нула номер със самобръсначката, сложих си изкуствени мустаци и тъмни очила, и излязох в дъждовната нощ.  Минаваше осем и половина.  Жана бе отишла на гости на най-добрата си приятелка. Аз самият имах среща в девет в кварталната кръчма. Всяка събота се събирахме по стара традиция с приятели на карти и разпивка, далеч от жените. Нямаше как да пропусна тази вечер въпреки всичко.   Още по-малко пък ми се оставаше сам в къщи.  Не и днес.

Големият часовник над бара тъкмо отброяваше дванадесетия час след полунощ, когато вратата се отвори с трясък и заедно с ледения повей на вятъра вътре влетя Смъртта.  Изглеждаше вкисната. Взря се скептично в косата, сякаш се питаше дали няма да ръждяса след всичкия този дъжд. После с едри крачки се приближи до бара, потраквайки с твърде кокалестата дори за моя вкус фигура. Вкамених се въпреки дегизировката, пък не е като да не се бях постарал. Почти изтрезнях. Смъртта безцеремонно се настани на съседното столче.  Никой не и обръщаше и грам внимание.  Само рижият котарак настръхна, сякаш е видял призрак, изсъска и се изсули тихомълком през задната врата.  Барманът се приближи като хипнотизиран.  Взираше се някъде над лявото И рамо.

     -  ТРОЙНА ТЕКИЛА БЕЗ ЛИМОН.- нареди кисело Смъртта. 

Барманът вдървено сложи чашата пред НЕЯ. ТЯ е глътна без удоволствие на екс:

     -  ОЩЕ ЕДНО ОТ СЪЩОТО.

Взря се с пустите си очни кухини в стенния часовник, после ме посочи с костелив пръст и отбеляза свадливо:

     -  АКО ОНЗИ ТИП НЕ СИ ДОВЛЕЧЕ ХЪРБАВИЯ ЗАДНИК ДО ПЕТ МИНУТИ, ЩЕ  ПРИБЕРА  ТОЗИ  ТУК  ПЛЕШИВИЯ  С МУСТАЦИТЕ  И  ТЪМНИТЕ  ОЧИЛА,  МАМКА МУ...

Оригна се некултурно и глътна втората чаша. Припаднах.

Камен Петров

Тя и той...

“Отначало хората били хермафродити. Бог ги разделил на две половини – да се скитат по света и да се търсят. Любовта е копнеж по изгубената ни половинка”

Платон, “Пир”

Когато буците пръст затрополиха безутешно по капака на ковчега и, мъжът се олюля и едва не падна в бездънната паст на отворения гроб. Подпряха го двама от братовчедите му. Точно навреме.

- Смелост, приятелю!- рече му по-късно свещеникът, когато всичко вече беше безвъзвратно свършило – Животът продължава...

- Смелост? СМЕЛОСТ!? За какво ми говориш, попе? Тя е мъртва! Останах вдовец на 56 години. Какво ще правя отсега нататък с живота си?!

Часове след това, когато остана най-сетне сам в необичайно притихналия си дом, той се свлече на любимото си кресло срещу загасения телевизор, стиснал в ръка чаша коняк. Лексотанът, с който се беше тъпкал постоянно в последните 48 часа, го люлееше в измамните вълни на опиянението, но не му пукаше особено, че го смесва и с алкохол.

ТЯ БЕШЕ МЪРТВА!

Завинаги...

Взе с трепереща ръка от масичката снимката им, която си бяха правили през отдавна отминалото лято на брега на морето и се вгледа в нея с премрежени от сълзи очи. Господи! Толкова я обичаше. Толкова, толкова много...

От снимката го гледаше тя – косата и развята от морския бриз, очите и се синееха на фона на морето, дрехите прилягаха идеално към все още запазеното и женствено тяло. Беше красива. Беше... ЖИВА...

Той се разплака.

 Месец по късно (месец, изтъкан от дълги периоди на сълзливо самосъжаление, на постепенно отдръпване от страна на уморените от отчаянието му приятели, на самота и скръб), той отново се взря в старата снимка на брега на морето. Да. Това бяха те двамата. Все така влюбени един в друг дори и след 30 години брак. Всички им казваха: “О, така си приличате двамата! Направо сте родени един за друг. Като брат и сестра сте...”

Брат и сестра... Брат и сестра... БРАТ И СЕСТРА...

Взря се в снимката. Този път не се разплака. Изведнъж видя ЕДИНСТВЕНИЯ начин да бъде отново с нея. Отново да я има. Да я възкреси. Внезапно си даде сметка, че това не е невъзможно. Напротив! От него зависеше тя отново да живее за него, чрез него и в него. Завинаги! Тя можеше да се върне. О, да! И още как! Трябваше му само малко време, смелост, решителност и – разбира се – пари...

Той внимателно постави снимката на ниската масичка редом до поредната празна конячена чаша и се пресегна към телефона. Знаеше на кого точно трябва да позвъни. И го направи...

-          Сигурен ли сте, че искате точно това?- запита уморено докторът и се взря

изпитателно в него над рамките на бифокалните си очила.

-          Да, докторе.

-          Това е... хм... как да кажа – доста крайно решение.

-          Знам това.

-          И твърдо сте решили...

-          Да!

