Смяна на етажа

Тихо пиукат
сред мрак апарати.
Системите капят
във вени гальовно.
По ням коридор
пак стъпки потракват
и миг композират -
нетраен, минорен.
В решетки прозорец
сковал е луната.
Леглото шепти
със скърцащи зъби.
Една диаграма
пълзи по стената,
а мракът тежи
от зловонно безмълвие.
И дните преливат се
в наниз от нощи,
еднакви и сиви -
подобно престилки.
Присмиват се -
колко си вече немощен
и годен си само
за сетно усилие.
Настъпи ли времето,
ще спрат апарата
и пак си свободен
от тази каторга.
Ти просто отново
ще сменяш етажа -
ще слезеш надолу
към моргата.

И труп, и труп, и труп...

Вече втори месец разговаряше тайно с трупа.
Имаше чувството, че му остава само малко, преди съвсем да полудее.
Денем трупът беше тих и неподвижен. Просто един безжизнен вързоп - бинтован като древноегипетска мумия манекен от витрина, от който се носеше отвратителна смрад на разложение и мърша, без да помръдне, без да издаде и звук.
А сигурно адски го болеше.
Нощем обаче трупът говореше.
И говореше, и говореше, и говореше.
Говореше предимно за себе си, за семейството си, за жена си, за децата си, за работата си, за детството си, за мечтите си, за себе си...
Не спираше и за миг. Цяла нощ.
Гласът му извираше от невидимата дупка на мястото на устата нейде дълбоко изпод пластовете бинт и се носеше глухо из притихналата среднощна стая на спешното отделение. В вачалото трудно различаваше изречените от трупа думи, дотолково бяха тежки нараняванията по цялото му тяло, но с течение на времето започна да свиква и да разбира всичко, изречено от него.
Оказа се, че трупът всъщност - поне доскоро - бил човек като него, мъж, четиридесет и три годишен. По професия бил адвокат и то един от най-добрите в бранша си, хвалеше се безизразно в мрака трупът. Имал "разкошна женичка", както обичаше да подчертава в дъхащия на формалин и медикаменти среднощен мрак, както и три момиченца - "същински русокоси ангелчета", на 3, 6 и 11 годинки.
Трагедията дошла през една омайна пролетна вечер, която започнала страхотно - със семейна вечеря в хубав ресторант край морето на фона на обсипаното със звезди небе, по повод 15-та годишнина от сватбата. После щастливото семейство се прибрало у дома по панорамния крайбрежен булевард. Той оставил съпругата си и трите "русокоси ангелчета", а после се върнал с колата до хипермаркета, който се намирал само на 3 километра от къщата, защото в последния момент се сетили за някакви неотложни покупки. Та отишъл той до големия денонощен магазин, напазарувал и бързайки да се прибере навреме в семейното гнездо, попаднал в най-адската верижна катастрофа за последните 20 години в града, след която останали четирима мъртъвци, единадесет ранени и осем размазани до неузнаваемост коли. Както и той разбира се - трупът. Имал лошият късмет семейното комби да се запали при удара и освен, че се потрошил целия в катастрофата, 82 процента от тялото му буквално изгоряло.
Нощи наред трупът скимтеше, жалваше се и проклинаше небесата заради злощастната си съдба, която го беше лишила от всичко - от настояще и бъдеще, от надежда и воля за живот, от семейството и кариерата, от самия него, от лице и тяло, от всичко.
Още през първата седмица беше научил наизуст биографията му, кариерата му, родословното му дърво, стремежите и мечтанията му, болките и разочарованията му.
Два месеца разговаряше с трупа всяка божа нощ. Два месеца денем трупът не обелваше и дума пред болничния персонал и редките си посетители.
В един момент обаче, вместо само да разказва обърканата история на живота си и тотално загубената битка с него, трупът започна да иска. Да изисква, да настоява, да се моли, направо да хленчи.
- Не издържам вече. Няма живот за мен. Вече дори не съм човек, а една оръфана препечена пържола. Помогни ми приятелю, моля те!МОЛЯ ТЕ!
Това повтаряше трупът нощ след нощ и на него наистина му се струваше, че ще полудее. Самият той не бе добре - лежеше с лошо счупен крак, няколко наранени ребра и ключица, потрошена скула след инцидент, по ирония на съдбата при катастрофа, макар и друга, а не онази, верижната.
Нощ след нощ преживяваше плътно терзанията на трупа. Знаеше, че в един момент ще се наложи да вземе трудно, ужасно решение.
Често се замисляше за него, за човекът, който е бил преди, за семейството и за живота му, за плановете му за бъдещето и за това, какво всъщност го очаква занапред, когато един прекрасен ден излезеше от тази болница. Просто един жив труп, нищо друго. Човек без лице. Адвокат без устни. Съпруг без крака. Баща без ръце. Беше загубил всичко човешко, наистина, само един глас ишзпод превръзките, уволяващ, стенещ глас, изпълнен с неизказана болка и молба.
Както и да го погледнеш, това не бе човешко същество, а труп. И труп, и труп, и труп, нищо повече. Още една мърша в мелницата на Бог, която отсега нататък щеше да бъде в тежест на семейството си, да кара децата си да се срамуват от него пред връстниците си в училище, а съпругата му да зачерни остатъка от живота си. Беше в тежест дори на самия себе си, за бога, поне на това което бе останало от предизното му "аз".
Накрая все пак взе решението.
Заедно избраха нощта.
И репетираха внимателно и стъпка по стъпка и нощ след нощ - всеки от тях отдаден на собствената си зловеща роля, в мършвешки спектакъл без хепиенд, чийто режисьор беше Смъртта.
- Моля те, приятелю...- гъгниво профъфри трупът в съдбовната нощ и този път в гласа му се чувстваше едновременно болката му, изгубените илюзии и унижението да моли съвсем непознат човек за помощ - Моля те. Помогни ми...
За миг постоя неподвижен в мрака, сдържайки дъха си. После се ослуша - болницата спеше, тиха в предутринния мрак, придърпа патериците си и непохватно се изправи до леглото. Провлачвайки гипсирания си крак, излезе в коридора и бавно се завлече до манипулационната, която - знаеше - щеше да бъде празна в този среднощен час. Скалпелът си стоеше все така в никелираната съдина за изваряване на хирургическите инструменти и блестеше под косите лъчи на луната, надничаща през прозореца. Пусна го в джоба на болничната пижама и все така с накуцване се прибра в стаята, без да го види никой.
Приближи се в мрака до леглото на трупа и се потопи изцяло в носещата се от постелята му воня. Въпреки тъмнината и нараняванията си, уверено се пресегна и се хвана за ръба на леглото, ухаещо на леш.
Бяха се упражнявали двамата на целия този ритуал нощи наред и сега можеше буквално да повтори всичко със завързани очи.
Бавно, опипом, изгубен завинаги в мрака, който го обръщаше, раздвижи пръстите си по грубия пашкул от бинтове, обгръщащ плътно гърдите на трупа.
- Да...- внезапно изграчи приглушеният от бинтовете глас от утробата на пашкула - Това е. Точно там е. Сърцето...
Той застина за миг, умолително вперил слепи очи в небето, което не виждаше, после натисна скалпела и продължи да натиска и да натиска, и да натиска, чак докато горещата кръв не обля ръката му, а трупът най-сетне застина, прикован от острието към болничното легло.

