В Русе стъпи нова голяма верига магазини! /неПЛАТЕНА ПУБЛИКАЦИЯ/

Напук на кризата - правителствена, политическа и най-вече икономическа, тези дни гръмна новината, че в Русе стъпва нова голяма верига магазини. Веригата магазини носи името "Под наем" /за удобство на чуждестранните гости на най-европейския град на държавата - For Rent/... На всеки трети магазин в центъра на Русе вече виси рекламната им табела... Очевидно новата верига магазини няма ясно изразени предпочитания към локацията или пълната липса на такава. Табелите с марката "Под наем" /For Rent/ в Русе днес могат да се видят както в най-оживените райони в центъра на града, така и по страничните улички и дори в най-крайните квартали. Казват и по селата било същото. Де факто веригата била дори национална и с успех въртяла бизнеса из цялата страна.
На пазара в Русе навлизат, разбира се, и големи конкурентни вериги магазини, тъй като - нали - живеем в условия на свободен пазар и дива капиталистическа конкуренция, просто няма как. Веригите магазини "Продава се", "Ликвидация", "Акция", "Шоково намаление", "Тотална разпродажба" и прочее отдавна не са новост по русенските улици, макар да не са така силни в последните четири кризисни години, като водещата на пазара верига магазини под марката "Под наем" /For Rent/.
Има и аматьори в този бранш в Русе - това са по-малките вериги магазини "Магазинът се премести", "Магазинът фалира" и "Магазинът няма да работи" и дори "Бакалията фалира", но и техният бизнес напоследък върви доста добре и съдейки по рекламните табели с тези надписи по централните улици на Русе, дори процъфтява.

Иначе останалите по-тривиални магазини, с които сме свикнали още от близкото минало /във вериги или не, във фалит или не, в ликвидация или не/, все още дават някакви хилави признаци на живот, въпреки натиска на МОЛ-овете и хипермаркетите, макар и предимно на новия пазарен принцип "Очи пълни, ръце празни". Те са истинска загадка за чуждестранните наблюдатели и анализатори и са на път да бъдат обявени за малко икономическо чудо, по простата причина, че рафтовете им се огъват от стоки, но продавачките скучаят без работа /пият кафе с цигарка, оправят си грима, сърфират в интернет, чоплят семки/, по простата причина, че никой не купува. Факт е, че днес очите ни са пълни /със стоки/, а ръцете празни /откъм пари/, сиреч гледането все още е безплатно и общодостъпно, но сиренето, батко, е с пари. Затова в МОЛ-овете и магазините в Русе най-вече вървят лафове като "Перде кириз" или "Уиндоус шопинг". И двете значат едно и също, макар едното да е турцизъм откъм традициите на Капалъ Чарши, а другото да идва от страната на неограничените възможности - САЩ. И двете обаче чисто и просто обясняват феномена, че хората ходят, гледат през витрините изложените стоки и… не купуват.
Та, да си дойдем на думата.
Заради всички тези нови вериги и марки, днес в Русе улиците са оградени от празни магазини, мръсни витрини, които едва прикриват разхвърляни опаковки и забравена стока, разлепени табели с гореспоменатите престижни лога "Под наем" /For Rent/, "Продава се", "Ликвидация", "Тотална разпродажба" и прочее - едно истинско малко икономическо чудо, както вече споменахме. По неофициална информация, поне 80% от празните магазини в Русе са по централните „Александровска", "Борисова", "Николаевска”, "Цар Освободител", "Фердинанд", "Скобелев", където иначе се предполага да кипи /а и е кипяла навремето/ оживена търговска дейност, алъш-вериш и оборот, ако искаме пак да допрем до турцизмите и американизмите.
Дори с просто око е видно, че свободните търговски площи в центъра на Русе се увеличават буквално с всеки изминал ден. Толкова празни помещения с табели за отдаване под наем брокерите в града не помнят. Интересът към купуване или наемане на магазините е изключително слаб.

Тези, които изобщо търсят пък, са стреснати от високите цени. Собствениците от своя страна - като истински потомствени аристократи и реститути, не желаят да намалят наемите, а и в значителна част от случаите става въпрос за имоти, купени с кредит, който иска връщане. Друга причина за нарастващия дял на празните помещения за магазини /а и за офиси и заведения/ е фактът, че в Русе има прекалено много подобни имоти, а прекалено малко бизнес. Във всяка новопостроена сграда в града, а те не са малко - въпреки кризата, има поне по 3-4 магазина, които никой не иска да наеме или купи. Затова и често може да видите магазин за обувки на мястото на книжарница, а седмица по-късно магазин за цветя на мястото на същия този магазин за обувки, който после става по ред на номерата бръснарница, ателие за разкрасяване, месарница, бутик и пак… магазин за обувки… Преди да фалира окончателно, разбира се…
Заради всичко това, а и не само заради него, Русе е сериозен претендент в новата макро и микроикономическа игра, която върви напоследък по интернет форумите, и която носи името „Преброй празните магазини по стъргалата". Награди за победителите, разбира се, няма да има - криза е все пак, както вече подчертахме, затова пък ни утешава фактът, че най-сетне може в нещо отново да сме първи…
Така че, хора, приятели и съседи! Русенци!
Гласувайте за Русе - градът с най-много празни магазини в България!
Ние сме Номер Едно!