-          Знаете ли какво точно ви очаква? Продължителни и болезнени процедури.

Дискриминация на работното място. Презрението и неразбирането на околните – близки, колеги и приятели. Нов живот, пълен с неизвестни...

-          Да, знам.

-          Е... Добре тогава... Щом това е вашата воля...

-          Да. Това е!

За негова изненада, всичко продължи по-малко от шест месеца. Наистина имаше БОЛКА. Наистина имаше трудни моменти, в които се питаше дали все пак не е луд, за да прави ТОВА. Наистина беше шокиращо.

За него обаче всичко това нямаше особено значение.

Беше вече решил за себе си.

Щеше да се превърне в... НЕЯ.

Това беше.

Показа на докторите куп нейни снимки. Обясни им кое как иска да стане. Разказа им за нейните особени белези. Стигна дори до интимни крайности.

И се започна.

Той премина, стискайки зъби, без да каже дори “гък”, през всички процедури, операции и липосукции. Изтърпя мъжествено (ха-ха!)  оперативната промяна на пола, последвана от хормоналната клинична атака. Издържа на всички пластични интервенции по лицето, ръцете и гърдите си. Не се сломи под ехидните погледи на лекари, сестри и санитарки, както и от истерията на близките си.

Шест месеца по-късно го/я изписаха от болницата. Той/тя се качи в таксито и се прибра в тихия си дом. Отпусна се в любимото си кресло, наля си чаша коняк и отново взе снимката от отдавна отминалото лято. Повдигна предварително подготвеното огледало и се взря критично в новия си образ. Наистина се беше превърнал/а в НЕЯ. В образа му/и нямаше вече и грам прилика с предишното му/и мъжко “Аз”. Изглеждаше като една прилична на вид, дори доста секси 56-годишна домакиня. Господи, приличаше на НЕЯ самата като две капки вода!

Той/тя се отпусна назад доволен/на от видяното. Това беше. Беше го направил/а. Вече я имаше завинаги. Само тя. Цялата. Изцяло.

Опита се да се потопи в новопридобитите се женствени сетива. Опита се да си представи живота си занапред. Опита се да си спомни всички вълшебни моменти...

После се усети, че нещо му/и липсва.

Липсваше.

Липсваше.

Липсваше.

После проумя.

Липсваше и ТОЙ.

Мъжът на живота и.

Отново се разплака.

Този път обаче нямаше връщане назад.

Камен Петров

В Русе стъпи нова голяма верига магазини! /неПЛАТЕНА ПУБЛИКАЦИЯ/

Напук на кризата - правителствена, политическа и най-вече икономическа, тези дни гръмна новината, че в Русе стъпва нова голяма верига магазини. Веригата магазини носи името "Под наем" /за удобство на чуждестранните гости на най-европейския град на държавата - For Rent/... На всеки трети магазин в центъра на Русе вече виси рекламната им табела... Очевидно новата верига магазини няма ясно изразени предпочитания към локацията или пълната липса на такава. Табелите с марката "Под наем" /For Rent/ в Русе днес могат да се видят както в най-оживените райони в центъра на града, така и по страничните улички и дори в най-крайните квартали. Казват и по селата било същото. Де факто веригата била дори национална и с успех въртяла бизнеса из цялата страна.
На пазара в Русе навлизат, разбира се, и големи конкурентни вериги магазини, тъй като - нали - живеем в условия на свободен пазар и дива капиталистическа конкуренция, просто няма как. Веригите магазини "Продава се", "Ликвидация", "Акция", "Шоково намаление", "Тотална разпродажба" и прочее отдавна не са новост по русенските улици, макар да не са така силни в последните четири кризисни години, като водещата на пазара верига магазини под марката "Под наем" /For Rent/.
Има и аматьори в този бранш в Русе - това са по-малките вериги магазини "Магазинът се премести", "Магазинът фалира" и "Магазинът няма да работи" и дори "Бакалията фалира", но и техният бизнес напоследък върви доста добре и съдейки по рекламните табели с тези надписи по централните улици на Русе, дори процъфтява.

Иначе останалите по-тривиални магазини, с които сме свикнали още от близкото минало /във вериги или не, във фалит или не, в ликвидация или не/, все още дават някакви хилави признаци на живот, въпреки натиска на МОЛ-овете и хипермаркетите, макар и предимно на новия пазарен принцип "Очи пълни, ръце празни". Те са истинска загадка за чуждестранните наблюдатели и анализатори и са на път да бъдат обявени за малко икономическо чудо, по простата причина, че рафтовете им се огъват от стоки, но продавачките скучаят без работа /пият кафе с цигарка, оправят си грима, сърфират в интернет, чоплят семки/, по простата причина, че никой не купува. Факт е, че днес очите ни са пълни /със стоки/, а ръцете празни /откъм пари/, сиреч гледането все още е безплатно и общодостъпно, но сиренето, батко, е с пари. Затова в МОЛ-овете и магазините в Русе най-вече вървят лафове като "Перде кириз" или "Уиндоус шопинг". И двете значат едно и също, макар едното да е турцизъм откъм традициите на Капалъ Чарши, а другото да идва от страната на неограничените възможности - САЩ. И двете обаче чисто и просто обясняват феномена, че хората ходят, гледат през витрините изложените стоки и… не купуват.
Та, да си дойдем на думата.
Заради всички тези нови вериги и марки, днес в Русе улиците са оградени от празни магазини, мръсни витрини, които едва прикриват разхвърляни опаковки и забравена стока, разлепени табели с гореспоменатите престижни лога "Под наем" /For Rent/, "Продава се", "Ликвидация", "Тотална разпродажба" и прочее - едно истинско малко икономическо чудо, както вече споменахме. По неофициална информация, поне 80% от празните магазини в Русе са по централните „Александровска", "Борисова", "Николаевска”, "Цар Освободител", "Фердинанд", "Скобелев", където иначе се предполага да кипи /а и е кипяла навремето/ оживена търговска дейност, алъш-вериш и оборот, ако искаме пак да допрем до турцизмите и американизмите.
Дори с просто око е видно, че свободните търговски площи в центъра на Русе се увеличават буквално с всеки изминал ден. Толкова празни помещения с табели за отдаване под наем брокерите в града не помнят. Интересът към купуване или наемане на магазините е изключително слаб.

