Невидимият мост

„Животът е мост. Премини го, но не строй къща върху него“

Индийска поговорка

На всеки някога през живота си му се налага да прекоси някой мост, независимо дали това му харесва или не.

В случая колата ми с австрийски регистрационни номера преминава през разбития Дунав мост. Отсреща вече се виждат покривите, антените и комините на Русе. Родният ми град. Напоследък – и град на свободния дух, припомням си.

От години живея и работя в едно предградие на Виена в търсене на сносен живот за семейството си. Рядко си идвам у дома и обикновено поводът е тъжен. Така е и този път. Тате беше починал след дълга, унизителна и обречена борба с рака след като Фортуна окончателно отвърна лице от него в края на един отруден жизнен път.

Докато бавно прекосявам града с австрийското си лизингово возило, ме тресат противоречиви чувства. Огорчение и носталгия, радост и съжаление, ентусиазъм и апатия. Малката Виена ми се вижда още по-смалена, занемарена и тъжна. Мутробарокът в Русе отдавна е изместил барока, а псевдомодернизмът, архитектурните недоразумения, панелките и тоталният кич разказаха играта на останалото – и на модерна, и на неокласицизма, и на сецесиона, и на всичко. Днес голямата Виена, край която не по своя воля живея и работя, процъфтява, а родният ми град запада от ден на ден.

Тъгата ми е избила на повърхността още докато минавам по престарелия Дунав мост, но съм сигурен, че ще ме следва неотлъчно и ако река да прекося – ей така – заради идеята - и Дъговия, Гредовия или Сарайския мост – всичките те останки от отдавна минали времена, с неразбираема за днешните млади етимология на имената, стаили в настилките си все още тропота на стотици конски копита и паянтови каручки от древни времена. И всички те като че ли водят единствено от града към града, в един самодостатъчен, елиптичен цикъл на затваряне и пълна липса на перспектива.

Припомням си обаче, че днес Русе не е само град на мостове над реките, но и на мостове на дружбата и приятелството, на духовното единение и любовта, на помнене на минало и история, мостове към бъдещето и към обединението с Европа и света, напоследък и мостове на свободния дух, който се надяваме да ни отведе напред.

Точно тези мостове са ме отвели и мен в търсене на препитание далеч от дома и точно те ме връщат от време на време в Русе със стаена дълбоко в гърдите болка. Те ми помагат за това родния ми град да не остане едно празно мечтание за мен, а да бъде завинаги една неотменима и видима реалност, без която не мога там – навън, сред чуждите хора, реч, култура и манталитет.

Мостът, мисля си, не трябва да бъде просто едно безлично място – част от инфраструктурата,място, от което хвърляш панорамни погледи към ландшафта или си хвърляш боклука, място, от което скачаш с бънджи или просто скачаш, за да се самоубиеш зрелищно.

Мостът свързва, не разделя.

Такива са днес и мостовете, които съм прехвърлил през душата си, шофирайки из мъгливите есенни улици на родния си град, докато севернякът през Дунав откъм Румъния ме кара да потръпвам зиморничаво, но дали само от него. Мостовете в душата ми са невидими, но осезаеми и напълно реални за мен, точно като в онзи покъртителен роман на Джули Оринджър. Внимателно съм ги проектирал, градил и поддържал здрави през годините, за да мога винаги да мина без страх по тях, щом се почувствам сам, щом се почувствам изгубен, щом се почувствам изкоренен и изпълнен с неверие.

Мама ми отваря пътната врата на къщата, която откак се помня, старее с достойнство на самия край на „Александровска“, досами Халите, и за миг ме гледа мълчаливо. Изглежда ми още по-свита, сива и мъничка, откакто я видях за последно, а то беше едва преди шест месеца. Тогава се бях върнал за погребението на баба си. Днес се връщам за погребението на баща си. Чудя се няма ли да дойде момент, в който ще се върна по някой хубав повод – сватба, раждане или кръщене например. И за чие погребение ще се наложи да се завърна у дома следващия път.

- Здравей, мамо.- казвам и леко я целувам по челото.

Усещам уханието и на дом, на уют и топлина, на наскоро варено сладко от сливи и на печена баница, на онова неназовимо нещо, което всеки от нас къта дълбоко в душата си и което ни свързва завинаги с невидим мост с детството ни, с най-хубавите ни спомени и с нетленността на рода и майчината любов.

Тя ме прегръща безмълвно. Не плаче. Явно е изплакала сълзите си за тези 48 часа, които ми бяха нужни, за да се освободя от омразните си, високоплатени задължения в австрийската мултинационална фирма, да си взема временно сбогом със съпругата и дъщеричката си, да се приготвя път и да го пропътувам – от виенското предградие, през Дунав мост, до дома.

- Не искаш ли да се поразходиш из Русе, да видиш приятелите си? – пита мама, след като цялата ненужна сутня, сълзите и венците, роднините и беглите опечалени полунепознати, гробарите и буците пръст по ковчега на тате вече бяха отшумяли в едно изпълнено със скръб, тъпа болка и сухи сълзи минало.

- Не, мамо. Стига ми да видя теб. И да изпратя тате. - отвръщам.

