Смяна на етажа

Тихо пиукат
сред мрак апарати.
Системите капят
във вени гальовно.
По ням коридор
пак стъпки потракват
и миг композират -
нетраен, минорен.
В решетки прозорец
сковал е луната.
Леглото шепти
със скърцащи зъби.
Една диаграма
пълзи по стената,
а мракът тежи
от зловонно безмълвие.
И дните преливат се
в наниз от нощи,
еднакви и сиви -
подобно престилки.
Присмиват се -
колко си вече немощен
и годен си само
за сетно усилие.
Настъпи ли времето,
ще спрат апарата
и пак си свободен
от тази каторга.
Ти просто отново
ще сменяш етажа -
ще слезеш надолу
към моргата.

Спрях да дишам

Спрях да дишам
въздуха на лъжците -
всяка лъжа задушава
мечтите ми
Спрях да дишам
въздуха на политиците -
техният въздух
е въздух под налягане
Спрях да дишам
въздуха на мутрафоните -
те дишат спомени
амфети и мускули
Спрях да дишам
въздуха на връстниците си
с болежките, остаряването
и тъпите им спомени
Спрях да дишам
въздуха на бившите си -
лъжите, обещанията
целулита и умората
Спрях да дишам
въздуха на другите -
те дишат друг въздух,
той е чист
Въздухът на другите
е стерилен и не мирише
той е като атропин
и като атомна бомба над Хирошима
едновременно
Затова и спрях да дишам
Не дишам
Въздухът на другите
Вони...
А няма анестезия
Затова
Просто спираш дишането

Червена светлина

 Висяхме на ъгъла заедно с Боби - колегата ми, както на всяко четно число от месеца по това време на деня, и се опитвахме да се наместим безуспешно малко по-удобно за дългото висене в патрулката.

Ченгета сме и двамата и то от години, но тъй и не свикнахме с чакането.

Вечерта се изнизваше покрай нас, а беше едва началото на дежурството. Пушех цигара и зяпах безцелно събуждащия се по булеварда на града нощен живот, а Боби дъвчеше поредната си кифличка със сирене, ръсейки трохи навсякъде, и зяпаше голите гърди на мадамите в някакво списание.

Замислих се за живота си и дали изобщо има някакъв смисъл. Бях завършил гимназия, после полицейското, след това веднага ме взеха на работа като патрулиращ полицай и ето ме сега тук - в тази патрулна кола, с един друг неудачник с униформа и без личен живот като мен, който само чакаше да свърши поредното дежурство и да докрета някак до края на месеца за фиша със заплатата.

-         Как мислиш, приятел, едрогърдите мадами ли са по-секси или тези с малките гърди?- запита ме, дъвчейки, Боби, и облепи с влажни трохи предното стъкло на патрулката.

-         Всякак, само да не ми създават проблеми на дежурство.- запалих нова цигара и отпих от отдавна изстиналото кафе в пластмасовата чашка от подложката на арматурното табло.

-         Ъхъ…- съгласи се разсеяно Боби и продължи със заниманията си. От опит знаех, че продължи така с часове, докато мен все нещо ме гнетеше, винаги някакво дълбоко спотаено в мен безпокойство не ми даваше мира и ме държеше нащрек. Червената светлина на напрежението и неудоволетворените амбиции, мислех си, но пък - кой знае - можеше и да не е така.

Ужасно ми се прииска да тегля една майна на разпоредбите и да пусна тайно стереото в колата с надеждата да хвана някоя хубава стара песен, но знаех, че не бива - трябваше да сме нащрек за повикване по радиоуредбата, което в професия като нашата можеше да се случи във всеки един момент. И повярвайте ми - винаги ставаше в най-неподходящия.

Отпуснах леко облегалката на седалката назад, бутнах фуражката на темето си и понечих да се поотпусна, за да минава по-леко времето, после посегнах отново за пакета с цигарите.

Запалих, хвърлих клечката през отворения прозорец навън и тогава сивкавото Ауди прехвърча на метри от нас и се загуби, свирейки с гумите си, зад близкия ъгъл.

-         Мамка му!- изревахме в синхрон с Боби, който изтърва нахапаната кифличка на пода и се втренчи в радара.

