Ченгета
сме и двамата и то от години, но тъй и не свикнахме с чакането.
Вечерта
се изнизваше покрай нас, а беше едва началото на дежурството. Пушех цигара и
зяпах безцелно събуждащия се по булеварда на града нощен живот, а Боби дъвчеше
поредната си кифличка със сирене, ръсейки трохи навсякъде, и зяпаше голите
гърди на мадамите в някакво списание.
Замислих
се за живота си и дали изобщо има някакъв смисъл. Бях завършил гимназия, после
полицейското, след това веднага ме взеха на работа като патрулиращ полицай и
ето ме сега тук - в тази патрулна кола, с един друг неудачник с униформа и без
личен живот като мен, който само чакаше да свърши поредното дежурство и да
докрета някак до края на месеца за фиша със заплатата.
-
Как мислиш, приятел,
едрогърдите мадами ли са по-секси или тези с малките гърди?- запита ме,
дъвчейки, Боби, и облепи с влажни трохи предното стъкло на патрулката.
-
Всякак, само да не ми
създават проблеми на дежурство.- запалих нова цигара и отпих от отдавна
изстиналото кафе в пластмасовата чашка от подложката на арматурното табло.
-
Ъхъ…- съгласи се
разсеяно Боби и продължи със заниманията си. От опит знаех, че продължи така с
часове, докато мен все нещо ме гнетеше, винаги някакво дълбоко спотаено в мен
безпокойство не ми даваше мира и ме държеше нащрек. Червената светлина на
напрежението и неудоволетворените амбиции, мислех си, но пък - кой знае -
можеше и да не е така.
Ужасно
ми се прииска да тегля една майна на разпоредбите и да пусна тайно стереото в
колата с надеждата да хвана някоя хубава стара песен, но знаех, че не бива -
трябваше да сме нащрек за повикване по радиоуредбата, което в професия като
нашата можеше да се случи във всеки един момент. И повярвайте ми - винаги
ставаше в най-неподходящия.
Отпуснах
леко облегалката на седалката назад, бутнах фуражката на темето си и понечих да
се поотпусна, за да минава по-леко времето, после посегнах отново за пакета с
цигарите.
Запалих,
хвърлих клечката през отворения прозорец навън и тогава сивкавото Ауди прехвърча
на метри от нас и се загуби, свирейки с гумите си, зад близкия ъгъл.
-
Мамка му!- изревахме в
синхрон с Боби, който изтърва нахапаната кифличка на пода и се втренчи в
радара.
-
Колко?- запитах го
съвсем излишно, докато бързах да запаля мотора, защото и с прости очи беше
видно, че откачалката фучи из центъра на града поне със 120 километра в час.
-
138 километра в час
при ограничение от 50, копелето му мръсно.- изруга отново Боби, а аз подкарах
директно на втора след нарушителя.
Вече
завивах зад ъгъла, когато радиото се обади, само за да ни съобщи диспечера, че
Ауди сив металик е минал с близо 140 километра в час край патрула в съседния
квартал.
-
Поемаме го. Няма
проблем. Накъде отива?- рязко изграчи в слушалката Боби, който винаги приема
нещата много лично.
-
На север по
крайбрежния булевард.- отговори диспечера и аз надух едновременно и газта и сирената.
Няколко
минути и десетина километра по-късно видяхме Аудито далеч пред нас, точно, когато
прелиташе с ужасяваща скорост на поредния червен светофар. Казвам "пореден"
защото за това кратко време от централата ни бяха докладвали, че нарушителят е
успял да отвее още три наши патрулки и да пресече точно четири пъти на червено.
Истинско чудо беше, че до момента не се е стигнало до някой трагичен инцидент.
Градът тепърва се разбуждаше и оживяваше за началото на нощния купон, улиците
се изпълваха с народ. Натиснах още по-силно газта.
Летяхме
със 140 километра в час с риск самите ние да предизвикаме катастрофа, но онзи
отпред не изоставаше. Сигурен бях, че вижда червените светлини на буркана и
чува сирената, копелето, но явно въобще не му пукаше.
- Тоя
задник сигурно е натъпкан с амфетамини.- изскърца със зъби Боби, сякаш прочел
мислите ми.
В
този миг изскърцах и аз, само че със спирачките, защото внезапно Аудито направи
пълен ляв завой и - без видимо да намали скоростта си - влезе със свирещи гуми в
паркинга на Областната болница, слава Богу, почти празен в този вечерен час.
После
копелето наби спирачки и потъна на бегом във входа на болницата, без дори да
угаси двигателя.
С Боби
го последвахме задъхани, но онзи не беше вече във фоайето. Хвърлих се към
медицинската сестра, която дремеше на регистратурата, докато колегата запъхтяно
докладваше за ситуацията по радиостанцията.
- Един мъж току що влезе тук. Със светла
риза и сиви панталони. Бързаше. В коя стая отиде?- излаях в облещената
физиономия на сестрата.
Тя се
пресегна, без да гледа, към компютъра, натисна два-три бутона на клавиатурата,
после ме фокусира през диоптрите на очилата си.
-
В стая №5 на третия
етаж. В Интензивното отделение.
Понечих
да хукна към асансьора, а Боби вече почти ме беше изпреварил, когато сестрата
додаде:
- В
момента лекарите изключват животоспасяващата апаратура на четиригодишната му
дъщеричка. Онази лампичка, нали знаете, премигващата червена светлина, вече
няма да свети… Горкичкото от пет месеца е в кома…
Спрях
се и се помъчих внимателно да затворя устата си, която кой знае кога и как се
беше раззинала от само себе си. Погледнах към Боби, застинал с пръст върху
бутона за повикване на асансьора, после отново се извърнах към сестрата и почти
чух как вратът ми болезнено изскърца.
- Добре… Благодаря ви… И извинявайте…
Всички обвинения падат…- рекох уморено и двамата си излязохме.
Подкарах безмълвно патрулката
обратно към поста си на кръстовището. Карах бавно. И много внимавах за
червените светлини на светофарите. Имах чувството, че само те още ме държат
жив.
В един момент червеното
неизменно започваше да примигва, после изчезваше, от което ме присвиваше остро
някъде под лъжичката, светваше жълто, после зелено и аз отново започвах да
пъпля напред по улицата, до следващия светофар. И до следващото червено. А в
главата ми се въртеше постоянно размазаният образ на онази стая на третия етаж
на болницата, силуетът на мъничко телце, притихнал под завивката и червената
светлина, онази така важна, тревожна и неизбежна червена светлина на
апаратурата до леглото, която премигваше ли, премигваше…
А после просто угасна…
Камен Петров
Няма коментари:
Публикуване на коментар