И все пак излизам, мама е непреклонна. Сгушен във ватираното фирмено яке, обхождам улиците и площадите, градинките и парковете. Старателно избягвам гротескната грамада на МОЛ-а, кварталите с безумно ново строителство и търговските центрове. Подминавам и Лайното, на което традиционно се събират на кафе и лаф старите ми дружки. Скитам сам /тъй и не се обадих на „приятелите“, с които реално съм делил само маси по кръчми и купони/, обхождам брега на Дунав и Малката Виена, Парка на Младежта и Парка на Възрожденците, Речна гара, яхт клуба и паметника на Ангел Кънчев, качвам се до Левента и Телевизионната кула, отбивам се до Текето. Посядам за миг в сянката на Статуята на Свободата и се взирам в празните шадравани, затлачени от мъртви есенни листа.

Празно ми е обаче.

Празно ми е на душата.

Знам, че още не съм посетил всяко едно място, което трябва да посетя, затова.

И ето ме, връщам се на гробищата едва часове след погребението, целувам снимката на тате на пресния дървен кръст, преподреждам ненужно цветята, разпилени по гроба, паля нова свещичка – за себе си, за него, за всички нас.

Всеки сам трябва да прекоси и този мост, мостът на скръбта, самотния невидим мост, по който преминаваш, за да се сбогуваш завинаги с човека, който ти е дал живот. Най-самотният мост.

Прекосявам и него, а сърцето ми е натежало от сълзи. Сбогувайки се завинаги с тате, все едно си вземам последно сбогом и с Русе, с родината си, с целия си съзнателен живот досега, с надеждите и мечтите си.

Не се виждам с никого в родния си град, но се обаждам по телефона на неколцина, без които не мога. На момичето, чието сърце разбих, заминавайки в чужбина с друга жена, за да създам там семейство с много любов. На учителите си, които ми дадоха така много при старта на живота ми и които надали ще видя някога отново. На любимата си леля /за чието близко погребение, чувствам, че ще се върна следващия път/. На най-добрия си училищен приятел, който отдавна се е превърнал просто в един бегъл полунепознат.

Обикалям отново за последен път града. Не е същото. Никога не е същото, казвам си.

После часовете и оскъдните дни неусетно се изнизват и отново е време да се стягам за път, за да прекося в обратна посока Русе, Дунав мост, Европа и целия си безнадежден емигрантски живот, за да се завърна в съсредоточието на днешното си жалко съществуване в покрайнините на Виена, в корпоративните дебри на фирменото си израстване, в дома си под наем и колата на лизинг, в курсовете по немски език на жена ми и училището на детето.

- И да си дойдеш пак скоро, ей.- казва обичливо мама на сбогуване, застанала обичайно на прага на дома ни там, в края на „Александровска“, досами Халите. Пооправя ненужно ревера ми – Знаеш колко много те обичаме и те мислим всички.

- Да, мамо. - отвръщам и я целувам нежно по челото.

После си тръгвам за пореден път.

Вече съм спокоен обаче. Обуздал съм поне донякъде духовете в душата си.

Всичко беше предначертано.

Всичко беше ясно.

Толкова беше просто – след дълго скитане, в края на краищата най-сетне бях открил отново невидимия мост към самия себе си и към корените си.

Сега вече можех с леко сърце да се върна в чуждия си дом в чужбина, да работя, да живея, да планирам, да се грижа за семейството си.

И да знам, че той – мостът, макар и невидим, е завинаги някъде зад мен. Стабилен, с бетонни основи, изграден с много вяра, надежди и любов.

И че никой няма да го изгори зад гърба ми, докато го пазя дълбоко вътре в себе си. В сърцето, в душата и в цялата си същност.

ПЪТЕПИС - Вода газим, жадни ходим

Не съм оттук и съм за малко, но честно ви казвам – едва не изпуках от жажда и дехидратация тези дни.

Дойдох в Русе колкото по служебна линия /пиша пътепис за известно столично списание/, така и по лични причини /исках най-сетне да го видя този прословут град – най-европейския у нас, казват, Малката Виена, Европейска столица на културата и прочее/.

Да, ама май сбърках, че дойдох през август.

/Местните казват, че ако в страната е студено, в Русе е най-студено, а ако у нас е горещо, в Русе е най-горещо/

/Местните казват още, че през август на плочките на площада по обед можеш да си изпържиш две яйза на очи, стой, та гледай/

Е, прави са хората, поне за горещините. За яйцата не знам, не се пробвах.

Та, жега някаква непоносима ме нагази още на гарата – има-няма към 45 градуса на сянка, може и повече да беше.

И комари. Много комари. Всякакви комари. На пълчища.

Вдигат ти филията хляб направо от масата и беж към румънско.

Но, комарите са една друга тема, говорим си за водата и жаждата сега.

Обикалях аз първия ден Русе, носен на крилете на все още неувяхналия си под палещите лъчи на слънцето ентусиазъм, щраках като луд с двата фотоапарата, че и с мобилния телефон, драсках си записки в тефтерчето, разговарях с местните.

В един момент обаче взех да каталясвам.

Жаден съм!

Потен съм.

Жега е.

Искам вода и прохлада!

