Трудно се живее в тази държава

Трудно ми е да живея в тази държава.
Днес тръгнах с бронираната лимузина и охраната към морето, едва стигнах.
Моя авер, премиерчето, каза, че построил магистрали навсякъде.
Не е много вярно.
Още някъде след Правец пропаднахме в някаква яма на току що построен и ремонтиран участък, наложи се момчетата от НСО да наемат багер, алпинисти и кучета водачи, че да ни изтеглят.
На едната мадама в лимузината, която не ми е съпруга, балдъза, тъща, майка или баба, ама не е и Корнелия Нинова, и гръмна неочаквано силикона на 124-тия километър, наложи се да викаме д-р Енчев с хеликоптер, но как да е, продължихме с остатъка от харема от миски.
На половината път ми звънят, багерите погрешно разринали някакви дюни в Камчия, изравнили Иракли и бастисали Корал. Пак.
Викам - абе, сине майчин, аз защо ти плащам министерска заплата, насипи там някоя и друга нова дюна, засей изчезнали видове, закупени по интернет, подкупи един-двама кмета още, че да ми е мирна главата.
То аман и Черноморието, аман и сезона.
Сега разбирам, че дори било шумно там след 10 вечерта, как се живее така?
Не бяха къмпинги, не бяха палатки, не беше Васко Гюров. Вдигай там още няколко хотела, залей с бетон и ще мирясат. Баба им само на Корал и Иракли си е пекла непраните гащи и все на палатка по морето е ходила, баси.
Доган поне демонстрира присъствие на Росенец и ТЕЦ Варна, не ги пороби, не ги заграби, само присъства, мирна му е главата на човека, умен човек, евала. Моите само проблеми бе.
Друскам се в бронираната лимузина по магистралата на Боко и псувам, щото неравно, разбито, дупки - уискито ми се разлива, силиконките им се разместват циците, на мен ченето пет пъти ми падна и гела от косата ми отиде на кино.
Каква е тая държава бе, какво е това чудо?!
На море отивам, на почивка, цял курорт ми построиха апапите през ошфорките за има-няма месец - вчера беше някакво диво и девствено, днес е бетон, красота и джакузита, само Митю Пищова и Мишо Шамара ги няма, направо като риби ще ги поря като стигна, ако стигна.
Обаче само проблеми.
Некви майки протестират за некви деца.
Некви пешеходци протестират за некви катастрофи.
Некви ченгета протестират за некви заплати.
Некви медии, некупени още, протестират за некви апартаменти ли кво ли.
Скоро ще почнат за тока, учителските заплати, бездомните животни, правителството, плажовете и пенсиите да протестират.
Аман!
Трудно се живее в тази държава, ама не мога всеки ден да печеля от тотото и Националната лотария, че все някак да преживявам.
Затова си трая.
Уискито ми се разлива, цици се пръскат, шефа на охраната ми на предната седалка пак е с бъбречна криза, ама кво да правим. Това е положението.
Такава ни е държавата, такъв ни е животът, даже аз не мога да се оправя.
Справяме се някак си дори без минималната работна заплата.
Шефът на охраната по едно време, като му се пооправиха бъбреците от лашкането по магистралата на Бойко, вика - бе да не загубим и наесен изборите, както почти ги загубихме за Европата последния път, затова се тревожа, бате?
Викам - споко, бе бияч, да не ти е Костинброд това, взети са те, тия избори, нямаш грижи, дреми там.
Оня ден даже питах една братушка, и той от нашите, газпром, мазпром, не го знам на него пък ква точно му е далаверата - защо така, бе друзя?
И той вика - вот тебе!
И показва едно нещо с пръсти, дето даже на малкия си син съм му забранил да го показва, ма мисля, прав е човекът, руснак е той, древен народ, мъдър, всичко знаят тези братушки.
Макар, че аз не съм от тях, како Сийке...

