Любовта като чаша горещ шоколад

На Све – с цялата ми любов

Извървях с теб 12-те стъпки…

Живуркаш си така известно време, тоест цял живот, в скалата на сивото (grayscale го наричат това фотаджиите), движиш се като сомнамбул в леката мъглявина на ежедневието, пийваш по нещо тук там, носиш се по бавната река на навика, не искаш, не чувстваш, не бързаш, не страдаш.

Животът безразлично минава покрай теб по отсрещния тротоар, скрил зад тъмни очила сивите си очи (grayscale!), но някак си не ти пука – от друга гледна точка и ти самият си на тротоара отсреща, а очите ти също са скрити зад тъмни очила, дори марката им май е същата.

Преливаш нощите си от една връзка в друга, думите си – от една към друга жена, симулациите ти на страсти приличат на оргазъм, подаряваш роза, правиш комплимент, после свършваш и после забравяш. Следващият път просто повтаряш упражнението /”Алкохолът е като любовта – първата целувка е вълшебна, втората прекрасна, а третата просто така, е казал големият Чандлър, но не от „Приятели”/. И всеки път е все по-лесно, по-безболезнено, по безразлично и все по-едно.

И тогава един ден или една нощ, на кой му пука, просто виждаш насред НИЩОТО две шоколадови тъжни и търсещи очи и животът ти – опаааааа!

Животът ти се променя по-драстично, отколкото в момента се променя климатът в глобален мащаб.

Малко изненадан откриваш, че стига само да хванеш ръката на това момиче и да вървите просто ей така без посока из пълния с марионетки и манекени мъртъв град и животът става прекрасен.

Любовта - сладка, силна и тръпчива - гореща като чаша горещ шоколад, се разлива в гърлото ти, пари езика ти, стопля те отвътре, изпълва вените ти, потъваш цял в лепкавите и, сладостни обятия, за пръв път.

Цял я пия.

/Здравейте, казвам се Камо и съм алкохолик, казвам на въображаемия кръг на Анонимните Алкохолици, събрали столовете си около мен като на всеки един друг сеанс досега/

Спор няма, що се отнася до чувствата, емоциите и жените, винаги съм бил безразсъден пияч, до този момент вероятно съм бил истински алкохолик, мислех обаче оттук нататък да остана трезв, чист до края на живота си, дори без интравенозни озонови инжекции два пъти на ден.

Факт е, че винаги бях гледал на живота като на един голям, сумрачен, доста скучен, пълен с питиета бар. Просто посягаш и си наливаш, няма нищо сложно. Барът е пълен, барманът е вежлив, бутилките са пред теб – ниски и високи, закръглени и източени, тъмни и светли, интересни и скучни, полупълни и полупразни.

Имал съм периоди на джин фис и на блъди мери, на червено или бяло вино, на бира или на безалкохолна бира, на текила или конячено-уискени периоди, а  също така на ирланско-уискени, шотландско-уискени и бърбън периоди. Шотовете текила със сол и лимон и коктейлите дори не ги броя – те са просто за един дъх, за един път, набързо – да цитираме отново Реймънд Чандлър – просто ей така. Понякога копнеех за литри тоник с лед и лимон, друг път пиех само кока-кола. Винаги съм бил кофеиноман и винаги съм мразил чай. Влизал съм в периоди  на мента с мляко, мента със спрайт, мента с тоник, мента…

Сега съм чист, трезвен съм, не мешам питиетата. Вярно, и досега от време на време ми се припива чаша червено вино зиме край камината или бяло лете на плажа. Понякога се будя с вкуса на джин-тоник  в устата, друг път сънувам бутилка добре изстуден мискет край басейна. Случва се и да си мисля за купа зелен чай с мед и лимон, но това май е само когато съм зле и съм болен…

Давам си обаче сметка, че днес цял съм се потопил в чашата си горещ шоколад, наречен просто любов, и той засища цялата ми жажда, а барът отдавна е празен и е затворен завинаги за мен.

Камен Петров

P.S. Малеееееееее, как само те обичам, мармоазетке малка :-)

ЗАВРЪЩАНЕ В БЪДЕЩЕТО

На С. и К. от тате

Един женски писък, дори и очакван, особено ако е на жена, която до болка обичаш, може да промени живота ти до дъно.

Стоя сам в клинично чистия, но всъщност противно мръсен болничен коридор, среднощ е, пия седмото кафе. Чакам. Гриза си нервите и чакам и се чувствам леко опиянен, а не съм близвал и капка от дни. Може би ми се вие свят от нерви, може би от неясните страхове, може би от липсващата вентилация в болницата. Не съм хероиноман, но се потя като прасе, вероятно защото е посред август, а не съм край морския бряг с неговия прохладен бриз.

От кенефа в края на коридора се носи упойваща смрад на застояла урина, която сигурно отдавна вече ферментира и която се смесва с къртещ обонянието ми коктейл, смесена в равни дози с миризмата на медикаменти, мръсни крака, непрани чаршафи, старост и смърт, страх и адреналин, характерни за всяка една болница по света.

Кафе машината в ъгъла дразнещо бръмчи и от време на време реагира на монетите, които пускам в ръждивата и паст, като изплюва с отвращение също толкова отвратително кафе в пластмасова чашка, която още 100 години след като го изпия, ще трови недрата на земята.

Чакам, чакам, чакам.

Чакам вече цяла вечност, ослушвайки се за писъка.

Когато обаче най-сетне все пак го чувам, буквално изпадам в шок, макар да съм подготвен и да мисля, че отдавна съм претръпнал.

Тя изпищя, а това продължи дълго.

Опитвам се да разтълкувам значението на писъка и в нощта, дали е на добро или – недай си Боже! – означава най-лошото, дали е от облекчение или адска блока, от радост или страх, агония ли е или зов…

Ставам, снова като лунатик между разкривената врата на кенефа и бръмчащия кафе автомат. Мачкам в потните си пръсти отдавна разкривената пластмасова кафеена чашка, а ехото на стъпките ми в нощния коридор на болницата е най-самотното нещо, което са чували ушите ми след Rehab на Ейми Уайнхауз.

Опитвам се да надзърна мислено в бъдещето, насилвам се да се разсея със спомени, но настоящето е тук и сега, в този коридор, в тази болница, в този град, в писъка на тази жена – жената, която обичам.

Пропадал съм до дъното и съм го стъргал с нокти и съм дъвкал със зъби калта му и съм се давил, а после пак съм изплувал там – на повърхността на фекалните води, по които плуват и фосфоресцират в цветовете на дъгата мазутните петна на загиващата съвременна цивилизация.

Потъвал съм в мрак, в който човек се блъска до смърт заслепен в стените, за да излезе отново на светло с разбита глава, кървящи венци, разбити дробове, уморено сърце.

Гълтал съм помия и съм я повръщал насила, просто, за да вдишам поне още веднъж, макар въздухът край мен да е отвратителен и в него отдавна да няма озон, а само воня на изгорели автомобилни газове, промишлени частици, смрад на потни мишници и тютюневи фасове.

Тъй че, викам си насред болничната нощ, спомените ми не са голяма работа, нито най-доброто средство за повдигане на духа.

От друга страна, бъдещето често изглежда невъзможно, изглежда несигурно и дори плашещо, без значение дали става дума за тези няколко стъпки отвъд ъгъла на коридора или за идните 100 милиона години.

Ще си стоя в настоящето, решавам несмело, ще си връткам обиколките тук, в този скапан коридор, ще си пия кафетата, ще си гриза нервите и ще чакам, къде ще ида.

После – след една цяло вселенска безкрайност или пък просто за времето, минаващо между едно вдишване и издишване, вратата в края на коридора, но не онази на кенефа, рязко се отваря и към мен по замърсените теракотени плочки заплува сияещо в бяло видение.

Разтърквам изпращелите изпод пръстите ми очи, изтървам чашката, която с трясък пада на пода до краката ми, сърцето ми бие глухо в ушите, аха да гръмне, но още държи, копелето.

После виждам, че видението е просто същия онзи прозаичен лекар, който ни посрещна преди няколко часа, вглеждам се изпитателно в уморената му и брадясала физиономия, която е точно копие на моята собствена, чудя се дали да му разбия мутрата или да го целуна, опитвам се да прочета мислите му като един същински китайски психо шпионин от песен на Red Hot Chili Peppers, но нищо не разбирам, естествено, гроги съм, целият съм изтъкан от нерви и кофеин.