Русе е най-големият ни град по поречието на великата река Дунав и воден от професионално любопитство и от чисто себичния копнеж да се топла във водите му въпреки забраната на местния кмет /нали знаете – „Тих бял Дунав се вълнува, вечело шуми, бум!”/, се заспусках към кея. Спусках се дълго и разгорещено, като по пътя от центъра дотам успях да си разбия новите маратонки по дупките на улиците и разбитите точки на тротоарите.

Както и да е, викам си, ще си възстановя щетите от командировъчните, дай да стигна само до брега и да се цамбурна в живителната хладинка на великата река. Пък после ще се налоча от бистройструйните чешмички по кея, а може и да ударя една леденостудена биричка в някой бийч бар на плажа.

Е, стигнах.

Реката обаче не се оказа живителна, а кална и почти пресъхнала, водата имаше виолетово-кафеникаво-лайнян цвят, на места клонящ към черното.

Чешмички на кея, вярно, имаше, ама там където още бяха останали читави /разбирай – неразбити/, бяха по-сухи от най-сухото мартини, което бях пил в живота си.

Разминах се и с биричката, защото се оказа, че край реката има само едно-единствено мижаво капанче, и то затворено.

Плажът го наричаха Конския плаж и там на попуканата тиня, останала след оттеглилата се заради маловодието река, лежаха дузина бабички и правеха нещо като слънчеви бани или може би кални...

Омерзен, жаден и потен, но не и обезсърчен, закатерих баира нагоре към центъра, като по пътя напразно се озъртах насред канската августовска жега за поне една-единствена бликаща чешмичка.

Нали съм столичанин в повече, загубих се, и вместо на градския площад, се намерих в Парка на Младежта. Отдалеч съзрях чешмичка, пред която се виеше дълга опашка изнурени като мен люде, дори ми се стори, че дочух ромона и. Наредих се светкавично на опашката и половин час по-късно се докопах до единствения чучур. Пих дълго и напоително, чак докато редящия се след мен изнервен чичка не взе да ме ръга в кръста с бастуна си.

Тръгнах по „Александровска” към центъра – по пътя ни чешма, ни дявол, ни нищо, само руините на прастари чешмички, тип „рибка”, жадни и пресъхнали като мен самия в августовския пек.

Как да е, на централния площад ме чакаше приятна изненада – цели две чешми, батко, в двата края на площада, хем двойни – една висока – за нормалните хора, друга ниска – за децата и бездомните кучета, а те тук бяла в излишък. Кучетата имам предвид, не децата.

Потеглих нататък по „Александровска”, щракайки руините на старинните сгради, и пак същото – няма чешма, няма водица, няма чудо.

Добрах се как да е до площад „Батемберг”, гледам градинка, в далечния край шадраванче. Викам си, брат, най-сетне ще се пие водичка в тази жега!

Да, ама не. В цялата градинка една чешма не намерих, а шадраванът се оказа неработещ и леко заблатен.

Гледам една бабичка, местна като гледам, аристократично нагиздена, и тя се кандилка като мен пресъхнала и потна в жегата.

-         Госпожо.- викам и галантно като в доброто старо време отпреди 9-ти септември 1944 година – Къде мога да намеря чешма в този тъй красив и аристократичен град.

-         Ами има една в Парка на Младежта, две на площад „Свобода” и една пред центарала на ВиК. Наздраве!- вика бабата и цупур-цупур с бастунчето, засили се да се прибира явно у дома на хладно, дето водата чеше в мивката, както си му е реда.

Амбицирах се аз. Викам си, няма сега да хукна на търся централата на ВиК в тази Геена огнена, ами ще се върна на централния площад, там скивах цели пет шадравана, хем единия сух – очевидно вдигнат като копия на онзи в Бургас. Ще се изкъпя!

Върнах се аз, ама шадраваните заети – дори сухия. Вътре няма място от бездомни и домашни кучета, мургави и бледолики деца, гларуси и гълъби, дори една змия видях. С една дума, само мен ме няма вътре, пък и догнуся ме малко, признавам си, въпреки жегата. На всичкото отгоре наоколо обикалят едни строги чичковци на колелета и в тъмни униформи с надпис КООРС на тях, дебнат да ти тряснат фиша при първа издънка.

Гледам там едно маце по къси дънки, джапанки и розово горнище на бански. Брей, викам си, мадамата е тръгнала на байсейн, та хайде и аз. Мацето го забра един огромен лъскав джип 4х4 с един неприятно изглеждащ чичка вътре, а четири от петте басейна в Русе се оказаха или в покрайнините, или направо извън града. Петият и той бил извън града, под хижа „Приста”, а и на всичкото отгоре миналото лято го засипали, щото бил и незаконен.

Допя ми се внезапно някак си на мен, ей тъй отвътре ми дойде, я „Жалба за дъжд”, я „Прелетяла пеперуда”, ама не запях, пък то и гърлото ми пресъхнало.

Седнах на една пейка в сянката на Статуята на Свободата, в градинка, която местните я обиждаха на „лайно” и се зачудих да не би някой силен човек от тукашните големци да няма фабрика за бира и фабрика за минерална вода, че не правят чешмички, да върви оборотът по барчетата един вид. Работеща имам предвид. Чешмичка. Дори от БЧК не раздаваха безплатна минерална вода на хората в центъра, както го правеха в София, Варна и Бургас, пък в Русе жегата е жега, не се шегува.