Червена светлина

 Висяхме на ъгъла заедно с Боби - колегата ми, както на всяко четно число от месеца по това време на деня, и се опитвахме да се наместим безуспешно малко по-удобно за дългото висене в патрулката.

Ченгета сме и двамата и то от години, но тъй и не свикнахме с чакането.

Вечерта се изнизваше покрай нас, а беше едва началото на дежурството. Пушех цигара и зяпах безцелно събуждащия се по булеварда на града нощен живот, а Боби дъвчеше поредната си кифличка със сирене, ръсейки трохи навсякъде, и зяпаше голите гърди на мадамите в някакво списание.

Замислих се за живота си и дали изобщо има някакъв смисъл. Бях завършил гимназия, после полицейското, след това веднага ме взеха на работа като патрулиращ полицай и ето ме сега тук - в тази патрулна кола, с един друг неудачник с униформа и без личен живот като мен, който само чакаше да свърши поредното дежурство и да докрета някак до края на месеца за фиша със заплатата.

-         Как мислиш, приятел, едрогърдите мадами ли са по-секси или тези с малките гърди?- запита ме, дъвчейки, Боби, и облепи с влажни трохи предното стъкло на патрулката.

-         Всякак, само да не ми създават проблеми на дежурство.- запалих нова цигара и отпих от отдавна изстиналото кафе в пластмасовата чашка от подложката на арматурното табло.