Камен Петров

Влакче на ужасите насред кризата

(Репортаж за “Дейли мирър”, юни 2084 година)

“Лейдис енд джентълмен! Дамен унд херен! Госпожи и господа! Добре дошли в най-голямото, реалистично и невъобразимо влакче на ужасите в света! Добре дошли в нашия атракцион! В идните седем дни на гостуването си вие ще видите уникални неща, които няма да забравите никога...” Високоговорителите, монтирани в четирите ъгъла на луксозния вагон на влакчето най-сетне замълчаха и човек вече можеше да остане насаме с мислите си. Настаних се удобно на ергономичното кресло и се загледах в нерадостната картинка отвън, докато стюардът поставяше на масичката пред мен блюдо с апетитни хапки и чаша добре изстудено шампанско. Казвам се Джейсън Мастерсън, на 42 години, от Манчестър. Работя като кореспондент на свободна практика към вестник “Дейли мирър” и едно-две географски списания. Вярно, че от това милионер нямаше да стана, но си струваше заради пътуванията по цял свят и добрите командировъчни. Освен това журналистическата карта ми отваряше много врати, а и яденето, пиенето и жените си ги биваше. Току що бях пристигнал в наистина най-големия атракцион на века – Влакчето на ужасите, наричано до скоро България. Простираше се на площ от 111 000 кв.км., имаше близо 12 милиона статисти, разделени на три основни етнически групи – българи, цигани и турци. Други 3 милиона бяха емигрирали на Запад в последните 50 години, където страната усилено бе изнасяла мозъци и обслужващ персонал – келнери, проститутки, просяци, джебчии, сводници.  Маршрутът минаваше през двата големи мегаполиса София/Пловдив и Варна/Бургас, през няколко планински вериги, едно море, множество реки е стотици изоставени селца и градчета, както и през лагерите на номадите-рокери, разбира се. Струваше си парите, определено. Гледката през прозореца обаче поне за в момента – половин час след преминаването на границата през основната река на атракциона – Дунав, не беше нещо особено. Руини на малки градчета и селца, запустели ниви и изсечени гори, безрадостно небе над безрадостна земя, изоставения преди 30 години силует на доскорошния четвърти по големина град в страната - Русе. Очаквах скоро някаква тръпка, за да си изкарам все пак парите от вестника. “Лейдис енд джентълмен! Дамен унд херен! Госпожи и господа! Вдясно от нас остават руините на Русе – доскоро четвъртия по големина град в бившата страна България, люлка на европейската цивилизация тук, средище на будни интелектуалци и индустриалци... В момента е забележителност единствено благодарение на остров Белене, където са заточени и изолирани по политически причини цигани, турци, евреи, арменци, хомосексуалисти и спинозни... След час ще минем с нашето Влакче на ужасите транзит през острова... Моля, следвайте инструкциите за безопасност! Никакви контакти със заточените! Никаква храна, подхвърляна от купетата! Никакви снимки!...” Русе. Помнех това име от учебниците по история, а и бях намерил някои интересни факти за него в интернет. Градът отдавна бе напуснат от жителите си, подгонени от азотните обгазявания от страна на ограмните фабрики по брега на Дунава на територията на съседна Румъния, от глада и безработицата. Това всъщност беше съдбата на всички по-малки градчета и селца, които замирали и се преливали постепенно в по-големите градове, докато днес – през 2084 година, в атракциона бяха останали само двата основни мегаполиса – София/Пловдив и Варна/Бургас. Останалото бе пущинак, пресечен от блестящата двойна линия на релсите на Влакчето на ужасите, осеян с високите вишки на въоръжената охрана по трасето. Само в по-отдалечените пущинаци се издигаха импровизираните лагери на номадите-рокери, които отказваха да се включат в играта и участваха в нея по свои правила...

В този момент се чуха изстрели и откъм близката борова гора към нас стремглаво се втурнаха с невероятен лев стотина лъскави мотоциклета, окичени по невъзможен начин с животински кожи, опашки и рога, с шипове и вериги, с блестящи капси и кожени седла. Възседналите ги мъже стискаха в ръце автоматично оръжие, с което ожесточено стреляха по Влакчето на ужасите. На часа обаче им отвърна убийственият огън на тежко въоръжената охрана, наредена пред 5 километра по вишките край трасето. Оставяйки няколко десетки трупа и димящи развалини от мотоциклети, останките от бандата се изплъзнаха от стрелбата и отново се скриха в покрайнините на горичката. Сякаш напук на всичко, гостите на атракциона спокойно си пиеха питиетата и наблюдаваха схватката през прозорците на купето. Влакчето на ужасите естествено беше блиндирано и рокерите-номади го знаеха, но това не пречеше да го нападат ожесточено всеки път, когато им се отдадеше възможност, за радост на туристите. Само час по-късно композицията профуча по стоманения мост, който щеше да ни отведе до резервата, наречен Белене. Мизерия, злост, нищета, смърт... Въобще грозна картинка. Хората следяха Влакчето на ужасите с изпълнени с омраза погледи. Неколцина ни паказаха среден пръст. Други хвърляха камъни по нас. Очевидно живееха основно в изградени от пръст и тръстика колиби. Пред някои от тях горяха огньове. Хората се раждаха, живееха и умираха на голата пръст. Ужасно! Почувствах се по-добре, когато отново се върнахме на отсамната страна на моста. Поръчах си един двоен джин тоник и се отпуснах назад. Влакът отново прелиташе през безлюдни поля, осеяни тук-там с колибите и караваните на рокерите-номади...  На следващия ден високоговорителите жизнерадостно обявиха: “Лейдис енд джентълмен! Дамен унд херен! Госпожи и господа! Приближаваме мегаполиса Варна/Бургас... Бившата морска столица на бившата държава България... В него живеят близо 5 милиона от статистите ни. Той се простира по 350-километровата брегова ивица на атракциона... Основното препитание са риболовът, проституцията, пласирането на дрога и продажбата на органи...” В далечината видяхме грамада от бетонни сгради, метални скелета и настръхнала гора от телевизионни и сателитни антени. Влакчето на ужасите с грохот прелетя между тях. Загледах се през блиндираното стъкло в тътена на мегаполиса, който беше буквално осезаем – на всяко кръстовище проточили се с километри автомобилни задръствания, амбулантни продавачи по ъглите на претъпканите с народ тротоари, проститутки край тъмните входове, ослепителни неонови надписи на бардаци, казина и клиники за купуване на органи, гмеж и сивота. И над всичко това властваше негово величество Смогът, който покриваше огромния град с отровния си плащ. Сега вече не се чудех защо на рекламните каталози всички жители на мегаполиса бяха с маски. В града станахме свидетели на преврат, масов разстрел на стачкуващи студенти, взрив в кола-бомба, няколко верижни катастрофи, паднал самолет. Не беше нещо особено... Ден пети. Бяхме оставили мегаполиса Варна/Бургас зад гърба си и бяхме прекосили на зиг-заг буквално целия огромен атракцион. Не спряхме никъде. Тук имаше строги правила за безопасност. Хранехме се, спяхме и се забавлявахме в луксозните помещения на Влакчето на ужасите. През блиндираните му прозорци видяхме бедуините в Родопите и Пирин, рокерите-номади ни нападаха (все така безуспешно) още три път, минахме през още няколко планини и реки, пресякохме десетки мизерни селка или по-скоро паланки...