Тези, които изобщо търсят пък, са стреснати от високите цени. Собствениците от своя страна - като истински потомствени аристократи и реститути, не желаят да намалят наемите, а и в значителна част от случаите става въпрос за имоти, купени с кредит, който иска връщане. Друга причина за нарастващия дял на празните помещения за магазини /а и за офиси и заведения/ е фактът, че в Русе има прекалено много подобни имоти, а прекалено малко бизнес. Във всяка новопостроена сграда в града, а те не са малко - въпреки кризата, има поне по 3-4 магазина, които никой не иска да наеме или купи. Затова и често може да видите магазин за обувки на мястото на книжарница, а седмица по-късно магазин за цветя на мястото на същия този магазин за обувки, който после става по ред на номерата бръснарница, ателие за разкрасяване, месарница, бутик и пак… магазин за обувки… Преди да фалира окончателно, разбира се…
Заради всичко това, а и не само заради него, Русе е сериозен претендент в новата макро и микроикономическа игра, която върви напоследък по интернет форумите, и която носи името „Преброй празните магазини по стъргалата". Награди за победителите, разбира се, няма да има - криза е все пак, както вече подчертахме, затова пък ни утешава фактът, че най-сетне може в нещо отново да сме първи…
Така че, хора, приятели и съседи! Русенци!
Гласувайте за Русе - градът с най-много празни магазини в България!
Ние сме Номер Едно!

Камен Петров

Любовни замени

"Първата целувка е вълшебна, втората-интимна, а третата-просто така,

  След което просто събличаш момичето,"

                                                          Реймънд Чандлър "Дългото сбогуване"

Всичко започна някак на шега, преди да стане болезнено,

-        Искаш ли да спиш с Шийла?- запитах го сякаш между другото, докато алкохолната мъгла се бе спуснала върху нас, както всяка втора вечер в последните няколко седмици, откакто бяхме открили текила бара.

-        Ами, да.- отвърна той и разбрах, че ще го направи, копелето. Внезапно почувствах някаква сладка болка, която се разля от слабините към сърцето ми, а кожата на тила ми настръхна.  Беше три часът сутринта.

Изчукаха се. В това време аз висях над водката си в един бар на две пресечки от квартирата му и си представях болезнено ясно как го правеха.  Беше отвратително.

-        Тъпо беше.- каза ми той след това, докато отново запивахме в текила бара- Тя е фригидна. Нали знаеш, че никога не бих изчукал гадже на приятел? Но след като ти сам пожела...

-        Нямаше смисъл - замислено рече Шийла, докато лежахме облечени в леглото и в общежитието, а аз безполово галех ръката и - Въобще не си го представях така. По радиото звучи съвсем различно. Не е същото, по дяволите!

Той беше местна радиозвезда. Беше още бивш боксьор, поет, рокмузикант и безпътно копеле с два ужасяващи брака зад гърба си и куп оплетени връзки с радиослушателки, които не му носеха нищо.  Беше може би най-добрият в града. Дори преди да пристигна тук преди година в търсене на себе си, Шийла ми беше проглушила ушите с него.

И ето ме сега - самият аз вече съм журналист, пиша първата си книга, намърдвам се бавно, но сигурно в местния хайлайф. Най-известният педал в шоу бизнеса ме сваля и ме кани да журиран конкурсите му за мис еди коя си; работя в най-добрия градски вестник и най-слушаното регионално радио, пиша за две столични списания; ходя по изложби, концерти, пресконференции и коктейли; превръщам се в литературна курва...

С една дума преуспявам. Това обаче не ми помагаше особено. Затънал бях в една безнадеждна любовна връзка, в която всеки беше някой друг и всеки беше с някой друг, а се точеше вече пета година. Дори не правехме любов. Държахме си ръцете, пишехме стихове един на друг и страдахме. И ето, че се стигна дотам, в една прекрасна вечер в текила бара, да го запитам като извратен идиот:

-        Искаш ли да спиш с Шийла?

Искаше разбира се, копеле с копеле. Май всички наоколо го искаха. Изведнъж реших да и ги дам. Всичките до един. Всеки, до който успея да се докопам...  и се окажеше, че не е обратен. Щяха да я чукат заради мен, а аз да мастурбирам чувствата си, докато не откача, не се убедя, че е курва или не се оженя за нея.  Бях тотално превъртял.