-         Ъхъ…- съгласи се разсеяно Боби и продължи със заниманията си. От опит знаех, че продължи така с часове, докато мен все нещо ме гнетеше, винаги някакво дълбоко спотаено в мен безпокойство не ми даваше мира и ме държеше нащрек. Червената светлина на напрежението и неудоволетворените амбиции, мислех си, но пък - кой знае - можеше и да не е така.

Ужасно ми се прииска да тегля една майна на разпоредбите и да пусна тайно стереото в колата с надеждата да хвана някоя хубава стара песен, но знаех, че не бива - трябваше да сме нащрек за повикване по радиоуредбата, което в професия като нашата можеше да се случи във всеки един момент. И повярвайте ми - винаги ставаше в най-неподходящия.

Отпуснах леко облегалката на седалката назад, бутнах фуражката на темето си и понечих да се поотпусна, за да минава по-леко времето, после посегнах отново за пакета с цигарите.

Запалих, хвърлих клечката през отворения прозорец навън и тогава сивкавото Ауди прехвърча на метри от нас и се загуби, свирейки с гумите си, зад близкия ъгъл.

-         Мамка му!- изревахме в синхрон с Боби, който изтърва нахапаната кифличка на пода и се втренчи в радара.

-         Колко?- запитах го съвсем излишно, докато бързах да запаля мотора, защото и с прости очи беше видно, че откачалката фучи из центъра на града поне със 120 километра в час.

-         138 километра в час при ограничение от 50, копелето му мръсно.- изруга отново Боби, а аз подкарах директно на втора след нарушителя.

Вече завивах зад ъгъла, когато радиото се обади, само за да ни съобщи диспечера, че Ауди сив металик е минал с близо 140 километра в час край патрула в съседния квартал.

-         Поемаме го. Няма проблем. Накъде отива?- рязко изграчи в слушалката Боби, който винаги приема нещата много лично.

-         На север по крайбрежния булевард.- отговори диспечера и аз надух едновременно и газта и сирената.

Няколко минути и десетина километра по-късно видяхме Аудито далеч пред нас, точно, когато прелиташе с ужасяваща скорост на поредния червен светофар. Казвам "пореден" защото за това кратко време от централата ни бяха докладвали, че нарушителят е успял да отвее още три наши патрулки и да пресече точно четири пъти на червено. Истинско чудо беше, че до момента не се е стигнало до някой трагичен инцидент. Градът тепърва се разбуждаше и оживяваше за началото на нощния купон, улиците се изпълваха с народ. Натиснах още по-силно газта.

Летяхме със 140 километра в час с риск самите ние да предизвикаме катастрофа, но онзи отпред не изоставаше. Сигурен бях, че вижда червените светлини на буркана и чува сирената, копелето, но явно въобще не му пукаше.

       - Тоя задник сигурно е натъпкан с амфетамини.- изскърца със зъби Боби, сякаш прочел мислите ми.

В този миг изскърцах и аз, само че със спирачките, защото внезапно Аудито направи пълен ляв завой и - без видимо да намали скоростта си - влезе със свирещи гуми в паркинга на Областната болница, слава Богу, почти празен в този вечерен час.

После копелето наби спирачки и потъна на бегом във входа на болницата, без дори да угаси двигателя.

С Боби го последвахме задъхани, но онзи не беше вече във фоайето. Хвърлих се към медицинската сестра, която дремеше на регистратурата, докато колегата запъхтяно докладваше за ситуацията по радиостанцията.

      - Един мъж току що влезе тук. Със светла риза и сиви панталони. Бързаше. В коя стая отиде?- излаях в облещената физиономия на сестрата.

Тя се пресегна, без да гледа, към компютъра, натисна два-три бутона на клавиатурата, после ме фокусира през диоптрите на очилата си.

-         В стая №5 на третия етаж. В Интензивното отделение.

Понечих да хукна към асансьора, а Боби вече почти ме беше изпреварил, когато сестрата додаде:

     -  В момента лекарите изключват животоспасяващата апаратура на четиригодишната му дъщеричка. Онази лампичка, нали знаете, премигващата червена светлина, вече няма да свети… Горкичкото от пет месеца е в кома…

Спрях се и се помъчих внимателно да затворя устата си, която кой знае кога и как се беше раззинала от само себе си. Погледнах към Боби, застинал с пръст върху бутона за повикване на асансьора, после отново се извърнах към сестрата и почти чух как вратът ми болезнено изскърца.