Мегаполисът София/Пловдив не се различаваше особено от крайморския си събрат. Само дето беше по-голям и вместо по остта север-юг, беше разположен в посока изток-запад. Тук преди 50 години е била столицата на държавата. Не и личеше. Отново смог, болести, глад мизерия. И тук – проститутки, сводници, джебчии, гангстери и ходещи донори на органи. “Правителството” представляваше върхушката на местните гангстерски банди, които държаха открито хазарта, проституцията, наркопазара и... всичко останало. В огромния град живееха над 6 милиона статисти. Тесничко им беше. Нашето Влакче на ужасите обаче прелиташе по високоскоростните си релси високо над околната гмеж, в самото сърце на смога. Тук видяхме политическо убийство, раждане на улицата, престрелка между враждуващи банди, изнасилване, обир на банка. Тъпо... Ден седми. Отново на границата. Пресичаме Дунав по огромен железобетонен мост, носещ древното (и тривиално, бих казал) име “Дунав мост”. От другата страна на границата на атракциона ще бъдем прехвърлени от Влакчето на ужасите в традиционен комфортен трансконтинентален влак, с който ще се приберем в къщи. Отново сме в цивилизацията! Дори небето като че ли свети още по-небесно синьо. Няма смог... Прибирам лаптопа в хромирания калъф. Посягам към първото за деня уиски. Влакът успокоително шепти, носещ се върху въздушната си възгламните на 30 сантиметра от земята. Завършваше поредното пътуване и поредния репортаж. Чаках с нетърпение да получа хонорара си, за да изкарам един приятен, макар и краткотраен отдих в любимото си голф игрише в Ню Хемпшиър. А после – отново на път.

Камен Петров

Обичам да чета… на бартер...

Много обичам да чета. Затова от малък нося диоптри за късогледство, а при всяка смяна на квартирата, за книгите ми трябва камион, а за мебелите - микробусче.

Много съм начетен и имам богата обща култура, макар де факто да не разбирам от нищо конкретно истински, но това няма значение - важното е книгата, важното е да се чете, да се образоваш. Затова чета и чета - у дома в банята /защото имаме бебе/, тайно на работа /защото шефът не обича подчинените му да се скатават интелектуално/, в автобуса, на плажа, дори докато похапвам на обед набързо в кварталната кръчма до офиса.

Много обичам да чета, обаче проблемът е, че вече съм изчел всичко у дома, в домовете на приятелите и колегите си, както и това, което успявам да докопам безплатно от интернет, без да ме санкционират като нет-пират, разбира се. Прочетох ВСИЧКО, дори кримките на тате, розовите книжлета на мама и детските книги на двамата си сина.

Проблемът е и в това, че днес не е като вчера, а утре вероятно няма да е дори като днес. Искам да кажа - нещата се влошават. Преди време си купувах книга всеки месец на заплата, често по две. Днес купувам само за подарък по Коледа на жена си. Хем от по-евтините. Няма пари за ядене и за сметките, камо ли за книги. За театър, кино и концерти дори не ми се говори.

Заоглеждах се за алтернативни варианти. И нали споменах вече, че съм един начетен такъв, веднага ми просветна, че вариантът е само един - бартер. Натуралното стопанство е движело света преди векове, защо да не пораздвижи и общата ми култура днес, казах си. Още повече, че през лятото на Кея до Дунав през почивните дни едно момиче самосиндикално организира точно такъв тип "пазар без пари", макар и не за книги, а за всякакви вещи. Такива инициативи /ЧЕЛ съм/, имало по света, дори в родна София, а в нюйоркското метро било направо негласно прието пътника, който е дочел книгата си, просто да я остави на седалката след себе си, без да си я прибира, за да я прочете и следващия и т.н., и т.н.