-         Колко?- запитах го съвсем излишно, докато бързах да запаля мотора, защото и с прости очи беше видно, че откачалката фучи из центъра на града поне със 120 километра в час.

-         138 километра в час при ограничение от 50, копелето му мръсно.- изруга отново Боби, а аз подкарах директно на втора след нарушителя.

Вече завивах зад ъгъла, когато радиото се обади, само за да ни съобщи диспечера, че Ауди сив металик е минал с близо 140 километра в час край патрула в съседния квартал.

-         Поемаме го. Няма проблем. Накъде отива?- рязко изграчи в слушалката Боби, който винаги приема нещата много лично.

-         На север по крайбрежния булевард.- отговори диспечера и аз надух едновременно и газта и сирената.

Няколко минути и десетина километра по-късно видяхме Аудито далеч пред нас, точно, когато прелиташе с ужасяваща скорост на поредния червен светофар. Казвам "пореден" защото за това кратко време от централата ни бяха докладвали, че нарушителят е успял да отвее още три наши патрулки и да пресече точно четири пъти на червено. Истинско чудо беше, че до момента не се е стигнало до някой трагичен инцидент. Градът тепърва се разбуждаше и оживяваше за началото на нощния купон, улиците се изпълваха с народ. Натиснах още по-силно газта.

Летяхме със 140 километра в час с риск самите ние да предизвикаме катастрофа, но онзи отпред не изоставаше. Сигурен бях, че вижда червените светлини на буркана и чува сирената, копелето, но явно въобще не му пукаше.

       - Тоя задник сигурно е натъпкан с амфетамини.- изскърца със зъби Боби, сякаш прочел мислите ми.

В този миг изскърцах и аз, само че със спирачките, защото внезапно Аудито направи пълен ляв завой и - без видимо да намали скоростта си - влезе със свирещи гуми в паркинга на Областната болница, слава Богу, почти празен в този вечерен час.

После копелето наби спирачки и потъна на бегом във входа на болницата, без дори да угаси двигателя.

С Боби го последвахме задъхани, но онзи не беше вече във фоайето. Хвърлих се към медицинската сестра, която дремеше на регистратурата, докато колегата запъхтяно докладваше за ситуацията по радиостанцията.

      - Един мъж току що влезе тук. Със светла риза и сиви панталони. Бързаше. В коя стая отиде?- излаях в облещената физиономия на сестрата.

Тя се пресегна, без да гледа, към компютъра, натисна два-три бутона на клавиатурата, после ме фокусира през диоптрите на очилата си.

-         В стая №5 на третия етаж. В Интензивното отделение.

Понечих да хукна към асансьора, а Боби вече почти ме беше изпреварил, когато сестрата додаде:

     -  В момента лекарите изключват животоспасяващата апаратура на четиригодишната му дъщеричка. Онази лампичка, нали знаете, премигващата червена светлина, вече няма да свети… Горкичкото от пет месеца е в кома…

Спрях се и се помъчих внимателно да затворя устата си, която кой знае кога и как се беше раззинала от само себе си. Погледнах към Боби, застинал с пръст върху бутона за повикване на асансьора, после отново се извърнах към сестрата и почти чух как вратът ми болезнено изскърца.

       - Добре… Благодаря ви… И извинявайте… Всички обвинения падат…- рекох уморено и двамата си излязохме.

Подкарах безмълвно патрулката обратно към поста си на кръстовището. Карах бавно. И много внимавах за червените светлини на светофарите. Имах чувството, че само те още ме държат жив.

В един момент червеното неизменно започваше да примигва, после изчезваше, от което ме присвиваше остро някъде под лъжичката, светваше жълто, после зелено и аз отново започвах да пъпля напред по улицата, до следващия светофар. И до следващото червено. А в главата ми се въртеше постоянно размазаният образ на онази стая на третия етаж на болницата, силуетът на мъничко телце, притихнал под завивката и червената светлина, онази така важна, тревожна и неизбежна червена светлина на апаратурата до леглото, която премигваше ли, премигваше…

