Невидимият мост

„Животът е мост. Премини го, но не строй къща върху него“

Индийска поговорка

На всеки някога през живота си му се налага да прекоси някой мост, независимо дали това му харесва или не.

В случая колата ми с австрийски регистрационни номера преминава през разбития Дунав мост. Отсреща вече се виждат покривите, антените и комините на Русе. Родният ми град. Напоследък – и град на свободния дух, припомням си.

От години живея и работя в едно предградие на Виена в търсене на сносен живот за семейството си. Рядко си идвам у дома и обикновено поводът е тъжен. Така е и този път. Тате беше починал след дълга, унизителна и обречена борба с рака след като Фортуна окончателно отвърна лице от него в края на един отруден жизнен път.

Докато бавно прекосявам града с австрийското си лизингово возило, ме тресат противоречиви чувства. Огорчение и носталгия, радост и съжаление, ентусиазъм и апатия. Малката Виена ми се вижда още по-смалена, занемарена и тъжна. Мутробарокът в Русе отдавна е изместил барока, а псевдомодернизмът, архитектурните недоразумения, панелките и тоталният кич разказаха играта на останалото – и на модерна, и на неокласицизма, и на сецесиона, и на всичко. Днес голямата Виена, край която не по своя воля живея и работя, процъфтява, а родният ми град запада от ден на ден.

Тъгата ми е избила на повърхността още докато минавам по престарелия Дунав мост, но съм сигурен, че ще ме следва неотлъчно и ако река да прекося – ей така – заради идеята - и Дъговия, Гредовия или Сарайския мост – всичките те останки от отдавна минали времена, с неразбираема за днешните млади етимология на имената, стаили в настилките си все още тропота на стотици конски копита и паянтови каручки от древни времена. И всички те като че ли водят единствено от града към града, в един самодостатъчен, елиптичен цикъл на затваряне и пълна липса на перспектива.

Припомням си обаче, че днес Русе не е само град на мостове над реките, но и на мостове на дружбата и приятелството, на духовното единение и любовта, на помнене на минало и история, мостове към бъдещето и към обединението с Европа и света, напоследък и мостове на свободния дух, който се надяваме да ни отведе напред.

Точно тези мостове са ме отвели и мен в търсене на препитание далеч от дома и точно те ме връщат от време на време в Русе със стаена дълбоко в гърдите болка. Те ми помагат за това родния ми град да не остане едно празно мечтание за мен, а да бъде завинаги една неотменима и видима реалност, без която не мога там – навън, сред чуждите хора, реч, култура и манталитет.

Мостът, мисля си, не трябва да бъде просто едно безлично място – част от инфраструктурата,място, от което хвърляш панорамни погледи към ландшафта или си хвърляш боклука, място, от което скачаш с бънджи или просто скачаш, за да се самоубиеш зрелищно.

Мостът свързва, не разделя.

Такива са днес и мостовете, които съм прехвърлил през душата си, шофирайки из мъгливите есенни улици на родния си град, докато севернякът през Дунав откъм Румъния ме кара да потръпвам зиморничаво, но дали само от него. Мостовете в душата ми са невидими, но осезаеми и напълно реални за мен, точно като в онзи покъртителен роман на Джули Оринджър. Внимателно съм ги проектирал, градил и поддържал здрави през годините, за да мога винаги да мина без страх по тях, щом се почувствам сам, щом се почувствам изгубен, щом се почувствам изкоренен и изпълнен с неверие.

Мама ми отваря пътната врата на къщата, която откак се помня, старее с достойнство на самия край на „Александровска“, досами Халите, и за миг ме гледа мълчаливо. Изглежда ми още по-свита, сива и мъничка, откакто я видях за последно, а то беше едва преди шест месеца. Тогава се бях върнал за погребението на баба си. Днес се връщам за погребението на баща си. Чудя се няма ли да дойде момент, в който ще се върна по някой хубав повод – сватба, раждане или кръщене например. И за чие погребение ще се наложи да се завърна у дома следващия път.