Клада

Do unto others as they have done unto you
But what in the hell is this world coming to?
Blow the universe into nothingness
Nuclear warfare shall lay us to rest
Fight fire with fire, Ending is near
Fight fire with fire, Bursting with fear
We all shall die
Time is like a fuse, short and burning fast
Armageddon is here, like said in the past
Soon to fill our lungs the hot winds of death
The gods are laughing, so take your last breath

                                             Metallica, "Fight Fire With Fire"

Обичам да изгарям хора.
Обичам как се пръскат в адската жега очните ябълки и очите изтичат по бузите, цвъртящи, пукащи се, сълзящи в нечовешкия пек на кладата.
Да, аз съм инквизитор.
Просто това ми е работата.
Работа като работа, а и добре плащат. Не е по-различна от тази на бирника, на палача, ковчежника или шута например. Освен това е доста по-безопасна от тяхната.
Другата основна разлика е може би тази, че моята работа е пълна с въображение, да въображение, не се смейте. Така е.
Всеки път, щом някой от тези нещастници възседне огнената глада, моя е задачата и моя отговорността шоуто да бъде пълно, за да си заслужа надника /плюс кисело българско мляко за опасен труд/, както и да бъдат максимално задоволени зяпачите – баровците, които ми осигуряват поръчките и хляба, а и тълпата парии, която всеки път адски се кефи на огнените ефекти и писъците на жертвата, все едно не купонясват насред Средновековието, а са някъде през 21 век на концерт на „Рамщайн“.
Колеги разказват, че купонът бил най-як, когато изпекли Джордано Бруно и онази мадама Жана Д’Арк, но не вярвам.
Виждал съм и по-пикантни човешки приношения.

...

Ама че ден!
Шантав ден, откачен.
Мирише ми и това е. Дано само на мен да ми мирише.
Вони на бензин. О, да! На какво ли иначе да вони, хаха, на трева ли?
Често се чудя къде отиде този град. Къде отидоха тези хора. Какво изобщо стана с нас.
Аз съм едно просто провинциално ченге и не знам какъв е този атавизъм, към който вонята на бензин ме подтиква винаги, макар да не съм активен шофьор и да нямам кола, дори не съм бензинджия и не бачкам на бензиностанция. Ченге съм, както вече споменах.
Въпреки това, в дни като този, когато вонята на бензин, пържено месо и опърлени коси изпълват цялото ми същество /а някакви нечовешки писъци се носят наоколо/, сядам и пиша безсмъртна поезия. Ето и последния ми /засега/ шедьовър:

Протестни павета

Протестни павета политат в небето,
В душите върлува пожар.
И бързо помита на силните дните,
Присвити зад тъмен дувар.
По зли магистрали – разбити и стари,
Тълпи се подтиснат народ,
И с жълти павета, протестни павета,
Громи сиво-чер октопод.
Гори барикада пред сивата сграда –
Единство и сила в едно.
Надеждата стара с надеждата млада
Облъхват човек и народ.
На пяната дните обаче помита
Протест и надежда, и гняв.
Остават мечтите, макар и прикрити
Във своя гняв величав.
След туй по площади, по улици, сгради
Внезапно избухва пожар.
И хората-факли горят безпощадно,
И сочат ни пътя в нощта.
След тях на площада остава грамада
И цвете блести във нощта.
Защото мечтите са живи и впити
Дълбоко във наште сърца.
Защото сме хора и пъплим нагоре
На хали и бури напук.
Не бягаме вече и с наште предтечи
Все още сме силни и тук.
Защото земята е силна и свята,
И всички сме нейни чеда.
Над Пирин и Рила кръвта ни е скрила
На нашия род вечността.

