Вътрешен дизайн

Вече мразя до смърт вътрешния дизайн. Тогава обаче още не.
Новата колона в дневния тракт беше направо супер. Изненадата - тотална.
Тя стоеше насред стаята - стените прясно боядисани в бяло, бар плотът - лилав, колоните разделяха помещението на три части - кухня, дневна и трапезария, от което изглеждаше още по-чисто, просторно и многофункционално.
• Обичам те, бебе!-прошепна тя така, както го правеше навремето и обви ръце около шията ми.
Само дето не ми направи свирка пред майсторите.
Колоната наистина си струваше парите.
Освен това навярно щеше да спаси семейството ми.
Погледнах я. Тя не помръдна. Щях да се учудя ако беше.
Не и в този момент.
Много пари и нерви ми струваше, мамка и и колона!
Дните минаваха неусетно като сън. Седмиците се преливаха в месеци. Дори и неочакваното изчезване на майка и не можеше да помрачи напълно радостта и от живота, от младото и семейство, от новата и къща. Залисваше се в обзавеждане и гледането на малкия, а той беше истинско съкровище. Кроеше планове за бъдещето. Живееше за днес и утре. Миналото постепенно избледняваше и оставаше назад, а заедно с него си отиваше и призракът на проклетата и майка.
Какво стана? Къде изчезна? Защо? Такива въпроси си задаваше понякога тя в изблик на закъснели чувства, но постепенно нещата си идваха на място. Животът продължаваше. Апартаментът от ден на ден добиваше вид. Нещата между тях като че ли вече вървяха добре. Най-сетне.
Е, това беше всичко, което исках.
Дори и с цената на една нова и... излишна колона.
Тя обаче не го знаеше. Имам предвид това, че колоната НАИСТИНА беше излишна.  Ако майка и беше все още сред нас, щеше сто на сто да ми го натяква по десет пъти на ден до края на живота ми. Тя обаче не беше тук. Беше изчезнала внезапно и необяснимо \за мнозина\ в един прекрасен ден в средата на септември и остави околните със зяпнали уста.
\Някой лош човек е злоупотребил с нея, смяташе тъстът ми, който с огромно задоволство се възползва от случая и напълно легализира досегашното си полуявно пиянство след изчезването на благоверната си, от което явно му олекна. Може да е заминала за Щатите и по-късно да ни се обади, лековерно смяташе жена ми, но тя е блондинка до мозъка на костите си, така че не се брои. Сигурно са я отвлекли извънземните, предположи съседката от горния етаж, чийто съпруг беше екстрасенс. Балдъзата ми смяташе, че майка и е станала лесбийка, жената на нашия приятел - капитана, че са я продали за проститутка в Анталия, майка ми - че съзнателно са я замонашила, полицията - че е избягала от семейството си, а аз… е, аз нищо не предполагах…\
Версиите бяха повече от бъбречните кризи на любовницата ми, но така или иначе един ден истината, мамка и, все пак изплува наяве - и то по начин, който въобще и не очаквах.
Вътрешният дизайн и повишението ми в службата, което удвои доходите ми, прецакаха всичко. Един ден се прибрах и в къщи заварих стадо майстори, които мереха нещо, изучаваха с пресметливи погледи стени, пространства и ъгли, и драскаха нещо с дълбокомислен вид в дебелите си омазнени тефтери.
Тя се хвърли на врата ми. Изписаното на лицето и телешко щастие обаче ми навя мрачни предчувствия. Това изражение обикновено предшестваше съдбовните думи: "Бебче, имам идея...".
- Бебче, имам идея! Реших най-сетне да направим новата кухня. Ще махнем двете колони и ще разшиим всичко.- измяука тя, а на мен ми се подкосиха краката.
Колоната! Да я махнем?! Божичко!
• Скъпа…- рекох аз с гласец, който - надявах се, ще я предразположи към анален секс и ще убие
в зародиш поредния и типичен за расова блондинка безплоден ентусиазъм - Скъпа, колоната е толкова красива, стилна и … ъъъ - яка.
• О, не!- възкликна жена ми - блондинката, и ми пусна език - Сега ще стане още ПО-ЯКО!
Е, стана по-яко. Стана дори нещо повече. Стана… гадно…
Секунда по-късно ония копелета - бригадата бекяри от Кубрат, Разградско \които живеехе в тъпата Варна под наем по тавански стаи два на два метра и се къпеха на топлата вода на хлажа\, вече бяха бутнали новата ми новеничка колана на земята.
Жена ми видя първо скелета. После обаче видя и скапаната гривна, която самият аз бях подарил в момент на неприсъщ за взаимоотношенията ни ентусиазъм на “любимата си тъща”. След което припадна. Докерите обаче \тяхната мама кубратско-разградска\ явно веднага чатнаха за какво става дума и се метнаха като бригада спецченгета върху мен. После… е, после дойдоха истинските ченгета. А и съдът не се затрудни. Струва ми се дори, че след този дребен инцидент дори и жена ми не ме обича особено… въпреки наличието на онова неопровержимо доказателство за противното -сина ни…
Това е, господа и дами съдебни заседатели. Убих я докато спеше. Убеден бях, че е съсипала семейството ми. Първо ми пробута дъщеря си. После ме накара да се оженя за нея. Вися денонощно у дома след като жена ми роди. Убеди ме, че имам достатъчно пари, за да престана да живея на свободен наем и да си купя собствен апартамент. След това ни прибра заедно с жена ми и детето в апартамента си в оня скапан краен квартал, уж докато си оправим къщата…
Щом като ми ядете от медеца, ще ми опитате и жилото, беше обичайната и реплика.
Е, логично се озова в оная колона, бих казал. Пък и колоната си я биваше, наистина. Жалко, че жена ми - като отчаяна и изпразнена след раждането от съдържание жена - реши в оня съдбовен ден, да се отдаде на новата си страст вътрешния дизайн. Това е тя жена ми - блондинката. Преди това се развличаше с търсене на богати дебели застаряваши чичковци по чатовете в интернет и… попадна на мен. Хак и е …
Та, това е. От цялата работа като че ли спечели единствено тъста ми. Докато стоя в самотната си килия и гледам с интерес по телевизора поредните дебати за и против смъртното наказание - естествено с неизменното участие на онова копеле Карбовски, си мисля, че тъстът наистина излезе късметлия... е, с малко помощ от приятели, разбира се. Тоест - от мен. Човекът за пръв път от 30 години се виждаше наистина свободен… макар да нямаше и най-малката престава какво да прави с тая проклета свобода… Все пак проклетата колона му дойде дюшеш. Както се - казва - с един куршум удари два заека. Хем се оттърва от доживотния чехъл, хем се оттърва от мен - зетят. А и апартаментчето остана за него. Толкова, ама толкова го искаше този апартамент. Халал да му е, както казват братятя турци. Да се оправя с течовете, кривите стени, тъпите съседи и акт 16.
Е, все пак не му завиждах. Не завиждам и на себе си. В най-добрия случай ще изгния в пандиза. Плюс това мразя тъпото парче Карбовски!
“НЕ НА СМЪРТНОТО НАКАЗАНИЕ!”
“НЕ НА СМЪРТНОТО НАКАЗАНИЕ!”
“НЕ НА СМЪРТНОТО НАКАЗАНИЕ!”
Защо не викате с мен, бе копелета?!
Та аз просто се занимавах с малко вътрешен дизайн.
Кво толкова

Топ новини

Тази сутрин намерили 24-годишна жена и 7-годишната и дъщеричка мъртви в апартамента им в Джебел. Работено е с брадва, хем здраво. За двойното убийство задържали 18-годишен ученик.

Добре.

„Лошата новина е добра новина”, казват журналистите.

Вчера в Поморие правиха панихида за 7-годишната Александра – момиченцето, което беше задушено с найлонова торбичка и тиксо от съседката си навръх Цветница.

Продължават да издирват онази 25-годишна секси медицинска сестра – Валя от Бургас, която изчезна преди 2 седмици. Предполагат, че или се е самоубила, или е отвлечена да проституира.

Този уикенд в Бургас гасили цели три пожара. Има четири жертви и не всички са били клошари, хм…

Последните дни изобщо са богати на топ новини.

Богат урожай.

Изглежда с напредването на кризата, народът подивява все повече и повече, а журналистите доволно потриват ръце. Вестникарските заглавия тежат от кръв, мъка, сълзи, сперма, отчаяние и кръв. Мирише на пожари. Труповете валят. Новините са направо убийствени, хаха.

По време на новинарските емисии, жена ми не може да ме мръдне от телевизора.

- Голям новинар се извъди и ти, бре…- често ме иронизира тя.

Отвръщам и, че гледам резултатите от мачовете и прогнозата за времето заради лозето.

Това, разбира се, беше лъжа.

Новините, които ме интересуваха, винаги бяха най-отпред в емисиите. Топ новини. Те явно бяха най-важните. На кой му пука за култура, спорт или метеорология?!