Той прочита обаче без проблем въпроса в кръвясалите ми очи, приближава ме и приятелски ме потупва по рамото:

- Честито, приятелю! Имаш син!

А аз наистина съм на път да му забия един десен прав в тъпата физиономия на тоя среднощен идиот, гледам го като дебил, какъвто вероятно и съм, обаче после нещо внезапно се срути от мен на пода до чашката за кафе, така че залитам в прегръдките му и го стискам като един същински педераст – колкото, за да не се строполя внезапно на земята, толкова и от облекчение.

Досега крачех в настоящето.

Тревожех се заминалото.

Този писък ме върна обратно в бъдещето, където е всъщност и мястото на всички нас.

Тримата.

Камен Петров

СПЕШНО СЪОБЩЕНИЕ!!!

На вниманието на всички потребители, юзъри, хакери, байкъри, скейтъри, сноубордисти, хеви метъли, чалгаджии, спец части или просто хора, които четат този блог - ако нямат какво друго да правят смислено с живота си, тъй като – нали – не си струва, освен рубриката на моят обичан син Давид!

Внимание, хора!

Аз се казвам Камен и съм ал... , хм, пардон - баща...

В пространството на блога ми на адрес www.kamo69.blogspot.com, се е появил нов вирус, стана ясно днес. Вирусът, който доскоро евфемистично наричахме просто „кралската скаридка”, в момента е на 22 седмици, около 22 сантиметра, явно пол мъжки, поне на 98%. Става ясно, че Камо и Све чакат син, а датата на раждане гравитира към 23 август, тоест лятно бебе, морско, реге, рага и слънчево. Както се изрази поетично любимият ни акушер-гинеколог по време на прегледа, „сестра, имаме бебе един брой, живо, мърда, има нещо като малка писалка…”. Сиреч явно прилича на щастливия си татко. Младата майка каза на излизане от кабинета: „татко, ти май си разочарован, че не е момиченце?”. 

Твърдението беше обаче твърдо отречено от бъдещият баща, като тук му е мястото да споменем, че той се изтърва още в кабинета, като каза: „Све, нищо, хайде догодина пак” /явно имайки предвид и едно малко момиченце след малкото момченце/, за което беше порицан с основание от медика. Също така таткото почти всяка вечер, в която не е припаднал от нерви и от умора, говори на бебчо през пъпчето на мама, за което също беше смъмрен от лекаря на мама. В крайна сметка, сега е и момента авторът на този блог – тоест аз – Камен Петров Йорданов, да се отрека от майтапчийски имена като Онуфрий, Инокентий и Софроний, с които споменавах до този момент съвсем богохулно бъдещия си син, и да си седна на задника, за да измислим заедно с мама – сиреч моята любима – Светла Иванова Колева, подходящото име на най-страхотното бебе на света.  Така че отричам се, три пъти се отричам, поне така са ме учили селските попове!!!

Освен това днес нашето доки обеща в този блог да има снимка на бебчо, тати обеща да напише страхотен разказ за страхотния ни син, а мама нищо не обеща, защото тя по принцип си е най-страхотната, обичлива и обичана, красива, добра и умна мама на този свят, че дори и отвъд него…

П.П. Само дано бебокът с писалката да прилича на майка си, а не на баща си, защото тя е красива, а аз съм грозен, стар, дебел и плешив. Благодаря.

П.П.1. За справка – на снимките – мама, тате, бебокът…

Долината на мечтите

- Ей сега ви изтрепах като кучета!- изрева пияният и замахна напосоки с теслата.

- Недейте така, бе хора! Селски сме, познаваме се. Недейте бе!- примоли се мъжът ми, но

вече беше късно, ония бяха озверели и го подкараха още там, в леглото, посред нощ.

Някой ме сграбчи за плитката, издърпа ме от постелята на земята и ме повлече навън. Беше зима, но не усещах студа с разголените си нозе. Усещах само животински страх, който ме беше сковал цялата, както когато раждах първото си дете – преди време, преди много време. Само дето сега не раждах, просто ме пребиваха от бой.

Страх ме беше, щото ги познавах и двамата – Малкия Бартек и Минчо Черния. Пияни-заляни, озверели от бяс, нечовешки.

Повлякоха ни с моичкия през прага, по разкаляния след дъжда двор, до обора. Мен ме захвърлиха в ъгъла зад вратата (ведрата за мляко издрънчаха под мен и се разпиляха в тъмното), а Пешо – мъжа ми, го бутнаха върху яслата, където кравата ни Мая кротко преживяше на синджира, и го забухаха с каквото им падне.

Не припаднах от ужас само щото много болно ми стана за моя. Болнав беше и дърт, едва креташе из двора, на мухата път правеше, а сега такъв кютюк отнасяше пред мен, че и аз само дето не изверях. Пред очите ми падна пелена и се хвърлих с голи ръце към ония изверги, нищо, че бях 40 кила с мокри дрехи, а те държаха брадва и сопа в ръцете си.

- Стига! Стигаааа! Изроди! Стигаааааа!- закрещях в несвяст, ама Минчо Черния ми обърса

един наопаки, че чак ми причерня, и ме прати пак на пода зад вратата.

Прималя ми. Една част от мен чуваше като в просъница ударите, които с тъп звук се вбиваха в мършавите телеса на мъжа ми, и неговите все по-слаби писъци, стонове и стенания. Другата обаче, както ставаше винаги при мен при голям зор, отнемай къде се отнесе далече-далече и някак много назад във времето…

Когато дойдохме в село, бяхме още млади, силни, имахме мерак за всичко. Меча поляна му беше името, но моичкият веднага го кръсти „Долината на мечтите”, нали беше пенсиониран без време даскал, горкият, много беше чел и много знаеше. Бяхме се наситили на града, на шумотевицата, блъсканицата, простащината, на автомобилите и скъпотията. Отгледахме по живо, по здраво децата – и трите – изучихме ги, синовете започнаха работа, а щерката се зажени – все в тоя пустия град. Нас обаче си ни дърпаше все към селото – и двамата оттам идехме и там искахме да остареем, че и да ни погребат след време.

Че тъй де, дойдохме в Долината на мечтите, сиреч в Меча поляна, както си беше по документи, ей тук на – на брега на Дунава, вдигнахме къща за чудо и приказ, аз оправих градинката, развъдих кокошки, няколко кози и крава, а Пешо с голям мерак хукна по нивя и бостани, да му се неначудиш и на даскала, и на чудото. Тръгнахме да си гледаме старините и кефа, и спокойствието, дето има една дума, ама не би.

Първо Ива - малката щерка, взе, че се разжени, взе внука и зачезна към Гърция, на сезонна работа мандарини, маслини и лимони да бере… макар и друго да се чу, ама нейсе…

После големият син – Гошо, се спомина в катастрофа. Пил ли беше, не беше ли, крив ли беше, не беше ли – тъй и не разбрахме – поплакахме си, погребахме го, ама животът не пита – продължава. Че и ние с Пешо тъй.

Средният – Евгени, ни остана опора и надежда. Работеше в града като шофьор, има-няма на 50-ина километра от село, заживя с едно разбрано момиче от тутраканско – ей де го, тръгна апартамент на изплащане да купува, кротна, викаме си с моичкия.

Да, ама не.

Започна да ни се вясва от време на време, кьоркютюк пиян, заваля едно такова, не му се разбира, фъфли, в очите му сълзи, ама в погледа – лоши искрици светят. Викам: „Мама, какво става? Нещо с Ленчето ли, с работата ли, що ли?”. Дума не дава да му се издума, лош става направо. Дай някой лев, вика, мамо, ще се оправим. И все нещо замъква, като си тръгне с автомобила към града, все нещо влачи – телевизор ли ще е, козите ли, на баща си пенсията ли – каквото има и каквото докопа. В село се зачу, че тръгнал с лоши хора и по жени, комар играел, апартамента на кино отивал, а Ленчето на три пъти стягала багажа да се връща на село край Тутракан, ама нали ни е син – какво да го правим – затваряхме си очите…

Затваряхме ги, затваряхме ги, но ей ни на – на пода в обора, а ония изверги бъхтят моичкия дето сварят, душичката ще му извадят. И аз ЗНАМ ЗАЩО. Заради сина. Заради Евгени.

- Дай парите, старо, дето ми ги дължи копелето ти и няма да ти строша всичките кокали,

мамицата ти!- реве пиян Малкия Бартек и налага Пешо по главата и гърба с дръжката на брадвата, а Минчо Черния му приглася, и в и псуването и в боя.

