Животът е бряг

                              

 "Achtung! Herr Petroff! Herr Kamen Petroff! Gekommen um der Polizei! Wiederholen…"

Лаещият от високоговорителите глас, който крещи името ми и ме приканва да се явя в полицейския пункт, ме кара инстинктивно да се присвия в убежището си до стената. Подсъзнателно ми напомня крясъците на нацистите в концлагерите от филми като "Списъкът на Шиндлер" или "Пианистът". В този миг към мен се устремява униформен полицай в пълно бойно снаряжение. Приисква ми се да изкрещя, да се скрия, да избягам… После се отпускам, осъзнавам се. Годината отново е 2013-та, а не 1942-ра. Не съм някъде в Аушвиц, а на тази луксозна аерогара на границата между Германия и Белгия. Ставам от спалния си чувал в ъгъла, посрещам униформеното ченге…  

Но - да започна отначало… Или поне някъде близо до началото…

Получих писмото на границата в Германия. Донесе ми го на летището същият този немски полицай, който в крайна сметка се оказа разбран човек. Всъщност, макар дотогава никога да не бях гледал "Терминал" на Спилбърг, живеех на ръба на тази граница с Белгия насред летището вече шести месец…

"Meine Damen und Herren, wurde die Lufthansa-Flug wegen schnee 22,30 stunden abgebrochen…"

Поредният отменен полет. Поредният среден пръст от страна на Съдбата. Едно просто съобщение по високоговорителя и ето ти куп семейни скандали, провалени бизнес срещи, закъсняла животоспасяваща медицинска грижа, пропаднали планове и ваканции, нерви, умора, безсъние… Малко сняг на пистата и иначе подредените шваби изпадат в паника, а "Луфтханза" се презастрахова както винаги. Интересно ми е да ги видя тези дойчовци у нас, когато навали сняг до кръста. Хората си карат някак колите по улиците, самолетите някак си летят, влаковете се движат /макар и с обичайното закъснение, при това студени/ - свикнали сме на всичко, ние - българите.

Да, обаче няма как да ги видя дойчовците у нас, не и сега, така, както съм се сврял като подгонен чуждоземен плъх с екзотичен тен и акцент насред това летище. Всъщност, от 6 месеца насам виждам родината си единствено такава, каквато я вижда CNN и я експонира на огромните плазмени екрани на телевизорите в луксозната чакалня. Това, което виждам, обаче ме плаши. Точно то ме кара все още да стоя тук. Виждам протести /за децата, за тока, за пенсионерите, за висшето образование, за природата/, виждам оставки, скандали, корупция, атентати, бетонирано море и планини, забрана на цигарите, забрана на Шенген, забрана на Англия… Почти съм забравил вече химна на републиката…

"Achtung! Gesucht verlorenen Jungen - erfüllt den Namen Max. Ich wiederhole... Gewünscht..."

Още един изгубен на този свят - в живота, в превода, на летището. Има ли значение? Всички сме изгубени в някаква степен - някои повече, някои по-малко. Ние сме новото изгубено поколение на Света, дори и без Гъртруд Стайн, без Ерата на джаза, без нелегалния алкохол и мафията… Нечии безотговорни родители са се запили във ВИП-зоната на летището в Дюселдорф и са загубили детето си, Макс… Ще го намерят, дисциплинирани хора са това германците… Чудя се обаче какво ли съм загубил аз самият през всичките тези 23 години на прехода и то безвъзвратно…