На всичкото отгоре дините, пъпешите, доматите и краставиците и те поскъпват /особоне на Американското пазарче/, и не разхлаждат истински, сладоледът струва майка си и баща си, а бирата си я пием у дома в 2,5 литрови пластмасови бутилки, щото заплатите и командировъчните не стигат да утолиш жаждата си.

Унесен в тези безрадостни мисли, не усетих как съм станал от пейката и съм се тръшнал на една маса в едно от барчетата на „Лайното”.

Поръчах си мартини. Мнооого сухо, разбира се, сухо като всички чешмички в този европейски град, като река Дунав лете, като басейните и шадраваните му зиме.

Пия си мартинито сухо и с много лед и си викам, брат, и това доживях да видя наживо, дето още бабите и дядавците ни са го казвали – „Вода газим, жадни ходим”...

И – наздраве, де!

Все пак...

Камен Петров

Снимки авторът

В Русе стъпи нова голяма верига магазини! /неПЛАТЕНА ПУБЛИКАЦИЯ/

Напук на кризата - правителствена, политическа и най-вече икономическа, тези дни гръмна новината, че в Русе стъпва нова голяма верига магазини. Веригата магазини носи името "Под наем" /за удобство на чуждестранните гости на най-европейския град на държавата - For Rent/... На всеки трети магазин в центъра на Русе вече виси рекламната им табела... Очевидно новата верига магазини няма ясно изразени предпочитания към локацията или пълната липса на такава. Табелите с марката "Под наем" /For Rent/ в Русе днес могат да се видят както в най-оживените райони в центъра на града, така и по страничните улички и дори в най-крайните квартали. Казват и по селата било същото. Де факто веригата била дори национална и с успех въртяла бизнеса из цялата страна.
На пазара в Русе навлизат, разбира се, и големи конкурентни вериги магазини, тъй като - нали - живеем в условия на свободен пазар и дива капиталистическа конкуренция, просто няма как. Веригите магазини "Продава се", "Ликвидация", "Акция", "Шоково намаление", "Тотална разпродажба" и прочее отдавна не са новост по русенските улици, макар да не са така силни в последните четири кризисни години, като водещата на пазара верига магазини под марката "Под наем" /For Rent/.
Има и аматьори в този бранш в Русе - това са по-малките вериги магазини "Магазинът се премести", "Магазинът фалира" и "Магазинът няма да работи" и дори "Бакалията фалира", но и техният бизнес напоследък върви доста добре и съдейки по рекламните табели с тези надписи по централните улици на Русе, дори процъфтява.

Иначе останалите по-тривиални магазини, с които сме свикнали още от близкото минало /във вериги или не, във фалит или не, в ликвидация или не/, все още дават някакви хилави признаци на живот, въпреки натиска на МОЛ-овете и хипермаркетите, макар и предимно на новия пазарен принцип "Очи пълни, ръце празни". Те са истинска загадка за чуждестранните наблюдатели и анализатори и са на път да бъдат обявени за малко икономическо чудо, по простата причина, че рафтовете им се огъват от стоки, но продавачките скучаят без работа /пият кафе с цигарка, оправят си грима, сърфират в интернет, чоплят семки/, по простата причина, че никой не купува. Факт е, че днес очите ни са пълни /със стоки/, а ръцете празни /откъм пари/, сиреч гледането все още е безплатно и общодостъпно, но сиренето, батко, е с пари. Затова в МОЛ-овете и магазините в Русе най-вече вървят лафове като "Перде кириз" или "Уиндоус шопинг". И двете значат едно и също, макар едното да е турцизъм откъм традициите на Капалъ Чарши, а другото да идва от страната на неограничените възможности - САЩ. И двете обаче чисто и просто обясняват феномена, че хората ходят, гледат през витрините изложените стоки и… не купуват.
Та, да си дойдем на думата.
Заради всички тези нови вериги и марки, днес в Русе улиците са оградени от празни магазини, мръсни витрини, които едва прикриват разхвърляни опаковки и забравена стока, разлепени табели с гореспоменатите престижни лога "Под наем" /For Rent/, "Продава се", "Ликвидация", "Тотална разпродажба" и прочее - едно истинско малко икономическо чудо, както вече споменахме. По неофициална информация, поне 80% от празните магазини в Русе са по централните „Александровска", "Борисова", "Николаевска”, "Цар Освободител", "Фердинанд", "Скобелев", където иначе се предполага да кипи /а и е кипяла навремето/ оживена търговска дейност, алъш-вериш и оборот, ако искаме пак да допрем до турцизмите и американизмите.
Дори с просто око е видно, че свободните търговски площи в центъра на Русе се увеличават буквално с всеки изминал ден. Толкова празни помещения с табели за отдаване под наем брокерите в града не помнят. Интересът към купуване или наемане на магазините е изключително слаб.