22-годишен бургаски наркоман заклал най-добрия си приятел от детските години, съсед и ученик заради 4 бона.

Бургазлия тръгнал на гости на съсед по Великден, но вместо агне изял такъв бой, включително с гаечен ключ, че го приели в шоковата зала на Бургаската болница.

Из бургаските села около Гергьовден масово се крадат овце, кози, коне, кокошки, дори екзотични перуански козички, а стопаните пропищяха от крадливите цигани в областта.

Педофил заведе у дома си в Камено малко момиченце и го изнасили.

Момиче скочи от Аспарухов мост, мъж скочи от 6-тия етаж, млада жена скочи от терасата у дома си, младеж скочи от…

Мъжът, застрелял бургаската банкерка, пише мемоари в затвора.

Хлапе от Английската гимназия решило да се скатае от училище и – разбира се – вдигнало телефона и съобщило, че в сградата има бомба.

Духалка задуши 62-годишен бургазлия с съня му в собствения му апартамент.

25-годишен загина на място, блъскайки се с колата си челно в камион.

Четиричленно семейство се удави в колата си в язовир край Винево.

Шофьор прегази майка с дете на пешеходна пътека в центъра на Бургас.

Вкараха нелегално дрога и мобилни телефони в бургаския затвор. Пак.

Жандармерията тръгва на спецакция срещу престъпността по малките населени места, озаптява циганските кланове.

Маскиран и въоръжен преби и ограби четвърта продавачка на квартален хранителен магазин в рамките само на един месец.

Поредната баба – пенсионерка изгоря с няколко бона в ало измама по схемата „пари за пострадал близък човек”.

Двама апаши душиха посред бял ден на улицата 15-годишно рускинче, ограбват го.

Заловиха банда от две майки – циганки барабар с децата, докато се опитват да откраднат метали от Корабостроителницата.

Бургаски тийнейджъри ритаха беззащитен дядо на земята, обраха го.

Баща и син пребиха и отвлякоха съселянин заради спор за нива.

Наркоман извади нож на бившата си в заведение ,месец преди това я пребил и я заплашил с пистолет.

61-годишен наръга съселянин в корема в кръчма при пиянски скандал.

Още разследват инцидента, при който психично болен се барикадира у дома си и откри стрелба по спецченгетата, при която имаше убити…

И така нататък, и така нататък…

Както казах – топ новини.

В сравнение с челата на вестниците и водещите новини на телевизионните и радио емисии, книжлета като „Портокал с механизъм” на Бърджис или книжките на Стивън Кинг приличат по-скоро на книжки с детски приказки.

И така си карам аз ден след ден. Чета, гледам и слушам топ новините. Поглъщам това, което става със света около нас.

Не знаех какво чакам, просто го карах ей така – ден за ден.

А може би просто чаках онзи момент, в който и аз щях най-сетне да не издържа на напрежението, нямането, простотията, корупцията, политиците, ченгетата и бандитите, които ни газят всеки божи ден, деня в който щях да изгоря като бушон, да наточа литър гроздова от избата, да си го изпия, а после да грабна брадвата и да тръгна из града…

Един път пък може и аз да вляза в пустите му топ новини, кой знае…

Камен Петров

Старец на прозореца

Прозорецът на стареца не беше нищо особено, но поне според клишето беше неговия собствен прозорец към света. Именно заради това през наплютите от мухите и набраздени от следите от отдавна отминали валежи стъкла, старецът виждаше само това, което бе останало за виждане за такива като него. А именно – малкото опушено ъглово площадче с неработещия часовник, две-три гладни улични котки, изронените фасади на запуснатите сгради наоколо, пиацата, на която никога не чакаха таксита. И още – вдовицата от къщата отсреща, която не беше достатъчно млада, за да прилапа някой нов хубавец, нито достатъчно стара, за да се примири с това. Пицарията без клиентела отдолу, западналият магазин за плодове и зеленчуци, просякът с чуканчета вместо крака. Толкова.

Това беше светът на стареца.

Той беше стар и немощен, откакто се помнеше живееше сам. Един път седмично идваше една жена да му почисти и сготви, самата тя стара и недъгава почти колкото него, но старецът не усети да изпитва някакъв мерак към нея, ама никога.

Дали защото беше трудноподвижен, дали от отдавна стаена алиенация, старецът не беше излизал от дома си от години. Патериците му стояха в ъгъла на стаята и събираха прах и паяжините на дълголетни паяци-домошари по волята на съдбата като него. Страх го беше да използва патериците, страх го беше от света навън, у дома се чувстваше защитен.

Старецът, освен че не можеше да ходи, беше и ням, по-отдавна, отколкото можеше да помни. Това като никога не бе някаква негова поредна прищавка, а последица от едва излекуван рак на гърлото, от който почти не беше починал. Виж, слухът му още го държеше, за жалост понякога, даваше си сметка и той самият.

Днес старецът живееше самичък само в просторната кухня на апартамента, превърната в спалня и дневна едновременно. Беше подредил малкото си мебели така, че да се придвижва от едно място до друго, опирайки се в тях, без да има нужда от чужда помощ или от патериците – точно като рак в мрачното си и самотно убежище.

Иначе апартаментът беше голям за него, дори направо огромен, макар внуците му да не мислеха така и дори да не му бяха хвърлили мерак, не го беше описал дори в и без това твърде постното си завещание. По цели дни прекарваше в креслото пред телевизора в дневната-спалня-кухня-трапезария, макар повече да слушаше, отколкото да гледаше, защото тъй или инак недовиждаше, чак докато не му се схванеха всичките кокали и не го хванеше съклета.

Беше пролетен ден, топъл и благоуханен, когато старецът чу скандалът пред прозореца си. Той се затътри дотам и присви късогледи очи към тротоара отсреща, където се караха и очевидно се биеха мъж и жена. „Курва!“ - крещеше мъжът и налагаше жената по тялото и незащитената глава - „Мръсница! Проститутка“. „Моля те! Моля те! Моля те!“, беше единственият отговор, после жената падна на окървавения тротоар и застина безжизнена на студените плочки, а мъжът гузно побягна.

Старецът напрегна мъртвите си гласни струни, за да извика за помощ. Замахна неволно в безсмислен опит да спре насилника. Почти се засили през претъпканата от мебели стая, за да излезе на улицата и да помогне на пострадалата.

Не можа. Разбира се.

Остана ням и безпомощен в рамката на зеещия към нищото прозорец.

Когато най-сетне осъзна, че се е превърнал просто в една непотребна вещ втора ръка, от която никой няма нужда и с която никой не се съобразява отдавна вече, старецът изведнъж се прекърши.

Разбра колко е безсилен да помогне или да извика помощ.

Разбра, че отдавна вече го няма за света.

Сълзи потекоха от очите му.

Той се дотътри безволево до клеслото и се отпусна в него.

Отсреща телевизорът отново нещо бръмчеше и светеше, и старецът остана с вперени в екрана невиждащи по старчески сълзливи, воднистносиви очи, а ръката му, подпряна на страничната облекалка на креслото, потрепваше ли потрепваше, чак докато най-сетне ударът не му донесе така отдавна чаканото и бленувано избавление от неволите хорски и всички човешки злини на света.

Камен Петров

Бащата. Убиецът. Мъжът.

Главата, която беше набита на кол на оградата на местния полицейски участък, вече започваше да се вмирисва. От разкъсания врат – само разпарцаливени остатъци от кожа и мускули, стичащата се кръв се беше спекла по железните пречки на оградата и блестеше в матово на лъчите на залязващото слънце, привличайки рояци мухи.

Бащата седеше на тревата току под набитата на кола отрязана глава и пушеше цигара от цигара, подпрял удобно гърба си на напечената от късното следобедно слънце стена. От време на време любопитни съседи се навъртаха наоколо, а нечия чорлава глава се показваше за миг от някой близък прозорец и после изчезваше на фона на едно сякаш непрестанно, тревожно шушукане. Беше наминал и селският фелдшер, но като разбра, че вече няма с какво да помогне, се беше прибрал с облекчение у дома си, където го чакаше вярната бутилка гроздова, двойно преварена. Колкото и алогично да изглеждаше, макар и главата, и мъжът да бяха досами участъка, досега полицаи не се бяха мярнали наоколо, макар от убийството да бяха минали часове.

Мъжът пушеше под успокоителните лъчи на следобедното слънце и главата му беше празна. Все още мислеше за себе си като за баща, не като за убиец, макар да беше отнел човешки живот преди часове. Мислеше за себе си като за човек, потърсил правото си, не се смяташе за престъпник. Беше просто мъж, а ролята на мъжът от древни времена насам беше да защитава семейството си и честта му. При все това търпеливо очакваше появата на дългата ръка на закона в лицето на някой униформен полицай, защото осъзнаваше, че вече е от другата страна, беше убил, трябваше да си плати – така, както си беше платил и другия.