Та, заоглеждах се за бартери на книги. Дълго гледах. Оказа се по-сложна работа, отколкото я бях мислил, да не кажа невъзможна.

Хората, които изобщо все още имаха книги, ги залагаха в заложни къщи, при букинистите или в оказиони за жълти стотинки. Мнозинството обаче се оказа, че изобщо не чете, най-много някой жълт вестник или порно списание. Тъй че, оказах се като риба на сухо в напъните си да се дообразовам.

Иначе обаче бартерът добре вървеше насред кризата, при това правителство, в днешно време.

Народът масово разменяше нещо срещу нищо. Вегетарианец трампеше карантия срещу репички с месояден. Човек с два чифта стари обувки, но без нито една риза, разменяше единия чифт за износена тениска с босоног. Баби си менкаха сметка за ток срещу сметка за парно. В кръчмата един вече почерпен пияница направи бартер на двойната си гроздова срещу бирата на още трезв събрат. Съседи бартеросваха на поразия яйца срещу брашно, сапун срещу хляб, пешкир срещу дъска за гладене, сребърен пръстен срещу абонамент за градския транспорт… Един приятел дори опита да размени жена си за автоматична пералня, която възнамеряваше да ползва с любовницата си, но в крайна сметка сделката се провали… Е, поне опита човекът…

Та и аз така. Все още опитвам. Търся книги сред хората, но хората отказват да четат. Имат си по-важна работа.

Трябва просто да оцелеят…

Камен Петров  

С поглед в земята

Вторачили сме се в краката си, ходейки по улиците и отдавна вече не вдигаме очи да огледаме красивите жени, фасади, коли, панорами. Погледът ни е забит в земята днес и е сляп за света, който прелита край нас. Гледаме в земята, а не гордо напред и нагоре. А питаме ли се защо? Въпросът е само един и е прост, отговорите обаче са много и не водят доникъде, защото - тръгнем ли към тях, те образуват един безкраен лабиринт на днешния Минотавър, от който никой от нас не вижда изход.
И тъй, шляпаме по калните улици на днешния български град в навечерието на 2013 година, а погледът ни е забит в земята. Защо, драги приятели и съседи, защо?!
Ами защото първо пазим си старите евтини обувки да не се доразпаднат в дупките и начупените плочки по улиците, площадите и тротоарите, а пари за нови /макар и все така евтини/ просто няма.
Гледаме си в краката, защото ни е страх да не ни падне на лицето и в очите мазилка от рушащите се сгради - паметници на архитектурата или - недей си Боже - тухла или керемида от пропадащите покриви на неподдържаните къщи и учреждения в града ни.
Не зяпаме наоколо, за да не срещнем гладните погледи на поредната озверяла глутница бездомни кучета или пък  кръвясалите очи на доберман или питбул, поведени на разходка без каишка и намордник, опасни.
Не вдигаме очи, защото се притесняваме да погледнем в лицето армията от безработни, от бездомници и от просещи инвалиди, защото мнозина от тях ужасяващо много ни напомнят за собствените ни баба или дядо приживе, оставени на самотек и доизживяване благодарение на "социалната" политика на правителството, както и за евентуалната участ, очакваща децата ни в това несигурно време разделно, пак благодарение на същата тази "социална" политика.
Забили сме поглед надолу, защото просто днес няма какво да се гледа, без да ти се насълзят очите от срам, яд и безсилие - архитектурните паметници се рушат и стават все по-опасни и грозни, хубавите коли ги карат само престъпници, корумпирани политици и съмнителни "бизнесмени", жените или са огрухани от работа, нямане и гледане на деца, или са силиконови кандидат-плеймейтки без грам мозък в главата, рентгенови очи за сканиране на мъжки портфейли и кубици силикон в деколтето.
Гледаме в земята, защото до болка ни е срам, че пак нямаме пукнат лев в джоба, когато се приберем у дома при семейството си след поредния изморителен работен ден, който не носи удоволетворение, нито доходи.
В крайна сметка - признаваме ли си го или не - ходим със забит в земята поглед, защото тайно дори от себе си търсим с плаха надежда някоя паднала на земята стотинка или - дай Боже! - левче, но… вече на никой не му падат пари от джобовете, никой не ръси стотинки, камо ли пък левчета, по простата причина, че никой отдавна ги няма…

Камен Петров

Суша

из ЦИКЪЛА "Необяснимите стихии в сърцето”

Устните ми са изпръхнали и напукани като земята, осеяна с посърналите трупове на повехнал царевичак и слънчогледи, отвърнали лица от слънцето.

Суша е.

И жега.

От месеци не е капнала капка дъжд да отмие срама ни, прахта и стъпките на случайни минувачи от улиците, а слънцето немилостиво пече. Пресъхнали са морето, реки, езера, ручеи и потоци, чешмички, фонтани и шадравани. Дори сухия фонтан в 10-милионния стар-нов център на града вече е наистина сух и туристите прибират фотоапаратите.

Устните ми са нацепени, нецелунати и сухи. От тях по лицето ми се стичат струйки димяща кръв, която цвърчи и се изпарява, надявайки ми сюрреалистична карнавална маска, в която самият аз не мога да се позная.