В разрез с професионалната етика, използвах връзките си на журналист.  Обадих се на барабаниста на една от посредствените местни рок групи, който се мислеше за голям музикант, бунтар и любовник.  Няколко пъти зад гърба ми я беше извеждал по рок клубовете.  Беше тъпо копеле.

-        Искаш ли да спиш с Шийла?- запитах го.

Направиха го в моята квартира /барабанистът наскоро го бяха изритали от общежитието и той ловко демонстрираше с това неподчинението си към системата, пред малолетните си обожателки, които го зяпаха в устата, всеки път, щом я отвореше/.

Докато го правеха, аз стоях заключен в банята и плачех, мастурбирайки.  Бяха по-шумни от стадо маймуни, мамка му.

-        Огън парче, мой човек!- светна ме след като свършиха барабанистът и шумно се изхрачи под масата в луксозното заведение, където го бях завел - Умира си за анален секс - опитай някой път. Ще ти хареса.

-        Много е груб. - сподели същата нощ Шийла, докато седяхме в стаята и пред телевизора, и се правехме, че гледаме филма. Даваха "Истински романс"- Напомня ми на бившето ми гадже - щангиста. Мисли си, че е достатъчно да те насини от мачакане, да те врътне в две-три пози и да ти пробие матката от лашкане, преди да свърши и да захърка. Виж къде ме ухапа.

Следващия си го харесах в бара под Университета. Стори ми се, че го гледа похотливо, запитах я, тя отрече и се реших. Беше висок, мургав задник с широки рамене под хавайската ризка, квадратна брадичка, небрежни къдри и проблясващи в чувствена многозначителна усмивка едри зъби, тип Освалдо Риос. Точно като за нея. Номера му взех от сервитьорката.

-        Искаш ли да спиш с Шийла?- попитах реторично.

Бавиха се близо пет часа. Щях да припадна, й в най-добрата си форма едва надскачах двучасов секс. Почувствах се зле.

-        Мда...- примлясна мечтателно Освалдо, щом се срещнахме на другата сутрин на чаша капучино и портокалов сок:  аз - смачкан и посърнал, с торбички под очите след безсънната нощ; той - сякаш току що е взел освежителен душ и е готов за следващите пет часа здраво чукане. Поръча по един малък Балънтайнс, нали аз черпех - Сладко гадженце, пич. Само да не ми се правеше на много умна. Не и трябва. Има си задник един път.  Цялата я изрисувах с устни, знаеш. Сладурче!

-        Лигльо.- заключи мрачно Шийла, когато се осмелих перверзно да повдигна въпроса - Цяла нощ ме близа, все едно съм сладолед на клечка. Как смяташ, дали петингът е купон? По едно време без малко да помисля, че освен един език, си няма нищо друго.

И рулетката се завъртя. Превърнах се в ловец с бурен сексуален живот от втора линия. Дебнех я и щом забележех, че проявява интерес към някого /мамка му!/, мигновено го свалях вместо нея. Изчукахме един перспективен студент-медик, черен манекен от Нигерия, който симулираше следване в България /"Прекалено му е голям, скъпи.  Болеше ме."/, новозабогатяла мутричка с три коли, нашумял актьор от Младежкия театър, двама полузащитници от местния футболен отбор,  популярен инструктор по бодибилдинг.

Превърнах се в сянка на самия себе си.  Отслабнах със седем килограма. Спрях да се храня. Само се наливах по баровете наоколо, докато нейде в съседство поредното копеле изживяваше вместо мен сексуалните ми фантазии с Шийла, и копнеех за мига, в който ще науча как е минал сеанса, колко време, по какъв начин, колко пъти... Сърцето ми се обливаше в кръв, което бе необяснимо за мен при положение, че бях в постоянна ерекция.

Мазохистичното воайорство ми се отразяваше зле. Накрая започнах да се изчерпвам. Вече не виждах подходящи обекти наоколо. Ето как една вечер се оказах в същия текила бар с брат и, с когото излизахме от време на време.  Реших да потърся помощ от него.

-        Искаш ли да спиш с Шийла?- отроних.

Помислих, че ще ме удари. Погледна ме с широко отворени очи и се приведе към мен. Изстинах.

-        Да!- прошепна той и очите му заблестяха - Отдавна... Само че... откъде знаеш?

Убедих я, макар и трудно. Седях в края на леглото, докато го правеха и държах ръката и. Свършиха четири пъти.

Същата вечер брат и се обеси на рамката на прозореца в стаята на общежитието.

Седя върху кофата за боклук в банята и, и пуша цигара от цигара. Не ми е леко. Май стигнах до задънена улица. Нещата отидоха прекалено далеч. Гледам извития и в чувствена дъга гол гръб и замислено изпускам дима. Той се издига в тясното помещение и лази в мътни дипли по огледалото,  Освалдо беше прав, мамка му: има страхотен задник. Вече втори час го разучавам - така, откровено предлагащ ми се, като никога досега, на една ръка разстояние, както се казва.  Но тръпката я няма. Всичко свърши.