А после просто угасна…

Камен Петров

Позакъсняло писмо до Дядо Коледа… или Дядо Мраз…

Мили Дядо Коледа… тоест Дядо Мраз… Прости ми - малък съм още и все се обърквам, ама и без това гледам, че и мама и тате, и останалите човеци наоколо и те са объркани… Нали трябва да ти напиша писмо, за да получа подаръци? Затова пиша, иначе ме мързи, пък и на ръка е доста по-тъпо, отколкото на лаптопа, на айпода или айфона, но това са едни други кахъри, както казвала навремето баба ми Цана, докато била още жива… Та ето - пиша. Пиша ти, защото съм още малък, а съм заченат, израснал и "празнуващ" в условията на икономическа криза /тате/. Пиша ти, защото всички ме обичат повече от живота си и искат най-доброто за мен, а няма как да го получа /мама/.
Моля те, Дядо Коледа… или Дядо Мраз… за много неща те моля. Няма да те занимавам за референдума, парламентарните или местните избори, защото наистина съм малък и поне още 17-18 години тези дивотии няма да ме занимават, така както занимават мнозина и то не е ясно защо. Аз ти пиша, защото мама си стои покрай мен в къщи и получава някакви идиотски стотинки за това, че гледа още едно дете на тази "отмираща бананова република" и "мизерстващ гласоподавател" /тате/; Пиша ти, мили дядо, защото тате пък работи като вол седем дни в седмицата и 365 дни в годината /ако не е високосна/ за нещо, което мама нарича "социални помощи", а с тях дори не можело да си платим наема, тока, водата, кабелната, телефона и кредитите, за ядене да не говорим. Пиша ти, защото баба си отиде в болницата заради неуредиците в здравно-осигурителната система, а дядо последва баба, тъй като пенсията не му достигна след 50 години трудов стаж да се погрижи за здравето си. Дядо Коледа /или Дядо Мраз/, сестричето ми има проблеми с нещо, наречено "рак" или "скарида" заради стреса или лошия живот, тъй че е на хемодиализа и и пада косицата. Мама и тате опитаха да съберат парички за лечението й /тя е малка, русокоса, синеока, казва се Кая, няма още две годинки/, ама как се събират 120 000 от тези неща, дето им викат "евро"? Опитаха и с СМС-и, но тях ги пускали по риалити предаванията по телевизията, не за болни деца. Пиша ти и за кученцето ни, което - казват отишло на едно по-добро място, след като един лош и пиян чичко шофьор го блъснало, а после дало 10 кинта на чичкото полицай да не го накаже за това. Пък и да не забравяме топящия се Северен полюс, умиращите гори на Амазонка, западналите Видин и Лудогорие, дупката в озоновия слой, китайските стоки-менте и чалгата…
Малък съм още и нищо от това, което ти написах, не разбирам, но ти нали си чуден герой, ти ще оправиш нещата, нали, Дядо Коледа… или Дядо Мраз…
Защото все пак са празници и идва нова година с нови надежди и нови мечти.
Пък ако може - донеси ми и някакво подаръче.
Дори мъничко…

Записа Камен Петров

Силуетът на Смъртта

Die by my hand

I creep across the land

Killing first-born man

Die by my hand

I creep across the land

Killing first-born man

        "Creeping death" Metallica

Смъртта е гадно животно. Виждал съм я. С воняща паст, остри развалени зъби, ехидна мъртвешка усмивка и костеливо чувство за хумор.

Смъртта дебне зад ъгъла с касапския нож на сериен убиец, оловната тръба на наркоманче, палката на полицай или пищова на банков обирджия. Копелето изскача иззад профучаващите по шосето коли, пада от шестия етаж на необезопасена сграда, потъва при мъртво вълнение в морето, пропада в пропастите край Камен бряг, дими с дима от цигарите, процежда се от върха на спринцовката и се опива от градусите в поредната чашка, гушка се в болничните чаршафи с приятелчетата си – Ракът, Инфарктът, Диабетът, Инсултът, Цирозата, СПИН-а и Левкемията.

Виждам Смъртта често и навсякъде - понякога по-често, понякога почти никак, но знам, че Тя присъства неизменно наоколо, също като перверзен чичко-педофил, навърташ се край училището в квартала.

Тя е черна котка с блестящи зелени очи в мрака, новина за нова регионална война нейде в Близкия Изток по телевизията, падащо в бурята дърво, сирени в нощта, вой на спирачки, натровени с храна от далаверите на домакина дечица в детска градина, черният гарван на Алън По, дерайлирал влак, самоубийствен скок от високото, песен на Ейми Уайнхауз, лекарска грешка, загубен бас, аборт…

Смъртта всъщност не мирише, но някак ужасно вони на едно първично, първосигнално, атавистично ниво. Надушваш я без грешка – миризма без мирис, сянка без светлосенки, стъпки по пясъка в пясъчния часовник на Живота.