Прибирам се с пресъхнала уста и изсушен мозък след поредния безплоден работен ден у дома и се спъвам в малко трупче. Някой от ония авто педали е сгазил домашната ми котка пред входната врата. Станало е отдавна, защото вече се е изсушила като чироз, мумифирицала се е така, че не и трябва препаратор, за да си я оказа в хола над камината. Прекрачвам мумифирицарана си котка /в древния Египет тя щеше да е обект на преклонение/ и влизам у дома.

Ежедневието е празно – едно такова сиво, прашно и потънало в маранята на скуката. Блъскаш си ежедневно главата със сухари в полицейски, военни и митнически униформи или със сухари, удобно вдървени зад чиновническите си бюра.

Сухата статистика сочи, че заради кризата и жегата и провинциалния дух, който някак ни крепи живи, отдавна в този град са пресъхнали паричните потоци. По непометените му улици се валят сухи есенни листа, останали още от миналия октомври. Пресушените дамаджани с вино са една от отличителните черти на жителите му – хора, за които от години казват, че дори да нямат работа, по цял ден пълнят кръчмите в центъра – и май е вярно. Емоциите наоколо са сухи цветя в празна ваза. Хората си разменят сухи думи, оформени в протяжни съподчинени изречения. От време на време избухва кратък сух смях, най-често сардоничен и обиден за околните.

Пресъхнали кладенци се мержелеят в маранята – и петролни, и газови, и питейни такива, последните подвластни на Басейнова дирекция, разбира се.

Вървиш по пустите провинциални улици, край които мълчаливо се ронят фасадите на старите аристократични сгради, припукващи в сухата жега и ронят отдавна изсъхнала настилка по напечения асфалт, така че като ходиш, под стъпките ти сякаш хрущят пясъците на пустинята Сахара – пусто е и горещо и няма оазиси. Унесен в мислите си, в рехавата сянка на стар орех в центъра на града се сблъскваш с известен от години клошар, известен най-вече с това, че е клошар от години.

-         Голяма суша, а, приятел?- вика клошарят с надеждата, че ще му пусна в ръката някой лев, и потрива палец и показалец в древния жест – Имаш ли нещо сухо за Бог да прости?

-         Направо като Сухиндол или Суходол, хахаха.- допълва с изкривено чувство за хумор, забелязал безмълвния отказ в сухите ми очи, колкото да ми позволи да си припомня, че настоящият клошар е бивш филолог с магистратура и 30 години стаж като преподавател в едно от бившите улитни училища в града.

Отминавам го без думи в жегата, потънал в собствените ми мисли, които се блъскат из гънките на мозъка ми като пощурели пчели в изоставен пчелен кошер. Сухиндол и Суходол, Сухиндол и Суходол, повтарям си без глас. Виното и клиниката за алкохолици, причината и следствието, началото и края, кръговратът на вселената за всички ни в крайна сметка. Поне просякът-филолог не си даваше труда да го прикрие като повечето от нас и дори в момента, когато ми демонстрираше малката си игра на думи, подаващата се от джоба на палтото му бутилка го издаваше, смигайки право в очите ми с полупразното си /или може би полупълно/ гърло.

Клошарят, жегата и безпътицата ме подтикват неволно да си мисля за сухо бяло вино с лед и лимон, ледено сухо мартини, сух лед и сух таратор. Суходол и АА не са далеч, човече, опомням се обаче навреме и се отправям към Голямата река.

Голямата река обаче в момента е Пресъхналата река. Реката е жадна, а устните и са напукани и болят като моите. Прегазвам реката, която вече не е река, а самотен нажежен каньон, осеян с наноси и попукана спечена тиня, с  мумифицираните трупове на птици, риби и раци, а водата и е само една мътна топла вада, в която няма да се зароди живот, поне не в близките 1 милиард години. Прецапвам прочее вадата, животинските останки и спечената тиня до отсрещна Румъния, зорко озъртайки се със сухите си очи за случайно преминаващи митничари, граничари или Бог знае какво, колкото само да открия, че и там жегата, сушата, блокадата на Шенген и евроизолацията са оставили своя безнадежден траен отпечатък.

Така че връщам се обратно в буренясалия от ненужни спомени и закърнели надежди град отсам Пресъхнала река /реката е жадна!/, чудя се какво да правя със живота си в тази жега, която е изсушила мозъците, емоциите, амбициите, плановете, мечтите, бъдещето на хората – мумифицирани понятия в пирамидата на Времето.

Решавам, че след като няма никакъв смисъл в нищо, най-логично е да се самоубия. Качвам се на моста, който не излъчва никаква дружба, а само къртеща плочките за 10 милиона жега, перилата му парят, скелетът му трепти в унисон със стъпките ми и с вибрациите на прелитащите климатизирани автомобили. Установявам обаче /логично!/, че всъщност не мога да се удавя, просто няма как – жега е и суша, в реката няма вода, само затънали в изпечената тиня шлепове и влекачи, а и никак не ми се иска да се размажа далеч нейде долу в пресъхналото корито на Голямата река, Пресъхналата река.

Тръгвам все пак по протежение на така недружелюбния Мост на Дружбата към Румъния. Не може да е чак толкова зле като тук, решавам. На края на моста обаче ме пресреща разпасан румънски митничар. И той потрива похотливо палец и показалец подобно на градския клошар-филолог, и от неговия джоб се подава същата бутилка, макар надписът и да е на латиница, не на кирилица.

-         Две евро, домнуле!- вика мамалигаринът и се уригва на ракия и чесън в лицето ми – Такса! Такса!