- С 300 лева ни завлече онуй леке Евгени и втори месец не ги връща. Или давай парите, или

вземаме кравата! – крещи Минчо Черния и – прас! – с тоягата по главата. Вика и удря, вика и удря, вика и удря…

- Нямам бе хора, нямам…- хленчи Пешо от земята, където се е свил в краката на кравата и

ги прегръща с две ръце – Недейте така, бе хора! Само не Мая! Само не кравичката ми! Недейте така, бе хора! Ще се разберем…

Да, ама не се разбраха. Той беше даскал, стар човек, умен и учен, а те – пияни свине, които нахълтаха в дома и живота ни направо от кръчмата и нямаше кой да ги спре в запустялото от години село - глухо, сляпо и като сакато - което се беше свило като бито куче в добруджанската нощ и се ослушваше със затаен дъх откъм топлите си постели в писъците ни и в крясъците на онези двамата.

После уродите престанаха да налагат моичкия, чух как пъхтят разгорещени в нощта, пълна с отровните изпарения на ракия, които лъхаха от устите им. Чух ги да захвърлят на земята брадвата и сопата, чух тежките им, разлюляни стъпки край мен, после задрънча синджира и Мая жално измуча и ме прекрачи, а след туй тропота от копитата и отшумя заедно с техните несигурни крачки в нощта.

Край, рекох си и си плюх в пазвата, ей тъй на – както бях просната на земята – свърши се.

Вярно, свършило се беше, ама и Пешо беше свършил, горкият ми той. Пребили го бяха до смърт за една шепа пари изродите недни, главата му като диня беше сцепена, навсякъде кръв, косми и мозък все едно. Потрошили го бяха целия и не бяха се щадили да бият – личеше си, отдето и да погледнеш, ако и да беше тъмно. И всичко туй – за едното нищо. За едните пари. Заради големия град, дето ни взе и живота, и надеждата, и децата, и ги развали или ги уби. Тъй както уби в оная нощ и Пешо, макар и издалеч, с чужда ръка, дето се вика.

Как съм доизкарала нощта, само аз си знам.

Като се зазори, сбрах надве-натри каквото сварих в една чанта, загърнах Пешо с одеалото, тъй както си лежеше сгърчен на земята, после дадох и къщата, и обора, и съпруга си на огъня, заключих по навик къщната врата след себе си и скрих ключа под прага, докато пламъците пращяха и бълваха огнени езици през прозорците, обърнах гръб на Долината на мечтите и на всичкото, пусто да опустее, завинаги, и хванах пеша пътя към града и към нищото. 

Селски сайт

- Сега, драги съселяни, ще правим сайт на селото.- доста авторитетно заяви кметът Танчо Танев пред отбраната групичка от местния елит, която бе събрал в селската кръчма специално за случая, особено като се имаше предвид, че и самият той не знаеше точно за какво става дума.

- Ще прайм на селото КАКВО?!- провикна се поп Пейо, който още не беше изтрезнял от

вчерашния курбан и къдравата му брада лъхаше на тамян и джибри.

- Спрайт…-измънка даскалът откъм ъгъла, където неизменно го избутваха на подобни събирания.

- Сайт, попе. Млъкни, даскале! Сайт… В интернет… Страница един вид. Като от вестник страница или от книга. На селото страница ще правим.

- Че кой ще чете книга за туй загубено село?- захили се кръчмаря Генади, тъй както с едно око следеше компанията на кмета, а с другото - набъбването на сметката.

- Не е точно книга, бе джанъм! Сайт е това. В интернет. Нашето село в Глобалното село. Реклама, един вид. По цял свят ще го видят.- разпени се кметът.

- Тъй, тъй. И за какво ни е тая дивотия?- не се сдържа попът.

- Попе… Хора… Съселяни… Нашите най-сетне взеха властта в столицата и в областния град, нали тъй? Имаме си депутат от село, нали тъй? Искаме магистралата да стигне дотук, да оправят даскалото с държавни пари и да асфалтират улиците, нали тъй? Пък и сега е нашият шанс догодина Колипетльово най-сетне да стане град…

Като хвърли бомбата, кметът обърна една бърза мастика, запали от новите бързогаснещи цигари и победоносно огледа компанията.

Компанията го зяпаше с отворена уста, само тази на попа не се виждаше, от брадата.

- Брей.- изцъка иззад тезгяха кръчмарят.

- И сега какво, кмете? Какъв е този… ъъъ… спрайт… тоест - сайт?- срамежливо се поинтересува даскалът по същество.

- Сайт! Млъкни, даскале! Страница ви викам. И навсякъде се вижда. Албания, Унгария, Съюза, Горна Оряховица, Бангладеш, няма джаста-праста. На нея ние ще опишем хубостите на село – алтернативен туризъм, чист въздух, природа, лов и риболов, къщи за гости, културно-историческо наследство, ала-бала. Ще пишем как се оправяме мъжки с кризата и какви европрограми сме прилапали… пардон – усвоили. Ще похвалим местната управа и централната власт, и ще наругаем опозицията. Ще го наснимаме хубавичко това наше село Колипетльово отвсякъде и ще го пльоснем в тоя интернет, че цял свят да ни гледа сеира и хората да ни завиждат, пък и да ни се помогне да станем град най-сетне, мамка му!

- А така, кмете!- провикна се войнствено поп Пейо, на коготото мастиката явно не му понасяше твърде след вчерашния курбан, както се виждаше и с просто око.

- И как ще стане всичко това?- осмели се отново даскалът.

Кметът започна да го гледа накриво.

- Млъкни, даскале!... Така!- сопна се накрая и гаврътна още една мастика – Първо ще му сложим името, на това, на сайта… Колипетльово се казва селото, нали така, бъдещ град дето се вика? Е, питах по мобифона внучката в града и тя ми го преведе на английски. Англичаните, дето ще идат тук масово на селски туризъм, кални бани и греяна ракия, ще му викат Killcock City, ъндърстенд, май френдс? Та тъй – в интернет адреса на селската ни страница ще гласи ей тъй на - www.KillcockCity.com. Всичко съм измислил аз, всичко. Акъла ще им вземем на ония от съседното село Пачи Крак, дето не могат си преведе даже тъпото име, че сайт да правят или град да стават – Боже опази….

- Брей!- възхитиха се в един глас всички, макар никой нищо да не схващаше, най-малкото пък даскала, който всъщност беше взел задочно кетап и то във вечерните курсове, докато още ги имаше – „Дабъл Ю, Дабъл Ю, Дабъл Ю, точка, КилкокСити, точка, Ком”! Брей!

- „Кон” ли?- зачуди се единствено даскалът.

- Сега, по същество. Млъкни, даскале!- делово ги отряза кметът, доволен от реакцията – Трябва първо да разпределим задачите, да сформираме екип дето се вика, мениджмънт, маркетинг, такива работи едни…

- Кажи, кмете, кажи!- един през друг се развика местният елит, всеки с надеждата, че нещо ще намаже покрай цялата тая дивотия, макар и на никой да не му беше ясно точно като как, какво или кога. Важното беше келепир да пада, ако и да е от проклетия „интранет”.

- Първо…- започна делово кметът, хвърляйки скришом по един белтък на малкото листче, което измъкна от джоба на сакото си – Трябва ни администратор на сайта. Тоз, дето ще се занимава с… ъъъ… домейни… ъъъ… хостинги… ъъъ …уеб дизайни… ъъъ… постване, копване и пействане, дилийтване и шейрване,  и – абе, таквоз, туй е… Маноле, ти ще си!

Манол, пъдарят подскочи две педи над пейката и само дето не си разля бирата, а беше вносна.

- „Аз ще съм” КАКВО?!- изквича той.

- Администратор, казах. Ти ще си администратор на сайта. Тъй трябва.

- Ма що пък аз, бе кмете?

- Щото през 60-те си бил администратор в хотел на Златните, нали така? Така. Точка по въпроса, значи… Сега… Текстове ще трябва да се дращят по сайта, литература и джурналистически разследвания, един вид. Значи, автор трябва, джурналист. Там работата е ясна. Даскале, честито!

Даскалът благоразумно си замълча и се почеса, дето не го сърбеше, под масата.

- За снимките…- продължи кметът – Клисарът е с най-голям опит…

- Ама, кмете! Само кръщенета и погребения съм снимал аз, бе, какъв опит?!