У дома, в България, 6 години карах такси. Половината - докато следвах, другата половина - след като се дипломирах с отличен успех. 3 години търсих работа по специалността си в четири града. Нищо. Никаква надежда. Така преди 6 месеца бях един млад безработен специалист без никакви ориентири пред себе си. Бях на 30 - първите 7 ме възпитаваха в ОНАЗИ система, останалите 23 ги прекарах в ПРЕХОДА. Оглеждах се и виждах наоколо само уплашени и обезверени хора, корупция и некадърност по върховете, мизерия на дъното, никаква перспектива, никакъв шанс. Изгубено поколение, при това поредното… И - ето ме тук. Спя като клошар, увит в спалния чувал в ъгъла между тоалетните и вендинг машините за кафе, закуски и безалкохолни. Тоалета си правя в същите тези тоалетни, храня се от надменното благоговение на тевтонските пътници на летището, от някоя и друга дребна услуга, която правя на персонала, от същите тези вендинг машини… 6 месеца… Вакуум… Безвъздушно пространство… Заклещен съм като топка за пинг-понг в мрежата на този летищен терминал…

И ето - един ден ченгето дойде и ме срита /образно казано/, после учтиво ми връчи писмото. Писмо като писмо, отдавна не бях виждал истинско в тези времена на електронната поща, но познах пощенските марки. На тях имаше трибагреник…

"Сине, татко ти се спомина внезапно. Взехме с кака ти добри пари за земите край Дунава, а и за апартамента в града. Ела си! Най-сетне можеш да си стъпиш на крака и да сбъднеш мечтите си… У дома… Целувам те - мама…"

"Achtung! Passagiere auf Flügen nach Varna an Klemme № 2 erscheinen…"

Сепвам се при звука на това така до болка познато име /Варна, морето, сините вълни… плажът, фестивалите, любов на пясъка…/, макар и изкривено до неузнаваемост от твърдия немски език, и вдигам унесен поглед.

С писмото от мама и с това "Варна" по високоговорителите в чакалнята, в мен се надигна като мощна вълна нещо, което мислех, че съм отхвърлил завинаги от себе си още преди всичките тези дълги, безкрайни, кошмарни месеци.

Поглеждам през панорамните прозорци, отвъд сипещия се февруарски сняг, където проблясват светлините на големия мегаполис на германо-белгийската граница. Там е всичко, към което съм се стремил през последните 6 години от живота си, за което съм мечтал през всичките 30 съзнателни години от живота си. Там, зад прозорците, на запад, са сбъднатите мечти, перспективите, реализацията, кариерата, парите, бъдещето…

После се извръщам след последния, наредил се на и без друго рехавата опашка пред гише №2, над което примигва светлинния надпис "Düsseldorf - Varna". Мислено проследявам полета на самолета над половин Европа. Виждам как каца на летището във Варна, как подскача по изпотрошения, тревясал бетон на пистата. Първоначално гледам през очите на цялата тази шепа германски туристи и виждам мизерията, занемарата, безпаричието, липсата на работа, просяците, клошарите и бездомните кучета, ченгетата, никакво бъдеще… После обаче дълбоко вътре в мен се отварят широко едни други очи - изконни, атавистични, изтъкани с памет очи, налети с родовата ми кръв, а те виждат и други неща…

Стоя така с писмото на мама в ръка насред жужащия многоезичен, космополитен, така европейски кошер на международното летище.

Стоя разкрачен между два свята.

Люшкам се насред бурното море между два бряга.

Накъде да поема?

Високоговорителят обаче този път мълчи…

Камен Петров

Животът е бряг

 "Achtung! Herr Petroff! Herr Kamen Petroff! Gekommen um der Polizei! Wiederholen…"

Лаещият от високоговорителите глас, който крещи името ми и ме приканва да се явя в полицейския пункт, ме кара инстинктивно да се присвия в убежището си до стената. Подсъзнателно ми напомня крясъците на нацистите в концлагерите от филми като "Списъкът на Шиндлер" или "Пианистът". В този миг към мен се устремява униформен полицай в пълно бойно снаряжение. Приисква ми се да изкрещя, да се скрия, да избягам… После се отпускам, осъзнавам се. Годината отново е 2013-та, а не 1942-ра. Не съм някъде в Аушвиц, а на тази луксозна аерогара на границата между Германия и Белгия. Ставам от спалния си чувал в ъгъла, посрещам униформеното ченге…  