За да съм в унисон с експеранто-пантомимата му, правя от своя страна един също така характерен и разпознаваем навсякъде по земното кълбо международен знак с пръстите си, но – може би защото съм ужасно уморен – използвам вместо два само един – а именно средния.

И знам, че не го показвам само на това копеле – митничаря, а на целия проклет Свят, на Живота, на миналото и Бъдещето, на Всичко.

Обръщам се бавно /все пак 46,6 градуса по Целзий на сянка е/ и бавно поемам обратно по дългия недружелюбен мост, в чийто отсрещен край все така ме чакат дълбокия провинциализъм, сковаващата скука, сахарската жега, ронещите се аристократични сгради, убийствената рутина на ежедневието, сушата, залезът на парещото слънце.

Мостът глухо кънти и се съпротивлява на стъпките ми. Страхувам се, че всеки момент от лицето ми ще се отронят горещите капки кръв от напуканите ми устни и солените сълзи от сухите ми очи, и ще затрополят по асфалта.

Сълзите ми обаче отдавна вече също са пресъхнали.

Кръвта ми спи.

Таке че – сухо е…

Камен Петров

Ако месарите бяха вегетарианци /по Уди Алън/

Драги Тео,

Пиша ти като на колега, защото и двамата сме от един бранш и на един хал , а именно – работата с така наречения бизнес напоследък мамата си трака. Месарницата върви криво-ляво, навсякъде съм нацвъкал табелки „Прясно месо собствено производство” и „БДС”, макар да продавам предимно замразени филета и субпродукти внос, но клиентелата е кът и няма пари. Вярно, месото вече отдавна не е това, което беше, но то и хлябът не е хляб, и сиренето не е сирене, и млякото не е мляко. Дори локума, тахан халвата, лимонадата, ореховките и бозата, вече не са истински локум, тахан халва, лимонада, ореховки и боза… или поне така разправят дечурлигата. Ама дечурлига – дай им да дрънкат на тях и да ми крънкат джобни всеки ден.

Винсент

…

Драги Тео,

Знам, че при теб годишните времена не ти влияят особено на бизнеса, но за мен сезоните са истинско мъчение, тъй като знаеш, че макар и месар, съм заклет вегетарианец, да не кажа веган. Не мога да смогна от оборота да изхраня пустото си семейство от вегетарианци, защото плодовете и зеленчуците напук на всякаква пазарна логика в тази малоумна държава са по-скъпи от месото и то в пъти. Тъкмо започнат да падат цените на цитрусите и скачат тези на ябълките и крушите – внос от Аржентина, на пъпешите от Испания, на кайсиите от Турция и дините от Македония. В същото време агнешкото мърда нагоре само по Великден и Гергьовден, а свинското, телешкото, пилешкото, заешкото и дивечът държат едни и същи тарифи целогодишно. Какво да правя?

Винсент

…

Драги Тео,

Не знам как е във вашия пършив градец, но тук – в „Града на 6-те МОЛ-а”, ни се разказва играта на нас месарите, пък и на целокупния дребен, малък и среден бизнес… доколкото го има все още... МОЛ-овете и големите вериги хипермаркети ни цакат с намаления, промоции и масирано подбиване на цените. Аз вкарвам един пикап месо от Румъния, те довличат 3 презокеански кораба с агнета от Нова Зеландия. На всичкото отгоре оранжерийните краставици поскъпнаха двойно, а оранжерийните домати – почти тройно, заради проливните дъждове и сушата след тях, казват. Ще умра от глад, парите не стигат за салата…

Винсент

…

Драги Тео,

Знаеш, че винаги съм живял здравословно, макар и окървавен месар с омазнена престилка и гумени ботуши, но цял живот съм бил във форма от вегетарианството. Сега обаче съм залинял, слабея, мартинките ми направо треперят, приятелю. Вносните плодове и зеленчуци са воднисти и безвкусни, и в тях няма много хранителни вещества, а нашенските са скъпи и фрашкани с нитрати /от които получих дори някакъв неприятен обрив, който така и не мога да премахна/. Завиждам ти на шкембето и червените бузи, дебелако, понякога, ама няма да се предам и месо няма да вкуся, да не говорим за гадости като антракс, луда крава, шап, метил и прочее „благинки”, на които се радвате вие – овцеядци и свинеядци такива, дебели и задоволени.

Винсент

… 

Драги Тео,

Онзи ден в месарницата нахлу някаква хардкор шайка. Поне 30-40 типа бяха, всичките с кубинки, комбат гащи, вериги, бръснати глави, страшна работа ти казвам. Били вегани до един викат, против дрогата, пиячката, месото, насилието, ама не им личеше, мамка им. Аз – видиш ли – съм бил месар, колач, касапин, убиец, кръвопиец, палач, реват копелетата. Разбиха витрините и фризерите, разпиляха месищата, тъпкаха го с кубинки, пуснаха си Cro-Mags, удариха едно пого, квичаха като прасета „Open Your Minds!”. И си заминаха. Започвам сериозно да се замислям дали е уместно, разумно и финансово издържано един месар днес и в тази загубена държава да е вегетарианец, камо ли пък веган. Ти как мислиш?