- Имаш поглед над нещата, значи. Професионалист. Фото Мексико! Ти ще си фотографчето на сайта, ясно?!... Тъй… Рекламата е важно нещо в интернет, пък и не само там, скъпи съселяни, тъй че за рекламни агенти единодушно назначавам пощаджията и кръчмаря… Шт, тихо там, решено е вече, казах… Пощаджията много ходи и всичко знае, пък и контактите, нали така, а кръчмарят и без това е червив с пари и може да цуца реклама от клиентите на вересия… Така… За редактор на сайта мисля най-добре ще е да сложим Мишо Кривия – бил е контрольор в междуселския автобус, в транспорта, значи, голяма работа, до града често пътуваше и много е видял, тъй че ще контролира и редактира останалата паплач от екипа… Добре…

- Ами ти, кмете? Цялата работа разпредели. Светът ще ни гледа отвсякъде по тоя интранет, ти какво ще правиш?- подмаза се пъдарят Манол.

- Аз ще съм… ъъъ…главен редактор, изпълнителен директор и началник реклама на сайтчето, драги съселяни. Пък и нали съм кмет – ще ме снимате там – първа копка, втора копка, трета копка, първа лента, втора лента, трета лента - интервю ще ми вземете по интернет, по коктейли разни, семинари и командировки ще трябва да се ходи, такива работи, да не се излагаме сега – нали град ще ставаме уж…

- Добре бе, кмете, аз какви ще ги дялам тогаз?- подхлъцна  самосъжалително поп Пейо – Слушах-слушах-слушах, нийде името си не чух. Какво ще правя аз с тоз триждий проклет дяволский сайт, тпу, анатема, гад нечеловеческая?!

- Ти ще осветиш по стар народен обичай офиса, отче…- благо отвърна кмета и вдигна чашата – А, наздраве сега, че работа ни чака, драги съселяни, а скоро – и съграждани… Хаирлия да е новият селски сайт, ъндърстенд, май френдс?!

Симптоми

На Све и на коремчето…

Напъвах се и дишах.

Дишах, дишах, дишах

И напъвах.

Точно както ме бяха учили в последните девет месеца.

Детето обаче не искаше да излезе, не искаше да се роди и да се покаже на белия свят, копеленцето дребно, а аз го отнасях качествено и болеше, и ме беше страх, и усещах как се разкъсвам изцяло отвътре, майната им на хемороидите, фактът е, че всичко отиваше на кино – по болката се познаваше.

А болеше!

Дишай, дишай, дишай…

Напъвай, напъвай, напъвай…

Сетих се за всички прочетени в интернет форумите неща /в 21-първата седмица вашето бебче е 26 сантиметра и тежи 360 грама/. Стига бе! Сега вече бяхме в края на деветия месец и малкият терминатор поне според мен вече беше поне половин метър висок и тежеше 4-5 кила. Поне отвътре и отдолу така го чувствах. Вярно, само до известно време. След това не издържах и просто припаднах, с упойка или без, вече нищо нямаше значение…

………..

Тя откри двойното удоволствие от любовта скоро след като се запозна с него. Всъщност до този момент не бе познала удоволствието дори и в единичната му форма, но да.ори не подозираше това. Беше на 27 години, но до този момент не бе имала толкова силна, интензивна, разтърсваща и всепоглъщаща връзка. Сигурна бе, че след всичките тези години на лутане, разпилени чувства и краткотрайни болезнени връзки, пълни с разочарование, лъжи и дори откровено насилие, най-сетне е открила мъжа, на който да се отдаде докрай и изцяло завинаги. За нея вече споделената любов беше двойна любов, а удоволствието – също двойно.

Лежеше сънна в леглото и наблюдаваше как пролетния бриз откъм морето люлее приспивно завесите на прозореца, когато изведнъж усети онзи разтърсващ оргазъм – ей така, изведнъж, без да е направила нито едно любовно движение или дори помислила нещо, недай си Боже, еротично.

Нямаше обаче как да знае, че в този момент той – любовта на живота и, свършва шумно в банята, онанирайки самотно в утринта…

…………

Това, че коремът ми растеше за щяло и нещяло, дори и без някой доктор, тест или набитото око на бабичка да намекне за бременност, в първия момент не ме изненада кой знае колко много. Седмиците минаваха, коремът ми растеше, чудо голямо. И на по-умни хора от мен се е случвало, мислех си. Не се умира от това, дори напротив, мамка му. Проблемът беше един-единствен и донякъде – основоположен. Не бях бременна. Дори не бях и жена. Аз бях мъж с бременна жена и докато нейният корем наедряваше в процеса на бременността, моят също го следваше в този възходящ път на развитие, а дори и не пиех бира. Ходих, разбира се, по лекари и диетолози. Заседнал живот, паралелни симптоми, шок, съпричастност… - това им бяха тъпите диагнози, макар че за да ти ги поставят, вземат майка си и баща си…

……………..

Знам, че го обичам до болка, до полуда, до край, рече си тя, но нещо в нея лекичко я дълбаеше, дори още докато мислеше тези неща.

Той спеше и хъркаше до нея върху разпънатия в дневната диван, защото в спалнята на апартамента под наем като всяка друга зима отново имаше влага. Разликата обаче беше, че сега чакаха дете и мухълът по ъглите на доскоро романтичната мансарда не влизаше в сметките. Загледа се в него – бащата на детето и – и за пореден път се зачуди дали ще успее той да понесе всичко това, което се очаква от един баща. Дълбоко се съмняваше. Щеше и се да цъкне с език, но веднага я заболя, а бузата и беше издута. Може би от мъдреца, който заради бременността все не можеше да оправи, а може би като съпричастност към болката, която изпитваше той самия и насън, защото не се бе погрижил навреме за зъбите си.

Тя лежеше и го гледаше и как подскача неспокойно в просъница заради болката в зъбите си, а мъдрецът и пулсираше в такт с неговите болежки и беше подут, също като неговия…

………

Не знам дали това, което боли, е черният ми дроб или просто бебето рита. Дори нямам представа дали от бременността са ми са се подули краката или поради цирозата десният е изтръпнал, както предупреди преди време лекарят – преди самият той да се гътне и да умре – от цироза, разбира се. Отдясно коремната ми кухина е издута и това вероятно е набъбналият ми от алкохола и болестта черен дроб. От друга страна обаче, може би това е просто бебето, което търси мястото си в майчината утроба. Факт е, че човек се чувства странно, различно и донякъде дискомфортно – дали е болестта или бременността? Кой знае… Не и аз във всеки случай…

………….

В косата и отново имаше пърхут и беше малко мазна. Във всеки случай, поне малко по-мазна отколкото и се искаше, а пърхутът беше гадно нещо. Странното бе, че и в неговата се появи по същото време, а къдриците му също бързо се зацапваха, а дсокоро май не беше така. Дали беше от шампоана, който смениха и ползваха заедно, дали от нейната бременност или неговата небрежност, нямаше как да знае. Лежеше, прилепена до гърба му на неудобния разпънат диван, който дори още не бяха изплатили, а вече го мразеше, чувстваше дишането му не само със слуха си, но и с наедрелите си гърди и корем, обичаше го и го мразеше, че и беше причинил всичко това….

…………….

Днес ми е свободен ден, с бебе или не. Днес няма кой да ми задава въпроси без отговор, да сменя телевизионните канали с други, да иска повече пространство в леглото или на дивана, да забранява да се пуши в дневната или да изисква вода без лимонов сок в нея. Днес мога да си позволя всичко, без никой да ми прави забележки или да отправя забрани и закани. Мога да правя всичко, което си искам. Днес си е ден за мен… Да, ама защо ми е така самотно и пусто, и празно, и някак безсмислено? Започвам едно, подхващам друго, книгата не ми е интересна, филмите по сателитната телевизия – и те. Легнах да поспя на дивана, после станах. Пуших, ядох, дори тайно пих малко, макар да беше обещано, че това се прави само в почивните дни. Пуснах си музика, порно, някакъв филм, отворих нова книга… Тъпо…

Затова легнах по гръб с телефона в ръка, запалих цигара и се загледах в тавана в очакване най-сетне и този ден да умре, а на входната врата да се позвъни като всяка друга вечер по това време. На всичкото отгоре нямах и търпение да звънне проклетия звънец, а звънеше кофти…

……………..

Напъвай! Напъвай! Напъвай!