Тези, които изобщо търсят пък, са стреснати от високите цени. Собствениците от своя страна - като истински потомствени аристократи и реститути, не желаят да намалят наемите, а и в значителна част от случаите става въпрос за имоти, купени с кредит, който иска връщане. Друга причина за нарастващия дял на празните помещения за магазини /а и за офиси и заведения/ е фактът, че в Русе има прекалено много подобни имоти, а прекалено малко бизнес. Във всяка новопостроена сграда в града, а те не са малко - въпреки кризата, има поне по 3-4 магазина, които никой не иска да наеме или купи. Затова и често може да видите магазин за обувки на мястото на книжарница, а седмица по-късно магазин за цветя на мястото на същия този магазин за обувки, който после става по ред на номерата бръснарница, ателие за разкрасяване, месарница, бутик и пак… магазин за обувки… Преди да фалира окончателно, разбира се…
Заради всичко това, а и не само заради него, Русе е сериозен претендент в новата макро и микроикономическа игра, която върви напоследък по интернет форумите, и която носи името „Преброй празните магазини по стъргалата". Награди за победителите, разбира се, няма да има - криза е все пак, както вече подчертахме, затова пък ни утешава фактът, че най-сетне може в нещо отново да сме първи…
Така че, хора, приятели и съседи! Русенци!
Гласувайте за Русе - градът с най-много празни магазини в България!
Ние сме Номер Едно!

Камен Петров

РУСЕ, 3 МАРТ, 2013

В сянката на Статуята на Свободата

Живея от години в провинциален Русе, но всъщност по душа съм космополит и бохем човек.

Обикалям тази Родина нашир и надлъж, колкото и да е мърлява и запусната.

Гоня по цял ден проститутки из цяла България, защото не мирясвам и на стари години.

Напук на кризата зиме ходя често до Боровец, Сините Камъни, Белмекен, Мальовица и Петрохан, че дори и лете.

Не пропускам и Черно море - демисезонно, пък и Обзор.

Преджапвам през калната Янтра или още по-калната Тича, прескачам до Тутракан или Розовата долина.

Минавам често на лафче или за по чашка до Мария Луиза, Цар Освободител, Ангел Кънчев и Генерал Скобелев.

Пия си кафето в Прага, Скопие, Битоля, Велико Търново или Батак.

Сръбвам хлорирана вода на Студен кладенец.

Тегля една майна на Македония.

Ям локум на метър на Ябланица и пия Ямболска мускатова край Ямбол.

Заедно с другите отрудени балъци манифестирам на 24 май.

Троша си краката из Мадан и Рудозем, понякога стигам даже до Лом.

Изкачвам Царевец, Черни връх и Белоградчик, преброждам Мадарски конник, ама нищо особено - какво им се радват толкова туристите?!

Разхождам сутрин и вечер кучето си по парковете сред Възрожденци и сред Младежта.

Често, бродейки из града, копнея за Духовно възраждане и Църковна независимост, щото - нали, изпростяхме съвсем, а поповете пак са се хванали за гушата, но кой съм аз, че да ме пита някой, нали така?

Понякога дори празнувам на 3-ти март, но не винаги.

Иначе жена ми е една Чародейка, направо магьосница в леглото и обикновено нощем ми разказва игрите.

Викам "Вечна Дружба!" към братята-румънци отсреща и към туристите-пенсионери от Австрия, дано пуснат някой лев в Русе.

Ходя на конференции в Ялта и купувам цветя покрай Цветница, най-вече Здравец.

Обикновен човек, казвам ви.

Русенец.

Обаче, макар и космополит и бохем по душа, накрая винаги си оставам насред Лайното, в сянката на Статуята на Свободата, и това - ей, Богу - не е в Ню Йорк, и си личи, повярвайте ми…

Камен Петров

Тухла в стената

I don't need no arms around me
And I dont need no drugs to calm me.
I have seen the writing on the wall.
Don't think I need anything at all.
No! Don't think I'll need anything at all.
All in all it was all just bricks in the wall.
All in all you were all just bricks in the wall.
                    Pink Floyd "Another brick in the wall"

Лежа си както всеки друг божи ден в тъмното и наблюдавам с едно око през цепнатината света отвън, зъзнейки.
Зима е.
Денем.
Само това знам по въпросите на времето и пространството.
Не знам кой час, кой ден, кой месец е, дори коя е годината.
Загубил съм представа за всичко, откакто ме зазидаха тук, зад стената на тази стара сграда, с каквито очевидно е пълен града - викат им архитектурни паметници.
Единственият ми контакт със света отвън е тази цепнатина във фасадата, зад която съм се присвил в унизителна поза в принудителното си убежище тук, на височина 4-5 етажа от земята. Широка е едва два пръста - и то в най-широката си част, дълга е може би около метър и половина, а в долната си част е неумело замазана с цимент - явно някой някога безуспешно се е опитал да възпре ерозията, породена от капризите на времето и човешката небрежност.
Допълнително я разширих в напразен ентусиазъм, но… успях да измъкна една-единствена тухла, която поддаде - точно като мен, после спрях.
В първите дни се опитвах безуспешно да привлека вниманието на околните с викове, крясъци, ругатни и молби, после се отказах, а и изглежда загубих завинаги гласа си - остана само някакво съскане и ръмжене. Ларингсът ми просто замина. Както се оказа, това беше само първият от разкапващите ми се зад стената органи, които ме предаваха един по един.