       - Добре… Благодаря ви… И извинявайте… Всички обвинения падат…- рекох уморено и двамата си излязохме.

Подкарах безмълвно патрулката обратно към поста си на кръстовището. Карах бавно. И много внимавах за червените светлини на светофарите. Имах чувството, че само те още ме държат жив.

В един момент червеното неизменно започваше да примигва, после изчезваше, от което ме присвиваше остро някъде под лъжичката, светваше жълто, после зелено и аз отново започвах да пъпля напред по улицата, до следващия светофар. И до следващото червено. А в главата ми се въртеше постоянно размазаният образ на онази стая на третия етаж на болницата, силуетът на мъничко телце, притихнал под завивката и червената светлина, онази така важна, тревожна и неизбежна червена светлина на апаратурата до леглото, която премигваше ли, премигваше…

А после просто угасна…

Камен Петров

ЗАВРЪЩАНЕ В БЪДЕЩЕТО

На С. и К. от тате

Един женски писък, дори и очакван, особено ако е на жена, която до болка обичаш, може да промени живота ти до дъно.

Стоя сам в клинично чистия, но всъщност противно мръсен болничен коридор, среднощ е, пия седмото кафе. Чакам. Гриза си нервите и чакам и се чувствам леко опиянен, а не съм близвал и капка от дни. Може би ми се вие свят от нерви, може би от неясните страхове, може би от липсващата вентилация в болницата. Не съм хероиноман, но се потя като прасе, вероятно защото е посред август, а не съм край морския бряг с неговия прохладен бриз.

От кенефа в края на коридора се носи упойваща смрад на застояла урина, която сигурно отдавна вече ферментира и която се смесва с къртещ обонянието ми коктейл, смесена в равни дози с миризмата на медикаменти, мръсни крака, непрани чаршафи, старост и смърт, страх и адреналин, характерни за всяка една болница по света.

Кафе машината в ъгъла дразнещо бръмчи и от време на време реагира на монетите, които пускам в ръждивата и паст, като изплюва с отвращение също толкова отвратително кафе в пластмасова чашка, която още 100 години след като го изпия, ще трови недрата на земята.

Чакам, чакам, чакам.

Чакам вече цяла вечност, ослушвайки се за писъка.

Когато обаче най-сетне все пак го чувам, буквално изпадам в шок, макар да съм подготвен и да мисля, че отдавна съм претръпнал.

Тя изпищя, а това продължи дълго.

Опитвам се да разтълкувам значението на писъка и в нощта, дали е на добро или – недай си Боже! – означава най-лошото, дали е от облекчение или адска блока, от радост или страх, агония ли е или зов…

Ставам, снова като лунатик между разкривената врата на кенефа и бръмчащия кафе автомат. Мачкам в потните си пръсти отдавна разкривената пластмасова кафеена чашка, а ехото на стъпките ми в нощния коридор на болницата е най-самотното нещо, което са чували ушите ми след Rehab на Ейми Уайнхауз.

Опитвам се да надзърна мислено в бъдещето, насилвам се да се разсея със спомени, но настоящето е тук и сега, в този коридор, в тази болница, в този град, в писъка на тази жена – жената, която обичам.

Пропадал съм до дъното и съм го стъргал с нокти и съм дъвкал със зъби калта му и съм се давил, а после пак съм изплувал там – на повърхността на фекалните води, по които плуват и фосфоресцират в цветовете на дъгата мазутните петна на загиващата съвременна цивилизация.

Потъвал съм в мрак, в който човек се блъска до смърт заслепен в стените, за да излезе отново на светло с разбита глава, кървящи венци, разбити дробове, уморено сърце.

Гълтал съм помия и съм я повръщал насила, просто, за да вдишам поне още веднъж, макар въздухът край мен да е отвратителен и в него отдавна да няма озон, а само воня на изгорели автомобилни газове, промишлени частици, смрад на потни мишници и тютюневи фасове.

Тъй че, викам си насред болничната нощ, спомените ми не са голяма работа, нито най-доброто средство за повдигане на духа.

От друга страна, бъдещето често изглежда невъзможно, изглежда несигурно и дори плашещо, без значение дали става дума за тези няколко стъпки отвъд ъгъла на коридора или за идните 100 милиона години.