Дишай! Дишай! Дишай!

Тя напъва и аз напъвам.

Тя диша и аз дишам.

Боли я, а мен ме облива пот.

Тя се ужасява, но аз се побърквам от страх.

Напъвай! Напъвай! Напъвай!

Дишай! Дишай! Дишай!

Докторът си гледа тайно часовника /сигурно закъснява за игра на покер, копелето!/, а сестрата е досадно делова, но какво да се прави, това е положението, това е нашето бебе, нашето дете, нашият живот, бъдещето и мечтите и надеждите ни и ние двамата напъваме и дишаме – тя повече, аз почти припадам, докато накрая се чува едно такова могъщо, дразнещо, красиво, жизнеотвърждаващо:

- ААААААААААААААААААААА!

- Честито! – вика докторът, хвърля престилката и хуква към партията покер, вероятно обилно полята с шотландско уиски, а сестрата повива бебока и го дава на мама, по простата причина, че тате – тоест аз, е на път да подбели очи.

После се съвземам, ей, викам си, брат, браточка, копеле, добро утро, загубеняко, като всеки друг мъж, имаш дете и имаш жена, която боготвориш, събуди се, нямаш нужда от амоняк, а от любовта си, така че отивам до леглото, а моето момиче сияе, и не е вече просто момиче, а жена и майка, и ме обича вече по няколко други различни начина, гледа ме мъдро, всеразбиращо, с лека насмешка и с цялата любов на света, дори неийде отвъд нея, подава ми едно вързопче и пита:

- Не искаш ли да знаеш дали е момче или момиче?

- Не!- казвам аз – Не искам. Все още ме боли и ме държи упойката. Трудно раждане беше, честно. Обичам теб и обичам него. Когато се съвзема, ще научим заедно момче ли е или момиче, после ще изберем дрешките и легълцата и количките, а след това ще му измислим и име…  Обичам те…

После припаднах и мисля, че симптомите бяха дотам.

Камен Петров

Ослепях

Another place I find to escape the pain inside

You don't know the chances. What if I should die?!

A place inside my brain, another kind of pain

You don't know the chances. I'm so blind!

I can see, I can see, I'm going blind...

I'm blind...

                                             "Blind", KORN

Ослепях от толкова много красота, честно.

Толкова е красив и прекрасен светът, и толкова чудесни - хората, тези чеда Божии, както и останалите идеални създания – от членестоногия червей, през хиената до онова там насекомоядното растение.

Откровено казано обаче, не се оплаквам, че загубих зрението си.

Щом ослепях и писателската ми кариера главоломно тръгна нагоре.

Не че нещо драстично се промени в писането, стила и прозренията ми, не - просто осъзнах, че до този момент съм се напъвал да пиша, нагаждайки се към околните, лутайки се по ъглите на подсъзнателното, търсейки несъществуващото, а важното някак си се е изплъзвало измежду треперещите ми пръсти, късогледите ми очи, поовехтелите ми емоции и раздрънканите клавиши на компютъра…

Сега бях сляп и пишех за слепци. Преоткрих брайловата азбука, белият ми бастун шибаше безжалостно грозотата и простотията по пътя ми в тъмното, а кучето ми водач – златист ретривър, ръфаше с остри зъби недъзите на съвремието. Аз бях слепият писател на слепите хора и макар по този начин таргет групата на читателите ми на пръв поглед /поглед?!, хахахаха/ да се свиваше неимоверно, скоро открих, че това далеч не е така и дори напротив, открива нови хоризонти пред моя могъщ и неизчерпаем природен талант.

Кво като съм сляп, викам си, на Рей Чарлс или Стиви Уондър тая работа хич не им пречеше даже.

Вече бях сляп писател, който твори за слепци на брайловото писмо, но далеч не само това!

Внезапно открих, че хоризонтите пред перото /и тиражите/ ми са практически неограничени.

Освен всичко друго, аз бях един алкохолизиран /подобно на Хемингуей, Фитцджералд, Буковски/ писател, така че можех да пиша за всички пияници, професионални алкохолици и аматьори-пиячи по света.

Тъй като съм силно зависим, особено към болкоуспокояващите, реших аз, защо да не стана глашатай и на всички наркозависими, на наркоманчетата, дрогите и останалите пропадналяци, нищо че изтървах без време стабилни читатели като Ейми Уайнхауз, Кърт Кобейн и Лейн Стейли.

Шизофреничен съм и параноичен колкото си щеш, тъй че всички поне малко луди, откачени, чалнати, перколясали, превъртели, шашави, ненормални, малоумни и циклофренични копелета щяха да открият многоликата си истина в моето писано слово.

Понеже от малък съм и силно суисиден, потенциалните самоубийци, както и неуспелите такива, щяха да се избиват за книгите ми.

Като един истински душевен инвалид /за справка – майка ми и бившата ми жена/, се превръщах в златна мина за всички четящи сакати, недъгави, инвалиди, без крака, ръце, глави или каквото там се води за някаква степен инвалидност.

Песимист съм вярно, и в живота, и в писанията си, но това само ще привлече към читателската ми армия мизантропите, а както твърди покойния колега Богомил Райнов, те са поне две трети от околните малоумници, с които се разминаваме всеки ден по градските улици и булеварди.

Обичам да готвя, да чета за готвене и да пиша за готвене, а това веднага ми отваряше врати и към почитателите на кулинарните предавания по телевизията, както и до всички трътльовци и трътли с наднормено тегло.

Плюс това бях и писател-шофьор, така че можех спокойно да пиша за всички автомобилисти, за катаджиите и дори за собствениците на автоморги и автокъщи.

Бях разбира се и писател-пешеходец, писател-смотаняк, писател-баща, писател-любовник, писател-син, писател-бачкатор, писател-наемател, писател-данъкоплатец, писател-пациент, писател-рецидивист, писател-длъжник, писател…

Многолик автор съм аз, викам си, макар и сляп като къртица, и всичко ми е ясно като бял ден. Направо ми се отвориха очите, честна дума. Сега вече щях да опиша света и хората, които щъкат из него, в цялото им пълнокръвие, много зряло, вещо и ВСЕВИЖДАЩО, просто светът в моите романи, разкази и стихове щеше да е по-истински, отколкото са дъблинчани в романа на Джойс.

Щом прозрях всичко това, опипом намерих клавиатурата на компютъра, съборих с лакът чашата за кафе пред мен, изтървах белия бастун на паркета и затраках ожесточено с два пръста новата си творба, новия си шедьовър, новото си прозрение… доста често бъркайки при натискането буквичката „а” с буквичката „ъ” и буквичката „с” с буквичката „к”.

Това обаче за един гений, особено сляп, са просто маловажни дреболии, чисто битийни и излишно мелодраматични.

Слепците тъй или иначе щяха да ми напипат грешките…

Камен Петров

Силуетът на Смъртта

Die by my hand

I creep across the land

Killing first-born man

Die by my hand

I creep across the land

Killing first-born man

        "Creeping death" Metallica

Смъртта е гадно животно. Виждал съм я. С воняща паст, остри развалени зъби, ехидна мъртвешка усмивка и костеливо чувство за хумор.

Смъртта дебне зад ъгъла с касапския нож на сериен убиец, оловната тръба на наркоманче, палката на полицай или пищова на банков обирджия. Копелето изскача иззад профучаващите по шосето коли, пада от шестия етаж на необезопасена сграда, потъва при мъртво вълнение в морето, пропада в пропастите край Камен бряг, дими с дима от цигарите, процежда се от върха на спринцовката и се опива от градусите в поредната чашка, гушка се в болничните чаршафи с приятелчетата си – Ракът, Инфарктът, Диабетът, Инсултът, Цирозата, СПИН-а и Левкемията.

Виждам Смъртта често и навсякъде - понякога по-често, понякога почти никак, но знам, че Тя присъства неизменно наоколо, също като перверзен чичко-педофил, навърташ се край училището в квартала.

Тя е черна котка с блестящи зелени очи в мрака, новина за нова регионална война нейде в Близкия Изток по телевизията, падащо в бурята дърво, сирени в нощта, вой на спирачки, натровени с храна от далаверите на домакина дечица в детска градина, черният гарван на Алън По, дерайлирал влак, самоубийствен скок от високото, песен на Ейми Уайнхауз, лекарска грешка, загубен бас, аборт…

Смъртта всъщност не мирише, но някак ужасно вони на едно първично, първосигнално, атавистично ниво. Надушваш я без грешка – миризма без мирис, сянка без светлосенки, стъпки по пясъка в пясъчния часовник на Живота.