Но - да започна отначало… Или поне някъде близо до началото…

Получих писмото на границата в Германия. Донесе ми го на летището същият този немски полицай, който в крайна сметка се оказа разбран човек. Всъщност, макар дотогава никога да не бях гледал "Терминал" на Спилбърг, живеех на ръба на тази граница с Белгия насред летището вече шести месец…

"Meine Damen und Herren, wurde die Lufthansa-Flug wegen schnee 22,30 stunden abgebrochen…"

Поредният отменен полет. Поредният среден пръст от страна на Съдбата. Едно просто съобщение по високоговорителя и ето ти куп семейни скандали, провалени бизнес срещи, закъсняла животоспасяваща медицинска грижа, пропаднали планове и ваканции, нерви, умора, безсъние… Малко сняг на пистата и иначе подредените шваби изпадат в паника, а "Луфтханза" се презастрахова както винаги. Интересно ми е да ги видя тези дойчовци у нас, когато навали сняг до кръста. Хората си карат някак колите по улиците, самолетите някак си летят, влаковете се движат /макар и с обичайното закъснение, при това студени/ - свикнали сме на всичко, ние - българите.

Да, обаче няма как да ги видя дойчовците у нас, не и сега, така, както съм се сврял като подгонен чуждоземен плъх с екзотичен тен и акцент насред това летище. Всъщност, от 6 месеца насам виждам родината си единствено такава, каквато я вижда CNN и я експонира на огромните плазмени екрани на телевизорите в луксозната чакалня. Това, което виждам, обаче ме плаши. Точно то ме кара все още да стоя тук. Виждам протести /за децата, за тока, за пенсионерите, за висшето образование, за природата/, виждам оставки, скандали, корупция, атентати, бетонирано море и планини, забрана на цигарите, забрана на Шенген, забрана на Англия… Почти съм забравил вече химна на републиката…

 "Achtung! Gesucht verlorenen Jungen - erfüllt den Namen Max. Ich wiederhole... Gewünscht..."

Още един изгубен на този свят - в живота, в превода, на летището. Има ли значение? Всички сме изгубени в някаква степен - някои повече, някои по-малко. Ние сме новото изгубено поколение на Света, дори и без Гъртруд Стайн, без Ерата на джаза, без нелегалния алкохол и мафията… Нечии безотговорни родители са се запили във ВИП-зоната на летището в Дюселдорф и са загубили детето си, Макс… Ще го намерят, дисциплинирани хора са това германците… Чудя се обаче какво ли съм загубил аз самият през всичките тези 23 години на прехода и то безвъзвратно…

У дома, в България, 6 години карах такси. Половината - докато следвах, другата половина - след като се дипломирах с отличен успех. 3 години търсих работа по специалността си в четири града. Нищо. Никаква надежда. Така преди 6 месеца бях един млад безработен специалист без никакви ориентири пред себе си. Бях на 30 - първите 7 ме възпитаваха в ОНАЗИ система, останалите 23 ги прекарах в ПРЕХОДА. Оглеждах се и виждах наоколо само уплашени и обезверени хора, корупция и некадърност по върховете, мизерия на дъното, никаква перспектива, никакъв шанс. Изгубено поколение, при това поредното… И - ето ме тук. Спя като клошар, увит в спалния чувал в ъгъла между тоалетните и вендинг машините за кафе, закуски и безалкохолни. Тоалета си правя в същите тези тоалетни, храня се от надменното благоговение на тевтонските пътници на летището, от някоя и друга дребна услуга, която правя на персонала, от същите тези вендинг машини… 6 месеца… Вакуум… Безвъздушно пространство… Заклещен съм като топка за пинг-понг в мрежата на този летищен терминал…

И ето - един ден ченгето дойде и ме срита /образно казано/, после учтиво ми връчи писмото. Писмо като писмо, отдавна не бях виждал истинско в тези времена на електронната поща, но познах пощенските марки. На тях имаше трибагреник…

"Сине, татко ти се спомина внезапно. Взехме с кака ти добри пари за земите край Дунава, а и за апартамента в града. Ела си! Най-сетне можеш да си стъпиш на крака и да сбъднеш мечтите си… У дома… Целувам те - мама…"

"Achtung! Passagiere auf Flügen nach Varna an Klemme № 2 erscheinen…"

Сепвам се при звука на това така до болка познато име /Варна, морето, сините вълни… плажът, фестивалите, любов на пясъка…/, макар и изкривено до неузнаваемост от твърдия немски език, и вдигам унесен поглед.