Ще си стоя в настоящето, решавам несмело, ще си връткам обиколките тук, в този скапан коридор, ще си пия кафетата, ще си гриза нервите и ще чакам, къде ще ида.

После – след една цяло вселенска безкрайност или пък просто за времето, минаващо между едно вдишване и издишване, вратата в края на коридора, но не онази на кенефа, рязко се отваря и към мен по замърсените теракотени плочки заплува сияещо в бяло видение.

Разтърквам изпращелите изпод пръстите ми очи, изтървам чашката, която с трясък пада на пода до краката ми, сърцето ми бие глухо в ушите, аха да гръмне, но още държи, копелето.

После виждам, че видението е просто същия онзи прозаичен лекар, който ни посрещна преди няколко часа, вглеждам се изпитателно в уморената му и брадясала физиономия, която е точно копие на моята собствена, чудя се дали да му разбия мутрата или да го целуна, опитвам се да прочета мислите му като един същински китайски психо шпионин от песен на Red Hot Chili Peppers, но нищо не разбирам, естествено, гроги съм, целият съм изтъкан от нерви и кофеин.

Той прочита обаче без проблем въпроса в кръвясалите ми очи, приближава ме и приятелски ме потупва по рамото:

- Честито, приятелю! Имаш син!

А аз наистина съм на път да му забия един десен прав в тъпата физиономия на тоя среднощен идиот, гледам го като дебил, какъвто вероятно и съм, обаче после нещо внезапно се срути от мен на пода до чашката за кафе, така че залитам в прегръдките му и го стискам като един същински педераст – колкото, за да не се строполя внезапно на земята, толкова и от облекчение.

Досега крачех в настоящето.

Тревожех се заминалото.

Този писък ме върна обратно в бъдещето, където е всъщност и мястото на всички нас.

Тримата.

Камен Петров

ПРОБА

Соломон Вагенщайн влезе в тоалетната на болницата и притвори вратата зад себе си. Той не беше болен.

Просто му се пикаеше.

Соломон беше доста уравновесен човек към 50-те. Не пиеше (освен някоя малка ракийка вечер пред телевизора в къщи), не пушеше, не ходеше по жени. Никога през живота си не беше играл на хазартни игри. Дори и ТОТО 2 не беше пускал. Откакто се помнеше, беше чиновник, а преди това примерен и отличен ученик. Беше женен от 27 години, имаше 2 деца. Дъщери.

Соломон не помнеше някога да беше вземал съзнателни решения. Винаги правеше това, което трябва. Бръснеше се сутрин, поливаше цветята, наливаше масло в двигателя на колата, почиташе родителите си, обичаше жената и децата, плащаше си данъците. Това е.

Сега той влезе в тоалетната и с облекчение уринира в клинично чистата тоалетна чиния. Знаеше, че това – за здрави хора, които не ползват лабораторията – е ако не забранено то поне не е редно, но нямаше как. Налагаше се, а това беше най-близката тоалетна наоколо, поне докато чакаше съпругата му да заведе по-голямата им дъщеря на очен лекар. Простата, каза си. Какво да я правиш.

Соломон старателно си го изтръска и се закопча. После пусна водата и отиде да измие ръцете си на блестящо белия умивалник. Докато педантично се насапунисваше, се загледа в отражението в огледалото. Не в своето лице (нещо, което по принцип правеше единствено докато се бръснеше), а в дъното на помещението. Точно зад лявото си рамо забеляза гишето, където пациентите оставяха пробите от урината си. Чудно, каза си Соломон в неочаквано и за самия себе си прозрение. Зад гърба ми е вторично преработената течност от бъбреците на случайни хора, които никога няма да познавам. Съдби. Болести. СМЪРТ.

Той добросъвестно подсуши ръцете си и хвърли мокрите салфетки в кошчето.

Обърна се.

На малкия плот пред гишето стояха две чашки с урина, стриктно поставени върху хартиените бланки, които дават сестрите в такива случаи.

Соломон предпазливо се огледа, после крадешком се приближи до пробите.

Урина, рече си той. Всъщност – най-обикновена пикня. Но какво ли се криеше в нея? Може би наистина съдбата на някой човек, някоя болест или бъдеща смърт...