Когато брат и се обеси, я удавих в тоалетната чиния. Не беше трудно - толкова е крехка. Изпитах най-зашеметяващия оргазъм в живота си, докато го правех. Главата и още плува във водата, косата и се стеле по плочките. По шантавия принцип на скачените съдове е подгизнала вече цялата и е потъмняла така, както когато през лятото излизаща зъзнеща от морето и се хвърляше в прегръдките ми; в посинелите и колене се е събрала малка проблясваща локвичка. Прилича на сълза. Гола е. Започна да ми става мъчно. Изглежда все още я обичам.

Запалих нова цигара.

Не трябваше да го прави и с брат си, кучката.  Не е много редно, нали? Всичко друго бих преглътнал, само не и това. Ето докъде ме докара, кучка извратена.

Докато пушех вглъбено, се замислих какво ли ще стане със сексуалния ми живот от тук нататък. Чудно, наистина. Май съм на път да стана моногамен.

Досмеша ме и се поусмихнах. Лекичко.

Все пак в стаята има мъртвец.

Камен Петров

Червена светлина

 Висяхме на ъгъла заедно с Боби - колегата ми, както на всяко четно число от месеца по това време на деня, и се опитвахме да се наместим безуспешно малко по-удобно за дългото висене в патрулката.

Ченгета сме и двамата и то от години, но тъй и не свикнахме с чакането.

Вечерта се изнизваше покрай нас, а беше едва началото на дежурството. Пушех цигара и зяпах безцелно събуждащия се по булеварда на града нощен живот, а Боби дъвчеше поредната си кифличка със сирене, ръсейки трохи навсякъде, и зяпаше голите гърди на мадамите в някакво списание.

Замислих се за живота си и дали изобщо има някакъв смисъл. Бях завършил гимназия, после полицейското, след това веднага ме взеха на работа като патрулиращ полицай и ето ме сега тук - в тази патрулна кола, с един друг неудачник с униформа и без личен живот като мен, който само чакаше да свърши поредното дежурство и да докрета някак до края на месеца за фиша със заплатата.

-         Как мислиш, приятел, едрогърдите мадами ли са по-секси или тези с малките гърди?- запита ме, дъвчейки, Боби, и облепи с влажни трохи предното стъкло на патрулката.

-         Всякак, само да не ми създават проблеми на дежурство.- запалих нова цигара и отпих от отдавна изстиналото кафе в пластмасовата чашка от подложката на арматурното табло.

-         Ъхъ…- съгласи се разсеяно Боби и продължи със заниманията си. От опит знаех, че продължи така с часове, докато мен все нещо ме гнетеше, винаги някакво дълбоко спотаено в мен безпокойство не ми даваше мира и ме държеше нащрек. Червената светлина на напрежението и неудоволетворените амбиции, мислех си, но пък - кой знае - можеше и да не е така.

Ужасно ми се прииска да тегля една майна на разпоредбите и да пусна тайно стереото в колата с надеждата да хвана някоя хубава стара песен, но знаех, че не бива - трябваше да сме нащрек за повикване по радиоуредбата, което в професия като нашата можеше да се случи във всеки един момент. И повярвайте ми - винаги ставаше в най-неподходящия.

Отпуснах леко облегалката на седалката назад, бутнах фуражката на темето си и понечих да се поотпусна, за да минава по-леко времето, после посегнах отново за пакета с цигарите.

Запалих, хвърлих клечката през отворения прозорец навън и тогава сивкавото Ауди прехвърча на метри от нас и се загуби, свирейки с гумите си, зад близкия ъгъл.

-         Мамка му!- изревахме в синхрон с Боби, който изтърва нахапаната кифличка на пода и се втренчи в радара.

-         Колко?- запитах го съвсем излишно, докато бързах да запаля мотора, защото и с прости очи беше видно, че откачалката фучи из центъра на града поне със 120 километра в час.

-         138 километра в час при ограничение от 50, копелето му мръсно.- изруга отново Боби, а аз подкарах директно на втора след нарушителя.

Вече завивах зад ъгъла, когато радиото се обади, само за да ни съобщи диспечера, че Ауди сив металик е минал с близо 140 километра в час край патрула в съседния квартал.

-         Поемаме го. Няма проблем. Накъде отива?- рязко изграчи в слушалката Боби, който винаги приема нещата много лично.

-         На север по крайбрежния булевард.- отговори диспечера и аз надух едновременно и газта и сирената.

Няколко минути и десетина километра по-късно видяхме Аудито далеч пред нас, точно, когато прелиташе с ужасяваща скорост на поредния червен светофар. Казвам "пореден" защото за това кратко време от централата ни бяха докладвали, че нарушителят е успял да отвее още три наши патрулки и да пресече точно четири пъти на червено. Истинско чудо беше, че до момента не се е стигнало до някой трагичен инцидент. Градът тепърва се разбуждаше и оживяваше за началото на нощния купон, улиците се изпълваха с народ. Натиснах още по-силно газта.

Летяхме със 140 километра в час с риск самите ние да предизвикаме катастрофа, но онзи отпред не изоставаше. Сигурен бях, че вижда червените светлини на буркана и чува сирената, копелето, но явно въобще не му пукаше.

       - Тоя задник сигурно е натъпкан с амфетамини.- изскърца със зъби Боби, сякаш прочел мислите ми.

