ПЪТЕПИС - Вода газим, жадни ходим

Не съм оттук и съм за малко, но честно ви казвам – едва не изпуках от жажда и дехидратация тези дни.

Дойдох в Русе колкото по служебна линия /пиша пътепис за известно столично списание/, така и по лични причини /исках най-сетне да го видя този прословут град – най-европейския у нас, казват, Малката Виена, Европейска столица на културата и прочее/.

Да, ама май сбърках, че дойдох през август.

/Местните казват, че ако в страната е студено, в Русе е най-студено, а ако у нас е горещо, в Русе е най-горещо/

/Местните казват още, че през август на плочките на площада по обед можеш да си изпържиш две яйза на очи, стой, та гледай/

Е, прави са хората, поне за горещините. За яйцата не знам, не се пробвах.

Та, жега някаква непоносима ме нагази още на гарата – има-няма към 45 градуса на сянка, може и повече да беше.

И комари. Много комари. Всякакви комари. На пълчища.

Вдигат ти филията хляб направо от масата и беж към румънско.

Но, комарите са една друга тема, говорим си за водата и жаждата сега.

Обикалях аз първия ден Русе, носен на крилете на все още неувяхналия си под палещите лъчи на слънцето ентусиазъм, щраках като луд с двата фотоапарата, че и с мобилния телефон, драсках си записки в тефтерчето, разговарях с местните.

В един момент обаче взех да каталясвам.

Жаден съм!

Потен съм.

Жега е.

Искам вода и прохлада!

Русе е най-големият ни град по поречието на великата река Дунав и воден от професионално любопитство и от чисто себичния копнеж да се топла във водите му въпреки забраната на местния кмет /нали знаете – „Тих бял Дунав се вълнува, вечело шуми, бум!”/, се заспусках към кея. Спусках се дълго и разгорещено, като по пътя от центъра дотам успях да си разбия новите маратонки по дупките на улиците и разбитите точки на тротоарите.

Както и да е, викам си, ще си възстановя щетите от командировъчните, дай да стигна само до брега и да се цамбурна в живителната хладинка на великата река. Пък после ще се налоча от бистройструйните чешмички по кея, а може и да ударя една леденостудена биричка в някой бийч бар на плажа.

Е, стигнах.

Реката обаче не се оказа живителна, а кална и почти пресъхнала, водата имаше виолетово-кафеникаво-лайнян цвят, на места клонящ към черното.

Чешмички на кея, вярно, имаше, ама там където още бяха останали читави /разбирай – неразбити/, бяха по-сухи от най-сухото мартини, което бях пил в живота си.

Разминах се и с биричката, защото се оказа, че край реката има само едно-единствено мижаво капанче, и то затворено.

Плажът го наричаха Конския плаж и там на попуканата тиня, останала след оттеглилата се заради маловодието река, лежаха дузина бабички и правеха нещо като слънчеви бани или може би кални...

Омерзен, жаден и потен, но не и обезсърчен, закатерих баира нагоре към центъра, като по пътя напразно се озъртах насред канската августовска жега за поне една-единствена бликаща чешмичка.

Нали съм столичанин в повече, загубих се, и вместо на градския площад, се намерих в Парка на Младежта. Отдалеч съзрях чешмичка, пред която се виеше дълга опашка изнурени като мен люде, дори ми се стори, че дочух ромона и. Наредих се светкавично на опашката и половин час по-късно се докопах до единствения чучур. Пих дълго и напоително, чак докато редящия се след мен изнервен чичка не взе да ме ръга в кръста с бастуна си.

Тръгнах по „Александровска” към центъра – по пътя ни чешма, ни дявол, ни нищо, само руините на прастари чешмички, тип „рибка”, жадни и пресъхнали като мен самия в августовския пек.

Как да е, на централния площад ме чакаше приятна изненада – цели две чешми, батко, в двата края на площада, хем двойни – една висока – за нормалните хора, друга ниска – за децата и бездомните кучета, а те тук бяла в излишък. Кучетата имам предвид, не децата.

Потеглих нататък по „Александровска”, щракайки руините на старинните сгради, и пак същото – няма чешма, няма водица, няма чудо.

Добрах се как да е до площад „Батемберг”, гледам градинка, в далечния край шадраванче. Викам си, брат, най-сетне ще се пие водичка в тази жега!

Да, ама не. В цялата градинка една чешма не намерих, а шадраванът се оказа неработещ и леко заблатен.

Гледам една бабичка, местна като гледам, аристократично нагиздена, и тя се кандилка като мен пресъхнала и потна в жегата.

-         Госпожо.- викам и галантно като в доброто старо време отпреди 9-ти септември 1944 година – Къде мога да намеря чешма в този тъй красив и аристократичен град.

