Среща

Jesus, Jesus help me

I'm alone in this world

And a fucked up world it is too

Tell me, tell me the story

The one about eternity

And the way it's all gonna be

Wake up, wake up, dead man…

                             U2, "Wake up, dead man" 

Събудих се, потънал в лепкава пот.  Едва не затраках със зъби. 

Мамка му и сън!

Погледнах часовника на нощното шкафче.  Пет и двадесет сутринта. Събота.   Божичко!

Затворих очи и се опитах отново да заспя. Зловещият силует отново се прокрадна в червената пулсираща тъмнина зад стиснатите ми клепачи. Лъч неземна светлина пробяга по острието на косата и аз отново подскочих в мокрите чаршафи, квичейки от ужас.

Мамка му!  Мамка му!  МАМКА МУ!!!

Явно днес повече нямаше да се спи.  Единственият ми почивен ден,  по дяволите.  Жана тихичко похъркваше в своята половина на семейната спалня, размазала сипаничевия си нос във възглавницата.  Нея явно не я мъчеха кошмари.  Никога.

Изхлузих се неохотно изпод завивките в дрезгавината на ноемврийската предутрин. Сърцето ми още препускаше като обезумяло. Облякох се,  измих се надве-натри в ледената баня и изведох Сара два часа по-рано на традиционната сутрешна разходка. Нямаше нищо против.  Навън бръскаше противен леден дъждец.  Прииска ми се от­ново да се мушна в леглото до Жана, която в съня си излъчваше топлина като от доменна пещ. После пак се сетих за кошмара и ми се отщя. Подсвирнах на Сара и докато палех първата за деня    . цигара, закрачихме под ситния дъждец към парка.

Когато се върнахме в къщи час по-късно, Жана вече бе станала и приготвяше закуската.  Независимо дали бе делник или празник, винаги ставаше точно в шест. Селски навик, но си я обичах по своему. Бяхме женени от дванадесет години. Свикнахме един с друг.

Окачих мокрото яке на закачалката и потърсих с устни топлата и шия, докато Сара шумно се отърсваше от дъждовните капки в предверието, доволна  от необичайно дългата разходка.  Жана разсеяно подложи буза за целувка, после наля кафе в две чаши и седнахме на кухненската маса.  Запалих нова цигара с  още потрепващи пръсти.  Тя продължително ме изгледа.

-         Какво ти е? Не изглеждаш добре.

-         Не можах да спя...- отвърнах,  отбягвайки погледа и. Проклетата женска интуиция.

-         Цяла нощ се мяташе насън.

Въздъхнах:

     -  Сънувах скапан кошмар...  Изглеждаше направо като истински, мамка му!- почувствах се тъпо,  още докато го казвах.

Жана отново ме изгледа.  Отпи от кафето,

     -    Този път пък какво?

     -     Смъртта...

Тя повдигна вежди.  Умееше ги тези трикове, кучката.

-         Да, да… Смъртта…

-         Затова ли си толкова скапан? Приличаш на задник.

Кимнах:

-         Наистина беше ужасно, скъпа.

-         Хайде-хайде.  Така говореше и когато сънува как майка ти излива прокиснатото мляко пред кухненската врата.

-         Обаче баща ми на другата сутрин се подхлъзна на стъпалата и си счупи ключицата,  нали?- май започваше да ме втриса.

-         Все още не мога да схвана връзката. Ставаш параноичен.

Започнах да се впрягам.  Изкарах една наистина отвратителна нощ, а тя седнала да си прави гаргара с мен. Още повече прекрасно знаеше, че вярвам в тези неща. Сънищата ми винаги бяха толкова...  реалистични. Преброих до десет и внимателно рекох:

-         Направо не съм на себе си от сутринта.  Не знам какво да правя.

-         Трябва ли да правиш нещо?