Опита се със замаяната си от шока, ужаса, мъката и адреналина глава да си представи какво е преживяло детето му, неговото малко момиченце, принцесата му. Видя като наяве слънчевия есенен следобед отпреди два дни. Видя двете си момиченца – едното на 5, другото на 7 годинки, играещи на детската площадка. Почти можа да чуе звънкия им смях, та можеше ли иначе, носеше го в сърцето си. Видя златистите коси на по-голямата и тъмните плитки на сестричката и. После във видението му се появи тъмна сянка. Сянката се клатушкаше някъде в периферията на въображаемото му зрително поле, наближаваше детската площадка, газейки с тежките си обувки през тревата. „Искате ли сладко шоколадче, мънички котенца?”, профъфли сянката и протегна сладкото лакомство към блесналите очички и протегнатите пръстчета на момиченцата. После сянката поведе за ръка каката /Боже, как звучеше само, та тя беше едва на 7, току що беше престъпила прага на 1-ви клас!/, и я подлъга да го последва в мрачната порутена бърлога, която наричаше свой дом. „Сега ще ти покажа едно ГОЛЯМО хубаво нещо, мъничко котенце. МНОГО ще ти хареса. Ама няма да казваме на мама и татко нали, хехехе?”, ломотеше сянката, докато водеше за ръчичката неговото русокосо съкровище по ронещите се стъпала на запуснатата къща към втория етаж... После изведнъж в главата на бащата блеснаха светкавици, писък заглуши мислите му и той изтърва цигарата и притисна конвулсивно юмруци към слепоочията си. Пищеше неговото момиче, принцесата му. В писъка и беше насъбран целия страх, целият ужас на света, тя пищеше невярващо, неразбиращо и умоляващо помощ и пощада, а отвъд писъците се чуваха само запъхтяното дишане на сянката и пиянският му, похотлив кикот...

Бащата отвори очи, болезнено присвити срещу падналото до хоризонта слънце и запали нова цигара с разтреперани ръце, по която още стоеше кръвта на убития. На забавен каданс в главата му се завъртя убийствената рулетка на последвалите изнасилването събития. Уплашените съседи, които първи донесоха новината. Неистовият плач на домашните му в къщи. Твърдата му решителност, която зачерви от кръв очите му и го доведе до шкафа, откъдето измъкна широкия кухненски нож. После – клаустрофобичните улици на селото, пусти, но и зорки от скритите зад пердетата на околните прозорци очи. Кръвта, туптяща като камбанен зов в слепоочията му. Треперещите ръце, които сами се успокоиха, щом решението беше взето. Домът на сянката. Сянката. Съседът му. Щом извергът отвори входната врата, бащата мълчаливо замахна с големия нож и прекъсна нишката на живота му отведнъж. Това обаче беше твърде малко за неговото момиченце, за неговата принцеса. Затова бащата седна на гърдите на изнасилвача и методично започна да забива блестящото острие в тялото, шията и лицето му, чак докато изтласкваната от раните кръв съвсем не намаля и почти престана да тече. Тогава бащата някак механично и делово, сякаш не беше той тук и сега, отряза главата на педофила с равномерните движения на майстор-колач, после я отнесе до участъка и я наби на един от острите метални шипове на оградата.

После седна на все още топлата от късното ноемврийско слънце трева долу, запали цигара и зачака носещия катарзис вой на полицейските коли.

Чака дълго.

Когато най-сетне полицаите пристигнаха и настръхнали от оръжие, стаени нерви, ужас и страх, го наобиколиха, бащата стана, протегна ръце към белезниците и каза с твърд, спокоен глас:

- Водете ми. Но не казвайте нищо на детето. Моля...

Sweet sixteen

 На 46 съм. По-млад скоро няма да стана. По-скоро обратното. Не знам къде отлетя времето, какво стана с всички ни. Вече почти не помня какъв съм бил на 36, на 26, на 16... Вероятно съм бил по-свеж, красив, наивен и оптимист. Днес вече не съм. Днес съм една своя нелепа автопародия на средна възраст, загубила всичките си илюзии, живееща ден за ден, настъпена от живота, пришпорваща кариерата си, загърбила малките важни неща от живота – като че ли завинаги.

В един такъв дъждовен и сив ноемврийски ден като днешния реших, че нещо трябва да направя. Не можех да живея все така. Не исках да загубя и последната частица от доброто, което винаги съм носил у себе си. Трябваше да го преоткрия.

Реших го и като първа крачка седнах да напиша писмо до самия себе си, такъв, какъвто вероятно съм бил на 16 години.

Оказа се трудна работа. Леко конфузна, твърде неприятна. Намирисваше ми на шизофрения от най-тежкия тип. Имаше нещо лицемерно в това мое решение, нещо крайно и подозрително, като 90-годишен мъж, който си прави примерно васектомия.

„Здравей, скъпи приятелю...”, започнах, после решително скъсах листа.

„Здравей, малкия”, „Как е хавата, пич?”, „Мараба, готин” и „Здрасти, брато” също много бързо отпаднаха от евентуалните варианти в листата /По разбираеми причини бях решил това писмо до самия мене си отпреди цели 30 години да бъде традиционно, на лист хартия, със син химикал, а не поредният имейл, есемес или друг вид чат по интернет/.

Понеже обръщението към по-младото ми „аз” все така ми се губеше, в крайна сметка взех глобалното решение да започна писмото си без обръщение, после щях да му мисля.

„Как си? Дълго се колебах, преди да се реша да ти пиша, но ето ме – пиша. Пиша и се чувствам странно, така че надявам се да ме разбереш поне донякъде в този мой несмел опит за автоанализ... или както там решиш да го наречеш.

Минаха доста години, приятелю и изглежда съм забравил как живееш ти там, какво мислиш, за какво мечтаеш, които са желанията, нуждите и стремежите ти. Забравил съм ВСИЧКО, а винаги съм си мислел, че ще е вечно, но не би.

Разкажи ми, моля те, за себе си и за тогава. Разкажи ми какъв съм бил, защото днес вече знам какъв станах и далеч не се гордея със себе си. Разкажи ми историята на живота си такъв, какъвто го виждаш на 16, защото знам в какво се превръща приказката на 46. Всяка подробност има значение. Всеки трепет е съдбовен. Всеки поглед е откровение... Когато си на 16... Днес не е така, мой млади приятелю. Днес всичко е сиво, скучно, очебийно...”

Тук някъде вдъхновението – доколкото изобщо го имаше, ме напусна, така че станах, налях си едно питие и се загледах замислено  през прозореца в нощта отвън.

Час по-късно и още две питиета след това проблемът с вдъхновението все така липсваше. Допих поредната чаша, взех душ и си легнах.

Имах чувството, че надали съм спал и 5 минути, когато нечие осезателно присъствие в стаята внезапно ме събуди.

Подскочих в леглото и посегнах към нощната лампа.

-         Май си доста отчаян, брато.- рече русолявото момче, което се беше разположило в креслото ми в ъгъла и очевидно се черпеше от собствените ми алкохолни запаси.

Въздържах се да не подскоча отново и запитах – с възможно най-разумен предвид обстоятелствата глас, поне според мен:

-         Кой си ти? Какво правиш тук?

-         Аз съм ти. И ти самият ме повика.- насмешливо поясни русолявото хлапе.

Загледах го втренчено, при все че усещах как левият ми клепач конвулсивно играе. Русоляв, синеок, две обеци, сини дънки. Беше се разположил в креслото ми все едно се намираше у дома си. Окото му не трепваше на хлапето, просто си пиеше от моето пиене и ме гледаше с лека ирония.

-         Аз ли съм те повикал?- запитах най-сетне – И какво означава това „аз съм ти”?

-         Точно това, което казах. Не ме ли позна?

Този път наистина се вторачих в натрапника. И да – познах го. Това НАИСТИНА бях самият аз, само че отпреди цели 30 години мамка му!

-         Ти? Тук?!

-         Ами да. Нали ти ме повика. Здрасти.

-         Здрасти...- отроних пряко волята си.

После обаче се поокопитих. Живеех шантав живот в шантаво време, така че една среща с моето собствено 16-годишно „аз” не можеше да ме събори току-така.

-         Пич.- рекох – Доколкото помня, наскоро за пръв път си спал с момиче.

-         Мда...- горделиво отвърна 16-годишното ми алтер его.

-         Само да вметна обаче.- допълних ехидно – Че може и да не знаеш, но следващия път ще е чак след 2 години. Вярно, след това ще имаш безброй еднократни връзки с тази и онази, ама сега-засега се очертава в идните 2 години да си на сухо.

-         Само това ли имаш да ми кажеш?- запита малкият, след като се поокопити – Мислех, че ще дискутираме по-глобални неща.

-         Брей!- подиграх го аз, без дори да знам защо – Отсега си понаучил по-завъртени думички, а? Затова ли мама те наричаше „дървен философ”?

-         Ти недей да знаеш много.- обиди се малкият – Виж се на какво приличаш. Чак ме е срам... И страх... Сбабичкосал си се, подпухнал си, не си поддържаш зъбите, имаш шкембе... И с какво се занимаваш на стари години? Писател, когото никой не чете и журналист, от който нищо не зависи, хахаха.