-         Ами има една в Парка на Младежта, две на площад „Свобода” и една пред центарала на ВиК. Наздраве!- вика бабата и цупур-цупур с бастунчето, засили се да се прибира явно у дома на хладно, дето водата чеше в мивката, както си му е реда.

Амбицирах се аз. Викам си, няма сега да хукна на търся централата на ВиК в тази Геена огнена, ами ще се върна на централния площад, там скивах цели пет шадравана, хем единия сух – очевидно вдигнат като копия на онзи в Бургас. Ще се изкъпя!

Върнах се аз, ама шадраваните заети – дори сухия. Вътре няма място от бездомни и домашни кучета, мургави и бледолики деца, гларуси и гълъби, дори една змия видях. С една дума, само мен ме няма вътре, пък и догнуся ме малко, признавам си, въпреки жегата. На всичкото отгоре наоколо обикалят едни строги чичковци на колелета и в тъмни униформи с надпис КООРС на тях, дебнат да ти тряснат фиша при първа издънка.

Гледам там едно маце по къси дънки, джапанки и розово горнище на бански. Брей, викам си, мадамата е тръгнала на байсейн, та хайде и аз. Мацето го забра един огромен лъскав джип 4х4 с един неприятно изглеждащ чичка вътре, а четири от петте басейна в Русе се оказаха или в покрайнините, или направо извън града. Петият и той бил извън града, под хижа „Приста”, а и на всичкото отгоре миналото лято го засипали, щото бил и незаконен.

Допя ми се внезапно някак си на мен, ей тъй отвътре ми дойде, я „Жалба за дъжд”, я „Прелетяла пеперуда”, ама не запях, пък то и гърлото ми пресъхнало.

Седнах на една пейка в сянката на Статуята на Свободата, в градинка, която местните я обиждаха на „лайно” и се зачудих да не би някой силен човек от тукашните големци да няма фабрика за бира и фабрика за минерална вода, че не правят чешмички, да върви оборотът по барчетата един вид. Работеща имам предвид. Чешмичка. Дори от БЧК не раздаваха безплатна минерална вода на хората в центъра, както го правеха в София, Варна и Бургас, пък в Русе жегата е жега, не се шегува.

На всичкото отгоре дините, пъпешите, доматите и краставиците и те поскъпват /особоне на Американското пазарче/, и не разхлаждат истински, сладоледът струва майка си и баща си, а бирата си я пием у дома в 2,5 литрови пластмасови бутилки, щото заплатите и командировъчните не стигат да утолиш жаждата си.

Унесен в тези безрадостни мисли, не усетих как съм станал от пейката и съм се тръшнал на една маса в едно от барчетата на „Лайното”.

Поръчах си мартини. Мнооого сухо, разбира се, сухо като всички чешмички в този европейски град, като река Дунав лете, като басейните и шадраваните му зиме.

Пия си мартинито сухо и с много лед и си викам, брат, и това доживях да видя наживо, дето още бабите и дядавците ни са го казвали – „Вода газим, жадни ходим”...

И – наздраве, де!

Все пак...

Камен Петров

Снимки авторът

Кръводарителски център или Комарът - начин на употреба

Живея в най-големия кръводарителски център в обединена Европа.

Нарича се Русе.

Но…

Нека започнем отначало.

Нека ви се представя.

Къде ми остана доброто възпитание?!

Казвам се Питър Стоун.

Роден съм през 1969 година в Мейн, САЩ, в семейството на потомствени хотелиери и ресторантьори от Нова Англия. Охолният живот обаче не беше за бунтар по душа като мен, така че започнах отрано да скитам по света, воден от любопитството си, хобитата си, намирането на препитание и сюжети, както и търсенето на любовта. Любовта  открих случайно в интернет и тя ме отведе не къде да е, а в България, в Русе.

Иначе казано - както ще разберете - в най-големия кръводарителски център в обединена Европа…

Пристигнах тук с ведра душа, носен на крилете на любовта.

Местните ми се видяха благоразположени, ракията - пивка.

Купих рухнала къща на брега на река Дунав, видяла по-добри времена през далечната 1902 година, когато е била построена, както гласеше надписът над входната врата, потегнах я и вече си представях безоблачното бъдеще с любимата, седнали на верандата с изглед към реката с по чаша студено питие в ръка.

Да, ама не. За бъдещето не знам, но настоящето се оказа облачно. В смисъл, още първата вечер, когато приседнахме с любимата на верандата, за да се порадваме на майския залез над реката на по чаша ледена биричка, ни връхлетяха облаци… от комари.

И така продължи цялото лято. Както и следващото, и по-следващото.

Комарите връхлитаха отвсякъде, а спасение не дебнеше отникъде.

Общинарите дори се похвалиха, че това лято били 100 пъти повече от миналото.