Така минават дните
За да оцелея някак си /Бог знае защо/, се храня с личинки и насекоми, с плъхове и прилепи - стига да мога да ги хвана с треперещите си ръце и да ги сдъвча с беззъбата си уста, с гуаното на гларусите и гълъбите, с изстъргана с изпочупените ми нокти плесен, а по-често - със… собствените си редки изпражнения. Пия дъждовна и снежна вода, но най-често сълзите си и… да - не ме е срам да си призная - собствената си урина, и без това е станала по-бистра и безвредна от киселинния дъжд.
Знам - и без да мога да се видя в огледало, че отдавна вече приличам на Ам Гъл от "Властелинът на пръстените" - блед, почти прозрачен, облепен в мръсотия и със собствените си нечистотии, с полуслепи постоянно сълзящи очи, изпопадали коси, разкапващи се зъби, сгърчени пръсти, почти без нокти от ровенето в мазилката, безполови слабини, рахитични крака. Надали тежа и 40 кила при ръст от 180 сантиметра, а когато за пръв път попаднах тук, бях някъде към 90… Усещам се, че забравям наученото през годините в училище, университета, в професията си, от живота… Спомените, емоциите, мечтите отшумяват, избледняват, изпаряват се в монотонния ход на нищото зад стената…
Иначе имам страхотно "вю" през цепнатината си. Точно отсреща се е изтъпанчила импозантна сграда с пилони за знамена пред нея. Сигурно е общината, но спокойно може да е поредният МОЛ, търговски център или хотел. Сградата стърчи насред наглед нов площад с изпочупени плочки, осран от гларусите, клошарите и бездомните кучета, по-заледен от най-заледената ледена пързалка, обсипан с фасове. Наоколо - хора, пушещи навън в студа пред кафенетата - просто не мога да ги разбера защо не си пафкат вътре на топло над чашката ром с чай, направо усещам вкуса на никотина в устата си, дробовете ми жадно се присвиват. От време на време ме разнообразява рехав протест - я с развени националистични знамена, я с майки с бебешки колички, я някакъв друг. На тези протести обаче протестиращите са по-малко от охраняващите ги ченгета и снимащите журналисти.
Хората отвън - зад стената, говорят някак на "мийеку", не като в моя роден край. Гларусите непрестанно крещят на покрива, току над главата ми, а севернякът вие - влажен и студен, тъй че викам си - я Русе ще да е тоя град, я Варна, ама по-скоро Русе, като им гледам коледната елха пред общината. Не ми пука обаче особено къде съм осъден да гния. И Рио де Жанейро да беше, за мен вече беше все едно.
Освен това, светът отвъд цепнатината в стената ми изглежда плашещ, отблъскващ, чужд. Хората преминават през свития ми кръгозор забързани, свити, сиви, угрижени. Клошари и помияри се разминават по площада с бременни жени и майки с бебешки колички, с патрулиращи ченгета и недъгави, просещи подаяние, със залитащи пияници и дрогирани хлапета, с малолетни момичета с вид на проститутки и простаци с лъскави дрешки. През цепнатината се чуват по-често викове за помощ, псувни, крясъци и закани, отколкото вежливи поводи, дори на празнични дни, а сега е зима, може би дори иде Коледа…
Не го искам този свят.
Тук ми е добре.
На сигурно съм - на тясно, тъмно, потайно, само мое си място. Друг при мен просто дори не би се побрал, а и аз самият не го искам. Отдавна вече не желая дори да изляза навън. Поддържам живота си по някакъв атавистичен навик и наблюдавам - притиснал все по-късогледото си око в цепнатината - в нещастниците от външния свят в напразната им ежедневна борба за оцеляване.

Добре, викам си, че вече отдавна ги няма "Пинк Флойд", поне доколкото АЗ знам, де, за да я бутнат тази стена. Моята ли стена ще им се опре, след като успяха да издухат дори Берлинската навремето?
Отсреща работници в сини и оранжеви гащеризони и с каски на главите от няколко месеца насам рушат с тежка техника - кранове, багери, стенобойни машини, някакво импозантно здание, което - дочувам понякога откъслечни разговори през цепнатината, наричат "доходно". Дано не тръгнат с машините и към моята стена, като му видят сметката на онова - доходното, викам си, защото ми е спукана работата.
Пък и нали си пазя онази измъкната от стената в първите дни тухла - винаги мога да я върна на мястото и, така че да се самозазидам повторно, използвайки лайната си вместо хоросан.
Успокоен, изчоплям с остатъци от нокът шепа плесен от заледената зимна стена, "гарнирам" го с две уловени още сутринта хлебарки, и кротко хапвам, все така наблюдавайки в тази чисто си моя Камера Обскура дребните хора отвъд стената, с все дребните им мечти, желания, борби и надежди…
Знам, че ничия не ще се сбъдне.
Никога.

Камен Петров

ЧАТ: Незадоволителен разговор по скайп с Холандия

Седя си онзи ден пред компютъра, навън вали, духа традиционно севернякът откъм Румъния, лятото свърши, зимата иде, кризата си продължава, Шенген си е затворен, чалгата си гърми от барчетата - ден като ден. Нормална работа. Да, ама не, както казваше един злощастно известен българин навремето, Бочаров май.

В един момент беше спокойствие, в следващия скайпът ми иззвъня.

Гледам - пише ми един бивш колега и все още приятел, Сашето, ако трябва да сме конкретни /щото вече не му помня цялото име/, който преди година време забегна в братска Холандия да си търси щастието и липсващите тук доходи, нужни за оцеляване.