- Здравей, мамо.- казвам и леко я целувам по челото.

Усещам уханието и на дом, на уют и топлина, на наскоро варено сладко от сливи и на печена баница, на онова неназовимо нещо, което всеки от нас къта дълбоко в душата си и което ни свързва завинаги с невидим мост с детството ни, с най-хубавите ни спомени и с нетленността на рода и майчината любов.

Тя ме прегръща безмълвно. Не плаче. Явно е изплакала сълзите си за тези 48 часа, които ми бяха нужни, за да се освободя от омразните си, високоплатени задължения в австрийската мултинационална фирма, да си взема временно сбогом със съпругата и дъщеричката си, да се приготвя път и да го пропътувам – от виенското предградие, през Дунав мост, до дома.

- Не искаш ли да се поразходиш из Русе, да видиш приятелите си? – пита мама, след като цялата ненужна сутня, сълзите и венците, роднините и беглите опечалени полунепознати, гробарите и буците пръст по ковчега на тате вече бяха отшумяли в едно изпълнено със скръб, тъпа болка и сухи сълзи минало.

- Не, мамо. Стига ми да видя теб. И да изпратя тате. - отвръщам.

И все пак излизам, мама е непреклонна. Сгушен във ватираното фирмено яке, обхождам улиците и площадите, градинките и парковете. Старателно избягвам гротескната грамада на МОЛ-а, кварталите с безумно ново строителство и търговските центрове. Подминавам и Лайното, на което традиционно се събират на кафе и лаф старите ми дружки. Скитам сам /тъй и не се обадих на „приятелите“, с които реално съм делил само маси по кръчми и купони/, обхождам брега на Дунав и Малката Виена, Парка на Младежта и Парка на Възрожденците, Речна гара, яхт клуба и паметника на Ангел Кънчев, качвам се до Левента и Телевизионната кула, отбивам се до Текето. Посядам за миг в сянката на Статуята на Свободата и се взирам в празните шадравани, затлачени от мъртви есенни листа.

Празно ми е обаче.

Празно ми е на душата.

Знам, че още не съм посетил всяко едно място, което трябва да посетя, затова.

И ето ме, връщам се на гробищата едва часове след погребението, целувам снимката на тате на пресния дървен кръст, преподреждам ненужно цветята, разпилени по гроба, паля нова свещичка – за себе си, за него, за всички нас.

Всеки сам трябва да прекоси и този мост, мостът на скръбта, самотния невидим мост, по който преминаваш, за да се сбогуваш завинаги с човека, който ти е дал живот. Най-самотният мост.

Прекосявам и него, а сърцето ми е натежало от сълзи. Сбогувайки се завинаги с тате, все едно си вземам последно сбогом и с Русе, с родината си, с целия си съзнателен живот досега, с надеждите и мечтите си.

Не се виждам с никого в родния си град, но се обаждам по телефона на неколцина, без които не мога. На момичето, чието сърце разбих, заминавайки в чужбина с друга жена, за да създам там семейство с много любов. На учителите си, които ми дадоха така много при старта на живота ми и които надали ще видя някога отново. На любимата си леля /за чието близко погребение, чувствам, че ще се върна следващия път/. На най-добрия си училищен приятел, който отдавна се е превърнал просто в един бегъл полунепознат.

Обикалям отново за последен път града. Не е същото. Никога не е същото, казвам си.

После часовете и оскъдните дни неусетно се изнизват и отново е време да се стягам за път, за да прекося в обратна посока Русе, Дунав мост, Европа и целия си безнадежден емигрантски живот, за да се завърна в съсредоточието на днешното си жалко съществуване в покрайнините на Виена, в корпоративните дебри на фирменото си израстване, в дома си под наем и колата на лизинг, в курсовете по немски език на жена ми и училището на детето.

- И да си дойдеш пак скоро, ей.- казва обичливо мама на сбогуване, застанала обичайно на прага на дома ни там, в края на „Александровска“, досами Халите. Пооправя ненужно ревера ми – Знаеш колко много те обичаме и те мислим всички.