-         Много смешно...- настръхнах и аз на свой ред – А ти какъв искаш да станеш... Като пораснеш... Хм?

-         Мечтая да стана зоолог за твое сведение, макар и сам да би трябвало да го знаеш. Да обикалям света, да ходя по савани, джунгли, прерии и тундри, да спасявам животни, да откривам нови видове, да стана известен и да се измъкна оттук...

Засмях се кисело. После истерично се разкикотих. И го започнах. Това същото мое, наивно, 16-годишно „аз”.

Безсмисленият ни разговор продължи така през цялата нощ. Течеше и течеше и не стигаше доникъде. Просто бяхме на различните брегове на реката, това е. Неговата вяра и моят цинизъм, породен от жизнения ми опит, лошо се сблъскаха.

Виждах романтичните напъни на момчето, мечтите му, които никога нямаше да се сбъднат, поредицата от несполучливи любови и неудачни професии, през които щеше да мине през идните години. Виждах как лека-полека от него щеше да се оформи един егоцентричен циник и песимист, който щеше да гази с лека ръка през разбити сърца и унищожени кариери в търсене на това, което никога нямаше да има. Виждах как искрящо сините очи ще помътнеят и в тях ще се промъкнат жълтеникавите и кървави жилки на алкохола, умората, болестите и съмненията.

Когато навън просветля и предутринната роса покри цветята в двора пред прозореца, го убих. Убих го хладнокръвно, с ясното съзнание, че правя това като един вид евтаназия на душата му. Исках да му спестя всички бъдещи разочарования, сълзи, скандали, сплетни, животоспасяващи операции, погребения на близки хора, крахове и унижения. Помъчих се да му помогна да остане завинаги на 16, аз тези сладки 16, все така чист, целеустремен, желан и обичан, търсен и обгрижван, мечтаещ и мечтан... не като мен, сега, като по-старото си „аз” – обезверено, нелюбено и нелюбящо, обезкръвено и обезоръжено, лишено от емоции и илюзии, роб на битийността и приумиците на съдбата. Едно 46-годишно „аз”, тънещо в преизподнята на днешния ден, без никаква надежда за утрешния, без спомени за миналото, без радост от настоящето. Просто исках да му спестя следващите 30 години на унижения, разочарования и униние, това е.

Държах главата му под водата на тоалетната чиния чак докато краката му не престанаха конвулсивно да бият по пода. След това коленичих до безжизненото му тяло и завързах нежно и внимателно - с обич, връзките на едната му маратонка, които се бяха развързали по време на неравната борба.

После седнах на бидето срещу трупа и запуших без грам мисъл в главата в очакване на полицейските сирени.

Сирени обаче не чух. Полиция не дойде. Все пак всичко това ставаше в главата ми, а не наяве.

Нали?

     Камен Петров

Вой

Кученцето скимтя, лая и ви като че ли през цялата тъмна, безлунна, безкрайна нощ.

В гласа му имаше нотки, които накараха космите по главата на вдовицата да се изправят, дори още преди да е изплавала съвсем от съня си. Тя лежеше в студеното си вдовишко легло в крайния квартал на града и се вслушваше със свито сърце във воя на малкото псе.

Виеше, виеше, виеше.

Тя познаваше този глас. Знаеше чие е малкото куче. Убеди се окончателно когато чу и писъците на Морския вълк.

Морския вълк беше едър, навъсен, саможив човек около 60-те. Говореше рядко, още по-рядко повишаваше глас, но и така всяваше респект в квартала. Сега обаче пищеше като момиче.

-         Моля те! Моля те! МОЛЯ ТЕ!- пишеше Морския вълк.

Вдовицата подскочи в леглото си и конвулсивно притисна към устата си свития на топка чаршаф, вслушвайки се във воя на кученцето и в писъците на господаря му.

Нощта се точеше, черна като мастило, безкрайна като скучен рефрен.

Вдовицата не издържа и посегна към телефона на нощното шкафче. Трябваше да извика помощ, трябваше да звънне в полицията...

Ръката и обаче замръзна за миг във въздуха, после се върна колебливо при другата в скута. Вдовицата конвулсивно сплете пръсти, а навън воят и писъците продължаваха ли, продължаваха...

...

Убиецът седеше разкрачен на пейката в малката беседка пред блока и систематично налагаше с юмруци в лицето и главата мъжа, който лежеше под него на земята. Ръцете му бяха окървавени до лактите, пръски кръв имаше и по светлата му риза, и по лицето му, изкривено от пиянска ярост. Малкото кученце на пребития все още се дърпаше неистово, закачено на нашийника, който жертвата стискаше неистово в ръка. Виеше като на умряло.

-         Млъкни, животно!- изрева убиецът на кученцето и отново удари с юмрук кървавата каша, която представляваше лицето на жертвата му.

...

Вдовицата не знаеше минути ли бяха минали или часове, когато най-сетне се престраши да напусне несигурната защита на леглото и да излезе на пръсти, боса до терасата. Надникна навън в раздираната от писъци и вой нощ. В първия момент не можа да различи нищо в дълбоките сенки долу, после видя силуетите в беседката, които се люшкаха в мрака като зловеща имитация на японски театър на сенките.

Бялото кученце подскачаше наоколо. Надвесена в тъмното фигура нанасяше удари в главата на друга, която лежеше на земята и риташе конвулсивно. Обувките на човека бяха излетели встрани и лежаха на земята, изпопадали в нелепи пози.

-         Моля те! Моля те! Пусни ме да стана и ще ти донеса пари! Моля те! – продължаваше да пищи Морския вълк, но другият продължаваше тежко да го пъхти, дишайки учестено при всеки нанесен юмрук като тенисист в тежък мач на корта при силен удар по топката.

„Туп-туп-туп”, чуваха се в мрака тежките удари на юмруците на убиеца.

„Аааау-аааау-аааау”, пригласяше воят на кученцето.

„Моля те-моля те-моля те”, пищеше Морския вълк.

Вдовицата надзърна несмело над перилата и в този миг и се стори, че от небето падат светулки като звезди. Покрай главата и от време на време прелетяваше искрящо в огнено червено пламъче и се разбиваше долу на земята. После вдовицата изведнъж прозря, че далеч не е единственият безмълвен свидетел на побоя. По горните тераси мъжете от блока очевидно също наблюдаваха сцената в беседката и пушеха, облегнати боси по бельо, на перилата, после хвърляха фасовете си на цимента.

...

Пред блока се оживи едва когато в далечината се зачуха полицейски сирени и две патрулни коли влетяха на паркинга, осветявайки с призрачните светлини на въртящите се буркани беседката и грозната сцена, която се разиграваше в нея. Сега силуетите на убиец и жертва се откроиха ярко, като изрязани. За учудване на вдовицата кръвта не беше яркочервена, а черна. Дори кученцето беше опръскано цялото с мастилено черните петна от кръвта на стопанина си.

Когато униформените наскачаха с извадени пистолети от патрулните коли и се завтекоха към него, убиецът най-сетне престана да удря Морския вълк и тежко се изправи, така както си беше разкрачен над тялото му.

-         Какво правиш, бе изрод? Убил си човека!- изкрещя едно от ченгетата.

-         А, нищо му няма, господин полицай. Пийнахме тук и се поумори, та легна да си почине. Нищо му няма. Ей сега ще стане.- отвърна невъзмутимо убиеца и посочи с кървава ръка тялото на Морския вълк, лежащо в постепенно разширяваща се локва от собствената му кръв.

После нещата се развиха бързо, като но филм. Дойдоха още коли и още полицаи. След тях пристигна и линейката /”Нищо не може да се направи. Късно е за спешна първа помощ. Човекът е мъртъв. Карайте го в патологията”/. Ченгетата закопчаха убиеца и го откараха нанякъде с патрулната кола. Линейката пък откара в друга посока трупа на морския вълк.

На сутринта дойдоха журналистите. Газеха в кръвта, прескачаха полицейските заграждения, снимаха навсякъде, задаваха въпроси.

За вдовицата нощта и денят след нея минаха като насън, а в ушите и все така продължаваха да звучат воят на кученцето и писъците на господаря му, давещ се в собствената си кръв.

Знаеше, че още дълго време няма да се отърси от екота им.

Знаеше, че още дълго време няма да може да спи спокойно нощем.

Знаеше, че докрай в сърцето и ще остане загнезден страхът и ще умира от страх по малко всеки път щом излезеше на улицата, всеки път щом някой позвънеше на входната и врата, всеки път щом чуе странен шум в нощта, всеки път щом някъде някога нечие куче залае.

Знаеше също така и че днес Морския вълк може би щеше да бъде жив ако в онази нощ поне един от тях беше вдигнал телефона и беше промълвил в слушалката просто едно „Помощ!”.

Знаеше го.

И и идваше да завие и самата тя.

Знаеше обаче и че това ще е напразно...