Силно, а? Добра работа. Всъщност ужасно некадърна.
Написах я, за да „уловя духа на времето“.
Е, нищо не улових, освен – да ме прощават дамите и естетите от СЕМ – дядовия.
Като всяко едно чудо тук у нас, и това с протестите, барикадите, самозапалванията и прочее отшумя за три дни. Продажните медии изсмукаха от трагедиите на хората всичко, което можаха да изсмучат и да вдигнат тиражите, после г забравиха и отново се върнаха към Азис и Риана, към лошото време и конфликта в Украйна, към цената на пилешкото и свинския грип, към наводненията и намаленията, към Ислямска държава и изцепките в Народното събрание, амин.
Дадох си сметка, че не моята поезия е слаба, макар да съм едно просто ченге, калпави са ни времената. Калпави са ни и управниците, макар и да ми дават хляба в ръцете. Калпави са и хората наоколо, които търпят като идиоти да ги доят, да ги манипулират, да им подхвърлят милостиня във вид на заплати, с които ги държат единствено на ръба на екзистенц минимума, нищо друго.
Протестите отшумяха. Труповете на самозапалилите се изстинаха. Емиграцията набира сили. Общинарите във Варна решиха да направят от Грамадата от камъни пред сградата си, посветена на Пламен, някаква кичозна, нищо незначеща статуйка, вечен огън или някаква друга подобна дивотия, която да омаловажи всичко – и мечти, и саможертва, и патриотизъм – завинаги.

...

Понякога си лежа, удобно изтегнат на дивана пред плазмата у дома, пийвам си биричка, мезя с луканка и внезапно получавам просветления... видения... реминисценции... каквото и да е това...
Вече споменах – провинциално ченге съм, а и неиздаван поет, но често ми се струва в мигове на непонятно поне за мен просветление ,че в един друг живот и в едно друго време съм бил различен. Струва ми се, че съм бил...инквизитор. Да – инквизитор през Средновековието. Аз съм бил този, който е поднасял горящата факла към кладата, на която после са се пържили в името на една или друга идея мислители, учени, философи, еретици, набедени за магьосници, длъжници към някой благородник, тъщата на шефа, инакомислещите...
Усещам някак си дълбоко вътре в себе си, че като че ли оттогава досега нищо в това отношение не се е променило. Камъните по грамадите са същите, кладите – и те. Както и преди, така и днес, управниците са лапали и са мачкали народа, а народът е скотясвал, забягвал в странство, надигал несмел глас за протест, палил се е, бесил се е, скачал е от високо /навремето от камбанариите на църквите, а днес от високите етажи на разкапващите се панелни блокове/.
Точно в такива моменти, разплут с бира в ръка на дивана пред телевизора у дома, често и доста сериозно си мисля, че изход няма, няма и бъдеще, както навремето са пеели онези пишлемета от „Секс пистълс“, повечето от тях вече покойници. Често планирам да събера пари за 4-5 литра бензин /добре, че тези дни цените на горивото паднаха/, да се затътря, понесъл отчаянието си, безверието си и цялата печал на света, пред някоя институция, и да си драсна клечката. Все ще намеря някой кибрит или запалка, нищо че съм непушач.
Знам обаче, че не ми стиска. Знам, че ще продължа да се опитвам да спасявам хората-факли по протести и митинги в настоящия си живот, както и да разпалвам кладите под краката на различните в атавистичните си спомени. Знам и, че тази двойнственост е нездрава и в един момент ще ме докара до психиатрията, вместо до огъня на изкуплението или поне до Терминал 2 на Софийското летище.
Мисля, че това, което все още ме крепи, е конформизмът и премиите, които получавам като униформено ченге, за да удържам поривите за свобода на хората по митингите.
И ще ги удържам, това е.
А кладите уви – с мен или без мен – така или иначе, никога няма да загаснат...

                                     

40 дни: Протестната далавера на баба Свобода

Ко кайш, баби? По-силно викай, че от крясъците на кафеджиите прад Парламента нищо не чувам.

Какво искаш? Знаменце, маска, камък, яйце, домат?

Нищо, кайш?! Че как тъй нищо?

Аз съм тук да въртя алъш-вериш с кафеджиите, не да се намирам на приказка... То и без туй тез протести са една голяма далавера, що покрай тях да не завъртя и аз една малка, моя си, викам си и ей ме на...

А, от джурналята, кайш, си бил, вестникар. От РусИ, а?. Ми, убаво...