- Да, мамо. - отвръщам и я целувам нежно по челото.

После си тръгвам за пореден път.

Вече съм спокоен обаче. Обуздал съм поне донякъде духовете в душата си.

Всичко беше предначертано.

Всичко беше ясно.

Толкова беше просто – след дълго скитане, в края на краищата най-сетне бях открил отново невидимия мост към самия себе си и към корените си.

Сега вече можех с леко сърце да се върна в чуждия си дом в чужбина, да работя, да живея, да планирам, да се грижа за семейството си.

И да знам, че той – мостът, макар и невидим, е завинаги някъде зад мен. Стабилен, с бетонни основи, изграден с много вяра, надежди и любов.

И че никой няма да го изгори зад гърба ми, докато го пазя дълбоко вътре в себе си. В сърцето, в душата и в цялата си същност.

Животът е бряг

                              

 "Achtung! Herr Petroff! Herr Kamen Petroff! Gekommen um der Polizei! Wiederholen…"

Лаещият от високоговорителите глас, който крещи името ми и ме приканва да се явя в полицейския пункт, ме кара инстинктивно да се присвия в убежището си до стената. Подсъзнателно ми напомня крясъците на нацистите в концлагерите от филми като "Списъкът на Шиндлер" или "Пианистът". В този миг към мен се устремява униформен полицай в пълно бойно снаряжение. Приисква ми се да изкрещя, да се скрия, да избягам… После се отпускам, осъзнавам се. Годината отново е 2013-та, а не 1942-ра. Не съм някъде в Аушвиц, а на тази луксозна аерогара на границата между Германия и Белгия. Ставам от спалния си чувал в ъгъла, посрещам униформеното ченге…  

Но - да започна отначало… Или поне някъде близо до началото…

Получих писмото на границата в Германия. Донесе ми го на летището същият този немски полицай, който в крайна сметка се оказа разбран човек. Всъщност, макар дотогава никога да не бях гледал "Терминал" на Спилбърг, живеех на ръба на тази граница с Белгия насред летището вече шести месец…

"Meine Damen und Herren, wurde die Lufthansa-Flug wegen schnee 22,30 stunden abgebrochen…"

Поредният отменен полет. Поредният среден пръст от страна на Съдбата. Едно просто съобщение по високоговорителя и ето ти куп семейни скандали, провалени бизнес срещи, закъсняла животоспасяваща медицинска грижа, пропаднали планове и ваканции, нерви, умора, безсъние… Малко сняг на пистата и иначе подредените шваби изпадат в паника, а "Луфтханза" се презастрахова както винаги. Интересно ми е да ги видя тези дойчовци у нас, когато навали сняг до кръста. Хората си карат някак колите по улиците, самолетите някак си летят, влаковете се движат /макар и с обичайното закъснение, при това студени/ - свикнали сме на всичко, ние - българите.

Да, обаче няма как да ги видя дойчовците у нас, не и сега, така, както съм се сврял като подгонен чуждоземен плъх с екзотичен тен и акцент насред това летище. Всъщност, от 6 месеца насам виждам родината си единствено такава, каквато я вижда CNN и я експонира на огромните плазмени екрани на телевизорите в луксозната чакалня. Това, което виждам, обаче ме плаши. Точно то ме кара все още да стоя тук. Виждам протести /за децата, за тока, за пенсионерите, за висшето образование, за природата/, виждам оставки, скандали, корупция, атентати, бетонирано море и планини, забрана на цигарите, забрана на Шенген, забрана на Англия… Почти съм забравил вече химна на републиката…

"Achtung! Gesucht verlorenen Jungen - erfüllt den Namen Max. Ich wiederhole... Gewünscht..."