С писмото от мама и с това "Варна" по високоговорителите в чакалнята, в мен се надигна като мощна вълна нещо, което мислех, че съм отхвърлил завинаги от себе си още преди всичките тези дълги, безкрайни, кошмарни месеци.

Поглеждам през панорамните прозорци, отвъд сипещия се февруарски сняг, където проблясват светлините на големия мегаполис на германо-белгийската граница. Там е всичко, към което съм се стремил през последните 6 години от живота си, за което съм мечтал през всичките 30 съзнателни години от живота си. Там, зад прозорците, на запад, са сбъднатите мечти, перспективите, реализацията, кариерата, парите, бъдещето…

После се извръщам след последния, наредил се на и без друго рехавата опашка пред гише №2, над което примигва светлинния надпис " Düsseldorf - Varna". Мислено проследявам полета на самолета над половин Европа. Виждам как каца на летището във Варна, как подскача по изпотрошения, тревясал бетон на пистата. Първоначално гледам през очите на цялата тази шепа германски туристи и виждам мизерията, занемарата, безпаричието, липсата на работа, просяците, клошарите и бездомните кучета, ченгетата, никакво бъдеще… После обаче дълбоко вътре в мен се отварят широко едни други очи - изконни, атавистични, изтъкани с памет очи, налети с родовата ми кръв, а те виждат и други неща…

Стоя така с писмото на мама в ръка насред жужащия многоезичен, космополитен, така европейски кошер на международното летище.

Стоя разкрачен между два свята.

Люшкам се насред бурното море между два бряга.

Накъде да поема?

Високоговорителят обаче този път мълчи…

Камен Петров 

Писта за никъде

One minute here and one minute there

Don't know if I'll laugh or cry

One minute here and one minute there

And then you wave good-bye...

Sifting to the bottom, every day for two

All energy funnels, all becomes you

You come from out of nowhere

                                Faith no more “From out of nowhere”

Отдавна съм се настанил тук. Вярно, не са хилядолетия, не са дори столетия, но ако се поразровя из прашните страници на календара в главата ми, минали са вече неусетно има-няма двадесетина, че и повече години. За същество като мен това наистина е една нищожна прашинка време, но не и ТУК, не и СЕГА…

На шега, с присъщия на себеподобните ми създания черен хумор, наричам обителта си „моята лятна резиденция”. По скромните ми наблюдения вече две десетилетия аз съм  основния и най-постоянен, макар и не единствен обитател тук, така че с известно право се чувствам донякъде като собственик.

Седя на празния и ужасно занемарен бар и наблюдавам без носталгия пистата отвъд прашното напукано панорамното стъкло на предната фасада, която зловещо се лющи. Пистата се е проточила към хоризонта като протегната към нищото ръка. От прелистваните в безкрайните часове на самота и скука стари, прашасали, пожълтели броеве на списание „Криле” от 70-те и 80-те години на миналия век, знам, че пистата е с дължина от точно 2500 метра. Никому ненужна днес информация, когато същата тази писта отдавна е празна, напукана, изровена, обрасла с тръни и буренак, из които от време навреме подскачат на зиг-заг дивите зайци. Няма самолети на тази писта. Тя е просто една писта за никъде…

Посягам към несъществуващата чаша на покрития с дебел слой прах бар плот, отпивам от несъществуващото уиски в нея, поглеждам се в напуканото мътно огледало зад бара измежду стотиците проблясващи в цветовете на дъгата несъществуващи бутилки и се усмихвам криво на бармана, който – разбира се – също е само във въображението ми.