В началото ми беше даже смешно. Пляскахме се по вратовете, голите ръце и крака, подскачахме на един крак, ръкомахахме като луди, за да прогоним гадините и се смеехме.

После постепенно спрях да се смея.

Жилеха гадовете!

Вярно, от време на време по крайдунавската ни улица минаваха някакви пикапи и разпръскваха бяла мъгла, от която ме избиваше на кихане. Комарите обаче не се даваха, дори не кихнаха след поредното обгазяване.

Опитах всичко - електрически приспособления, които се включват в контакта, прословутите спирали, факли и горящи пръчици, аерозоли и кремове, дори насадих леха босилек по цялата ограда. След това насадих още канела, рицин, розмарин, лимонова трева, кедър, мента, лавандула, мащерка, бахар, соя и чесън, така че градината ни заприлича на джунглата от "Рамбо 5". Дори се опитах да развъдя популация от водни кончета, които - казват - били единственият естествен враг на комара, но уви - комарите изпапаха и тях. Копелетата бяха прекалено жилави и хитри, не случайно могат да се похвалят с 95 милиона години еволюция за разлика от нас.

И… Нищо!

Освен, че цяло лято набивахме салата от домати с моцарела и босилек, и всичките ни манджи ухаеха на индийска, средиземноморска и гръцка кухня в едно, а бюджетът ми за антикомарни средства или т.нар. репеленти, застрашително набъбна, нищо друго не се случи. Комарите си бяха все така тук, бръмчаха по цяла нощ дразнещо из спалнята, хапеха ни в банята, докато се къпем, покриваха ни от глава до пети всеки път, щом слезехме до реката на пикник, за риба или просто на плаж, изскачаха из храсти, треви, дървета, мочурища, иззад пердетата и тоалетното казанче.

И жужаха, жужаха, жужаха.

И жилеха, жилеха, жилеха.

А и един Господ знае какви ли зарази разнасяха… За всеки случай, ежедневно се оглеждахме за признаци на малария, западнонилска треска, денге, калифорнийски енцефалит, тахиня, лимфоцитарен хореоменингит, чигунгуня, западен енцефаломиелит, треска "Синдбис" и жълта треска, но слава Богу, размина ни се явно. 

Казват, че само женските комари хапят, а мъжките се хранят с цветен прашец. Друг път! Тези да ми ги разправят на шапката, както казват тук, в България.

Казват и че край Камчия и Нил имало по-големи и кръвожадни комари. Не им вярвам.

Единствената ми утеха беше само тази, че тук се въдеше май само един от всичките 3500 вида комари по света, но и това не беше кой знае колко голяма далавера за хронично нахапаното ми дупе.

Писна ми! Писах на общината, писах до Народното събрание и до Брюксел, мислех да пиша и на Папата, но се отказах. Не знаех вече какво да правя, а кръвта изтичаше от вените ми, изсмуквана със садистично постоянство от пълчищата, които явно нямаха край, нито им пукаше за някакво си третиране и обгазяване.

Дори спрях да се смея на вицове като този, каквито новите ми русенски приятели ми разказваха с десетки при пристигането ми. Преценете сами защо: "Един комар отишъл на разходка. Върнал се. Приятелите му го попитали: Как беше? Ами, интересно - отвърнал комарът - Всички ми ръкопляскаха...". Виждате, не е смешно. Просто и ние денонощно ръкопляскаме на комарите, през цялото време, през цялото лято, всяко лято. Един съсед ме светна на номер, с който да се спасим от комарите. "Комшу Питър, рече съседът, вечер преди лягане светни всички крушки вкъщи, отвори вратите и прозорците, и като влязат всички комари, затвори ги вътре, а вие с жената легнете да спите на терасата". Да бе, викам си, само това оставаше, да се дам сам на тепсия на отсрещните, румънските комари, които - казват - били по-големи, кръвожадни и по-коварни дори от нашите.

Като вчера помня онази топла неделна привечер, когато два комара, големи като врабчета, отнесоха филията ми с хляб от масата, тъкмо когато се канех да я намажа с майонеза, и отлетяха бръмчейки нанякъде. Един от новите ми приятели ми беше разказвал как комар отмъкнал новородено котенце от моравата му и тогава не повярвах, сега обаче загрях каква е истината.

Любимата ми започна да ми се вижда некрасива, цялата покрита с розови плюски от нажиленото, с разранени лице, ръце и крака там, където се е чесала ожесточено след поредното ухапване, нервозна и с тикове.

Усещах, че от постоянното кръвопускане от страна на проклетите малки хвъркати вампири започнах да заслабвам, ставах анемичен, апатичен и градът, реката и хората не ми се виждаха вече така дружелюбни, красиви и обещаващи като в началото, а ракията вече не я пиех, а мажех с нея нажиленото.