Не ме е страх от Нея, но истински се ужасявам от първите и братовчеди Болката, Унижението, Старостта, Безсилието. Боляло ме е предостатъчно и предостатъчно унижения съм изтърпял, а да си стар и безсилен е просто ад на Земята, виждал съм го и знам.

Затова, всеки път щом силуетът на Смъртта затъмни за части от секунда слънцето, инстинктивно потръпвам от погнуса, ужас и шокиращото откритие, че въпреки всичко май все пак наистина съм смъртен.

Смъртта караше черно порше кабрио с десен волан и прелетя в отсрещното платно с ехидна усмивка в мига, в който катастрофирах черно на магистралата край морето в един тежкотоварен камион. Тогава аз оцелях, но на място загинаха по-малката ми сестра, съпругът и момиченцето и, моята племенница.

Смъртта купонясваше невесело на борда на луксозна яхта в компанията на няколко миски-нимфоманки, докато заедно с 20-ина други журналисти бедствахме с часове в морето между Златни пясъци, Балчик и Каварна в бурята, наблъскани като сардели неправомерно в малка лодка за разходка с капацитет за 12 души. Докато лодката ни потъваше, успях някак да изплувам на повърхността заедно с фотографа си, но други трима кореспонденти на национални медии, един ТВ-оператор и две репортерки потънаха на дъното, за да ги ръфат рибите.

Смъртта е занимание самотно, беше написал навремето Рей Бредбъри, но Тя куфееше лудешки с черния си плащ насред мелето пред сцената на онази световноизвестна рок група, когато тълпата на концерта премаза до смърт 11 души и рани други 36, без мен разбира се, засега.

Смъртта надникна за миг през прозорчето на петия етаж, а после кикотът и дълго ехтя в шахтата, когато асансьорът реализира свободно падане в продължение на 12 етажа в онази офис сграда, преди да се разбие с трясък на партера и да ме затрупа – жив – с телата на петима пресни мъртъвци, доскоро мои колеги и приятели.

Смъртта се изживяваше като барман, размахала шейкър вместо косата, в нощта, в която в бийч бара на плажа 8 души получиха алкохолно натравяне от блъди мери с алкохол менте и умряха в адски мъки в местната болница, а аз се разминах само с тежък махмурлук, защото бях на шотове текила – знаете там, с близането на сол от женско бедро, резен лайм и по някоя и друга бира от време на време, колкото да ти оправи вкуса.

Смъртта бърчеше гнусливо нос и мънкаше търпеливо в очакване под нос мръснишки моряшки песни в апартамента с изглед към залива, докато аверчето и – Ракът, гризеше отвътре татко тъй както червей гризе ябълка, а аз не можех нищо друго да направя и само го люлеех в прегръдките си и му повтарях и го лъжех: „И това ще мине, тате, и това ще мине…”.

Смъртта ми пречи всяка вечер на изгледа като седна с чаша в ръка пред телевизора, тъй като неизменно ми се блещи с празните си очни кухини от екрана – от новините, от филмите, от текстовете на рок песните: вярно не дразни повече от малоумните реклами, но навява кофти мисли преди лягане и преди сън, защото – знаем, Сънят е по-малкият брат на Смъртта…

И ето тази нощ, нощ след тежък ден, отново е време за сън, отново идва ред да се изпружиш в леглото, пребит от умора и негативни емоции, подобно на труп в ковчега, миеш зъбките, вземаш душ, пускаш една вода, изпушваш една цигара и си вътре – в леглото си, лягаш си с надеждата, че на сутринта отново ще станеш.

Та, изпъвам се мъртвешки в прохладните завивки, а морският бриз гали завесите на отворения към крайморската августовска нощ прозорец, въздишам доволно в полусън, после понамествам морното си тяло, извивам се настрани и понечвам да поставя удобно ръце под главата си, и… замръзвам.

На възглавницата до мен, вместо моята любима, без която отдавна вече не мога да заспя, лежи Тя – Смъртта.

Кръстосала е удобно ръце под черепа си, пощраква с кокалчетата на костеливите си пръсти, подпряла е косата в ъгъла до нощното шкафче, да и е подръка.

- ЛЕКА НОЩ, ПРИЯТЕЛЮ…- дружелюбно грачи Смъртта, поне дотолкова, доколкото може да е дружелюбно същество от Оня Свят, чиято единствена работа, цел и мисия в живота е да дойде и да обрече на вечни адски мъки безсмъртната ти душа.

Изсумтявам презрително /или поне дълбоко се надявам да звучи така, а не като някакво малодушно скимтене/ и обръщам гръб на наглото копеле. Стискам очи с плахата надежда, че всичко е само една илюзия, но от това под клепачите ми само се завъртат непоносими огненочервени спирали, навяващи асоциации с Геената огнена.

Знам, чака ме поредната кошмарна безсънна нощ, от която – ако и този път се измъкна – на сутринта излизам още по-смазан, уморен, с разбити нерви и разтуптяно сърце, но какво да се прави, това е жизнения ни цикъл и мърдане просто няма.

Прочее, стискам аз очи и опитвам да нормализирам дишането си, докато зад мен на стената насмешливо се полюшва в унисон със светлините от фаровете на прелитащите коли силуетът на Смъртта, а самата Тя учтиво и с насмешка ми пожелава:

- СЛАДКИ СЪНИЩА, ПРИЯТЕЛЮ… ЛЕКА НОЩ, ДА СПИШ ВЪВ КОШ, ДА СЪНУВАШ ЦЯЛА НОЩ…

Камен Петров

Говорещият с кучетата

На Св., Ф., К. и бебо, разбира се

Бързо, Лесно, Вкусно…

Дръж, ела тук, легни, умри…

Ммм…

Нееееее, не!

Не сменяйте канала.

Не търсете готварските предавания по нашите набедени т.нар. национални телевизии, не търсете и научно-популярните предавания по сателитната.

Вярно, ще ми се да съм голям, природно надарен кулинар като мама /баба, прабаба/, като оня дебелак Ути Бъчваров, като недохранената телевизионна хърба Иванчо Звездев или като онова бонджиорно Лео.

Вярно, мечтая да съм главен готвач на пет звезден хотел на Златни пясъци, майордом на Английската кралица или кук на презокеански лайнер край Карибите.

Да, но не съм.

Не съм нито едно от тези охранени копелета.

Дори не се казвам Сизър Милан и не ме дават по National Geografic, но именно аз съм ГОВОРЕЩИЯТ С КУЧЕТАТА…
"Тренирай, дисциплинирай, обичай."
Хахаха.
Да!
Това поне съм научил от онова мазно американско ТВ-хюмне.
Ние с него много си приличаме, честно.
Той е милионер, аз клошар.
Той е красив, аз грозен.
Той прилича на педал, аз не приличам на нищо.
Него го дават в праймтайма на телевизията, мен ме дават евентуално като пример за разследваща журналистика в крими хрониката на края на новините.
Имаме обаче, шегата настрана, и нещо общо.
И двамата ядем горещи кучета /hot dogs/, хахахаха.

Вярно, историята на живота ми не е черешката на тортата и в нея България няма да търси талант, но това е моята история, както и моят живот, както и моята България.
А тя не е другата България, повярвайте ми.
Ако не нещо друго, поне не съм обратен.
Искате или не, аз съм просто един средностатистически българин, който се опитва някак да изкара прехраната си. Живея в средностатистическо село в средностатистическа област на републиката, всичко ми е средно.
Може обаче да съм среден, наведен и беден, както пееше навремето  адаша ми Ерол от "Уикеда”, но не се оставям на онова копеле – Живота, нито на социалните, държавата и всички останали копелдаци, да ме дозатрият. 
Не и мен. Не и приживе.
Затова си говоря с кучетата.
Питате ме защо точно с тях?
Ами, толкова е просто.
Първо – котките са прекалено дребни, мършави, бдителни и диви.
Второ – хората ме мразят, презират и преследват.
Затова и станах професионален кучкар, това е.
„Ела тук, мойто момче”
„Кучи-кучи-кучи”
„Добро куче, добро куче”
„Браво, направи се на умрял”
„Ето кокалче, легни”
„Дай лапа, Шаро”
Това са ми хватките. Няма нищо особено. Няма ноу хау за крадене. Те, циганите у нас и индианците в Щатите, отдавна са го измислили.
След това всички са щастливи. Аз съм нахранен. Песовете са умиротворени. Селските кметове са доволни. Бабичките и лелките, дето мразят кучетата – също.
А аз не мразя кучетата.
Не ме разбирайте погрешно.
Всичко това е от глад, от нямане и от лоша социална политика.
Всъщност, обичам всеки помияр на света.
Обичам кучетата, искам това да се знае.
Все пак именно аз съм ГОВОРЕЩИЯТ С КУЧЕТА…
Говоря с тях, топлим се един друг, търсим заедно подслон и храна и вода, бягаме от лошите, просим от добрите.
Честно казано – извинявай, Ути - познавам и всички рецепти. Ако мога да издам една кулинарна тайна – всяка една порода си има подходящата рецепта.