- Още едно от същото, приятел.- казвам му дружелюбно със скърцащия си заради десетилетията неизползвани гласни струни глас и кимам нехайно към несъществуващата секси стюардеса, която седи, кръстосала крака на високото столче вдясно от мен на бара и очевидно скучае – Налей едно питие и на дамата.

Несъществуващият барман с готовност изпълнява поръчката ми, защото в това безвремие, което цари ТУК и СЕГА, в „моята лятна резиденция”, и на него му е скучно до смърт, че дори и отвъд смъртта, хахаха.

Скучно е, защото в това призрачно летище, единствения постоянен обитател, който издържа на пълната занемара, разруха и униние, съм изглежда наистина само аз – един безплътен дух, който все още се учи да живее в друго измерение. Другите идват и си отиват, но никой не се задържа дълго в изоставеното летище, с пустата писта и пустия паркинг. Духовете, забелязал съм, по принцип недолюбват пристанища, гари и летища. Затова и барът обикновено е празен. Само аз, несъществуващият барман и поредната скучаеща несъществуваща стюардеса. Наоколо, разбира се витаят стотици духове – на загинали при строителството край града летище, на жертвите от самолетни катастрофи – уплашени пътници, празноглави секси стюардеси и нагли напети пилоти, от време на време се навърта неспокойната душа на случайно преминаващ клошар или бездомно куче и това е. А пистата - в едно друго измерение разбира се - всъщност беше задръстена с призраците на отдавна бракувани и нарязани за скрап самолети, пожарни коли, кранове и линейки, които всъщност не съществуваха вече.

Това е. Скука. Пустош. Безвремие. Писта за никъде…

Преди петнадесетина години в „моята лятна резиденция”, която нито е лятна, нито е резиденция, нито де факто и де юре е моя, настъпи известно оживление.

В един момент витаех в компанията на безплътните си събратя и унило виех през процепите в стените и напуканите стъкла на залата за посрещачи, а в другия от небето се изсипа тумба дребни зелени човечета, натъпкани в осем космически кораба, но не бяха виетнамци. Казаха, че всъщност това не били кораби, а планериси. Човечетата се наричали мани и идвали от Република Вестуми на планетата Криси от съзвездието Цефей и смятали да използват това пусто летище за полигон и плацдарм за завоюването на съседните планети. 

Стори ми се странно, но кой съм аз да ги съдя? Все пак барът се понапълни, невидимият барман живна, несъществуващата стюардеса се ухили похотливо, мъртвото летище като че живна.

Живна обаче и наоколо, тоест светът отвън. За нас като неживи, живите са истинска напаст, досада. А тя се изсипа тук умножена по 5 000. Да, точно толкова народ се струпа на 11 септември Лето Господне 1995-то, за да посреща човечетата, нашите нови приятели.

За ужас на неживите, тълпите на живите разпънаха на буренясалия паркинг сергии с кебапчета бира и семки, полазиха по нацепените, тревясали писти, защракаха с видеокамери и фотоапарати, размахваха цветя и плакати, надуха музиката, а имайте предвид, че по онова време се раждаше турбо фолкът…

Пълна лудница, дори са създания на отвъдното като нас.

Слава Богу, понеже ние духовете сме си невидими по природа, а зелените човечета владеят до съвършенство изкуството на мимикрията, на човешката паплач наоколо в един момент и писна, доскуча и, така че хората един по един се разотидоха натам, откъдето бяха дошли, за да смутят мъртвешкия покой на загиващото летище.

Така минаваха дните, седмиците, месеците, годините, десетилетия… Наблюдавах как сградата на летището се руши и разпада като болен от рак човек. Стъклата се напукваха и трошаха, покривът хлътна и накрая протече, няколко сантиметров слой прах покри всичко в чакалнята, митническия пункт, бара, ресторант, навсякъде. Пистата заприлича на ботаническа градина, а в пукнатините на напукания бетон местните селяци направо садяха картофи, царевица и марихуана. Кулата на ръководителя на въздушното движение се изкоруби, наклони и сякаш клюмна.