Той надникна без погнуса в чашките. Урина като урина. Може би едната проба бе малко по-тъмно червеникава от другата и в нея плаваха някакви дребни бели парцалчета, но иначе с нищо не издаваха кармата на хората, които се бяха изпикали в малките пластмасови чаши.

Изведнъж му хрумна идея.

Усети как се изпоти под мишниците под тънкото сиво лятно сако.

Ами ако ги размени?

Ако размени пробите?

Тогава какво?

Какви ли щяха да бъдат последствията?

Какво щеше да отсъди МЕДИЦИНАТА?!

Соломон Вагенщайн отново се огледа бдително и направи може би единствената безразсъдна постъпка в краткия си чиновнически живот на семеен мъж. Вдигна леко чашките с двете си ръце и... размени местата им.

После отиде отново до мивката и отново прилежно изми ръцете си, след което излезе от тоалетната на болницата.

Какво ли ще сготви моята за вечеря, запита се небрежно, докато прекосяваше коридора на път към кабинета на очния лекар.

Искрено се надяваше да бъде говеждо задушено.

Обожаваше го.

                                                          *     *     *

Час по-рано Игнат Пеев влезе с разкривено лице в същата тази болнична тоалетна. От три дни бъбреците го тресяха не на шега, пикаеше кръв. Имаше чувството, че е родилка, която всеки момент чака поне тризнаци, тъй като спазмите се редяха през няколко минути и всяка следваща беше по-лоша от предишната.

Игнат от малък имаше проблем с отделителната система, но с годините нещата ставаха все по-лоши. Бъбричните му кризи се редуваха във времето с някаква мрачна прецизност, на която организмът му не можеше да устои. Във всеки един момент се опасяваше, че лекуващият му лекар ще предложи я операция, я трансплантация.

Игнат взе чашката, която му беше дала медицинската сестра и влезе в една от кабинките. Извади болезнено пулсиращия си пенис и се напъна. Сълзи избиха в очите му, преди пълвите капчици урина да потекат навън. Отново бяха тъмночервени, в тях плаваха малки бели парцалчета. ПИКАЕШЕ КРЪВ!

Той изохка и си го прибра, а няколко капки пикня изцапаха току що обутите за прегледа слипове, но Игнат беше свикнал и на това. Гледаше философски на въпроса, поне докато имаше кой да го пере.

После той отнесе пробата с урината си до специалното гише, постави я там върху листчето с данните си, което му беше дала сестрата и тръгна да излиза, без дори да измие ръцете си.

На вратата почти се сблъска с някакъв жизнерадостен мъжага, който тихичко си подсвиркваше поредния летен чалга клип и очевидно нямаше търпение да влезе в скапаната тоалетна.

Копеле, помисли си Игнат и веднага го забрави.

Левият бъбрек пак го присвиваше.

Мамка му!

                                                           *     *     *

Стойчо Стоев влезе в болничната тоалетна, подсвирквайки си последната песен, която беше слушал до преди малко на уредбата в колата си по пътя насам.

На входа на кенефа едва не се сблъска с някакъв кисел на вид индивид, който злобно го изгледа, но Стойчо не му обърна внимание.

Щом влезе вътре обаче част от жизнерадостното му настроение леко помръкна. Болнична тоалетна за бога! И миришеше!

Той по принцип мразеше обществените кенефи, но виж тези в болниците наистина бяха номер едно.

Смърдяха!

Стойчо гнусливо присви нос и влезе в една от кабинките, където трябваше да даде проба от урината си за изследване в болничната лаборатория. Слава Богу, не беше болен – беше силен като бик – просто му беше нужна за идиотските рутинни изследвания, които се налагаха при постъпването му на новата работа. Нова, престижна и още по-добре платена.

Той неволно се усмихна докато урината му се стичаше в пластмасовата чашка. Отдавна чакаше този момент и ето – той най-сетне беше настъпил. Повишение! Как звучи само, а? Струваше си и изследванията, и тичането, и нервите, и всичко.

Стойчо се изпика в чашката и я постави върху листчето с данните си на гишето.

После си излезе, свирукайки.

                                                    *     *     *

-         Абсолютен стопроцентов пиулонефрит на левия бъбрек и съпътстващи усложнения на десния.- с апломб изрече главният лекар и изгледа победоносно колегите си.

-         Нужна е спешна животоспасяваща операция.- допълни той.

-         Наистина ли, докторе?- възторгна се шефът на Вътрешно онделение.

-         А нима според Вас има причина за съмнение?- повдигна вежда главният лекар.