Не ме е страх от Нея, но истински се ужасявам от първите и братовчеди Болката, Унижението, Старостта, Безсилието. Боляло ме е предостатъчно и предостатъчно унижения съм изтърпял, а да си стар и безсилен е просто ад на Земята, виждал съм го и знам.

Затова, всеки път щом силуетът на Смъртта затъмни за части от секунда слънцето, инстинктивно потръпвам от погнуса, ужас и шокиращото откритие, че въпреки всичко май все пак наистина съм смъртен.

Смъртта караше черно порше кабрио с десен волан и прелетя в отсрещното платно с ехидна усмивка в мига, в който катастрофирах черно на магистралата край морето в един тежкотоварен камион. Тогава аз оцелях, но на място загинаха по-малката ми сестра, съпругът и момиченцето и, моята племенница.

Смъртта купонясваше невесело на борда на луксозна яхта в компанията на няколко миски-нимфоманки, докато заедно с 20-ина други журналисти бедствахме с часове в морето между Златни пясъци, Балчик и Каварна в бурята, наблъскани като сардели неправомерно в малка лодка за разходка с капацитет за 12 души. Докато лодката ни потъваше, успях някак да изплувам на повърхността заедно с фотографа си, но други трима кореспонденти на национални медии, един ТВ-оператор и две репортерки потънаха на дъното, за да ги ръфат рибите.

Смъртта е занимание самотно, беше написал навремето Рей Бредбъри, но Тя куфееше лудешки с черния си плащ насред мелето пред сцената на онази световноизвестна рок група, когато тълпата на концерта премаза до смърт 11 души и рани други 36, без мен разбира се, засега.

Смъртта надникна за миг през прозорчето на петия етаж, а после кикотът и дълго ехтя в шахтата, когато асансьорът реализира свободно падане в продължение на 12 етажа в онази офис сграда, преди да се разбие с трясък на партера и да ме затрупа – жив – с телата на петима пресни мъртъвци, доскоро мои колеги и приятели.

Смъртта се изживяваше като барман, размахала шейкър вместо косата, в нощта, в която в бийч бара на плажа 8 души получиха алкохолно натравяне от блъди мери с алкохол менте и умряха в адски мъки в местната болница, а аз се разминах само с тежък махмурлук, защото бях на шотове текила – знаете там, с близането на сол от женско бедро, резен лайм и по някоя и друга бира от време на време, колкото да ти оправи вкуса.

Смъртта бърчеше гнусливо нос и мънкаше търпеливо в очакване под нос мръснишки моряшки песни в апартамента с изглед към залива, докато аверчето и – Ракът, гризеше отвътре татко тъй както червей гризе ябълка, а аз не можех нищо друго да направя и само го люлеех в прегръдките си и му повтарях и го лъжех: „И това ще мине, тате, и това ще мине…”.

Смъртта ми пречи всяка вечер на изгледа като седна с чаша в ръка пред телевизора, тъй като неизменно ми се блещи с празните си очни кухини от екрана – от новините, от филмите, от текстовете на рок песните: вярно не дразни повече от малоумните реклами, но навява кофти мисли преди лягане и преди сън, защото – знаем, Сънят е по-малкият брат на Смъртта…

И ето тази нощ, нощ след тежък ден, отново е време за сън, отново идва ред да се изпружиш в леглото, пребит от умора и негативни емоции, подобно на труп в ковчега, миеш зъбките, вземаш душ, пускаш една вода, изпушваш една цигара и си вътре – в леглото си, лягаш си с надеждата, че на сутринта отново ще станеш.

Та, изпъвам се мъртвешки в прохладните завивки, а морският бриз гали завесите на отворения към крайморската августовска нощ прозорец, въздишам доволно в полусън, после понамествам морното си тяло, извивам се настрани и понечвам да поставя удобно ръце под главата си, и… замръзвам.

На възглавницата до мен, вместо моята любима, без която отдавна вече не мога да заспя, лежи Тя – Смъртта.