Камен Петров

Перфектен ден за убийство

 Денят не беше нито по-подходящ, нито по-неподходящ от всеки друг, за да гръмнеш някого.  Просто поредният сив понеделник, един от многото такива. Въпреки това Силвестър избра точно него. Това щеше да бъде денят на убийството.

Силвестър се беше подготвил от рано и добре си беше научил урока, когато моментът настъпи. Пистолетът с изпилени номера беше купил от някакви мургави амбулантни търговци край морето преди няколко седмици почти на шега, но колкото повече мислеше за него и колкото пъти развиеше намасления парцал, за да му се порадва, толкова по-ясно чуваше един глас дълбоко вътре в главата му да повтаря: „Убий я, те това заслужава! Убий я, тя това заслужава! Убий я...”

Не беше нужно да мине много време от покупката на пистолета до напълно съзнателно взетото  решение да застреля банкерката. Тя беше олицетворение на всичко лошо, което му се беше случило – на него и на хиляди други като него. Тя олицетворяваше мръсните игри в банкерските среди, настъплението на белите якички, корупцията на всички нива, нечовешкия натиск, на който беше подложен дребния му бизнеса. Може би банкерката не беше точно човекът, когото трябваше да застреля, но поредицата от преговори между тях и категоричните откази да отпуснат прословутия милионен кредит натежаха на везната в крайна сметка.

Банкерката щеше да умре за назидание на всички като нея, за да алармира обществото за заплахите от престъпното поведение на банките, за да сезира властта, да вдигне медиен шум и покрай грандиозния скандал с убийството и да разтърси из основи цялата порочна, пагубна за хората и държавата, банкова система.

След като се сдоби с оръжието и взе крайното решение, за Силвестър оставаше единствено да проучи из основи навиците на банкерката, маршрутът и през  деня, разписанието и графиците и във всеки един момент, метър по метър от дома и до банковия клон, в който работеше, и обратно.

На три пъти я проследи плътно от апартамента и, през кварталния магазин /неизменно си купуваше бяло грозде, банан и портокал/, до паркираната от другата страна на булеварда служебна кола, в която я очакваше шофьорът и – навярно въоръжен и трениран да реагира на нападение или атентат. Оттам автомобилът се гмурваше в оживения градски трафик и 25 минути по-късно оставяше банкерката на паркингът пред Централна гара. От паркингът жената пресичаше крайбрежния булевард по близката пешеходна пътека и отиваше до офиса си 200 метра по-нататък, където оставаше всеки делничен ден от 9 часа сутринта до 5 часа следобед. После шофьорът отново се появяваше и я откарваше до дома и.

Във всеки един от тези три дни Силверстър можеше да застреля набелязаната жертва, но нещо вътре в него го караше да стои нащрек и да изчака най-подходящия момент. А моментът беше ясен – понеделник сутрин около 8,30 часа, когато банкерката пресичаше улицата на път от дома си до магазина на ъгъла.

В замисления час той се прикри в храстите на близката градинка и търпеливо зачака, стиснал пистолета, поставен във външния джоб на сакото. Не чувстваше вече страх, неувереност и напрежение. Противно на очакванията му, устата му не беше пресъхнала. Ръката, в чиято длан беше легнала удобно ръкохватката на пистолета, беше спокойна, без тремори, никаква лепкава пот. Решението беше взето, пътят – ясен.

Видя как банкерката пресича все още тихата в септемврийското утро улица в центъра на големия град и влиза в магазина. Зачака отново търпеливо. Вътре нямаше опашка, а той знаеше какво ще си поръча жертвата. Бяло грозде, банан и портокал. Както винаги. Когато банкерката отвори вратата и отново излезе на улицата – стиснала в едната си ръка черната кожена чанта с документи, а в другата – полиетиленовия плик с плодовете, Силвестър излезе иззад храста и с бързи стъпки се запъти срещу него.

В първия момент жената не го позна. После внезапно се закова на място и изпусна чантата с покупки, макар все още да стискаше другата – истински важната.

- Но какво...- понечи да каже жертвата, но Силвестър я прекъсна, макар и не грубо и силно, и без да влага нещо особено в интонацията на гласа си:

- Ти заслужаваш да умреш. Умри тогава!

После я застреля право в сърцето и банкерката се просна на земята ничком, без да издаде звук.

Силвестър се обърна и побягна пъргаво като за възрастта си през близката детска площадка. Пътем пъхна пистолета отново в джоба на сакото. Наоколо не се виждаше никой. Пукотът от изстрела като че не беше предизвикал паника. Вероятно го бяха отдали на нечий неизправен ауспух в тихата есенна сутрин.

Колата му беше паркирана зад ъгъла, незаключена. Силвестър скочи в нея, запали и даде газ в посока околовръстното. След 10 минути вече беше извън града. Шофираше във все още слабия трафик и превърташе в ума си току що станалото. Застрелях я, гръмнах я най-сетне, каза си, но някак още не можеше да го повярва. Не можеше да повярва и че беше побягнал така след убийството, но ето че пришпорваше колата, гонен от първичния страх от наказание.

Почти беше преполовил пътя към столицата, където възнамеряваше да нахълта в ефир в студиото на една от големите национални телевизии, и да изповяда цялата истина пред милионната аудитория, когато внезапно размисли. Наби рязко спирачките и остана, опрял студеното си чело във волана, докато край него трещеше обичайният автомобилен трафик.

Ами ако в телевизията не му дадяха трибуна?

Ами ако всички помислят, че е обикновен престъпник, побягнал от закона?

Ами ако го подгонеха като диво животно?

Ами ако никой не повярва в каузата му?

Силвестър внезапно се разтрепери и адреналинът, който до този момент му даваше сили, внезапно бе сменен от страх, утризения и несигурност.

Не! Не, реши той. Нямаше да допусне това. Тази жертва не биваше да отиде на халост. Светът трябваше да знае истината, той трябваше да разбули цялата мръсотия в порочната банкова система, да предупреди хората, да алармира властите...

Силвестър запали отново колата, направи обратен завой, промушвайки се на косъм между два фучащи в различни посоки автомобила и подкара към близкия областен град, който беше подминал преди минути.

Щеше да се предаде доброволно в полицията. Щеше да изтърпи наказанието си, каквото и да е то. Цял живот си беше плащал редовно вноските по убийствените кредити към банките. Сега щеше да плати с остатъка на живота си за тази застреляна жена, за да стигне истината до всички.

Колкото и да боли.

Колкото и да беше трудно.

Той даде газ, едва не скимтеше от нетърпение.

Усмихваше се, докато колата гълташе километрите и го отвеждаше към белезниците, съда, блясъка на светкавиците и телевизионните камери, към решетките на студената килия, зад които щеше да доизживее дните си, към възмездието, изкуплението и прераждането си.

Към мисията на своя живот.

Истината.

Камен Петров

Любовни замени

"Първата целувка е вълшебна, втората-интимна, а третата-просто така,

  След което просто събличаш момичето,"

                                                          Реймънд Чандлър "Дългото сбогуване"

Всичко започна някак на шега, преди да стане болезнено,

-        Искаш ли да спиш с Шийла?- запитах го сякаш между другото, докато алкохолната мъгла се бе спуснала върху нас, както всяка втора вечер в последните няколко седмици, откакто бяхме открили текила бара.

-        Ами, да.- отвърна той и разбрах, че ще го направи, копелето. Внезапно почувствах някаква сладка болка, която се разля от слабините към сърцето ми, а кожата на тила ми настръхна.  Беше три часът сутринта.

Изчукаха се. В това време аз висях над водката си в един бар на две пресечки от квартирата му и си представях болезнено ясно как го правеха.  Беше отвратително.

-        Тъпо беше.- каза ми той след това, докато отново запивахме в текила бара- Тя е фригидна. Нали знаеш, че никога не бих изчукал гадже на приятел? Но след като ти сам пожела...

-        Нямаше смисъл - замислено рече Шийла, докато лежахме облечени в леглото и в общежитието, а аз безполово галех ръката и - Въобще не си го представях така. По радиото звучи съвсем различно. Не е същото, по дяволите!

Той беше местна радиозвезда. Беше още бивш боксьор, поет, рокмузикант и безпътно копеле с два ужасяващи брака зад гърба си и куп оплетени връзки с радиослушателки, които не му носеха нищо.  Беше може би най-добрият в града. Дори преди да пристигна тук преди година в търсене на себе си, Шийла ми беше проглушила ушите с него.

И ето ме сега - самият аз вече съм журналист, пиша първата си книга, намърдвам се бавно, но сигурно в местния хайлайф. Най-известният педал в шоу бизнеса ме сваля и ме кани да журиран конкурсите му за мис еди коя си; работя в най-добрия градски вестник и най-слушаното регионално радио, пиша за две столични списания; ходя по изложби, концерти, пресконференции и коктейли; превръщам се в литературна курва...