Винсент

…

Драги Тео,

Така ми къркорят червата заради вонята на месо в месарницата и заради високите цени на плодове и зеленчуци на едро и дребно, че съм настроен на вълна гатанки. Ето ти едно: Какво е общото между Орландо Блум, Дани де Вито, Камерън Диаз, Пенелопе Круз, Дейвид Духовни, Памела Андерсън, Деми Мур, Ким Бейсинджър, Джулия Робъртс, Алисия Силвърстоун, Брайън Адамс, Кърт Кобейн, Били Айдъл, Майкъл Джексън, Аланис Морисет, Принс, Бритни Спиърс, Тина Търнър, Шанайа Туеин и Ванеса Уилямс?... От друга страна: Какво общо имат всички тези пишлемета с Иван Костов, Галя от „Каризма”, Коцето-Калки, Дичо от Д-2, Ани Пападопуло, Лияна и Дони /без Момчил/? Много просто. Първо  – всички те са вегетарианци. И второ – никой от тях не е месар, с изключение на Милен Цветков, ама той пък май не е вегетарианец…

Винсент

…

Драги Тео,

Вчера вече не издържах, след като на пазара ми взеха за две връзки репички, една връзка пресен лук и кило тиквички пари колкото за тегло живо агне по Гергьовден. Лека-полека проядох яйца от щастливи кокошки. Нищо не ми стана. После опитах от разреденото кисело и прясно мляко, дето никога не се развалят и чиито проценти са толкова проценти, колкото лева е валута. Пак оцелях. Накрая започнах да се тъпча със сирене и кашкавал, в които няма нищо животинско като произход явно, а само консерванти, оцветители и соево брашно. Все още всичко с мен е наред. Поне се заситих, а е и по-евтино, отколкото да си давам цялата заплата и да влизам в борчове, пазарувайки ежедневно само плодове и зеленчуци за трапезата у нас.

Винсент

…

Драги Тео,

След като започнах да ям яйца без яйца, сирене без сирене, кашкавал без кашкавал и мляко без мляко, взех смело решение да преструктурирам бизнеса. В понеделник затворих окончателно месарницата, обърнах табелата наопаки и от задната и страна изписах с големи букви „ПЛОД-ЗЕЛЕНЧУК”. Така поне едно е сигурно – ще правя повечко пари от оборота и най-сетне ще мога и аз самият да си хапвам от стоката. Пък и надявам се по този начин вече да не ме закачат онези копелдаци – хардкораджиите-вегани, и да не ми трошат инвентара и имуществото, защото знаеш, приятелю мой, как сме затънали всички ние – дребните частници, и как от кредити, държавни дивотии и мошеници глава не можем да вдигнем, камо ли да заделим нещо настрана. Вярно, не е толкова вълнуващо като да си месар и няма толкова много мухи и бели червеи по щанда, но зарзаватчиите поне водят нормален живот…

Винсент

…

Записал месарско-вегетарианската епистоларна връзка: Камен Петров

Шофьор на боклукчийски камион

В кофи за боклук е скрит

нашият живот.

В салфетка мазна е увит

остатък от хот-дог.

А на улицата мръсна

изпотъпкан фас

пее тихо нежна песен:

"Всичко е за вас!"

Бориха се толкоз много,

какво постигнаха -

в ежедневието сиво

се удавиха.

А от скъпата вечеря

обещаха ни,

остана колкото да има -

без подробности...

                   Контрол, „Кофи за боклук”

Обичам боклука.

Познавам боклука.

Живея от боклука.

С други думи, аз съм просто един шофьор на боклучийски камион.

Обикалям нощем пустите улици на града, заспал зад заключени врати между боклукчийските кофи, чинно наредени на ъгъла.

Карам този красив, голям, жълт камион из нощния град по точно установен маршрут всяка една нощ, знам си графика до секунда, познавам разположението на всеки контейнер, кофа и кошче.

Карам, събирам боклука, ровя в мръсотията на хората и мечтая един ден да карам хубав мерцедес или джип вместо този красив, голям, жълт камион и ето така минават смените ми сред вонята на отпадъците и похъркването на милион изморени бачкатори.

Научил съм се да различавам боклука на богатите райони от боклука на крайните квартали, боклука на артистите от боклука на еснафите, боклука на политиците от боклука на работническата класа, боклука на курвите от боклука на девствениците. И т.н, и т.н.

Вярно – всичко това е просто натъпкан в контейнера боклук, но всеки си има своя специфична консистенция, своя миризма, цвят и съдържание.

Превърнал съм се в тесен специалист не само като шофьор и не само като боклукчия, но и като познавач на боклука като цяло. Истината е, че от него изкарвам прехраната си. В прекия смисъл на думата, искам да кажа. Каквото и да си говорим заплатата на един прост шофьор на боклукчийски камион не стига доникъде, така че си докарвам допълнителни, необлагаеми с данък доходи, просто като ровя в кофите. При това ровя първи – нали съм нощна смяна – преди клошарите, просяците, некрофилите и помиярите, преди уличните котки и апашите, преди тайната полиция и гларусите.

Плячка в боклука на хората винаги е имало и мисля – ще има, така че в кофите няма начин да не намери нещо полезно човек, стига да е инат, да е на нужда и да не е особено гнуслив. Намереното делим с моя партньор – оня, дето се вози отзад на камиона и който фактически обръща контейнерите в търбуха му, докато аз въртя кормилото. В кофите се намира вкусна късна вечеря за кучето ми от остатъците, изхвърлени с лека ръка и без страх от Бога от хорските трапези. Там понякога има захвърлени интересни вещи, предмети, техника, дрехи и обувки, колелета, книги, дискове и касетки, повечето от които – с малко старание и въображение, все стават за нещо. Някои използвам у дома, други продавам на безценица на битака в центъра на пазара или по магазините за употребявани вещи, трети разменям за нещо друго.