Свих рамене.  Кафето ми изстиваше. Отвъд кухненския прозорец разръфаните  облаци се сгъстяваха. Валеше като из ведро и вече определено миришеше на сняг.  Потръпнах,  но не от студ.  Сара кротко дремеше, свита на кравай пред готварската печка. От време на време тихичко изскимтяваше насън,  И на мен ми се прииска да изскимтя.  Вместо това и разказах:

     -   Беше отвратително истински. Все едно наистина бях мъртъв. Седях си и кротко си пиех на бара, когато ТЯ влезе. С плаща, качулката и косата в костеливите и ръце.  Точно като по филмите.  Само очите и студено проблясваха изпод наметалото. Щом влезе, хлад скова цялото помещение; по бутилките се появи скреж. Само дето като че никой не Я забеляза. Никой! Продължаваха да си смучат бирата, да бистрят политиката и да закачат минаващите наоколо момичета. Само рижавият котарак на бармана настръхна и съскайки, се изниза през задната врата...- млъкнах за секунда, колкото да запаля нова цигара.  

Отново се бях разтреперал. Отне ми доста повече от секунда. Отпих от студеното кафе.  Жана мълчаливо ме наблюдаваше.  Нямаше вид като да е особено трогната.

-         Е, и?

-         Нищо.  Тоест, както и очаквах.  Тя не обърна внимание никому. Студените и очи бяха впити в мен. Подмами ме с костелив пръст като някое кутренце на улицата и просто каза:   "ДОЙДОХ ЗА ТЕБ,  Ч0ВЕЧЕ.  И БЕЗ НОМЕРА, А?!"... Беше точно полунощ, мамка му! Тогава усетих как животът си отива от мен, ама наистина, и...  и се събудих.  Събудих се...

Погледнах я.  Върна ми погледа бездушно.

-         Какво да правя, Жана?

-         Дегизирай се.- рече с безразличие тя след кратко мълчание.

 Не се подсмихна.  Не и пукаше, мамка и! Нито пък ми вярваше.

-         Какво?!

-         Дегизирай се.- тя вдигна рамене - Така Смъртта няма да те познае и ще можеш на спокойствие да си сънуваш следващия кошмар.

След което се надигна, изля утайката от кафето в мивката и излезе на пазар, изоставяйки ме насаме с кошмарите, страха и фобиите ми. Просто си излезе.

Денят ми мина като насън.  Имах чувството, че ще се задуша от напрежение.   Отстрани може и да изглежда глупаво, но аз вяр­вах в тези неща,  по дяволите.  Дванадесет часа по-късно обръснах главата си нула номер със самобръсначката, сложих си изкуствени мустаци и тъмни очила, и излязох в дъждовната нощ.  Минаваше осем и половина.  Жана бе отишла на гости на най-добрата си приятелка. Аз самият имах среща в девет в кварталната кръчма. Всяка събота се събирахме по стара традиция с приятели на карти и разпивка, далеч от жените. Нямаше как да пропусна тази вечер въпреки всичко.   Още по-малко пък ми се оставаше сам в къщи.  Не и днес.

Големият часовник над бара тъкмо отброяваше дванадесетия час след полунощ, когато вратата се отвори с трясък и заедно с ледения повей на вятъра вътре влетя Смъртта.  Изглеждаше вкисната. Взря се скептично в косата, сякаш се питаше дали няма да ръждяса след всичкия този дъжд. После с едри крачки се приближи до бара, потраквайки с твърде кокалестата дори за моя вкус фигура. Вкамених се въпреки дегизировката, пък не е като да не се бях постарал. Почти изтрезнях. Смъртта безцеремонно се настани на съседното столче.  Никой не и обръщаше и грам внимание.  Само рижият котарак настръхна, сякаш е видял призрак, изсъска и се изсули тихомълком през задната врата.  Барманът се приближи като хипнотизиран.  Взираше се някъде над лявото И рамо.

     -  ТРОЙНА ТЕКИЛА БЕЗ ЛИМОН.- нареди кисело Смъртта. 

Барманът вдървено сложи чашата пред НЕЯ. ТЯ е глътна без удоволствие на екс:

     -  ОЩЕ ЕДНО ОТ СЪЩОТО.

Взря се с пустите си очни кухини в стенния часовник, после ме посочи с костелив пръст и отбеляза свадливо:

     -  АКО ОНЗИ ТИП НЕ СИ ДОВЛЕЧЕ ХЪРБАВИЯ ЗАДНИК ДО ПЕТ МИНУТИ, ЩЕ  ПРИБЕРА  ТОЗИ  ТУК  ПЛЕШИВИЯ  С МУСТАЦИТЕ  И  ТЪМНИТЕ  ОЧИЛА,  МАМКА МУ...