Иска телефонен разговор и видеовръзка.

Да, ама Русе, България, не е като Харлем, Холандия, викам си. Няма пари за слушалки и видеокамера, браток, дай да си пишем, пиша му - на колегата.

Камо69: Как си? Как е там?

Сашето: Равно, как да е. Мелници има доста.

Камо69: И тук е равно, не си ли чувал за Дунавската равнина? Само дето равното не спаси реколтата, пак ще има повишение на цените. А и мелниците повечето отдавна фалираха, другите май са в сивия сектор. Иначе същата работа.

Сашето: Да, ама тук всеки ден вали. Потискащо е.

Камо69: Спокойно. И тук е потискащо. И да вали, и да не вали, все тая - все е потискащо. А за проклетия от няколко дни наистина се изваля. Съвсем като в братска Холандия, но не говоря за стандарта на живот, за пенсиите и майчинските, разбираш, нали - хайде да не влизаме в подробности, че у нас и стените в последните няколко години говорят, поне за Мишо Шамара си чувал сигурно...

Сашето: Знам, че у вас в България, Шамара го търсят ченгетата, а в Европарламента стана национален герой, но не за това ти пиша. Гадно ми е, че тука само проститутки, сутеньори и дилъри - ужас направо!

Камо69: И тука ги има, Саше, и тука. Бандюги и дегенерати да искаш. Напоследък понамаляха, но не щото ченгетата много са се разработили, ами щото си ги изнасяме за ЕС и в Шенген, включително в Холандия. Та затова.

Сашето: Да, ама тук е див капитализъм. Човек за човека е вълк. Страхотно ми е домъчняло за родово общинския строй у дома в Русе, БГ.

Камо69: Недей да жалиш, мила ми, Венето... Пардон - Саше, браточка, както казват белгийците... То тук е настанало време за натурална търговия и за безакцизни стоки - ако може втора употреба. КапитализЪмът мина и замина по следите на социализЪма. Иначе почти нищо не остана, особено във Видинско и Русенско, не ги слушай какви ги говорят официално.

Сашето: Не ми пука за цялата тази работа, честно казано, а и освен това адски ми се пуши. Тютюн искам да кажа, не трева, разни гъби, кока и прочее. Тютюнец ми се пуши. Тук навсякъде го забраниха гадовете.

Камо69: И тук гадовете забраниха да се пуши тютюн навсякъде, споко. Иначе трева, гъби, кока, херо, амфетамини, екстази и прочее нямаш грижа да си вземеш, хем е по-евтино от Холандия. Мини само през голямото междучасие край някое училище в Русе или влез в чалга дискотека вечер - ти си човекът, нямаш грижа!

Сашето: Не знам. Нещо ми е перманентно криво напоследък. Нищо не става както би трябвало.

Камо69: Да не си се скапал заради поредната шовинистична идея на холандците да ни цакат нас и мамалигарите до 2014 година?

Сашето: Е, кво ти пука? Холандия е само една от десетте държави, дето ни цакат. Да не са луди да ни пуснат там. Виж ме мен - да не би да съм прокопсал особено, както казваше баба, масажист съм.

Камо69: Е, затова ли стоиш там, да не умреш гладен тук?

Сашето: Май да, ама все пак ще ми се да видя край мил роден наш. Туй русенско варено, русенско светло пиво, русенското „Лайно”, русенският „Фишър”, знаеш, ФК „Дунав”, такива неща...

Камо69: Имаш си интернет, гледай си ги. На живо няма да ги намериш, най-малкото в Русе. Русенското варено го варят в Павликени, русенското пиво го разливат в Каспичан, „Лайното” вече не е това, което беше, фишърите ловят фиш по бракониерските методи, тука ги наричат просто рибари, а за ФК „Дунав” знаеш как е - или добро или нищо...

Сашето: Ама искам все пак да се върна у дома. Има ли работа там сега, как е?

Камо69: Разбира се, че има работа! Нали правителството прави силно социална политика! Търсят сервитьорки, бардами и събирачи на дългове от небанкови кредитни институции. Ти какво си избираш с твоите две висши образования и четири писмени и говорими езика? Ало? Ехо? Къде изчезна? Колегааа?! Алооооо...

Камен Петров

П.П. Няколко дни по-късно от чичко Гугъл, разбрах, че въпреки носталгията, колегата, бивш репортер, настоящ масажист, не се е върнал в Русе от Амстердам, а вече е в Лондон. Не се оплаквал... И там ги болели кокалите, но вместо в левчета, плащали в паунди, а и Бербатов все се навъртал наоколо…

Архитектура – обскура*

Заглавието на пръв поглед може да ни се стори самоцелно – просто за да долови скритата поезия в старите русенски сгради, може би, но не е… Ако беше само в римата, можеше да е спокойно „Архитектура – конюнктура” или „Архитектура – сепултура” /но не рок групата, а етимологията на думата, а именно „гроб” или „гробница” на португалски/, но не е… Без да сме особени ерудити, всички ние знаем това-онова за русенската архитектура, това чудо на природата… пардон – на човешкия гений и зидарската мистрия. Градът ни е известен с множеството запазени сгради от края на XIX и началото на ХХ век, като от тях над 260 са паметници на културата, а някои са част от Стоте национални туристически обекта. Именно заради това е прието да сме горди, че Русе често е наричан под път и над път „Малката Виена“. Старите сгради в центъра са издържани в архитектурните стилове барок, модерн, неокласицимъм и сецесион. Мутробарокът в Русе обаче отдавна е изместил барока, а псевдомодернизма, архитектурните недоразумения, панелките и тоталния кич разказаха играта на останалото – и на модерна, и на неокласицизма, и на сецесиона, и на всичко. 