От боклука през годините у дома съм се обзавел с приличен телевизор /слез козметичен ремонт/, три разностилни фотьойла, почти запазено почти бароково канапе, няколко причудливи абажура, разни кухненски посуди, колело за детето, резервни части за таратайката ми, поправено радио за дъщерята, какво ли не. Както вече казах, кучето също е доволно.

И така минават нощ след нощ, кофа след кофа, боклук след боклук. Едни от нещата, намерени из него, стигат според закона и трудовия ми договор до градското сметище, други – до дома, трети – до вехтошарите на пазара и антикварните, както вече казах.

С течение на годините обаче нещата взеха да се променят.

Социолозите биха казали, че обществото променя статуса си.

Политиците – че сменяме системата и строя си.

Икономистите – че сме в криза и рецесия.

Аз обаче си имам по-проста теза. Боклукът просто отъня. Заприлича досущ на постната пица на Дянков – не веднага, разбира се, лека-полека стана тази работа и то пред очите ми, между пръстите ми, от курс на курс и от кофа на кофа.

Гледам през годините как обедняват хората.

Виждам го в кофите за боклук пред вратите им.

По тях можеш да познаеш кой е останал без работа, кой е забогатял нечестно, кой взема рушвети и кой е на прага да емигрира или да се самоубие.

Нивото на боклука в контейнерите малко по-малко започнаха да падат, а заедно с тях и качеството му.

Доскоро сред отпадъците можеше да намериш чифт почти нови дънки, запазени обувки, кажи-речи цял полилей, работещ в черно-бяло телевизор, само леко наранени ябълки или мандарини, стара бална рокля, хляб дето още не е мухлясъл или кутия замразена храна, хвърлена, щото и бил изтекъл срока, но все още ставаща за ядене, купища стари списания и книги, колело по капли, ама в движение – почти всяко едно шибано нещо, останало от човешкия живот след края на поредния ден.

Сега обаче в кофите има единствено обелки от евтини плодове, смачкани кофички от промоционално кисело мляко /често облизани/, скъсани дрехи, дето не би ги облякъл и оня Джак Спароу от „Карибски пирати”, ако има изобщо обувки, то те ще са по една, не чифт, жълти вестници, но вече използвани в кенефа, пресъхнали пластмасови галони от долнопробна бира, използвани игли от наркоманите и презервативи от педалите, захвърлена партийна книжка и скъсан след прекратяването му трудов договор.

Покрай отъняването на боклука в последните години, отъняхме и ние с колегата, че и жената, барабар с децата и кучето.

Един ден, тоест – една нощ, обаче късметът най-сетне като че ли ми се усмихна. Карах поредната нощна смяна, ровех без особена надежда или ентусиазъм в поредния контейнер и по едно време измъкнах изпод отпадъците стара дамска лачена чанта. Стара, ама лачена, припомних си унило стария лаф. Плюс това чантата беше доста запазена и можеше да и взема някоя пара, а и беше порядъчно издута, тъй че като нищо и вътре щеше да изскочи още нещо, дето да влезе в употреба. Издърпах чантата от кофата, отупах с опакото на ръката си няколко картофени обелки барабар с червеите от нея, после дръпнах ципа и надникнах вътре.

В чантата, навързани на стегнати пачки, бяха натъпкани банкноти. Цяла бала. Плюс това в евро.

Изхълцах и бързо затворих обратно ципа.

Сърцето ми биеше бясно. Огледах се бдително нагоре-надолу по тъмната улица, но наоколо беше пусто.

Викам си, мамка му, и на нашата улица най-сетне изгря слънце. Ще сменя най-сетне камиона с някоя джипара или мерджан, ще заведа децата на море, ще купя къща, ще я облека моята като царица на стари години, ще…

Речено-сторено.

Още на другия ден, без да казвам никому, се засилих с цялата чанта в най-близката банка да обменя малко пари. Вътре ми се нахилиха, дадоха ми да подписвам куп документи, взеха парите, тръгнаха да ги броят, пуснаха ги през някакви машинарии. После внезапно спаря да се хилят. Някой явно натисна някакво тайно копче, защото след минутка нахълтаха ченгетата и се озовах в следствения арест по-бързо, отколкото моя партньор би могъл да обърне кофа за боклук в камиона.

Парите, разбираш ли, братче, се оказаха фалшиви. Толкова ми бил късмета.

Както и да е, престоях 72 часа на пансион в ареста, поне си отспах, че и ядях три пъти на ден. Изобщо, като не се броят разпитите и заплахите, не беше особено зле. Работата в крайна сметка се разплете, пуснаха ме ченгетата, тръгнах да се прибирам.

Щом се прибрах обаче, у дома не ме чакаше вита баница, а бележка на масата насред празната къща:

„Не мога повече. Напускам те. Вземам децата и телевизора. Мими. ПП. Между другото, уволниха те от работа като неблагонадежден…”

И ето ме сега – отново обикалям кофите за боклук като в доброто старо време. Ровя, тараша, пресипвам, избирам – не съм гнуслив.

Обичам боклука.

Познавам боклука.

Живея от боклука.

Само дето сега вече обикалям по контейнерите за смет пеша, а не зад волана, и вече не съм шофьор на боклукчийски камион, а просто един бездомен гладен клошар – един от многолюдната армия на такива като мен, които се множат от ден на ден в тази калпава държава, посред тези кризисни времена.

Пък и честно да си кажем, днес вече и в тази работа няма много хляб…

Камен Петров