Летището умираше и дори духовете на пилоти, стюардеси и пътници не се задържаха дълго тук, обзети от униние, на което англоговорящите духове му викат просто „сплин”…

 Оттогава насам разни правителства на тази замираща като самото летище държавица на три пъти се опитаха да го върнат към живот. Различни правителства бяха, Бог да ги прости и тях, но еднакво не успяха. Не се вясна нито един стратегически инвеститор тук за всичките години, честна дума, дори духът на някой покоен инвеститор не се свъртя, хахаха…

Не, не ме разбирайте погрешно. Не ги плашеше кандидат-концесионерите на мъртвото летище край реката моят бродещ дух. Нито пък духовете на стотиците загинали при строежа му работници, катастрофирали летци, стюардеси и пътници. Мисля си, като един по-глупав човек… пардон – безсмъртен дух, че ги плаши по-скоро Призракът на Кризата… а може би и по-малките, но и по-хищни вампири и върколаци, наречени тукашни политици, бюрократи и корупционни схеми…

Понякога през уикендите, но ВИНАГИ ПРЕЗ ДЕНЯ, тук идват някакви запалени откачени младежи и пускат самолетите си по разбитите писти. Само че това далеч не са истински самолети. Не са  „Боинг” или „Конкорд”, дори не и ТУ, АН или ИЛ, а просто миниатюрни модели на самолетчета, които пърпорят дразнещо и безцелно в небето за кратко, после тупват безславно на земята и това е.

Отново настава тишина, мъртвило и скука, а аз кимам на бармана, нищо, че и него го няма, тъй както я няма и обичайната чаша уиски пред мен.

Понякога се разхождам безцелно в безлунните нощи по разпадащия се Дунав мост, скърцащ под тежестта на годините и липсата на поддръжка в тишината над бавната кална река, по която само нарядко минава по някой муден шлеп с мътни светлини.

Друг път се качвам на върха на запустялата Телевизионна кула на хълма и гледам с часове мъждукащите светлини на града в краката си, които стават все по-малко от година на година – жителите му или бягат далеч оттук в търсене на препитание или се преселват Отвън, тоест при нас, и увеличават и без това безбройната невидима армия от безплътни витаещи духове.

Разхождам се между изтърбушените, разграбени, обезобразени останки на бившите огромни промишлени соцчудовища, които са по-мъртви и от мен самия, хахаха, простете за безвкусната шега, и напразно се опитвам да си представя какво е било преди, как са работели, потраквали и съскали машините, а край мен се полюшват в нищото единствено унилите призраци на поколения работници, оставили безсмислено живота и здравето си тук.

Изучавам с почти изследователски интерес /аз – безразличния!/, корпусите на изоставени грандомански строежи, фалирали огромни молове и празни жилищни сгради с мъртви прозорци, издигащи се като египетски пирамиди навсякъде из запустелия град.

Катеря се по корозиралите фасади на Малката Виена, които се разпадат година след година и които по-скоро ми приличат на Малкия Берлин нейде около 6 май 1945 година, хахаха, отколкото на център на „най-европейския град” на тази бананова република в Лето Господне 2012-то, ако приемем за даденост рождението на Христос, разбира се.

Обичам да бродя по ръждясалите палуби на корабите от бившия речен флот – лете заседнали в тинята на голямата река, зиме – сковани в леда, по който притичват вълци от север и помияри откъм града.

Това обаче са забавления за малоумници, за перверзни ретрогради или суисидно настроени артистични душички, но аз съм просто един дух, призрак от едно по-добро минало, което никога няма да се върне, никога няма да е като преди, никога няма да се преродя, нито пък някога отново ще излети самолет от пустата писта за никъде…

Камен Петров