В този миг изскърцах и аз, само че със спирачките, защото внезапно Аудито направи пълен ляв завой и - без видимо да намали скоростта си - влезе със свирещи гуми в паркинга на Областната болница, слава Богу, почти празен в този вечерен час.

После копелето наби спирачки и потъна на бегом във входа на болницата, без дори да угаси двигателя.

С Боби го последвахме задъхани, но онзи не беше вече във фоайето. Хвърлих се към медицинската сестра, която дремеше на регистратурата, докато колегата запъхтяно докладваше за ситуацията по радиостанцията.

      - Един мъж току що влезе тук. Със светла риза и сиви панталони. Бързаше. В коя стая отиде?- излаях в облещената физиономия на сестрата.

Тя се пресегна, без да гледа, към компютъра, натисна два-три бутона на клавиатурата, после ме фокусира през диоптрите на очилата си.

-         В стая №5 на третия етаж. В Интензивното отделение.

Понечих да хукна към асансьора, а Боби вече почти ме беше изпреварил, когато сестрата додаде:

     -  В момента лекарите изключват животоспасяващата апаратура на четиригодишната му дъщеричка. Онази лампичка, нали знаете, премигващата червена светлина, вече няма да свети… Горкичкото от пет месеца е в кома…

Спрях се и се помъчих внимателно да затворя устата си, която кой знае кога и как се беше раззинала от само себе си. Погледнах към Боби, застинал с пръст върху бутона за повикване на асансьора, после отново се извърнах към сестрата и почти чух как вратът ми болезнено изскърца.

       - Добре… Благодаря ви… И извинявайте… Всички обвинения падат…- рекох уморено и двамата си излязохме.

Подкарах безмълвно патрулката обратно към поста си на кръстовището. Карах бавно. И много внимавах за червените светлини на светофарите. Имах чувството, че само те още ме държат жив.

В един момент червеното неизменно започваше да примигва, после изчезваше, от което ме присвиваше остро някъде под лъжичката, светваше жълто, после зелено и аз отново започвах да пъпля напред по улицата, до следващия светофар. И до следващото червено. А в главата ми се въртеше постоянно размазаният образ на онази стая на третия етаж на болницата, силуетът на мъничко телце, притихнал под завивката и червената светлина, онази така важна, тревожна и неизбежна червена светлина на апаратурата до леглото, която премигваше ли, премигваше…

А после просто угасна…

Камен Петров

Сливане

На Све

Поспри за миг

Или за ден

И непрестанно ме обичай

Прави ме вечно променен

И вечно ти във мен се вричай

Помни за миг

Или за ден

Че съм напълно твой, изцяло

Че щом видях те, в миг смутен,

Се опознах, в теб мое огледало,

В което моите мечти

Се сбъдват във секунда всяка

В което виждам се, а ти

Си моя, твой съм аз, но чакам

Да дойде миг и дойде ден,

Когато просто сред мечти

Ще се прегърнем и съвсем

Ще бъдеш аз, ще бъда ти…

Честита четвърта годишнина, Све, моя любов. Благодаря ти, че успяваш да видиш в мен това, което аз не успявам да видя, и да изтърпиш онова, което аз не успявам да изтърпя. Това за мен са 4 мечтани години - излюбени, изстрадани, наши си. Обичам те, май дори това слабо стихче /което не е никаква поезиа, а опит за обяснение в любов/, някак успява да го каже, май. Пък ти заслужаваш и много повече. Твоят Камо

Кръводарителски център или Комарът - начин на употреба

Живея в най-големия кръводарителски център в обединена Европа.

Нарича се Русе.

Но…

Нека започнем отначало.

Нека ви се представя.

Къде ми остана доброто възпитание?!

Казвам се Питър Стоун.

Роден съм през 1969 година в Мейн, САЩ, в семейството на потомствени хотелиери и ресторантьори от Нова Англия. Охолният живот обаче не беше за бунтар по душа като мен, така че започнах отрано да скитам по света, воден от любопитството си, хобитата си, намирането на препитание и сюжети, както и търсенето на любовта. Любовта  открих случайно в интернет и тя ме отведе не къде да е, а в България, в Русе.

Иначе казано - както ще разберете - в най-големия кръводарителски център в обединена Европа…

Пристигнах тук с ведра душа, носен на крилете на любовта.

Местните ми се видяха благоразположени, ракията - пивка.

Купих рухнала къща на брега на река Дунав, видяла по-добри времена през далечната 1902 година, когато е била построена, както гласеше надписът над входната врата, потегнах я и вече си представях безоблачното бъдеще с любимата, седнали на верандата с изглед към реката с по чаша студено питие в ръка.

Да, ама не. За бъдещето не знам, но настоящето се оказа облачно. В смисъл, още първата вечер, когато приседнахме с любимата на верандата, за да се порадваме на майския залез над реката на по чаша ледена биричка, ни връхлетяха облаци… от комари.

И така продължи цялото лято. Както и следващото, и по-следващото.

Комарите връхлитаха отвсякъде, а спасение не дебнеше отникъде.

Общинарите дори се похвалиха, че това лято били 100 пъти повече от миналото.

В началото ми беше даже смешно. Пляскахме се по вратовете, голите ръце и крака, подскачахме на един крак, ръкомахахме като луди, за да прогоним гадините и се смеехме.

После постепенно спрях да се смея.