С една дума преуспявам. Това обаче не ми помагаше особено. Затънал бях в една безнадеждна любовна връзка, в която всеки беше някой друг и всеки беше с някой друг, а се точеше вече пета година. Дори не правехме любов. Държахме си ръцете, пишехме стихове един на друг и страдахме. И ето, че се стигна дотам, в една прекрасна вечер в текила бара, да го запитам като извратен идиот:

-        Искаш ли да спиш с Шийла?

Искаше разбира се, копеле с копеле. Май всички наоколо го искаха. Изведнъж реших да и ги дам. Всичките до един. Всеки, до който успея да се докопам...  и се окажеше, че не е обратен. Щяха да я чукат заради мен, а аз да мастурбирам чувствата си, докато не откача, не се убедя, че е курва или не се оженя за нея.  Бях тотално превъртял.

В разрез с професионалната етика, използвах връзките си на журналист.  Обадих се на барабаниста на една от посредствените местни рок групи, който се мислеше за голям музикант, бунтар и любовник.  Няколко пъти зад гърба ми я беше извеждал по рок клубовете.  Беше тъпо копеле.

-        Искаш ли да спиш с Шийла?- запитах го.

Направиха го в моята квартира /барабанистът наскоро го бяха изритали от общежитието и той ловко демонстрираше с това неподчинението си към системата, пред малолетните си обожателки, които го зяпаха в устата, всеки път, щом я отвореше/.

Докато го правеха, аз стоях заключен в банята и плачех, мастурбирайки.  Бяха по-шумни от стадо маймуни, мамка му.

-        Огън парче, мой човек!- светна ме след като свършиха барабанистът и шумно се изхрачи под масата в луксозното заведение, където го бях завел - Умира си за анален секс - опитай някой път. Ще ти хареса.

-        Много е груб. - сподели същата нощ Шийла, докато седяхме в стаята и пред телевизора, и се правехме, че гледаме филма. Даваха "Истински романс"- Напомня ми на бившето ми гадже - щангиста. Мисли си, че е достатъчно да те насини от мачакане, да те врътне в две-три пози и да ти пробие матката от лашкане, преди да свърши и да захърка. Виж къде ме ухапа.

Следващия си го харесах в бара под Университета. Стори ми се, че го гледа похотливо, запитах я, тя отрече и се реших. Беше висок, мургав задник с широки рамене под хавайската ризка, квадратна брадичка, небрежни къдри и проблясващи в чувствена многозначителна усмивка едри зъби, тип Освалдо Риос. Точно като за нея. Номера му взех от сервитьорката.

-        Искаш ли да спиш с Шийла?- попитах реторично.

Бавиха се близо пет часа. Щях да припадна, й в най-добрата си форма едва надскачах двучасов секс. Почувствах се зле.

-        Мда...- примлясна мечтателно Освалдо, щом се срещнахме на другата сутрин на чаша капучино и портокалов сок:  аз - смачкан и посърнал, с торбички под очите след безсънната нощ; той - сякаш току що е взел освежителен душ и е готов за следващите пет часа здраво чукане. Поръча по един малък Балънтайнс, нали аз черпех - Сладко гадженце, пич. Само да не ми се правеше на много умна. Не и трябва. Има си задник един път.  Цялата я изрисувах с устни, знаеш. Сладурче!

-        Лигльо.- заключи мрачно Шийла, когато се осмелих перверзно да повдигна въпроса - Цяла нощ ме близа, все едно съм сладолед на клечка. Как смяташ, дали петингът е купон? По едно време без малко да помисля, че освен един език, си няма нищо друго.

И рулетката се завъртя. Превърнах се в ловец с бурен сексуален живот от втора линия. Дебнех я и щом забележех, че проявява интерес към някого /мамка му!/, мигновено го свалях вместо нея. Изчукахме един перспективен студент-медик, черен манекен от Нигерия, който симулираше следване в България /"Прекалено му е голям, скъпи.  Болеше ме."/, новозабогатяла мутричка с три коли, нашумял актьор от Младежкия театър, двама полузащитници от местния футболен отбор,  популярен инструктор по бодибилдинг.

Превърнах се в сянка на самия себе си.  Отслабнах със седем килограма. Спрях да се храня. Само се наливах по баровете наоколо, докато нейде в съседство поредното копеле изживяваше вместо мен сексуалните ми фантазии с Шийла, и копнеех за мига, в който ще науча как е минал сеанса, колко време, по какъв начин, колко пъти... Сърцето ми се обливаше в кръв, което бе необяснимо за мен при положение, че бях в постоянна ерекция.

Мазохистичното воайорство ми се отразяваше зле. Накрая започнах да се изчерпвам. Вече не виждах подходящи обекти наоколо. Ето как една вечер се оказах в същия текила бар с брат и, с когото излизахме от време на време.  Реших да потърся помощ от него.

-        Искаш ли да спиш с Шийла?- отроних.

Помислих, че ще ме удари. Погледна ме с широко отворени очи и се приведе към мен. Изстинах.

-        Да!- прошепна той и очите му заблестяха - Отдавна... Само че... откъде знаеш?

Убедих я, макар и трудно. Седях в края на леглото, докато го правеха и държах ръката и. Свършиха четири пъти.

Същата вечер брат и се обеси на рамката на прозореца в стаята на общежитието.

Седя върху кофата за боклук в банята и, и пуша цигара от цигара. Не ми е леко. Май стигнах до задънена улица. Нещата отидоха прекалено далеч. Гледам извития и в чувствена дъга гол гръб и замислено изпускам дима. Той се издига в тясното помещение и лази в мътни дипли по огледалото,  Освалдо беше прав, мамка му: има страхотен задник. Вече втори час го разучавам - така, откровено предлагащ ми се, като никога досега, на една ръка разстояние, както се казва.  Но тръпката я няма. Всичко свърши.

Когато брат и се обеси, я удавих в тоалетната чиния. Не беше трудно - толкова е крехка. Изпитах най-зашеметяващия оргазъм в живота си, докато го правех. Главата и още плува във водата, косата и се стеле по плочките. По шантавия принцип на скачените съдове е подгизнала вече цялата и е потъмняла така, както когато през лятото излизаща зъзнеща от морето и се хвърляше в прегръдките ми; в посинелите и колене се е събрала малка проблясваща локвичка. Прилича на сълза. Гола е. Започна да ми става мъчно. Изглежда все още я обичам.

Запалих нова цигара.

Не трябваше да го прави и с брат си, кучката.  Не е много редно, нали? Всичко друго бих преглътнал, само не и това. Ето докъде ме докара, кучка извратена.

Докато пушех вглъбено, се замислих какво ли ще стане със сексуалния ми живот от тук нататък. Чудно, наистина. Май съм на път да стана моногамен.

Досмеша ме и се поусмихнах. Лекичко.

Все пак в стаята има мъртвец.

Камен Петров

Черна смърт

Песът беше черен като смъртта, огромен и зъл, зъбите му стърчаха иззад винаги изплезения език, от който се стичаха лиги и капеха в прахта по земята. Женската до него беше незабележимо по-дребна и по-светла, но само мъничко. Сигурно и двете кучета, за които тате казваше, че са от породата „ротвайлер”, тежаха поне колкото по една торба цимент, а те бяха от по 50 килограма /за справка – отново тате/.

- Нацели го в окото, бате. В окото!- прошепна по-малкият ми брат, тъй както бяхме залегнали в буренака зад къщи, но аз го ръгнах с лакът в ребрата и той изскимтя и обидено си замълча.

Прицелих се внимателно с прашката и му пуснах един камък „22-ри калибър”, откраднат заедно с още десетина такива от строежа на новата кооперация на ъгъла. Вместо в окото, снарядът ми нацели звяра някъде във врата. Той изквича и скочи високо нагоре барабар с четирите си крака. После зави, зарева и залая едновременно, като едва не се удави в лигите си и препусна в тромав галоп към скривалището ни. Женската веднага се включи в преследването.

- Бягай! Бързо!- наредих кратко по войнишки и отпраших пред брат си към дъската в оградата.

Промъкнах се първи и задържах за миг дъската, преди през дупката да се промуши и кльощавото тяло на дребния, миг преди чудовищните зъби да го захапят за задника. После я пуснах, тя хлопна глухо на мястото си, а песът се трясна с всичките си 50 кила в оградата, която се разтресе, и отново изквича – колкото от болка, толкова от бяс. Облегнахме потните си гърбове на нагорещените от слънцето дъски, без да обръщаме грам внимание на сумтенето, ръмженето и лая отвъд оградата. Бяхме им свикнали вече.

- Брей, бате, на косъм беше този път!- възкликна запъхтяно дребният.

- За трети път тази седмица, мамицата му!- изругах с любимата ругатня на тате – Трети път го удрям, но все не улучвам в главата.

Изплюх се на напечената земя, където слюнката ми остави малко лунно кратерче в прахта, точно като онези, които оставяха в нея вонящите лиги на главния ни враг в махалата, чийто лай кънтеше на два пръста зад главите ни в момента.