-         Ъъъ... Не...

-         И аз така смятам.

-         Но защо тогава всички изследвания след ОНОВА показват друго?- поинтересува се един от стажантите.

Главният лекар само снизходително се подсмихна.

                                                  *     *     *

Игнат Пеев се гърчеше вече седмица на дивана у дома си. Болката беше неописуема. Никой обаче като че ли не му обръщаше внимание. В последните две седмици три пъти беше викал Бърза помощ и три пъти го бяха отсвирили по всички правила. Личният му лекар – копелето мръсно – го беше обявил за непоправим симулант и вече му отказваше да му изписва болнични. В кварталната аптека го гледаха с насмешка. Жена му постоянно му натякваше за – както казваше тя – непрестанните преструвки, и подозираше, че „разиграва този цирк” само за да се скатае от помощ в къщната работа.

Нещата не отиваха на добре.

Вече не разбираше нищо.

Лекарите твърдяха, че е ДОБРЕ, но той знаеше, че е ЗЛЕ.

Пикаеше кръв, урината му беше наситено оранжева, бъбреците го боляха, не можеше да спи, нито да уринира нормално.

ЗАЩО, ЗА БОГА, НЕ МУ ОБРЪЩАХА ВНИМАНИЕ?!

                                                  *      *      *

-         Но защо трябва да ме оперират? Точно мен? Защо?!- недоумяваше Стойчо Стоев. – Нали нищо ми няма?

-         О, има ви! И още как!- рече не без задоволство завеждащият отделението.

-         Ама как така? Аз се чувствам ПРЕКРАСНО! Никога през живота си не съм боледувал.

-         Изследванията показват друго.

-         Не може да бъде!

-         Ето го тук, черно на бяло.

-         Да ги повторим тогава.

-         Ама моля ви се! Имайте поне малко вяра в медицината. Аз съм уролог с 20-годишна практика. Пък и да се повтарят подобни скъпи и ПРЕЦИЗНИ изследвания си е чисто разхищение...

-         О, Божичко!!!

-         Мдааа... Чист пиулонефрит и на двата бъбрека... Наистина имате нужда от спешна операция...

                                                      *      *      *

Игнат Пеев получи поредната отвратителна бъбречна криза във вторник през нощта. Гърчеше се като настъпан червей, пикаеше (вече традиционно) кръв, виеше от болка... Тресеше го, температурата му не падаше под 40 градуса, тялото му беше в обриви...

Бърза помощ обаче и този път не дойде.

-         Еба си и симуланта!- възкликна с погнуса дежурният лекар в болницата – За една седмица вече трети път, а изследванията показват, че нищо му няма.

-         Така е, докторе.- изпърха с мигли медицинската сестра.

-         Такива като него позорят зравеопазването.- продължи лекарят.

-         Да...

-         Трябва да го отпишат от Здравната каса.

-         Разбира се...

-         Да го пратят на майната му.

-         Е, как...

-         Да му разгонят фамилията.

-         Естествено...

-         Аз давам дежурства като луд през ден, а такива като тоя ми се подиграват…

-         Гаден използвач!- заключи сестрата.

                                                       *      *      *

Соломон Вагенщайн стоеше на дивана пред телевизора у дома си и кротко чакаше новините в седем. Пред него на ниската масичка го очакваха свежа салата и традиционната малка ракийка вечер след работа. Оттатък, през разтворената врата, долитаха звън на съдове и откъслечни реплики. Съпругата му и двете им дъщери приготвяха вечерята. Щяха да хапнат любимото му говеждо задушено.

Соломон се вторачи в екрана. Новините започваха интересно тази вечер. От кадрите се виждаше съвсем ясно – съвременната медицина пак беше сгафила. Вследствие на лекарски грешки двама негови съграждани бяха пострадали фатално. Мъж на име Игнат Пеев беше починал в адски мъки от нелекуван пиулонефрит на двата бъбрека. Друг на име Стойчо Стоев беше останал инвалид за цял живот след зле планирана бъбречна операция.

Ега ти животът, рече си Соломон Вагенщайн, докато отпиваше пестеливо от ракийката, а на екрана говорителят с изкуствено скръбно лице вземаше интервю от главния лекар на местната болница.

После жена му донесе манджата и Соломон забрави новинити.

Наистина беше говеждо задушено.

Любимото му.

Камен Петров