Аз съм от Видин, баби, от Западналата България, както викат унуките. Баба Свобода ми викат. Отворила съм тука на жълтия калдаръм зад Опашката на Коня таз сергийка от има-няма 40 дни, амин, да изкарам някой лев покрай кафеджиите пред Парламента, чадо, че немотията голяма извън таз пуста столица, дет все растяла, пък не стареела - не като мен, баби...

Иначе туй - БСП-та, ДПС-та, СДС-та, ФБР-та и останалата дивотия, виж, не отбирам много-много от нея. Иначе за герберите знам туй-онуй, щото у дома у градинката насаждах чат-пат гербери, ама нещо много оклюмаха и се разсъхнаха напоследък, за нищо ги не бива, чадо, затуй спирам им кранчето и на тях...

Както вика унуката... чакай да си извадя бележката и очилата аз... Та вика унуката, тука тъй журналята като теб всеки ден показват "красотата" на туй, дет му викат, "протест" и сърцати революционери някакви в Софията, пък нас от провинцията кучета ни яли... София не е България, чедо, ама и България въобще не е София... Унуката вика - чакай да зачета -че по някаква там оперативна програма „Региони в растеж” Софията ще прилапа 600 милиона, пък Пловдив, Варна, Бургас, Русе, Стара Загора, Велико Търново, Плевен и Благоевград ще получат трохи, за нашия Видин да не говорим - оттам вече се разбягаха и клошарите и бездомните пседа, баби...

Чак ви се чудя на акъла на вас от РусИ, как траете още тази работа и като защо не фъргате и вий там домати по кметството ли, по областната ли, по не знам какво, докато софиянци хем папат всичките пари, облаги и магистрали, хем стачкуват тук всеки божи ден - за кой дявол, да им се чудиш на пипето и на тях...

Вий само се вдигнете там покрай Дунава и веднага ще отворя един филиал на сергийката, да захранвам, дето има една дума, местната русенска дававера покрай мойта...

Та затуй ви се чудя на вас в РусИ що си трайте и нищо не прайте. Имате си даже Статуя на Свободата, пък тука тъй на - на жълтия калдъръм пред "Съединението прави силата" изонзи ден една такава "свобода" се беше разпищолила и си вееше циците пред всички, че уж народа водела... Затуй наред с другите нещица, дето ги продавам от сергийката на кафеджиите, вече продавам и сутиени, че Свободата да си покрие срамотиите следващия път, щото - нали - то ясно кой кого води и кой кого яха на тез пусти протести...

Абе, пусти-непусти, поне изкарвам за хяба и киселото мляко покрай тях, че то пенсията ми колкото за Бог да прости, Баби... Кафеджиите и хулиганите вече 40 дни си правят ей тука на разни флашмоби, харлем шейки, хепънинги-мепънинги и не знам кви дивотии, че чак на цирк и театро мяза, не на протест някакъв, докато в същото време държавата цикли, а аз си въртя далаверката със сергийката, де да ида...

Ей на кво продавам - сам виж, чедо...

С домати и яйца започнах търговийката пред Парламента, щото нали модерно да ги фъргат кафеджиите по политиците напоследък. Пък и у Видинско изкупните цени и на доматите, и на яйцата паднаха даже по-бърже, отколкото Фидосова изпадна от Парламента...

И камъни им продавам на завалиите - автентични, истински, от крепостта Баба Вида дето се къртят от неподдържането, щото гледам - копат тук павета, не стига материала да мятат по Народното събрание и мерцедесите. Скоро, викам си, като на Шипка и телата на падналите ще замятат, та тъй - камъни домъкнах с влака, макар че то от Видин до София един влак, един път - да не ти разправям - тоз Дунав мост 2 нахалост го направиха - никой не ще да си троши ТИР-а натам...

Тъй стартирах, чедо малък частен бизнес покрай кафеджиите пред Парламента, ама пустия бизнес за 40 дни много се разрастна и викам да взема пък да го разширя, семеен бизнес да направя. Почнах началото на юни с една масичка на Опашката на Коня, па виж сега - цяла сергия вече имам и двамата унуки помагат /временен преместваем обект била сергийката, викат/, че и онуй... как му викаха... асортимента де - се разшири, пък аз съм стара жена, непопдържана, с калпава пенсия, нямам сили веке, чадо...