Лаят в момента обаче изобщо не ни притесняваше. Даже хич! Гадният пес, ротвайлер или не, не можеше да ни докопа, дори задника си да съдереше от лай. Още миналото лято с малкото ми братче се бяхме светнали, че не е необходимо човек да обикаля около трите съседски къщи по тротоари и улички, за да стигне до училище, да отиде за хляб в кварталния магазин или на игра /или пък бой/ в съседната махала. 

Много по-просто бе да отковем по една широка дъска в долния край от всяка ограда, която просто отмествахме и после спускахме обратно след себе си, и така разполагахме с чудесен таен и високоскоростен маршрут за навсякъде. Дори бяхме белязали дъските с по един тебеширен кръст, защото често ни се случваше да се нуждаем от спешен изход и спасение след масов бой с бандата от другия квартал, от бдително ченге, зло куче или сприхав съсед. Бяхме едни същински нашенски Том Сойер и Хъкълбери Фин, както често шеговито ни наричаше тате между две бири  /като разбира се, аз бях Том, а дребният – Хъкълбери или просто Хък/ и не се бояхме от никого. Смело влизахме в ръкопашни схватки с дечурлигата от другите банди, биехме с прашката птици, котки и кучета, крадяхме плодове и бонбони от кварталната бакалия, пукахме гуми, трошахме стъкла или иначе казано – изживявахме си поредното приказно лято. Лято, което никога вече нямаше да се повтори. Тогава аз бях на цели девет, а малкият ми брат бе едва седемгодишен…

От последния ми – трети до момента - несполучлив опит да прострелям Големия Злобен Черен Пес с прашката беше изминала цяла седмица, така че с Хъкълбери замисляхме поредното покушение. Денят беше поредния от низ жежки, прашни, изнурителни августовски дни, когато всичко живо се е покрило на сянка, но ние бяхме млади и смели и кипяхме от сила и от желание да претрепем най-сетне чудовището, от което се страхуваше цялата махала.

- Хък!- наредих кратко на малкия си брат – Бягай до строежа и донеси 10-ина по-големи парчета, докато аз приготвя прашката!

Дребният скочи на крака и с готовност отпраши към строежа на новата кооперация, който беше неизчерпаем източник за жлъчни коментари от страна на кореняците с къщи, както и неизчерпаем арсенал за нашата тежка артилерия, тоест прашката, която в момента внимателно преглеждах, смазвах, затягах и приготвях хладнокръвно за стрелба или както казваше тате: „Вие двамата нехранимайковци сте като идни същи ловци в саваните на Кения описани от Ърнест Хемингуей”. Край на цитата.

Така че сега аз, Големият ловец, Тихата стъпка, Поразяващата ръка, Том Сойер от махалата, сериозно се подготвях да сваля най-сетне на земята с един изстрел оня огромен звяр с острите зъби, докато туземния ми водач Хък тъпчеше камъни в джобовете си.

После двамата, както винаги, тръгнахме на лов.

Денят наистина беше ужасно горещ, беше средата на август /”Човек може в такава жега да изпържи яйце в каската си”, казваше тате, който беше ходил войник/. Бях сигурен, че гадният пес, заедно с кучката си, лежат обезсилени от жегата някъде наоколо, изплезили езици, а лигите им както винаги капят в нагорещения прахоляк. В нашата персонална квартална джунгла обаче, обхващаща трите съседни къщи, все още несъборени и презастроени с панелни блокове, както и с преките пътечки през оградите благодарение на откованите дъски, беше прохладно. Дворовете бяха гъсто обрасли с буренак, репей, храсти, нискорасли разкривени плодни дръвчета, отдавна превърнали се в дивачки, асми и малинак, така че малобройният ни, двучленен партизански отряд се промъкваше към дивеча в истински сенчест тунел, който хвърляше изумрудени отблясъци по потното челце на малкия ми брат и изсушаваше тениската на собствения ми мокър от жегата гръб. Отместихме първата белязана с кръстче дъска в нашата ограда и минахме в съседния двор, после втората, после третата и ето, че бяхме Отвън, в царството на врага. Снишихме се и запълзяхме сред репеите.

Бяхме наострили бдително уши, наоколо се стелеше непроходимия гъсталак на буренясалите покрайнини, съчки пукаха, листата шепнеха, в далечината лаеше куче /но не нашето/, чувах бученето на колите по близкото шосе, бумтенето на сърцето си и пъхтенето на братчето си, някъде отзад изведнъж се чуха – като че ли съвсем близо – силни удари като от чук. Дотук нищо необичайно, Том, рекох си, давай смело напред, песът е някъде наоколо и чака да му светиш маслото...

Песът наистина беше наблизо заедно с кучката. Двата огромни ротвайлера се бяха изтегнали в дълбоката сянка на полупрекършена стара слива и лежаха полузарили муцуни в стар пясъчник, търсейки прохлада в жегата.

Направих знак на малкия си брак и той се закова до мен и ме загледа благоговейно в очите, нещо което страхотно много мразех. Направих друг знак и той плътно се сниши, после пипнешком извади шепа заоблени камъни от джоба на гащите си.

Легнах до него сред репеите и зорко разузнах обстановката.

Този път ще го ковна рекох си, ама явно го рекох на ум, щото дребният, Хък значи, ме беше зяпнал в устата и се кокореше като туземец някакъв.

- Дай снаряди, Хък!- наредих уставно – Целта е пред нас.

Малкият ми брат с готовност ми подаде шепа камъни, от които с вещина избрах най-тежкия и с най-острите ръбове. Поставих го ритуално в прашката под благоговейния му поглед, после се прицелих в Окото на Звяра. Целих се дълго, а в това време потта се стичаше в очите ми и чувах хрипливото учестено дишане на малкия си брат до себе си. После си рекох, мамка му, сега е моментът, отпуснах рязко ластика и камъкът полетя. В мига, в който чух познатото „пляс!”, което означаваше, че отново съм улучил, видях огромният пес да подскача като полудял във въздуха, а заедно с него скочи и голямата черна кучка.

- Бягай!- като всеки друг път кратко, по командирски наредих на дребния, скочих и се завтекох с всички сили към спасителната дъска в оградата с голямото, нарисувано с бял тебешир „Х” на нея.

Чух стъпките на малкото ми братче зад гърба си. Чувах насеченото му дишане зад мен. Съвсем малко по назад чувах и тропота на осемте кучешки лапи и лаят на двете огромни озверели кучета, всяко от които – нека си припомним – тежеше 50 кила, колкото една торба цимент, доста повече и от мен и от малкия Хък.

Не ме беше чак толкова страх обаче.

Нали нашата ограда беше там.

Както и нашата дъска.

Тичах и тичах и тичах.

Зад себе си чувах тропота на крачетата на братчето си.

Зад тях – галопът на ноктестите кучешки лапи.

Щом стигнах оградата, се плъзнах с отиграно движение по задник, докато се плъзгаз в прахоляка, посегнах и се опитах да отместя дъската и… се блъснах с цялото си лице в нея. А дъската не помръдна…

НЕ ПОМРЪДНА!

Дъската беше закована а нашият спасителен път беше отрязан.

Изпищях и подскочих, подгонен от ужаса и отчаянието. Хванах се в горния край на оградата и се набрах с все сили с пилешките си мускули, пришпорван от страха. Нейде из отдолу чук как малкият ми брат също се блъсна в неподвижната дъска, чух и неговия писък, после се прехвърлих отвън, в двора, на безопасно място и протегнах ръка да му помогна…

В този момент огромното черно куче и жена му връхлетяха върху малкото ми братче, върху моят персонален туземен водач, върху Хък, Хъкълбери Фин, МОЯ БРАТ…

Обзет от ужас паднах от ръба на оградата на гърба си, а дъхът ми излезе с един безкраен, омаломощавах хриплив звук от гърдите ми. Претърколих се по лице и се надигнах на ръце и крака, после припълзях до оградата. Отвъд се чуваше ожесточено мляскане, ръфане и боричкане, все едно цялата ми рода се бе събрала на семеен празник, за коленето на поредното прасе. Само дето това отвъд оградата сега не беше семейството ми, а озверелите ротвайлери. Прасето също не беше коледно прасе, а малкото ми братче, малкият Хъкълбери Фин, МОЯТ БРАТ.

Развиках се, разкрещях се, разридах се, псувах с всички псувни на тоя свят, питах по оградата, удрях по нея с пръчки, камъни, юмруци и всичко, което успях да докопам. Излязох от безсмисления си ступор в мига, в който през цепнатините влетя пръска кръв и се лепна през окото ми по цялата ми буза, после се стече – гореща като жарава, към вратлето ми.

После звуците отвъд оградата престанаха, чух отдалечаващите се стъпки и приглушеното ръмжене на двата звяра. Излязох несмело от прикритието си, дръпнах безсилно дъската, която явно вече беше закована, слеид това се прехвърлих с омекнали ръце през оградата при това, което беше останало от мъничкия ми по-малък брат след пиршеството на ротвайлерите.