Жилеха гадовете!

Вярно, от време на време по крайдунавската ни улица минаваха някакви пикапи и разпръскваха бяла мъгла, от която ме избиваше на кихане. Комарите обаче не се даваха, дори не кихнаха след поредното обгазяване.

Опитах всичко - електрически приспособления, които се включват в контакта, прословутите спирали, факли и горящи пръчици, аерозоли и кремове, дори насадих леха босилек по цялата ограда. След това насадих още канела, рицин, розмарин, лимонова трева, кедър, мента, лавандула, мащерка, бахар, соя и чесън, така че градината ни заприлича на джунглата от "Рамбо 5". Дори се опитах да развъдя популация от водни кончета, които - казват - били единственият естествен враг на комара, но уви - комарите изпапаха и тях. Копелетата бяха прекалено жилави и хитри, не случайно могат да се похвалят с 95 милиона години еволюция за разлика от нас.

И… Нищо!

Освен, че цяло лято набивахме салата от домати с моцарела и босилек, и всичките ни манджи ухаеха на индийска, средиземноморска и гръцка кухня в едно, а бюджетът ми за антикомарни средства или т.нар. репеленти, застрашително набъбна, нищо друго не се случи. Комарите си бяха все така тук, бръмчаха по цяла нощ дразнещо из спалнята, хапеха ни в банята, докато се къпем, покриваха ни от глава до пети всеки път, щом слезехме до реката на пикник, за риба или просто на плаж, изскачаха из храсти, треви, дървета, мочурища, иззад пердетата и тоалетното казанче.

И жужаха, жужаха, жужаха.

И жилеха, жилеха, жилеха.

А и един Господ знае какви ли зарази разнасяха… За всеки случай, ежедневно се оглеждахме за признаци на малария, западнонилска треска, денге, калифорнийски енцефалит, тахиня, лимфоцитарен хореоменингит, чигунгуня, западен енцефаломиелит, треска "Синдбис" и жълта треска, но слава Богу, размина ни се явно. 

Казват, че само женските комари хапят, а мъжките се хранят с цветен прашец. Друг път! Тези да ми ги разправят на шапката, както казват тук, в България.

Казват и че край Камчия и Нил имало по-големи и кръвожадни комари. Не им вярвам.

Единствената ми утеха беше само тази, че тук се въдеше май само един от всичките 3500 вида комари по света, но и това не беше кой знае колко голяма далавера за хронично нахапаното ми дупе.

Писна ми! Писах на общината, писах до Народното събрание и до Брюксел, мислех да пиша и на Папата, но се отказах. Не знаех вече какво да правя, а кръвта изтичаше от вените ми, изсмуквана със садистично постоянство от пълчищата, които явно нямаха край, нито им пукаше за някакво си третиране и обгазяване.

Дори спрях да се смея на вицове като този, каквито новите ми русенски приятели ми разказваха с десетки при пристигането ми. Преценете сами защо: "Един комар отишъл на разходка. Върнал се. Приятелите му го попитали: Как беше? Ами, интересно - отвърнал комарът - Всички ми ръкопляскаха...". Виждате, не е смешно. Просто и ние денонощно ръкопляскаме на комарите, през цялото време, през цялото лято, всяко лято. Един съсед ме светна на номер, с който да се спасим от комарите. "Комшу Питър, рече съседът, вечер преди лягане светни всички крушки вкъщи, отвори вратите и прозорците, и като влязат всички комари, затвори ги вътре, а вие с жената легнете да спите на терасата". Да бе, викам си, само това оставаше, да се дам сам на тепсия на отсрещните, румънските комари, които - казват - били по-големи, кръвожадни и по-коварни дори от нашите.

Като вчера помня онази топла неделна привечер, когато два комара, големи като врабчета, отнесоха филията ми с хляб от масата, тъкмо когато се канех да я намажа с майонеза, и отлетяха бръмчейки нанякъде. Един от новите ми приятели ми беше разказвал как комар отмъкнал новородено котенце от моравата му и тогава не повярвах, сега обаче загрях каква е истината.

Любимата ми започна да ми се вижда некрасива, цялата покрита с розови плюски от нажиленото, с разранени лице, ръце и крака там, където се е чесала ожесточено след поредното ухапване, нервозна и с тикове.

Усещах, че от постоянното кръвопускане от страна на проклетите малки хвъркати вампири започнах да заслабвам, ставах анемичен, апатичен и градът, реката и хората не ми се виждаха вече така дружелюбни, красиви и обещаващи като в началото, а ракията вече не я пиех, а мажех с нея нажиленото.

Едва сега започнах да проумявам напълно иначе идиотския местен идиом "Жив ме изядоха!".

Накрая, заради всичко това, романтичната ми връзка се разпадна, едва напъпилият ми местен шовинизъм съвсем угасна, продадох къщата, купих си билет за дома и си взех завинаги сбогом с този град, тази река, тази сбъркана държава, иначе казано - най-големия кръводарителски център в обединена Европа.