Сега продавам на кафеджиите и други нещица, полезни за туй, дет му викат днес протест. 

Продавам им трикольори - малки, големи и още по-големи. Шъткам им готови плакати /унуките ги сглабят на компотера у дома/, маски с дупки на очите за онез там - провокаторите, че и червена боя у флакони, досущ кръв истинска, да се мацат по празните кратуни, уж ги налагала джандармерията... Даже кирки им продавам, чадо, да си къртят павета на воля и да ги замятат по депутатите, без да си скършат хубавия маникюр... Туй свирки, дрънкалки, тъпани и гайди, дудуци и вувузели - купуват, та се късат, като улави направо... При кафеджиите много ми се харчат тези дни и кафето /нищо, че е турско, на джезве варено/, айрянът, баничките, тутманикът, туй-онуй... Тез вагабонти даже, казват, се броели сами себе си, по празните кафени чашки и ги събирали след всяка баталия пред Парламента, ма туй за мен пак далавера. Минавам след тях, събирам ги, премивам ги, пък на другия ден, като се съберат и пак затворят движението у центъра, пак им ги препродавам барабар с турското кафе, тъй че не знам какво броят и как си хващат бройката, нещо не е наред цялата тази работа...

Чакай сега малко, че имам клиент, я кирка ще купи, яа кора яйца, я маска...

Тъй... и от тоя балама изкарах някой лев, ама 40 дни ми се увидяха направо, чадо, до ей тука на ми дойде... Далавера - далавера, ама не може все така... Стара съм, обезверена и уморена - като повечето народ по таз нашта измъчена българска земя...

Ма накрая ще им тегля на всички една майна, ще си скатая сергийката, ще им покажа среден пръст и на кафеджиите и на политиците и си отивам у дома във Видин, в Западналата България, дето вика унуката, там да чакам края. И моя, и на всичкото...

Камен Петров

Хроника на протестите ми

Ден първи

Събрахме се има-няма къмто 5000 души на улицата. Навсякъде наоколо се виждаха притеснени униформени ченгета, а цивилните не се виждаха, освен ако не тарашеха тоя-оня за проверка на личната карта, но и те сигурно са били притеснени. Виж на журналистите не им пукаше много-много, снимаха и ни завираха микрофоните си в лицето. Бях се натоварил като хималайски шерп с: трикольор размер метър на два и с прът три метра, вувузел, съдийска свирка, мегафон, кречетало, плакат с обиден за управляващите надпис, миньорска лампа на главата, два галона бира и два спрея за всеки случай.

 Патриотичните песни гърмяха от караоке уредбата из центрума, а народът скандираше "Оставка!", "Мафия!" и "Победа!" като на футболен меч, чак стъклата на общината се тресяха, за наш огромен кеф. Кметът обаче не се показа. Затова пък успях да забия протестиращо гадже с плакат "Много сме - силни сме!". Прибрах се капнал, но доволен, даже успях да се видя в късните новини по телевизията, красив съм, мама му стара! Ще ги разбием тия корумпирани управляващи и монополистите, тва е.

Ден пети

Може би щото се падна неделя, че и национален празник, на сборния пункт на протеста дойдоха в уречения час има-няма 300 човека. Униформените ченгета се поотпуснаха, като ни видяха колко сме, смятам, че и цивилните са го давали по-леко. Журналистите започнаха да пушат цигара от цигара и да чакат дали случайно няма да стане нещо интересно. В първия момент, като отивах натам, се зарадвах, защото улиците на града бяха пълни с хора с цветя и знамена, но едно аверче от протестиращите ме светна, че това било за празника, не за протеста, та ми развали настроението. Този път не се бях направил на товарно магаре и взех само едно по-малогабаритно знаме, съдийската свирка, плакат формат А5 с обиден за управляващите надпис и два галона бира, да не ми тежи. Пак слушахме възрожденски песни и пак скандирахме, но този път се раздрънчаха само белезниците на конвоиращите ни полицаи. Кметът пак не се показа. И от журналята не съм доволен, щото репортажът по телевизията беше натикан между други два - за коленето на някакво селско прасе и за бездомните кучета, че и беше по-къс и от двата, а мен изобщо не ме показаха. И гадже не забих. Мамка им управляващи и монополисти!