Подсмърчайки се наведох, прегърнах кървавите останки, изправих се, а гръбнакът ми изпука, после с люшкащи се стъпки се отправих към къщи, към нас, у дома, само че този път не по преките пътеки през дворовете, а по обиколния път по тротоара. Пътем събрах неловко с една ръка червата на малкото си братче, които бяха се разтекли от коремната кухина и се стелеха по асфалта след нас /”Извинявай, Хък…”, промълвих на озъбения му, оглозган до бяло на места череп в прегръдките ми/, после прекрачих прага на нашия двор и влязох вътре.

Щеше ми се да изкрещя с цяло гърло, исках да викам за помощ, копнеех да припадна, но в този момент видях тате: седеше както винаги под асмата на сянка, бирата пред него беше хладна, той като всеки друг път се усмихваше мило и всеразбиращо. Изпитах всичкото облекчение на света, знаех, че вече има кой да ми помогне, да подаде ръка, да спаси брат ми, да приласкае синовете си… После видях до ръката на тате, почти на ръба на масата, до лакътя му, до пепелника и до разпенената халба с бира, една тесла и няколко пирона.

- Сине…- рече той, преди да види зловещия товар в прегръдките ми – Някой беше разковал оградата, копелето му мръсно. Току що я поправих…

А после млъкна.

Долината на мечтите

- Ей сега ви изтрепах като кучета!- изрева пияният и замахна напосоки с теслата.

- Недейте така, бе хора! Селски сме, познаваме се. Недейте бе!- примоли се мъжът ми, но

вече беше късно, ония бяха озверели и го подкараха още там, в леглото, посред нощ.

Някой ме сграбчи за плитката, издърпа ме от постелята на земята и ме повлече навън. Беше зима, но не усещах студа с разголените си нозе. Усещах само животински страх, който ме беше сковал цялата, както когато раждах първото си дете – преди време, преди много време. Само дето сега не раждах, просто ме пребиваха от бой.

Страх ме беше, щото ги познавах и двамата – Малкия Бартек и Минчо Черния. Пияни-заляни, озверели от бяс, нечовешки.

Повлякоха ни с моичкия през прага, по разкаляния след дъжда двор, до обора. Мен ме захвърлиха в ъгъла зад вратата (ведрата за мляко издрънчаха под мен и се разпиляха в тъмното), а Пешо – мъжа ми, го бутнаха върху яслата, където кравата ни Мая кротко преживяше на синджира, и го забухаха с каквото им падне.

Не припаднах от ужас само щото много болно ми стана за моя. Болнав беше и дърт, едва креташе из двора, на мухата път правеше, а сега такъв кютюк отнасяше пред мен, че и аз само дето не изверях. Пред очите ми падна пелена и се хвърлих с голи ръце към ония изверги, нищо, че бях 40 кила с мокри дрехи, а те държаха брадва и сопа в ръцете си.

- Стига! Стигаааа! Изроди! Стигаааааа!- закрещях в несвяст, ама Минчо Черния ми обърса

един наопаки, че чак ми причерня, и ме прати пак на пода зад вратата.

Прималя ми. Една част от мен чуваше като в просъница ударите, които с тъп звук се вбиваха в мършавите телеса на мъжа ми, и неговите все по-слаби писъци, стонове и стенания. Другата обаче, както ставаше винаги при мен при голям зор, отнемай къде се отнесе далече-далече и някак много назад във времето…

Когато дойдохме в село, бяхме още млади, силни, имахме мерак за всичко. Меча поляна му беше името, но моичкият веднага го кръсти „Долината на мечтите”, нали беше пенсиониран без време даскал, горкият, много беше чел и много знаеше. Бяхме се наситили на града, на шумотевицата, блъсканицата, простащината, на автомобилите и скъпотията. Отгледахме по живо, по здраво децата – и трите – изучихме ги, синовете започнаха работа, а щерката се зажени – все в тоя пустия град. Нас обаче си ни дърпаше все към селото – и двамата оттам идехме и там искахме да остареем, че и да ни погребат след време.

Че тъй де, дойдохме в Долината на мечтите, сиреч в Меча поляна, както си беше по документи, ей тук на – на брега на Дунава, вдигнахме къща за чудо и приказ, аз оправих градинката, развъдих кокошки, няколко кози и крава, а Пешо с голям мерак хукна по нивя и бостани, да му се неначудиш и на даскала, и на чудото. Тръгнахме да си гледаме старините и кефа, и спокойствието, дето има една дума, ама не би.

Първо Ива - малката щерка, взе, че се разжени, взе внука и зачезна към Гърция, на сезонна работа мандарини, маслини и лимони да бере… макар и друго да се чу, ама нейсе…

После големият син – Гошо, се спомина в катастрофа. Пил ли беше, не беше ли, крив ли беше, не беше ли – тъй и не разбрахме – поплакахме си, погребахме го, ама животът не пита – продължава. Че и ние с Пешо тъй.

Средният – Евгени, ни остана опора и надежда. Работеше в града като шофьор, има-няма на 50-ина километра от село, заживя с едно разбрано момиче от тутраканско – ей де го, тръгна апартамент на изплащане да купува, кротна, викаме си с моичкия.

Да, ама не.

Започна да ни се вясва от време на време, кьоркютюк пиян, заваля едно такова, не му се разбира, фъфли, в очите му сълзи, ама в погледа – лоши искрици светят. Викам: „Мама, какво става? Нещо с Ленчето ли, с работата ли, що ли?”. Дума не дава да му се издума, лош става направо. Дай някой лев, вика, мамо, ще се оправим. И все нещо замъква, като си тръгне с автомобила към града, все нещо влачи – телевизор ли ще е, козите ли, на баща си пенсията ли – каквото има и каквото докопа. В село се зачу, че тръгнал с лоши хора и по жени, комар играел, апартамента на кино отивал, а Ленчето на три пъти стягала багажа да се връща на село край Тутракан, ама нали ни е син – какво да го правим – затваряхме си очите…

Затваряхме ги, затваряхме ги, но ей ни на – на пода в обора, а ония изверги бъхтят моичкия дето сварят, душичката ще му извадят. И аз ЗНАМ ЗАЩО. Заради сина. Заради Евгени.

- Дай парите, старо, дето ми ги дължи копелето ти и няма да ти строша всичките кокали,

мамицата ти!- реве пиян Малкия Бартек и налага Пешо по главата и гърба с дръжката на брадвата, а Минчо Черния му приглася, и в и псуването и в боя.

- С 300 лева ни завлече онуй леке Евгени и втори месец не ги връща. Или давай парите, или

вземаме кравата! – крещи Минчо Черния и – прас! – с тоягата по главата. Вика и удря, вика и удря, вика и удря…

- Нямам бе хора, нямам…- хленчи Пешо от земята, където се е свил в краката на кравата и

ги прегръща с две ръце – Недейте така, бе хора! Само не Мая! Само не кравичката ми! Недейте така, бе хора! Ще се разберем…

Да, ама не се разбраха. Той беше даскал, стар човек, умен и учен, а те – пияни свине, които нахълтаха в дома и живота ни направо от кръчмата и нямаше кой да ги спре в запустялото от години село - глухо, сляпо и като сакато - което се беше свило като бито куче в добруджанската нощ и се ослушваше със затаен дъх откъм топлите си постели в писъците ни и в крясъците на онези двамата.

После уродите престанаха да налагат моичкия, чух как пъхтят разгорещени в нощта, пълна с отровните изпарения на ракия, които лъхаха от устите им. Чух ги да захвърлят на земята брадвата и сопата, чух тежките им, разлюляни стъпки край мен, после задрънча синджира и Мая жално измуча и ме прекрачи, а след туй тропота от копитата и отшумя заедно с техните несигурни крачки в нощта.

Край, рекох си и си плюх в пазвата, ей тъй на – както бях просната на земята – свърши се.

Вярно, свършило се беше, ама и Пешо беше свършил, горкият ми той. Пребили го бяха до смърт за една шепа пари изродите недни, главата му като диня беше сцепена, навсякъде кръв, косми и мозък все едно. Потрошили го бяха целия и не бяха се щадили да бият – личеше си, отдето и да погледнеш, ако и да беше тъмно. И всичко туй – за едното нищо. За едните пари. Заради големия град, дето ни взе и живота, и надеждата, и децата, и ги развали или ги уби. Тъй както уби в оная нощ и Пешо, макар и издалеч, с чужда ръка, дето се вика.

Как съм доизкарала нощта, само аз си знам.

Като се зазори, сбрах надве-натри каквото сварих в една чанта, загърнах Пешо с одеалото, тъй както си лежеше сгърчен на земята, после дадох и къщата, и обора, и съпруга си на огъня, заключих по навик къщната врата след себе си и скрих ключа под прага, докато пламъците пращяха и бълваха огнени езици през прозорците, обърнах гръб на Долината на мечтите и на всичкото, пусто да опустее, завинаги, и хванах пеша пътя към града и към нищото.