Кръстосала е удобно ръце под черепа си, пощраква с кокалчетата на костеливите си пръсти, подпряла е косата в ъгъла до нощното шкафче, да и е подръка.

- ЛЕКА НОЩ, ПРИЯТЕЛЮ…- дружелюбно грачи Смъртта, поне дотолкова, доколкото може да е дружелюбно същество от Оня Свят, чиято единствена работа, цел и мисия в живота е да дойде и да обрече на вечни адски мъки безсмъртната ти душа.

Изсумтявам презрително /или поне дълбоко се надявам да звучи така, а не като някакво малодушно скимтене/ и обръщам гръб на наглото копеле. Стискам очи с плахата надежда, че всичко е само една илюзия, но от това под клепачите ми само се завъртат непоносими огненочервени спирали, навяващи асоциации с Геената огнена.

Знам, чака ме поредната кошмарна безсънна нощ, от която – ако и този път се измъкна – на сутринта излизам още по-смазан, уморен, с разбити нерви и разтуптяно сърце, но какво да се прави, това е жизнения ни цикъл и мърдане просто няма.

Прочее, стискам аз очи и опитвам да нормализирам дишането си, докато зад мен на стената насмешливо се полюшва в унисон със светлините от фаровете на прелитащите коли силуетът на Смъртта, а самата Тя учтиво и с насмешка ми пожелава:

- СЛАДКИ СЪНИЩА, ПРИЯТЕЛЮ… ЛЕКА НОЩ, ДА СПИШ ВЪВ КОШ, ДА СЪНУВАШ ЦЯЛА НОЩ…

Камен Петров

ПРОБА

Соломон Вагенщайн влезе в тоалетната на болницата и притвори вратата зад себе си. Той не беше болен.

Просто му се пикаеше.

Соломон беше доста уравновесен човек към 50-те. Не пиеше (освен някоя малка ракийка вечер пред телевизора в къщи), не пушеше, не ходеше по жени. Никога през живота си не беше играл на хазартни игри. Дори и ТОТО 2 не беше пускал. Откакто се помнеше, беше чиновник, а преди това примерен и отличен ученик. Беше женен от 27 години, имаше 2 деца. Дъщери.

Соломон не помнеше някога да беше вземал съзнателни решения. Винаги правеше това, което трябва. Бръснеше се сутрин, поливаше цветята, наливаше масло в двигателя на колата, почиташе родителите си, обичаше жената и децата, плащаше си данъците. Това е.

Сега той влезе в тоалетната и с облекчение уринира в клинично чистата тоалетна чиния. Знаеше, че това – за здрави хора, които не ползват лабораторията – е ако не забранено то поне не е редно, но нямаше как. Налагаше се, а това беше най-близката тоалетна наоколо, поне докато чакаше съпругата му да заведе по-голямата им дъщеря на очен лекар. Простата, каза си. Какво да я правиш.

Соломон старателно си го изтръска и се закопча. После пусна водата и отиде да измие ръцете си на блестящо белия умивалник. Докато педантично се насапунисваше, се загледа в отражението в огледалото. Не в своето лице (нещо, което по принцип правеше единствено докато се бръснеше), а в дъното на помещението. Точно зад лявото си рамо забеляза гишето, където пациентите оставяха пробите от урината си. Чудно, каза си Соломон в неочаквано и за самия себе си прозрение. Зад гърба ми е вторично преработената течност от бъбреците на случайни хора, които никога няма да познавам. Съдби. Болести. СМЪРТ.

Той добросъвестно подсуши ръцете си и хвърли мокрите салфетки в кошчето.

Обърна се.

На малкия плот пред гишето стояха две чашки с урина, стриктно поставени върху хартиените бланки, които дават сестрите в такива случаи.

Соломон предпазливо се огледа, после крадешком се приближи до пробите.

Урина, рече си той. Всъщност – най-обикновена пикня. Но какво ли се криеше в нея? Може би наистина съдбата на някой човек, някоя болест или бъдеща смърт...

Той надникна без погнуса в чашките. Урина като урина. Може би едната проба бе малко по-тъмно червеникава от другата и в нея плаваха някакви дребни бели парцалчета, но иначе с нищо не издаваха кармата на хората, които се бяха изпикали в малките пластмасови чаши.

Изведнъж му хрумна идея.