Ден четиринадесети

Мислех, че само БФС, Светия синод, политическите партии и агитките се цепят, ама нанай. За днес в един и същи час, но на две различни места в двата края на града, обявиха два различни протеста. Скъсах си маратонките да търча от единия на другия и обратно, а гърлото ми се продра от крещене, укане, скандиране и припяване на "Шуми Марица". Добре че този път бях само с портативно трикольорче, съдийската свирка, бележка с обиден за управляващите надпис, забодена с безопасна игла на ревера ми и два галона бира, та не се претрепах съвсем. За разлика от мен, ченгетата и журналята вече не си даваха много зор, щото явно нещо бяха попретръпнали, та се бяха разделили на две групи като по-хитри и не хвърчаха наляво-надясно към двете групи протестиращи. Пак пяхме, викахме и скандирахме, ама тоя път не се раздрънчаха дори жълтите стотинки в джоба ми, дето ми бяха останали. Кметът съвсем не се показа. Гадже пак не забих, но за сметка на това мен се опита да ме забие някакъв протестиращ с тъничък гласец педал "Елат с нас!". Не ме показаха и по телевизията, щото даваха футболен мач. Баси управлението, баси монопола…

Ден двадесет и седми

Днес протестът, слава Богу, пак е само един. За сметка на това обаче заради студа ли, заради някоя сапунка ли, за какво ли, ченгетата и журналята бяха повече от протестиращите, което от друга страна беше добре, щото цивилните агенти изпъкваха отдалеч, както викаше баща ми, като цирей на ханъмски задник. Този път се бях направо увил със знамето, щото ми тракаха зъбите от бахъра, та не носех нищо друго, освен два галона бира, а обидния за управляващите надпис си го бях надраскал с маркер на ръката.

Понеже бяхме малцина на брой, малко ни досрамя да надуваме музиката и само тихичко си скандирахме по време на шествието до общината, ама съвсем тихо, щото някви яки бичмета още предния път ни гледаха на лошо, че дигаме шум, докато си пият кафето по барчетата. Може би и затова нищо не задрънча този път, пък и нямах вече пукната стотинка в джоба, кво да дрънне? Само една засукана протестираща мадама с плакат "Национализирайте монополите!" ми дрънна един шамар като и се пуснах, оказа се, че е омъжена за един от лидерите на протеста, добре, че не ме дрънна и той, че знамето му беше бая голямо, с голям сап. Кметът никакъв не се показа, дори се чу слух, че бил на лов в това време, ама не повярвах. Като се прибрах, даже не пуснах телевизора, пък и вече ми бяха спрели тока. Това ако е управление, това ако е монопол, аз се неща…

Ден тридесет и първи

Събрахме се и се огледахме критично, всичките трима. Бездомно куче ни позяпа известно време, почеса се с крак, препика един стълб и се запиля по свои си работи. Площадът ми се видя голям и чужд, а спасение не дебнеше отникъде. Сградата на общината се извисяваше зловеща, сива и огромна над нас и приличаше повече на зандан. Наоколо по барчетата тарикатите и кифлите си пиеха кафето и си лафеха по джиесемите. Ченгетата - и униформени, и цивилни, открито скучаеха, журналята - колкото бяха останали - и те. Нямаше музика, нямаше знамена и плакати, нямаше скандирания. Тишина. Спогледахме се. "Имаш ли карти, брат?", рече единият от протестиращите, дето го знаех от вече има-няма месец протести. "Ъхъ. Че как! Не ми излизат от джоба", отвърнах, а и истина си беше. "Ми дай да ударим едно каре!". Озърнах се, после пак се спогледахме, всичките трима протестиращи. "Ама един не стига, бе приятел", рекох гузно и ми стана едно самотно такова и беззащитно някак си. В този момент високо горе с трясък се отвори прозорец и кметът започна да ръкомаха като луд: "Чакайте, бе, идвам за карето! Чакайте бе, свои хора сме, наши хора!". После наистина взе, че дотърча. Кво да правим, придърпахме по едно от разбитите павета и кошчета на площада, извадихме картите и галоните бира и зацакахме на вързано един белот с киртици, а ония кибици, мамка им - ченгетата и журналистите, се примъкнаха в кръг около нас и зазяпаха с интерес играта на протестиращи и управници…