Още един изгубен на този свят - в живота, в превода, на летището. Има ли значение? Всички сме изгубени в някаква степен - някои повече, някои по-малко. Ние сме новото изгубено поколение на Света, дори и без Гъртруд Стайн, без Ерата на джаза, без нелегалния алкохол и мафията… Нечии безотговорни родители са се запили във ВИП-зоната на летището в Дюселдорф и са загубили детето си, Макс… Ще го намерят, дисциплинирани хора са това германците… Чудя се обаче какво ли съм загубил аз самият през всичките тези 23 години на прехода и то безвъзвратно…

У дома, в България, 6 години карах такси. Половината - докато следвах, другата половина - след като се дипломирах с отличен успех. 3 години търсих работа по специалността си в четири града. Нищо. Никаква надежда. Така преди 6 месеца бях един млад безработен специалист без никакви ориентири пред себе си. Бях на 30 - първите 7 ме възпитаваха в ОНАЗИ система, останалите 23 ги прекарах в ПРЕХОДА. Оглеждах се и виждах наоколо само уплашени и обезверени хора, корупция и некадърност по върховете, мизерия на дъното, никаква перспектива, никакъв шанс. Изгубено поколение, при това поредното… И - ето ме тук. Спя като клошар, увит в спалния чувал в ъгъла между тоалетните и вендинг машините за кафе, закуски и безалкохолни. Тоалета си правя в същите тези тоалетни, храня се от надменното благоговение на тевтонските пътници на летището, от някоя и друга дребна услуга, която правя на персонала, от същите тези вендинг машини… 6 месеца… Вакуум… Безвъздушно пространство… Заклещен съм като топка за пинг-понг в мрежата на този летищен терминал…

И ето - един ден ченгето дойде и ме срита /образно казано/, после учтиво ми връчи писмото. Писмо като писмо, отдавна не бях виждал истинско в тези времена на електронната поща, но познах пощенските марки. На тях имаше трибагреник…

"Сине, татко ти се спомина внезапно. Взехме с кака ти добри пари за земите край Дунава, а и за апартамента в града. Ела си! Най-сетне можеш да си стъпиш на крака и да сбъднеш мечтите си… У дома… Целувам те - мама…"

"Achtung! Passagiere auf Flügen nach Varna an Klemme № 2 erscheinen…"

Сепвам се при звука на това така до болка познато име /Варна, морето, сините вълни… плажът, фестивалите, любов на пясъка…/, макар и изкривено до неузнаваемост от твърдия немски език, и вдигам унесен поглед.

С писмото от мама и с това "Варна" по високоговорителите в чакалнята, в мен се надигна като мощна вълна нещо, което мислех, че съм отхвърлил завинаги от себе си още преди всичките тези дълги, безкрайни, кошмарни месеци.

Поглеждам през панорамните прозорци, отвъд сипещия се февруарски сняг, където проблясват светлините на големия мегаполис на германо-белгийската граница. Там е всичко, към което съм се стремил през последните 6 години от живота си, за което съм мечтал през всичките 30 съзнателни години от живота си. Там, зад прозорците, на запад, са сбъднатите мечти, перспективите, реализацията, кариерата, парите, бъдещето…

После се извръщам след последния, наредил се на и без друго рехавата опашка пред гише №2, над което примигва светлинния надпис "Düsseldorf - Varna". Мислено проследявам полета на самолета над половин Европа. Виждам как каца на летището във Варна, как подскача по изпотрошения, тревясал бетон на пистата. Първоначално гледам през очите на цялата тази шепа германски туристи и виждам мизерията, занемарата, безпаричието, липсата на работа, просяците, клошарите и бездомните кучета, ченгетата, никакво бъдеще… После обаче дълбоко вътре в мен се отварят широко едни други очи - изконни, атавистични, изтъкани с памет очи, налети с родовата ми кръв, а те виждат и други неща…

Стоя така с писмото на мама в ръка насред жужащия многоезичен, космополитен, така европейски кошер на международното летище.

Стоя разкрачен между два свята.

Люшкам се насред бурното море между два бряга.

Накъде да поема?

Високоговорителят обаче този път мълчи…

Камен Петров