Тлъстият шарпей и едрият сарнбернар се приготвят като дебела свиня по Коледа, с много подправки, става и пържено и готвено със сосче, всякак, много хлебец поемат, ама е вкусно, пръстите да си оближеш.
Дребосъците като чихуахуа или минипинчер са като като солетки, катко семки, чипс или пържени на бургаския плаж скаридки – пека ги дотогава, докато костите им не започнат да се топят в устата ми, с много сол, ако има и черно пиперче и лимон, после си пиеш биричката, буууургаски веееечериииииии.
Мускулестото месо на немската овчарка или добермана е идеално за скара, но ако човек може да го смели и да го смеси едно към едно с месце от нещо по-блажно като златист ретривър, става чудна каймица за кюфтенца.
Ако не сте хапвали датски дог с пресен лук, розмарин и мъничко мерудия, значи нищо не сте видели досега.
Вярно, сетерът е малко жилав, а ризеншнауцерът има много косми, но човек ако е майстор, няма проблеми, всеки виетнамец ще си оближе пръстите.
Пекинез плакия с много зеленчуци, булдог болонезе, шарена черно-бяла супа от чревца на далматинец – това са все едни благинки, дето се научих да ценя далеч след като бях гледал оная черно-бяла филмова класика „Голямото плюскане” на Марко Ферери и много преди да започна да умирам от глад, защото нашите държавници не тачат нито кучета, нито хора, нито черно-бялото кино или джаз музиката, ако речем да забием сега на точно тази вълна.
Иначе, моите най-верни приятели, и те като мен безазищни и бездомни, уличните кучета, верно разнасят зарази, но са природно чисти, натурален продукт, много се услаждат, български стандарт, дето има една дума, дори и без министър Найденов.
А и не е само папането, прехраната един вид, манджата, както викат ония жабари – италианците. От кожите им палатка може човек да си направи, от зъбите – ножче, от ноктите украса, от сухожилията стрела.

Това е животът днес у нас, няма какво да се лъжем.
Човек за човека е вълк, ако ми позволите тази мъничка словесна фигура, забравил съм вече как точно се казваше, че отдавна завърших университета и съм на улицата, но съм сигурен, че не бе корелативна двойка, май…

Хей, хей!

Къде хукна, бе журналистчето?

Ела тук, аз хора не ям!

Ям само кучета, но какво да правя?!

Няма у нас закон, дето да забрани на човек да се прехранва някак, щом държавата отдавна му е било шута.

Ей, журналистчето!

Кажи им поне на ония там – твоите – на журналята, на депутатите и политиците – да не трепят помиярите по улиците, да не глобяват за щяло и нещяло домашните песове, като няма адекватни закони за тях, да не ги пращат на виентнамците като експорт срещу банани, домати или евтина работна ръка.

Дайте ги тук, бе хора.

Чакам.

Пише тук-там, че съм бил във Ветово, Русенско. Не е вярно! Аз може да съм навсякъде. Такава ни е държавата, бе журналистче. Едно време един премиер ни викаше да ядем пасти, като няма пари за хляб, днес ядем каквото си хванем. Пък то кучето най-лесно. Нали е приятел на човека. А и по улиците ги има много.

Аз не съм виновен.

Аз не съм шовинист.

Аз съм просто човек.

Гладен съм и живея от помощи, до пенсията е далеч, а тя – малка.

Това съм аз, за Бога!

ГОВОРЕЩИЯТ С КУЧЕТАТА…

Камен Петров

Полет над себе си

This is the end

Beautiful friend

This is the end

My only friend, the end

It hurts to set you free

But you'll never follow me

The end of laughter and soft lies

The end of nights we tried to die

                                     Doors, “The end”

Един почти безименен мейл на електронната поща и известно количество спомени.

После нещата се отключват от само себе си.

И – както би казал покойният Курт Вонегът – лайното удря във вентилатора…

Така че, ето ме сега – вися си на перилата на моста. Краката ми се поклащат над безкрайността. Цигарата ми изгаря бързо заради вятъра. Косата ми влиза в очите. Високо е.

Аспаруховият мост. Лично другарят Тодор Живков го е открил на 8 септември през далечната 1976 година – едва на 7 годинки съм бил тогава.  Дълъг е 2 километра, висок 52 метра. В денонощието по него минават средно 10 000 превозни средства. Бънджи-скачачите си правят щур купон тук. Скачат с ластично въже.

Високо е и ме е страх. Имам я от дете тази болест със странното име, която означава страх от височини. Ама в случая няма как. Това е положението.

Просто се уморих, а и май е време.

„Почини си след толкова тичане”, се казваше в една книга.

Е, аз просто забавих оборотите.

Това е.

После спрях...

Смърт.

Ще кандидатствам и за тази работа, казвам си, какво да правя.

Смъртта. И без това във всичко друго се провалям, а и няма по-интересни оферти за бачкане в сайтовете. Все пак какво съм аз – сега, 43 години по-късно? Неуспял писател, неуспял журналист, неуспял алкохолик, неуспял любовник, неуспял...

Не успях в Живота, това е.

Превърнах се в прост бачкатор, като тате, Бог да го прости.

А и днес всичко свърши за мен.

И какво от това?!, би казал обаче Джони.

Metallica и U2 продължават да свирят. Уди Алън прави филми. Уилям Уортън си пише книгите. Тук – долу, нещата все така си вървят.

А там горе?

Какво ли става там?

Дори Курт Вонегът наскоро се пресели горе. Шон Конъри и Джак Никълсън изглежда също чакат вече на опашката. Компанията е окей – като тръгнеш от Джими Хендрикс и Джим Морисън, и стигнеш до Кърт Кобейн и Майкъл Хътчинс.

Но какво да правя АЗ тук?
Къде са ни перспективите?
Къде ни са мечтите, илюзиите и любимите хора?
Отдавна вече ги няма.

Останала е само непосилната лекота на битието.

И този проклет, този съдбоносен имейл…

Висейки като паяк от моста, се отнесох в спомените си за Джони. Джони всъщност не се казваше Джони, а чисто и просто Калоян. Да, точно като мен. Голямо съвпадение, брат! Точно като онова – другото, че се родихме и израснахме на една и съща улица близо до пристанището, че учихме в едно и също училище, завършихме един и същи университет, после влязохме в казармата заедно. И познайте – в една и съща казарма.

Джони беше всичко това, което аз не съм, честно.

Може би заради това го обичах така.

Единство и борба на противоположностите, знаете.

Няма какво да ви разправям. Всичко си беше много просто, като се замисли човек.

Джони беше мечтател, а аз винаги съм бил земен човек /скучен, казваше мама… а и не само тя/. В училище Джони пишеше поезия и фантастични разкази, а аз – есета. На него му вървеше по литература и философия, на мен – по математика и физика. Свиреше на китара в училищната рок група, а аз събирах хербарии. Четеше Кафка, Капоти, Вонегът, Кундера и Маркес, а аз предпочитах изпълнените със сурова мъжественост и истинско приятелство романчета на Джек Лондон. После той стана журналист, преводач и мениджър на рок групи. Аз направих фирма, която работеше неща от гипс картон като подизпълнител в строителството… разбира се, след като се бях провалил първо в сляпото си подражание на Джони – като журналист и като писател…

Искате ли малко спомени /”реминисценции”, без съмнение би ги нарекъл Джони/.

Докато североизточният бриз откъм морето ме клатеше на перилата на моста, се сетих за това-онова, и не винаги беше приятно.

На улицата Джони винаги беше пръв в щуротиите. Той измисли да дадем на малкия ми брат кучо грозде и да го излъжем, че е нормално. Той напои сестра си с веро вместо с мляко от шишето в името на науката. Той реши, че сме банда и трябва да се бием с онези яките копелета от съседната улица, които после все пак ни пребиха.