Усети как се изпоти под мишниците под тънкото сиво лятно сако.

Ами ако ги размени?

Ако размени пробите?

Тогава какво?

Какви ли щяха да бъдат последствията?

Какво щеше да отсъди МЕДИЦИНАТА?!

Соломон Вагенщайн отново се огледа бдително и направи може би единствената безразсъдна постъпка в краткия си чиновнически живот на семеен мъж. Вдигна леко чашките с двете си ръце и... размени местата им.

После отиде отново до мивката и отново прилежно изми ръцете си, след което излезе от тоалетната на болницата.

Какво ли ще сготви моята за вечеря, запита се небрежно, докато прекосяваше коридора на път към кабинета на очния лекар.

Искрено се надяваше да бъде говеждо задушено.

Обожаваше го.

                                                          *     *     *

Час по-рано Игнат Пеев влезе с разкривено лице в същата тази болнична тоалетна. От три дни бъбреците го тресяха не на шега, пикаеше кръв. Имаше чувството, че е родилка, която всеки момент чака поне тризнаци, тъй като спазмите се редяха през няколко минути и всяка следваща беше по-лоша от предишната.

Игнат от малък имаше проблем с отделителната система, но с годините нещата ставаха все по-лоши. Бъбричните му кризи се редуваха във времето с някаква мрачна прецизност, на която организмът му не можеше да устои. Във всеки един момент се опасяваше, че лекуващият му лекар ще предложи я операция, я трансплантация.

Игнат взе чашката, която му беше дала медицинската сестра и влезе в една от кабинките. Извади болезнено пулсиращия си пенис и се напъна. Сълзи избиха в очите му, преди пълвите капчици урина да потекат навън. Отново бяха тъмночервени, в тях плаваха малки бели парцалчета. ПИКАЕШЕ КРЪВ!

Той изохка и си го прибра, а няколко капки пикня изцапаха току що обутите за прегледа слипове, но Игнат беше свикнал и на това. Гледаше философски на въпроса, поне докато имаше кой да го пере.

После той отнесе пробата с урината си до специалното гише, постави я там върху листчето с данните си, което му беше дала сестрата и тръгна да излиза, без дори да измие ръцете си.

На вратата почти се сблъска с някакъв жизнерадостен мъжага, който тихичко си подсвиркваше поредния летен чалга клип и очевидно нямаше търпение да влезе в скапаната тоалетна.

Копеле, помисли си Игнат и веднага го забрави.

Левият бъбрек пак го присвиваше.

Мамка му!

                                                           *     *     *

Стойчо Стоев влезе в болничната тоалетна, подсвирквайки си последната песен, която беше слушал до преди малко на уредбата в колата си по пътя насам.

На входа на кенефа едва не се сблъска с някакъв кисел на вид индивид, който злобно го изгледа, но Стойчо не му обърна внимание.

Щом влезе вътре обаче част от жизнерадостното му настроение леко помръкна. Болнична тоалетна за бога! И миришеше!

Той по принцип мразеше обществените кенефи, но виж тези в болниците наистина бяха номер едно.

Смърдяха!

Стойчо гнусливо присви нос и влезе в една от кабинките, където трябваше да даде проба от урината си за изследване в болничната лаборатория. Слава Богу, не беше болен – беше силен като бик – просто му беше нужна за идиотските рутинни изследвания, които се налагаха при постъпването му на новата работа. Нова, престижна и още по-добре платена.

Той неволно се усмихна докато урината му се стичаше в пластмасовата чашка. Отдавна чакаше този момент и ето – той най-сетне беше настъпил. Повишение! Как звучи само, а? Струваше си и изследванията, и тичането, и нервите, и всичко.

Стойчо се изпика в чашката и я постави върху листчето с данните си на гишето.

После си излезе, свирукайки.

                                                    *     *     *

-         Абсолютен стопроцентов пиулонефрит на левия бъбрек и съпътстващи усложнения на десния.- с апломб изрече главният лекар и изгледа победоносно колегите си.

-         Нужна е спешна животоспасяваща операция.- допълни той.

-         Наистина ли, докторе?- възторгна се шефът на Вътрешно онделение.

-         А нима според Вас има причина за съмнение?- повдигна вежда главният лекар.

-         Ъъъ... Не...

-         И аз така смятам.