Камен Петров

Игра на думи между /екс/правителство и народ…

Тъкмо да наченем фаталната 2013 година и да изплуваме из мътилката на Новогодишния махмурлук и изпаднахме в поредната трудна Ситуация.

Правителството на ГЕРБ, подгонено от гнева народен, най-сетне подаде оставка, като един, водени от Вожда, като една истинска стройна Организация.

Бившият вече премиер този път не можа както винаги в последните четири години да се възползва адекватно от телевизионната Цифровизация.

Така че кабинетът обяви неочаквана дори за президента Капитулация.

Най-малкото, поне що се отнася до корелативната двойка правителство-народ, това показва елементарна липса на Комуникация.

Целият народ е изпаднал заради недалновидността на политиците в крайно състояние на Фрустрация.

За това обаче на нито една церемония, като "Оскар"-ите например, никой няма да ни даде Номинация.

Конфронтация, Стагнация, политическа Констипация, Национализация, Приватизация, Пробация, Инфлация, Девалвация…

В резултат на акта на бившия премиер затихна и почти спря да работи държавната Администрация.

Всички партии една срещу друга, както и всички партии срещу народа и обратно влязоха в тотална Конфронтация.

Всичко тръгна, а може би не, от поредната позволена от държавата Монополизация.

А според мнозина това ще доведе, ако вече не е, до поредната за народа ни Колонизация.

Всичко това, което ни се струпва, като сметките за ток и парно например, са във вреда на всеки един от нас като редови граждани на републиката, показва дори елементарна Калкулация.

Това показва и реакцията на хората, протестите на които тези дни достигнаха своята Еманация.

Светът отново ни припозна в централните си новини, но както винаги - не с добро, а с поредната ни международна Излагация.

В същото време политици и обикновени хора се опитват да достигнат в името на оцеляването си все пак до някаква поне елементарна Адаптация.

Въпреки това, политическата криза и протестите очевидно още дълго ще продължават своята Градация.

Всички се надяват, че на президента на републиката все пак ще му стигнат силите за съобразена с конституцията животоспасяваща Операция.

Възползвайки се от статуквото, партии, партийки и граждански сдружения искат за целите си тотална Оторизация.

Очакваме скоро протестите на хората или наглостта на политиците да достигнат своята Кулминация.

В това време обаче страната ни както винаги остава извън всякаква Класация.

Най-много ставащото у нас съвсем да уплаши Европа и света и да изпаднем в международна Изолация.

В същото време все повече млади и кадърни хора ще бягат навън в търсене на Реализация.

Некадърната държавност и липсата на политика продължават от 23 години да бележат причините за намаляващата ни Популация.

Политолозите се надяват да не се стигне дотам в един момент съвсем да изчезнем като Нация.

Към момента политическата зима и смешният плач доминират, а всички прогнози за бъдещите избори можем просто да ги пуснем в най-близката Канализация.

Единственият изход е може би политическият ни елит, доколкото го има, най-сетне да изживее своята граждански осъзната  Еманципация.

В противен случай и поредното правителство, както и поредното поколение българи ще си останат насред кризата, посред прехода, в нищото и ще си отидат като другите преди тях, без никаква Грация.

Всичко останало е просто - думи.

Камен Петров