Преди да се кача на самолета обаче щателно се изкъпах от глава до пети и дезинфекцирах дрехите и багажа си, да не би случайно да пренеса яйца, ларви или пупи на русенски комари в родните САЩ и да предизвикам екологична катастрофа в Северна Америка…

Записа Камен Петров

Право на глас…

 Измина седмица от злощастните и злополучни предсрочни парламентарни избори. Някои спечелиха, някои загубиха, президентът вече определи и дата за свикването на новото Народно събрание. Някои гласуваха на 12 май, някои - не. Аз съм от последните. Имам предвид и в двете категории - хем загубих, хем не можах да се вредя да гласувам, че да вдигна поне малко пустата му никаква избирателна активност. Не че не исках да дам вота си, да използвам конституционното си право на глас, напротив. Вярно - не знаех ЗА КОГО, щото то настана една такава селска мешавица, ама знаех че трябва и знаех СРЕЩУ КОГО.

Настана денят, слънце изгрее, предизборни плакати обсипаха европейския град.

Взех душ, теглих една контра, навлякох новите си /секънд хенд/ дрехи и тръгнах към изборната секция с лична карта в джоба и електорален трепет в душата.

Да, ама на стъпалата ме спря тъмен субект с табелка "Застъпник" на ревера, дръпна ме настрани и ми тикна 50 кинта в малкото джобче на дънките.

- Не гласувай!- изсъска в ухото ми - Да бойкотираме вота!

После изчезна.

Изчезнах и аз към близкото барче. Изпих две-три бързи водки, налети в кафяна чаша заради временно въведения по изборите сух режим, и платени от рушвета, после изчаках типа да се разкара и пак се запътих към заветната урна.

Там ме пресрещна друг тъмен субект с табелка "Застъпник" на ревера, дръпна ме настрани и ми тикна 50 кинта в джобчето.

- Гласувай с номер еди кой си!- изсъска в ухото ми - Само така шъ съ упрайм!

После изчезна.

Изчезнах и аз във вече любимото предизборно барче, да обърна още две-три бързи и да премисля. Премислих и пак тръгнах на зиг-заг към секцията, но от водките ли, от калпавата инфраструктура ли, изкълчих си глезена. Как да е, криво-ляво се добрах до входа, но там - изненада! - нямаше подстъп за инвалиди. Все пак двама едри мъжаги с табелки "Застъпник" на ревера /слава Богу, не бяха от онези - "моите"/, ме завлякоха някак пред урната.

Тъкмо ми дойде реда /то не че имаше опашка/, и се скапа ксероксът.

Застъпниците масово се изнесоха пред изборната секция да пушат и да скучаят, а електоратът остана тъпо да виси. Една баба припадна. Някакви зашляпаха карти. Час и половина дойде техник и закърпи ксероксът.

Дойде и моят ред най-сетне да взема в ръце жадуваната бюлетина… Такава обаче, оказа се, просто нямаше. "Бюлетините свършиха", обяви злорадо някой и застъпниците масово се изнесоха да пушат и скучаят, а електоратът остана тъпо да виси. Роди се бебе. В тъмната стаичка се завихри кратък семеен скандал. По едно време се появи функционер и довлече два чувала прясно отпечатани бюлетини.

Пак се наредих на опашката и тъкмо ми вземаха вече данните от личната карта, една от застъпничките вдигна звънящия си телефон, слуша за малко, после пребледня, подбели очи и изквича: "В изборната секция имало поставена бомба!". Този пък се изнесохме всички вкупом - и застъпници, и електорат - хем на бегом, и останахме навън да пушим, докато ченгетата и пожарникарите направят оглед, ама по-далеч, да не вземе все пак нещо наистина да гръмне.

Не гръмна, тъй че за пореден път се наредих на опашката.

Редът ми дойде, но заедно с него дойде и един небеизвестен кандидат-депутат, а с него и куп журналя с камери, фотоапарати, диктофони и касетофони. Заплющяха светкавици и въпроси, кандидатът за всенародна любов се пъчеше и дрънкаше заучени фрази, а в тарапаната някой ми пъхна в дланта някакво картонче с късметче. Изтрих го с надеждата отдолу да излезе печалба някой и друг лев, защото съвсем го бяхме закъсали с жената и затова гласувахме, но се показа само номерът на бюлетина еди коя си. За нея даже не ми бяха мушнали петдесетак.

Хвърлих я на земята и целеустремено пристъпих напред, протягайки личната си карта към застъпничката, като осъден на смърт към палача. Палачът обаче само си погледна часовника и удари кепенците: "Съжалявам, но изборният ден приключи. Опитайте си късмета отново след 4 години!". После застъпниците ни избутаха дружно навън, а на вратата се разминахме с едни яки момчета с кожени сака, които отвориха урните, извадиха бюлетините и им устроиха импровизирано аутодафе. После отново напълниха урните от натъпканите чували с надписи "MADE IN KOSTINBROD", отново запечатаха прозрачните кутии и опрашиха с мръсна газ с два черни джипа, от тези големите.

Та така. По-късно научих кой спечелил, кой загубил, кой патки пасе. Беше ми изглежда все тая, попретръпнал съм вече явно на всичко. Сега обикалям и късам предизборните-следизборни плакати на разни партии, които ми плащат на парче без трудов договор за тази работа, защото - казват - глобата била от 1000 до 5000 лева, ако не си почистиш навреме партийната агитация от дуварите, а това по закон трябвало да стане още в сряда, пък днес е събота.

А и отдавна вече нямаме воля за нищо...

Камен Петров