Сега, когато се разхождаш романтично с гаджето на лунна светлина /тук-там даже светят уличните лампи/, вместо да се наслаждаваш на красиви фасади, просто адски много внимаваш да не ти падне нещо на главата – я мазилка, я балкон, я арка, я гипсов орнамент, я статуя, я цялата фасада /пример – сградата на бившата полиция на „Александровска”/. „Малката Виена” се руши, докато Голямата Виена, истинската, процъфтява, макар и доста по-старинна и преживяла безброй превратности. Фасадите се килват, пилоните се кривят, мазилката се рони, прозорците и покривите хлътват, стъпалата и подовете пропадат, стените се цепят, балконите висят, надписите избледняват. Мухълът, забравата, буренаците, плъховете и клошарите завземат бившите дворци, доходни здания, резиденции, банки и фамилни домове. В същото време собственици, наематели, реститути, община и държава се правят на две и половина и явно просто си чакат природата и човешкото нехайство да свършат работата на багерите. 

Тъй де, това ако не е идея! Дайте да направим Русе наистина модерен град! Дайте да ги бутнем тия проклети старини, да нахакаме центрума с МОЛ-ове, търговски центрове, казина, СПА-хотели, жилищни небостъргачи и административни сгради /че нали още е актуална темата за децентрализацията на столичните администрации, или не…/… „Смешен плач” обаче е това, както може би, би казал един голям поет и революционер – май Христо Ботев беше. Старите сгради са лицето, паметта и настоящето на Русе, неговата история и уникалност, обликът му и фасадата му пред света. Затова е хубаво да ги запазим… Или поне да ги запомним… Защото утре някои от тях може би няма да ги има - поне така, както продължават да вървят /или да не вървят/ нещата. За човек като мен, а предполагам и като вас, който обича града си и се любува на красивата архитектура, живописните улички или зелените паркове, за които всички ние мечтаем и виждаме на живо май само във Виена, Будапеща или Прага, това което става с архитектурните паметници на Русе е страшно, жалко, безотговорно, унизително, плашещо, опасно, осъдително. Точно затова, за да види човек истинската автентична и тъй красива русенска архитектура, такава, каквато са я замислили и издигнали предците ни, днес му трябва камера обскура. 

Затова и на туристите най-добре е да пробутваме лъскави дипляни със стари снимки на Русе, вместо да ги мъкнат гидове по разбитите улици от руина на руина днес. Затова щом на мен ми се прииска да усетя духа и атмосферата на града, просто влизам в интернет. Там има разкошни фотографии на старинните русенски сгради – такива каквито са били и такива, каквито би трябвало да бъдат. Макар и черно-бели, в тях има истински живот, не като днес… Прекалено ми е цветно, гнусно и някак скучно днес – всяка съборетина, пукнатина и боклук лъсват… А живот в старите ни сгради отдавна вече няма.

Камен Бряг

.........................................

* Камера обскура (на латински camera obscūra - „тъмна стая“) е опростено устройство, което позволява да се получат оптични изображения на реални обекти. Представлява тъмна кутия, в която не прониква светлина, с отвор на една от стените и екран на противоположната. На екрана се получава леко размито увеличено и преобърнато изображение. На този принцип работят някои фотоапарати. /Бел.ред./

Hot dog’s Rousse style

Наистина, честно, скъпи приятели и съседи, напоследък май метеорологията в Русе не е това, което би трябвало да бъде. Вярно, не е кучешки студ и не валят кучета и котки, но за сметка на това е наистина кучешка, нечовешка, унижаваща човешкото достойнство, както и напълно размазваща мозъка августовска жега. Подвластни на жегата очевидно са и псетата в града – както домашните елитни породисти гадове, така и уличните помияри. Първите дремят по цял ден, проснати под струята на климатика, завряни в най-далечния, тъмен, влажен и хладен ъгъл на банята, или долепили гръб до вратата на хладилника, евентуално до входната врата. Вторите обаче са се натръшкали навсякъде в постапокалиптичното августовско безморско и безбасейнесто Русе, където горещината на сянка заковава термометъра на 45-46 градуса по Целзий и спасение не дебне отникъде. Нито пък прохлада, повей, хладна сянка, весели чучури на чешми и шадравани. Но няма какво да се обясняваме, русенските кучета знаят много добре всичко това. Hot dog’s Rousse style, както често се изразяват американските туристи в най-аристократичния и европейски град на държавата, а те според Националния статистически институт, за второто тримесечие на 2012 година в Русе са точно… 1 /един/ и то гастарбайтер от Алабама, че и негър. Не отседнал в „Рига”, бил на палатка, янки скапано. Но – да се върнем към смазаните от кризата, лошата храна, човешкото неодобрение и канската жега русенски кучета. Ами ето ги…