Сещам се как си деляхме закуската в училище – родителите на Джони бяха потомствени кръчмари, а моите едва свързваха двата края, сеейки арпаджик в селското ТКЗС. После Джони се биеше с всеки задник, който искаше да ми открадне от закуската, може би заради спорта, а може би заради мен.

В университета Джони преписваше от мен /пишеше много поезия и висеше с разни рок групи по кръчмите, така че не му оставаше много време за лекции/, но пък от друга страна ме запозна с най-яките гаджета на света.

В казармата той беше писар на взводния командир, а аз – прост кашик, така че често ме скатаваше, ей така, между другото, и не даваше на старите кучета да ме закачат до края.

Пиехме много, мечтаехме много, пишехме много.

След това спряхме. Поне аз.

После улицата, училището, университетът и казармата свършиха, така че изведнъж ни се налагаше да се сблъскаме изведнъж с реалния живот.

Животът беше гадно копеле и спасение не дебнеше отникъде.

Така че, за изненада на всички, които ни познаваха, малко по малко започнахме да се разминаваме, особено след казармата.

После стана онова там, с Мая, така че някак от само себе си съвсем се отчуждихме.

Този мейл в рядко ползваната ми електронна поща обаче ме върна като с машина навремето назад.

Започнах да си спомням.

Сетих се как ни викаха навремето, на нас, двамата Калояновци, които, сега като се сетя, бяха почти като еднояйчни близнаци – и на улицата, и в училище, и в казармата, и в университета. Коко и Коко. Така ни викаха. Или – Коко на Квадрат. Все тая.

Бяхме все заедно. В добро и лошо, в белите и постиженията, в караниците и заговорите, докато смъртта ни раздели, дори в любовта…

Мая беше тази, която ни раздели.

Преди това обаче пак тя беше момичето, заради което се сплотихме още повече.

Две години и пишех страстни, дълги, изпълнени с копнеж, мечти и надежди писма, а в отговор получавах нейните… поне до онзи момент, в който не разбрах, че и Джони и пише същите. Само дето неговите сигурно бяха по-добри, нали беше поет. Изпаднах в отчаяние, в един момент само дето не налапах дулото, докато бях на пост, но ме беше страх от смъртта, така че оцелях.

Но Джони разбра. Отказа се от нея. Отказа се от любовта си… заради мен.

- Жени много, приятелю…- рече той с нехайната си усмивка – Тази явно е ТВОЯТА.

И продължи да живее все така – стихийно, разпиляно, лутайки се от жена на жена, от творчески план към друг, от град на град, от редакция на редакция. В един момент ми стана ясно, че Джони дава повече пари за алкохол и кока, отколкото дава за наема на жилището под наем, което обитаваше по него време до Морската градина. „Спокойно, приятел, това е стеатоза втора степен, мога да я тикам с години”, изхили ми се той, когато все пак реших да му звънна, след като не се бяхме чували от месеци.

В това време аз градях и надграждах живота си около своята любов към Мая. Въпреки кризата, фирмата ми вървеше добре. Изплащахме кредит за един прекрасен тристаен апартамент почти в центъра /и, разбира се – кредити за какво ли още не, като се почне от колата, мине се през телевизора, хладилника и дивана, и се стигне до новите ни мобилни телефони/, но всичко вървеше по план, всичко си беше разчетено и бъдещето ми беше ясно. Навръх нова година Мая ми направи поредния прекрасен подарък в съвместния ни живот – чакахме дете. Сега мъничкото човече, за което дори и не знаех още дали ще е момче или момиче, така че бъдещата детска стая дори не бе още боядисана, беше на четири месеца и бързо растеше, а с него и корема на мама. Животът ми беше прекрасен – спокоен, пълен с любов, уреден и ясен колкото си иска. Нямаше какво повече да мечтая. За Бога, имах всичко!

Тогава получих този имейл…

Няма да ви го цитирам.

Няма на кого.

Сещате се и, че нямам хартиен носител.

Получих го в интернет.

С две думи, някакъв безименен лекар, от някаква безименна болница, в този никакъв град, ми съобщаваше, че Джони умира. Че стеатозата му втора степен, отдавна вече е често и просто цироза, а самият той лежи на животоподдържащи системи в кома насред реанимацията в градската болница. „Родителите на пациента, както и брат му, са покойници, така че единственият начин е трансплантация на черен дроб от подходящ донор /За извършването на чернодробна трансплантация не е необходимо HLA-съвпадение, достатъчно е съответствие по АВО-кръвногрупова съвместимост/. Преди да изпадне в коматозно положение, пациентът посочи вас като единственият човек, на когото можем да се обадим и от когото да получим информация и съдействие”.

Това пишеше в мейла, мамка му, неподписан от никого, изпратен от скапаната болница, адресиран до мен.

Коко. Половинката от прословутия Коко на Квадрат.

Та, получих това писмо, пристигнало отникъде от дълбините на Глобалното село. Първо се втрещих, после станах ледено спокоен. Джони. Дълго мислих. Много нощи лежах, прегърнал Мая, галейки наедрелия и корем. Знаех, че тя ще ме разбере. Сигурен бях, че бъдещето на детето ни е осигурено. Не случайно цял живот бях бачкал като идиот неща, с които не ми се занимаваше. И аз исках да съм поет. Исках да съм мечтател. Исках да съм журналист, да обикалям света, да ходя по коктейли, да се запознавам с интересни хора, да пиша разтърсващи истории… Не се получи… Сега обаче Джони имаше нужда от мен. Всичко беше предрешено… Все пак, от близо 15 години не близвах алкохол, не пушех, не вземах дрога. Чист съм, рекох си. Аз съм човекът…

Така че, написах на Мая всичко това, което не бях успял да и кажа през тези дълги, изпълнени с битийности и плащане на сметки години, отговорих на писмото от болницата, уверих се, че тестът за съвместимост е положителен, написах някакво завещание /надлежно сключено при нотариус, платете таксата си, благодаря!/, и ето ме на – вися на моста и много ме е страх.

Страх ме е, но още повече ме яде мисълта за Джони.

Джони!

Моят човек.

Моят приятел.

Моята мечтана половина.

Копелето, което пазеше живи мечтите ни, докато аз обзавеждах скапания апартамент, купен на изплащане.

Идиотът, борещ се със стени.

Мечтателят.

Поетът и фантазьорът.

Алкохоликът.

Братът.

Приятелят.

Той ме зовеше и имаше нужда от мен, за пръв път в живота си.

За последен път…

Хвърлям недопушения фас от моста и без интерес наблюдавам лъкатушещия му полет, воден от капризния вятър откъм морето.

Дали и аз ще се ударя в подпорите или ще падна невредим на земята?

Ще боли ли много?

Минава ли животът като филмова лента пред очите ти и има ли тунел със светлина в края?

Мостът мълчи.

Вятърът – също.

Само дълбоко вътре в мен някакъв древен червей на съмнението лази и гризе ли гризе, но аз не му давам ябълката на своите съкровени мисли, по простата причина, че мозъкът ми май вече е изключил.

Просто устроен мозък.

Не е като този на Джони.

А и - страх ме е, както вече казах.

И? Какво следва?

Епитаф?

Явно ще трябва нещо по-така.

Не върви да завърша с архаичното: “Тук почива...”.

“Човек и добре да живее...” също е заето.

Тогава?

Тогава!
Тогава...

Сещам се за нещо.

Не е нито по-добро, нито по-лошо от всичко друго.

Когато съберат това, което е останало от мен, и го положат в калния гроб /без черния ми дроб, разбира се/, искам на камъка ми да пише единствено:
”И това ще мине…”.

Нищо друго.

Надявам се, че един ден Джони ще има възможността да го разчете.

Надявам се Джони да напише още много неща, които обясняват смисъла на живота, вселената и всичко останало.

Надявам се, че Джони и Мая, и нероденото ми дете, чийто пол така и няма да узная, ще бъдат щастливи заедно.

Надявам се истински, че той ще се промени, когато стана част от него, завинаги.

А сега, приятелю, изглежда е време да проверим колко дълго пада човек (без ластично въже) с тегло около 80 килограма от височина 52 метра при умерен североизточен вятър със скорост от 12 метра в секунда.

Изглежда може да продължи дългооооооооооооооооооооооооооооо........

Камен Петров