-         Но защо тогава всички изследвания след ОНОВА показват друго?- поинтересува се един от стажантите.

Главният лекар само снизходително се подсмихна.

                                                  *     *     *

Игнат Пеев се гърчеше вече седмица на дивана у дома си. Болката беше неописуема. Никой обаче като че ли не му обръщаше внимание. В последните две седмици три пъти беше викал Бърза помощ и три пъти го бяха отсвирили по всички правила. Личният му лекар – копелето мръсно – го беше обявил за непоправим симулант и вече му отказваше да му изписва болнични. В кварталната аптека го гледаха с насмешка. Жена му постоянно му натякваше за – както казваше тя – непрестанните преструвки, и подозираше, че „разиграва този цирк” само за да се скатае от помощ в къщната работа.

Нещата не отиваха на добре.

Вече не разбираше нищо.

Лекарите твърдяха, че е ДОБРЕ, но той знаеше, че е ЗЛЕ.

Пикаеше кръв, урината му беше наситено оранжева, бъбреците го боляха, не можеше да спи, нито да уринира нормално.

ЗАЩО, ЗА БОГА, НЕ МУ ОБРЪЩАХА ВНИМАНИЕ?!

                                                  *      *      *

-         Но защо трябва да ме оперират? Точно мен? Защо?!- недоумяваше Стойчо Стоев. – Нали нищо ми няма?

-         О, има ви! И още как!- рече не без задоволство завеждащият отделението.

-         Ама как така? Аз се чувствам ПРЕКРАСНО! Никога през живота си не съм боледувал.

-         Изследванията показват друго.

-         Не може да бъде!

-         Ето го тук, черно на бяло.

-         Да ги повторим тогава.

-         Ама моля ви се! Имайте поне малко вяра в медицината. Аз съм уролог с 20-годишна практика. Пък и да се повтарят подобни скъпи и ПРЕЦИЗНИ изследвания си е чисто разхищение...

-         О, Божичко!!!

-         Мдааа... Чист пиулонефрит и на двата бъбрека... Наистина имате нужда от спешна операция...

                                                      *      *      *

Игнат Пеев получи поредната отвратителна бъбречна криза във вторник през нощта. Гърчеше се като настъпан червей, пикаеше (вече традиционно) кръв, виеше от болка... Тресеше го, температурата му не падаше под 40 градуса, тялото му беше в обриви...

Бърза помощ обаче и този път не дойде.

-         Еба си и симуланта!- възкликна с погнуса дежурният лекар в болницата – За една седмица вече трети път, а изследванията показват, че нищо му няма.

-         Така е, докторе.- изпърха с мигли медицинската сестра.

-         Такива като него позорят зравеопазването.- продължи лекарят.

-         Да...

-         Трябва да го отпишат от Здравната каса.

-         Разбира се...

-         Да го пратят на майната му.

-         Е, как...

-         Да му разгонят фамилията.

-         Естествено...

-         Аз давам дежурства като луд през ден, а такива като тоя ми се подиграват…

-         Гаден използвач!- заключи сестрата.

                                                       *      *      *

Соломон Вагенщайн стоеше на дивана пред телевизора у дома си и кротко чакаше новините в седем. Пред него на ниската масичка го очакваха свежа салата и традиционната малка ракийка вечер след работа. Оттатък, през разтворената врата, долитаха звън на съдове и откъслечни реплики. Съпругата му и двете им дъщери приготвяха вечерята. Щяха да хапнат любимото му говеждо задушено.

Соломон се вторачи в екрана. Новините започваха интересно тази вечер. От кадрите се виждаше съвсем ясно – съвременната медицина пак беше сгафила. Вследствие на лекарски грешки двама негови съграждани бяха пострадали фатално. Мъж на име Игнат Пеев беше починал в адски мъки от нелекуван пиулонефрит на двата бъбрека. Друг на име Стойчо Стоев беше останал инвалид за цял живот след зле планирана бъбречна операция.

Ега ти животът, рече си Соломон Вагенщайн, докато отпиваше пестеливо от ракийката, а на екрана говорителят с изкуствено скръбно лице вземаше интервю от главния лекар на местната болница.

После жена му донесе манджата и Соломон забрави новинити.

Наистина беше говеждо задушено.

Любимото му.

Камен Петров