Едва сега започнах да проумявам напълно иначе идиотския местен идиом "Жив ме изядоха!".

Накрая, заради всичко това, романтичната ми връзка се разпадна, едва напъпилият ми местен шовинизъм съвсем угасна, продадох къщата, купих си билет за дома и си взех завинаги сбогом с този град, тази река, тази сбъркана държава, иначе казано - най-големия кръводарителски център в обединена Европа.

Преди да се кача на самолета обаче щателно се изкъпах от глава до пети и дезинфекцирах дрехите и багажа си, да не би случайно да пренеса яйца, ларви или пупи на русенски комари в родните САЩ и да предизвикам екологична катастрофа в Северна Америка…

Записа Камен Петров

Пластмасовата река

Живея в град край река от полиетилен и пластмаса, на 495 километър, казват. Реката си има име и се предполага, че в нея тече вода, но аз я наричам просто Пластмасовата река.

Но не, не е чак толкова еднообразно, сиво и скучно. Напротив, цветно е, дори прекалено. Понякога по залез седя на брега и, гледам лъчите на заспиващото отвъд течението слънце, и си спомням приказката за Златното момиче от детството си – сещате се - за сирачето, магьосницата и за реката с червената, зелена, бяла и златна вода…

Та такава е и моята Пластмасова река. Тя мие бреговете на цели 10 държави и събира водите на още 300 рекички по дългия си  самотен 2850-километров път към Голямата вода – морето.

В началото реката няма цвят, прозрачна е, чак да ти стане скучно и стерилно. Надолу обаче реката става весела и шарена. Често почервенява от вливащите се в нея каолинови хвостохранилища. Позеленява при цъфтежа на планктона при жега и ниска вода, преситена от замърсяване. Случва и се /напук на приказката/ да стане даже черна, ако по нея на изток тръгне нефтен разлив. Бяла е, щом някой шлеп при авария изсипе в нея токсичния си товар. Но най-много я обичам така – златна – гледана срещу лъчите на залязващото слънце, когато през слънчевата пътека насред реката минават една след друга червената вода, зелената вода, черната вода, бялата вода…

Феерия!

Такава е моята Пластмасова река. Тя носи чудни богатства от незнайни страни. Вярно някои от тях преминават транзит край моя бряг, устремени в ленивия си път към морето. Други обаче се закачат в тръстиките, храстите и треволяка, увисват по понтоните и по бедрата на къпещите се, утаяват се по бреговете, на дъното и в хрилете на омърлушените риби.

Тук – в реката, навремето - за пръв път видях пластмасови чашки за кафе. Стотици и хиляди. Политилиеновите торбички изписват причудливи танци във водата. Бутилки, автомобилни гуми, опаковки от храни с надписи на десетки чужди езици, гумен ботуш, купища използвани прибори за еднократна употреба от кетъринга на круизните кораби, химикалки, пъстроцветни нефтени петна, нечия захвърлена стара плажна кърпа, кофички от кисело мляко и кутийки от сладолед, пластмасови чашки за кафе…

Съкровища!

Пластмасовата река!

(Понякога седя замечтан на брега и си представям как Ихтиандър доплува до Пластмасовата река откъм морето и се опитва да се пребори с течението и с … хм… цветовете и, и се подсмихвам. Дали биха я преплували всички онези антилопи гну, зебри, газели и биволи от Африка ако сезонният път на миграцията им минаваше оттук? Какво ли би си помислил капитан Немо, щом изплува насред течението и с „Наутилус” и се опита да види нещо през замазания с какво ли не телескоп?...)

Често, седейки срещу залеза край реката, мечтаейки, ожаднявам. Може би е от слънцето отсреща, може би от жегата, остатъчната радиация или просто така. Човек като гледа река и си представя вода, в крайна сметка. Не пластмаса. Не боклука на цял един континент, а често и своя собствен боклук. Ще му се, като по филмите, да наведе морно чело към реката, да загребе с пълни шепи от бързоструйната, бистра като там – по-нагоре, вода и да пие, да пие, да пие…

Навеждам се несъзнателно.

Протягам шепи.

Дори примлясвам.

После някой шлеп, борещ се с течението, протяжно надува сирената си.

Сепвам се, дърпам се уплашен назад.

Покрай мен по реката бавно отминава надолу по течението трупче на водна птица с мазутни петна по крилете.

Н, няма да пия.

Не и от Пластмасовата река.

Червена, черна, зелена или бяла…

Не!

Живее ми се.

Искам да съм здрав.

Искам да е здраво всичко живо покрай нея и край мен – от началото до края на реката, чак докато стигне целта на дългия си път до Голямата вода… Но, уви - и тя е черна…

Някои я наричат просто Черно море.

Чудя се защо.

Пластмасово море, бих казал, но какво от това.

И оставам вечно жаден…

Камен Петров