Оригна се некултурно и глътна втората чаша. Припаднах.

Камен Петров

Любовта като чаша горещ шоколад

На Све – с цялата ми любов

Извървях с теб 12-те стъпки…

Живуркаш си така известно време, тоест цял живот, в скалата на сивото (grayscale го наричат това фотаджиите), движиш се като сомнамбул в леката мъглявина на ежедневието, пийваш по нещо тук там, носиш се по бавната река на навика, не искаш, не чувстваш, не бързаш, не страдаш.

Животът безразлично минава покрай теб по отсрещния тротоар, скрил зад тъмни очила сивите си очи (grayscale!), но някак си не ти пука – от друга гледна точка и ти самият си на тротоара отсреща, а очите ти също са скрити зад тъмни очила, дори марката им май е същата.

Преливаш нощите си от една връзка в друга, думите си – от една към друга жена, симулациите ти на страсти приличат на оргазъм, подаряваш роза, правиш комплимент, после свършваш и после забравяш. Следващият път просто повтаряш упражнението /”Алкохолът е като любовта – първата целувка е вълшебна, втората прекрасна, а третата просто така, е казал големият Чандлър, но не от „Приятели”/. И всеки път е все по-лесно, по-безболезнено, по безразлично и все по-едно.

И тогава един ден или една нощ, на кой му пука, просто виждаш насред НИЩОТО две шоколадови тъжни и търсещи очи и животът ти – опаааааа!

Животът ти се променя по-драстично, отколкото в момента се променя климатът в глобален мащаб.

Малко изненадан откриваш, че стига само да хванеш ръката на това момиче и да вървите просто ей така без посока из пълния с марионетки и манекени мъртъв град и животът става прекрасен.

Любовта - сладка, силна и тръпчива - гореща като чаша горещ шоколад, се разлива в гърлото ти, пари езика ти, стопля те отвътре, изпълва вените ти, потъваш цял в лепкавите и, сладостни обятия, за пръв път.

Цял я пия.

/Здравейте, казвам се Камо и съм алкохолик, казвам на въображаемия кръг на Анонимните Алкохолици, събрали столовете си около мен като на всеки един друг сеанс досега/

Спор няма, що се отнася до чувствата, емоциите и жените, винаги съм бил безразсъден пияч, до този момент вероятно съм бил истински алкохолик, мислех обаче оттук нататък да остана трезв, чист до края на живота си, дори без интравенозни озонови инжекции два пъти на ден.

Факт е, че винаги бях гледал на живота като на един голям, сумрачен, доста скучен, пълен с питиета бар. Просто посягаш и си наливаш, няма нищо сложно. Барът е пълен, барманът е вежлив, бутилките са пред теб – ниски и високи, закръглени и източени, тъмни и светли, интересни и скучни, полупълни и полупразни.

Имал съм периоди на джин фис и на блъди мери, на червено или бяло вино, на бира или на безалкохолна бира, на текила или конячено-уискени периоди, а  също така на ирланско-уискени, шотландско-уискени и бърбън периоди. Шотовете текила със сол и лимон и коктейлите дори не ги броя – те са просто за един дъх, за един път, набързо – да цитираме отново Реймънд Чандлър – просто ей така. Понякога копнеех за литри тоник с лед и лимон, друг път пиех само кока-кола. Винаги съм бил кофеиноман и винаги съм мразил чай. Влизал съм в периоди  на мента с мляко, мента със спрайт, мента с тоник, мента…

Сега съм чист, трезвен съм, не мешам питиетата. Вярно, и досега от време на време ми се припива чаша червено вино зиме край камината или бяло лете на плажа. Понякога се будя с вкуса на джин-тоник  в устата, друг път сънувам бутилка добре изстуден мискет край басейна. Случва се и да си мисля за купа зелен чай с мед и лимон, но това май е само когато съм зле и съм болен…

Давам си обаче сметка, че днес цял съм се потопил в чашата си горещ шоколад, наречен просто любов, и той засища цялата ми жажда, а барът отдавна е празен и е затворен завинаги за мен.

Камен Петров

P.S. Малеееееееее, как само те обичам, мармоазетке малка :-)